28
Чет, Окт
25 Нови статии

Етническите конфликти в Централна Азия

брой4 2008
Typography

Като изключим Казахстан, който съумя, през последните петнайсетина години, да реши повечето си териториални проблеми, ситуацията в Централна Азия никак не е безоблачна. Повечето от местните постсъветски републики продължават да имат териториални спорове със съседите си, значителна част от които не са решени и до днес. Етническата смесица и отсъствието на общопризнати граници се задълбочава от недостига на земеделски земи и, което е още по-важно, предвид сухия климат, на водни ресурси, придава на периодично възникващите конфликти ярко изразено социално-икономическо измерение.

фиг.1

Днес, най-много териториални спорове има между Узбекистан, Киргизстан и Таджикистан, които освен от общите граници и аграрната си свръхнаселеност, се обединяват и от принадлежността си към „централноазиатското буре с барут”, както наричат. Ферганската долина, където са разположени Ошката област на Киргизстан, Согдийската област на Таджикистан и Андиджанската област на Узбекистан. Дори в сравнение с другите нестабилни райони на Централна Азия, Ферганската долина изпъква със своята свръхнаселеност, високото равнище на ислямизация на населението и големия брой нерешени социално-икономически проблеми.  Затова не е чудно, че след разпадането на Съветския съюз отношенията между Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан се отличават с висока степен на конфликтност. Несъвпадението между етническите и държавните граници, чието начало е поставено още при формирането на някогашните централноазиатски съветски републики, през 1924-1925, водят до това, че във всички държави от региона живеят големи общности от другите „държавнотворчески” етноси. Така, в Узбекистан (според данни от 1999) живеят 1,2 милиона таджики, 967 хиляди казахи, 216 хиляди киргизи и 142 хиляди туркмени. В Туркменистан пък (по данни от 1995) живеят 407 хиляди узбеки, чиито брой в Киргизстан е 665 хиляди (1999) , а в Таджикистан (2000) – почти милион.  С изключение на Узбекистан, където най-голямото етническо малцинство са таджиките, в останалите средноазиатски държави най-многочислената етническа диаспора е тази на узбеките. Наличието на големи етнически общности, живеещи по границата със своята „държава-майка” продължава да бъде мощен конфликтогенен фактор.

По правило, числеността на тези диаспори винаги съзнателно се намалява от властите. Така, според известния руски етнолог Юрий Кулчик реалният брой на таджиките в Узбекистан е 1,2-2 пъти по-голям от официално обявения, а в такива градове, като Бухара и Самарканд, те са мнозинство. Към същото мнение се придържа и американският анализатор от Харвардския университет Джон Шьоберлайн-Енгел, според когото по улиците на Самарканд много по често се говори на таджикски, отколкото на узбекски. Според някои данни, броят на таджиките в Узбекистан е между 5-6 милиона души, т.е. 20-25% от населението. След края на гражданската война, продължила между 1992 и 1997, принадлежността на Бухара и Самарканд, населени предимно с таджики, се превърна в един от основните проблеми между Узбекистан и Таджикистан. В началото на 2000-те бившият лидер на Обединената таджикистанска опозиция Мирзо Зиеев, заемащ в правителството на Таджикистан поста министър за извънредните ситуации, открито изяви претенции за принадлежността на Бухара и Самарканд.

Сред основните опасности за териториалната цялост на Киргизстан, правителството в Бишкек смята компактното узбекско малцинство, в южната част на страната, по границата с Узбекистан. Както е известно, в географски план, Киргизстан се разделя на северна и южна част, отделени от планински вериги и съединени от едно, единствено шосе. По данни от 1999, в южните райони са живели 632,8 хиляди узбеки, т.е. 26,1% от цялото им население. Според официалната статистика, през 90-те години, делът на узбеките в Южен Киргизстан практически остава непроменен, докато този на киргизите е нараснал от 59,7% до 67,6%. Междувременно, по данни на Асамблеята на народите на Киргизстан, в средата на 90-те, естественият прираст сред местните узбеки е бил по-висок, отколкото сред киргизите, а делът им, през 1989-1995, е нараствал. Очевидно, върху резултатите от преброяването от 1999 са повлияли страховете на властите от нарастващите сепаратистки настроения в южните райони. Наличието на значителна узбекска общност постоянно оказваше своето влияние и по време на т.нар. „революция на лалетата”, през 2005, когато, в резултат от завземането на властта в южните области от опозицията, възникна реална опасност за разделяне на страната.

