19
Вт, Окт
3 Нови статии

Газовата геополитика в Централна Азия

брой4 2008
Typography

Сред основните теми, които бяха обсъдени по време на посещението (в края на май 2008) на руския президент Медведев в Китай, беше и активизирането на енергийното сътрудничество между двете държави. В съвместното комюнике по повод на посещението, това сътрудничество се оценява като важен елемент на руско-китайското партньорство и стратегическо взаимодействие: „Русия и Китай ще продължат да развиват сътрудничеството си в петролната и газова сфери, както и в електроенергетиката, включително и в рамките на мащабните двустранни проекти. Двете страни се споразумяха да създадат механизми за координация на сътрудничеството си в тази сфера, на ниво вицепремиери”.

фиг.1 - Петроло- и газопроводи в Централна Азия

Разбира се, сътрудничеството в енергийната сфера не означава, че Москва и Пекин са престанали да се конкурират за енергоресурсите на Централна Азия. Китай и в момента изпитва остър дефицит от енергоносители, а при сегашните темпове на икономическия му ръст той само ще нараства.

На свой ред, ЕС (независимо от всички декларация за необходимостта от „енергийна диверсификация”) все по-тясно се обвързва с Русия, в качеството и на основен енергиен доставчик. В обозримо бъдеще европейската зависимост от петрола и природния газ, доставяни от Русия, също само ще нараства. Но, за да може да удовлетвори потребностите на своите европейски клиенти, Москва ще трябва да си гарантира постоянен транзит на енергоносители от Централна Азия. Защото темповете, с които нарастват добивите в самата Русия не могат да покрият обемите, съдържащи се в новите договори между руснаците и ЕС.

Кремъл съумя добре да се възползва от влошаването на отношенията между Ташкент и Запада за да реанимира участието на Узбекистан в регионалните интеграционни структури. Друг резултат от ръста на руското влияние в Централна Азия е, че узбекистанският природен газ, на практика,  се превърна в заложник на тръбопроводите, контролирани от „Газпром”.

Москва обаче, също плаща висока цена за лоялността на Ташкент. Така, руснаците плътно подкрепят Узбекистан в неговите спорове със съседите и, в частност, по въпроса за изграждането на хидросъоръжения в съседен Таджикистан. Когато узбекистанското правителство се обяви против изграждането на алуминиев завод, в близост до узбекско-таджикската граница, под предлог, че повечето отпадъци от него ще се изхвърлят на узбекистанска територия, руската компания „Русал” моментално блокира реализацията на проекта.

Не по-малко значима е и руската подкрепа по въпроса за довършването на Рогунската ВЕЦ и изграждането на Зерафшанската ВЕЦ, на територията на Таджикистан. И двата проекта очевидно са неизгодни за Ташкент, защото с тяхна помощ таджикистанците щяха да получат контрол над водите на река Амударя. Затова и в този случай „Русал” предпочете да се откаже от участие в проекта за Рогунската ВЕЦ, демонстрирайки за пореден път руските приоритети в региона.

В същото време, Москва се стреми да не допусне Ташкент едностранно да подобри отношенията си със Запада. Възможно е обаче, тъкмо този момент да се окаже най-слабото място на руската външнополитическа доктрина в Централна Азия. Защото американците и европейците все по-активно развиват диалога си с Ташкент. Те очевидно вече са направили правилния избор – колкото и да е важен въпросът за човешките права, той не може да пречи на икономическите интереси на Запада. А най-важният в момента въпрос за Брюксел е, как да бъдат преориентирани централно-азиатските енергийни ресурси към Европа, така че да бъде намалена зависимостта и от Русия.

Проектът „Алтай”

През март 2006, по време на посещението си в Китай, тогавашният руски президент Владимир Путин обяви намерението на Кремъл, в най-скоро време да изгради два газопровода от Сибир за Китай. Всъщност, идеята за тях бе лансирана още в началото на 2000. Според Путин е възможно изграждането на нова газопроводна система, условно наречена „Алтай”, пресичаща руско-китайската граница. По нея, Русия би могла да доставя на Китай 60-80 млрд. куб. м природен газ годишно. Стойността на бъдещия газопровод се оценява на над 10 млрд. долара и се очаква, че той може да бъде въведен в експлоатация още през 2011.

Именно „Алтай” е един от проектите за диверсификация на руските газови доставки. Известно време обаче, нещата около него се движеха твърде вяло, заради страховете на местните жители, че по паралелната на газопровода автомобилна магистрала може да започне активна китайска експанзия към Русия.

През септември 2006 беше подписано споразумение между правителството на Република Алтай (част от Сибирския федерален окръг) и руския гигант „Газпром” за газифицирането на Планински Алтай, като според него всички селища по маршрута на бъдещия газопровод ще бъдат газифицирани за сметка на „Газпром”.

В Москва дълго време се дискутираше маршрутът на газопровода за Китай. Според единия вариант, той трябва да премине през територията на Монголия, а според втория – през 54-километровия граничен участък между Република Алтай и Китай (той бе подкрепен и от местните алтайски власти). Що се отнася да паралелната на газопровода автомагистрала, споровете за маршрута и бързо утихнаха, тъй като проектът се оказа икономически необоснован.

В крайна сметка, проектът „Алтай” ще се реализира като пряк транспортен коридор от Русия към Китай, през територията на Планински Алтай, граничещ на юг със Синцзян-Уйгурския автономен район на Китай. Смята се, че маршрутът ще премине през платото Укок и ще пресече границата, при прохода Канас. Общата дължина на газопровода, който ще премине през Ямало-Ненецкия и Ханти-Мансийския окръзи, Томска и Новосибирска области, Алтайския край и Република Алтай, е около 2,7 хил. км. Както вече споменах, той би трябвало да заработи до 2011-2012, а общата му стойност е 10-14 млрд. долара.

Идеята за изграждането му не се възприема еднозначно от местното население. Противниците на газопровода посочват, на първо място, че платото Укок е в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО и строителството там е забранено. Освен това, на платото се намират много исторически паметници и тъкмо там преди време руски археолози откриха мумията на т.нар. „алтайска принцеса”. Мнозина алтайци смятат платото за „свещено” и дори обясняват земетресението, разтърсило района през 2003, с „нарушения покой на принцеса Кадин”, чиито останки са изложени в Института по история и археология към Руската академия на науките.

Мнението на експертите

За разлика от местните жители, повечето руски експерти се отнасят положително към проекта за газопровода „Алтай”. Така, директорът на Института за национална енергетика Сергей Правосудов подчертава важността на диверсифицирането на газовите доставки от Ямало-Ненецкия автономен окръг към Китай. Днес руският газ се доставя почти изключително за Европа и бившите постсъветски републики. В същото време, мощният ръст на китайската икономика изисква все повече енергоносители. В момента основна роля все още играят въглищата, в резултат от което големите китайски градове се сблъскват със сериозни екологични проблеми. Ситуацията може да се подобри, ако вместо въглища започне да се използва природен газ. На свой ред, Русия, която е на първо място в света по обем на газовите си запаси, изглежда готова да покрие търсенето на китайските потребители. Москва обаче има известни проблеми с цената на природния газ, защото китайците предлагат доставките да се извършват на по-ниски цени, изтъквайки, че разстоянието от Сибир до Китай е доста по-кратко, отколкото до Европа. В същото време, още през 2006, руските експерти стигнаха до извода, че възможността Пекин да внесе природен газ от Туркменистан, като алтернатива на руския, е крайно малка. Те посочват, че Туркменистан има дългосрочен договор с „Газпром” и не разполага с допълнителни ресурси за да се появи и на китайския пазар.

Междувременно, Ашхабад първоначално предложи на китайците да се ангажират с проучванията на нови газови находища по десния бряг на река Амударя и, ако открият газ, да изградят там газопровод към Китай. Според руснаците обаче, подобно нещо би могло да се случи в доста далечно бъдеще, да не говорим, че шансовете да бъдат открити нови газови залежи не са много ясни. Затова специалистите стигнаха до извода, че на китайците ще се наложи да купуват газ от Русия.

През миналата 2007 обаче стана ясно, че Пекин все пак е намерил алтернатива на руските доставки и е в състояние да изправи Москва пред сериозен избор. Защото, ако китайците действително построят газопровода от Туркменистан, ще могат да накарат „Газпром” да свали цените. Досега газовият монопол на руснаците принуждаваше Китай да купува природния газ по европейски цени. На второ място, самият проект за газопровода „Алтай” се оказва под въпрос. Както показва последното развитие на ситуацията, Туркменистан може значително да увеличи обемите на добивания природен газ, покривайки задълженията си както към „Газпром”, така и към Китай.

Днес, проблематична изглежда само възможността на Ашхабад да захрани лансирания от Русия, Казахстан и Туркменистан т.нар. Прикаспийски газопровод. В тази връзка, Пекин вече си направи необходимите изводи и все по-активно се опитва да се „вклини” в газовите взаимоотношения между централноазиатските държави и Русия.

Тоест, предвид възможността газовите доставки от Сибир да се окажат прекалено скъпи, Китай активизира енергийната си геополитика в Централна Азия. За това, на първо място, съдейства стремежът на Ашхабад да диверсифицира газовия си износ, освобождавайки го от тоталната обвързаност с Русия. Впрочем, още по времето на покойния диктатор Сапармурад Ниязов, Туркменистан се стремеше към усвояването на маршрути, заобикалящи Русия. Тази стратегия допълнително укрепваше позициите на Ашхабад в преговорите с руския „Газпром”.

На второ място, и Туркменистан, и Узбекистан, и Казахстан са заинтересовани да провеждат независима политика по отношение на газовия си износ. Проблемът им обаче е, че поне доскоро не бяха в състояние да формулират единна позиция по въпроса. Това даваше на Москва възможност да се споразумее с всяка от тях поотделно, нерядко използвайки съществуващите помежду им противоречия. Затова никак не е случайно, че „Газпром” толкова бързо даде принципно съгласие да вдигне цените за централноазиатския природен газ до средното европейско ниво, виждайки, че Туркменистан, Казахстан и Узбекистан са се обединили около това искане.

Впрочем, въпросите, свързани с ценообразуването на централноазиатския природен газ никак не са маловажни. В частност, появиха се сведения, че, през 2009,  китайците могат да предложат на страните от региона по 195 долара за хиляда куб. м. Междувременно, през 2007, „Лукойл” започна да разработва узбекистанското газово находище Кандим-Хаузак-Шади, като през 2008 планира да добие 2,5 млрд. куб. м природен газ. Освен това, руският концерн закупи компанията SNG Holding, която се готви, през 2009, да започне добив на газ, планирайски да постигне максимален обем от 3 млрд. куб. м годишно. Общо, в Узбекистан, „Лукойл” планира да добива (към 2012-2013) по 15 млрд. куб. м природен газ.

Китайската стратегия

Пекин очевидно е наясно, че вносът на обещаните от Туркменистан 30 млн. куб. м газ ще може да стартира едва през 2011 и дотогава не бива да разчита на централноазиатските енергоносители. Налице са две обстоятелства, заради които китайците са принудени да се примирят с това. Първото е, че пренасочването на централноазиатския газов транзит към Китай е много сложно и проблематично, дори и в чисто технологичен аспект. За да се изгради газопроводът Туркменистан-Китай, трябва да се сключат съответните споразумения с Казахастан, Узбекистан и Туркменистан, и то с всяка от транзитните държави поотделно, което прави задачата доста сложна. Въпреки това, Пекин сравнително бързо успя да се споразумее с Казахстан и Узбекистан. В частност, през февруари 2008, „КазГазТранс” и „Trans-Asia Gas” формираха консорциума „Азиатски газопровод”, за изграждането на казахстанско-китайски газопровод. Планира се, това да стане на два етапа. Първият участък ще премине от границата между Узбекистан и Казахстан до казахстанско-китайската граница, през Шимкент, до Хоргос. Пропусквателната му способност ще бъде 40 млрд. куб. м годишно, дължината – 1300 км, а сроковете за реализация – 2008-2009.

Вторият участък на газопровода (Бейнеу-Бозой-Къзълорда-Шимкент), с мощност 10 млрд. куб. м природен газ годишно, ще бъде дълъг 1480 км. Изграждането му ще започне едва след като бъде изготвена съответната икономическа обосновка. В случая, интересът на Казахстан е свързан с това, че вторият участък на газопровода дава възможност да се преориентира стратегията на газовите доставки в южните райони на страната. Според последното си споразумение с Узбекистан, Астана запази досегашните цени на узбекистанския газ за сметка на компенсиращите доставки на природен газ от Западен Казахстан към Русия (т.е. Казахстан получава от „Газпром” необходимите му обеми узбекистански газ, компенсирайки ги с доставки на свой газ за Русия).

След изграждането на втория участък на газопровода, Казахстан ще може да доставя своя газ в южните райони на страната, компенсирайки количествата, получавани от Узбекистан. Според споразумението между Ашхабад и Пекин, Туркменистан ще доставя на китайците по 30 млрд. куб. м газ. В същото време, казахстанско-китайският участък на газопровода е за 40 млрд. куб. м газ, което означава, че Астана е успяла да „запази” 10 млрд. куб. м за казахстанския газ. Износът на казахстански газ, позволява на правителството в Астана да запазва цените на газа в южните райони на страната на приемливо за населението равнище.

Политиката на Узбекистан

Второто обстоятелство е, че Пекин се готви да строи новия газопровод, осигурявайки достъп до него не само на Казахстан, но и на Узбекистан. Имайки предвид, че, през 2012-2013, „Лукойл” планира да добива в Узбекистан по 15 млрд. куб. м природен газ, това безспорно е далновидна стъпка. Още повече, че в Узбекистан действа и „Газпром”, който също планира да увеличи добива на природен газ. Москва очевидно разчита, че ще може да влияе върху стратегията на газовите доставки на руските енергийни гиганти. Но, през 2011, когато новият газопровод ще влезе в действие, и особено през 2012-2013, когато по него ще трябва да се транспортират по 40 млрд. куб. м, нещата могат да се променят. Напълно е възможно например, износът на природен газ за Китай да се окаже по-изгоден, от чисто търговска гледна точка. Макар че, поне засега, Узбекистан не си прави подобни сметки и сякаш се дистанцира от газовите доставки за Китай. В същото време обаче, през април 2008, китайците все пак постигнаха споразумение с Ташкент, като узбекистанският холдинг „Узбекнефтгаз” и китайската национална петролна корпорация CNCP създадоха консорциума „Asia - Trans Gas” с цел проектиране, строителство и експлоатация на газопровода „Узбекистан-Китай”.

В края на април 2008 двете страни утвърдиха трасето на газопровода, а в началото на юни уточниха и източниците на финансиране. Планира се, до края на 2009, да приключи изграждането на първия участък на газопровода и на компресорната станция КС-1, която да влезе в експлоатация през януари 2010. До края на 2011 пък трябва да приключи строежът на втория участък, както и на компресорните станции КС-2 и КС-3 и въвеждането им в експлоатация.

Тук е мястото да припомня, че през април 2007 Узбекистан и Китай подписаха споразумение за принципите на изграждането и експлоатацията на газопровода с дължина 530 км  и мощност 30 млрд. куб. м природен газ годишно, по който да се транспортира изключително газ от Туркменистан (износ на узбекистански газ не се предвижда).

Целите на отделните „играчи”

С реализацията на споменатите дотук проекти, Китай ще получи достъп до енергоносителите на Централна Азия и ще се превърне в другия ключов „играч” в региона, наред с Русия. Разбира се, в краткосрочна перспектива, Пекин няма да може реално да се конкурира с Москва, що се отнася до обемите на купувания от него природен газ. Днес „Газпром” купува в Туркменистан, Узбекистан и Казахстан по 80-90 млрд. куб. м, с възможност да увеличи този обем до 100-110 млрд. куб. м годишно. Китай ще може да внася максимум 40 млрд. куб м.

Основното за Пекин обаче не е директното съперничество с Русия (китайците биха предпочели да се споразумеят с нея за разпределяне на пазара), а възможността да получава природен газ непосредствено от производителите. Освен това, на Пекин и Москва ще се наложи да се споразумеят и за доставките на руски природен газ по още неизградения газопровод „Алтай”. Китайците ще разполагат със силни позиции по отношение на ценообразуването, а руснаците още днес трябва да се съобразят с този фактор. На свой ред, Туркменистан, Узбекистан и Казахстан, само след няколко години, ще получат възможност да преговарят поотделно с Русия и Китай. Естествено, за държавите от региона наличието на още един директен голям купувач на енергоресурси ще бъде само от полза.

В средносрочна перспектива обаче, руските и китайските интереси могат и да съвпаднат, в частност, по въпроса за Транскаспийски тръбопровод. Защото и за Москва, и за Пекин е крайно неизгодно европейците да могат да получават директно централноазиатските енергоресурси. Затова предварително не може да се изключва дори формирането на руско-китайски газов съюз в Централна Азия.

 

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.4 2021