Нерешен проблем са и съществуващите в Узбекистан и Киргизстан етнически анклави. Така, в Киргизстан има два големи узбекски анклава – Сох и Шахимардан, където живеят между 40 и 50 хил. души. В Узбекистан пък се намира изцяло киргизкото селище Барак, с население от 600 души. Откъснати от основната територия на своите републики, жителите на тези селища се сблъскват със сериозни проблеми, свързани с преминаването на държавната граница, функционирането на икономиката, социалната сфера и т.н. Предприетите, през 2001, опити за разрешаването им, чрез обмен на територии между Киргизстан и Узбекистан, се оказаха неуспешни. Така, предложението на узбекистанското правителство да се съедини районът на Сох, където има 19 селища, населени предимно с узбеки, чрез широк сухопътен коридор, с Узбекистан, срещу предаването на южната част на анклава на Киргизстан, беше отхвърлено от Бишкек, под предлог, че предлаганите земи нямат никаква стойност, както и, че Лейлекският и Баткенски райони ще се окажат напълно отрязани от останалата територия на страната.

В Киргизстан се намира и таджикският анклав Ворух, който чисто административно е част от Исфаринския район на Согдийската област на Таджикистан. На тази територия, с площ от около 130 хил. кв. км, живеят над 20 хил. души, 95% от които са таджики, а останалите 5% - киргизи. От 80-те години на миналия век насам, територията на Баткенския район в Киргизстан е зона на продължителен конфликт между киргизите и таджиките от съседния Исфарински район на Таджикистан, в чиято основа е вечният спор за земеделска земя и вода. Спорадични сблъсъци между узбеки и тадкжики имаше, през 1982, в района на Ворух-Танги, а през 1988 – в Матча-Актатир. През следващата 1989 те прераснаха в сериозен етнически конфликт, безуспешни опити за чието прекратяване се правеха през цялата 1990. През 1991, сблъсъците се възобновиха, като таджиките официално поискаха да им бъдат предадени за постоянно ползване 10 хиляди хектара киргизки земеделски земи. Така, конфликтът, в който с взаимни обвинения се включиха и президентите на Киргизстан и Таджикистан, се превърна в междудържавен. Впрочем, породилите го причини, съществуват и днес. През 1998, на територията на Баткенския район, отново имаше сблъсъци за контрола върху водните ресурси, след което враждуващите страни се споразумяха да създадат съвместни групи, които да контролират разпределянето им. Граничните проблеми между Таджикистан, Киргизстан и Узбекистан рязко се изостриха в резултат от т.нар. Баткенски събития. През 1999-2000 въоръжени групи на Ислямското движение на Узбекистан (ИДУ) на два пъти осъществиха нападения от територията на Северен Таджикистан срещу Киргизстан и Узбекистан, които много трудно бяха отразени от местните армии, като по време на последните сражения, през 2000, възникна непосредствена заплаха за узбекистанската столица Ташкент. Опасявайки се от нов пробив на ислямските моджехидини от ИДУ, узбекистанското правителство нареди едностранното миниране на границите с Таджикистан и Киргизстан, което обаче доведе до много жертви сред гражданското население. В същото време правителството на Киргизстан изрази силно недоволство от разполагането на узбекски части в анклавите Сох и Шахимардан, което според Бишкек е в противоречие с международните норми. Последиците от Баткенските събития за таджикско-узбекските отношения бяха още по-сериозни. През 2000, от граничната Сурхандаринска област на Узбекистан бяха депортирани над пет хиляди етнически таджики от 18 селища. Всички те бяха преселени в пустинния Шарабадски район, след което селищата им бяха унищожени от узбекистанската авиация. Повод за тази крайна мярка станаха данните, че по време на нахлуването на ислямистите на ИДУ, жителите на въпросните селища, които са таджики по националност, са поддържали контакти с тях. След няколко години, към аналогична политика се ориентира и Душанбе. Така, за да наложат изгодно за себе си делимитиране на границата с Узбекистан, в края на 2007, таджикските власти подложиха на натиск живеещите в граничните райони на Согдийска област узбеки, да станат граждани на Таджикистан. В случай на отказ, те бяха заплашвани с конфискация на имуществото и депортация. Поетапно преселване на етнически узбеки във вътрешните райони на Таджикистан и заселване на етнически таджики в узбекските анклави се практикува и в районите на Шартуз и Торсунзаде (Согдийска област), където узбеките са мнозинство от населението.

В момента, от петте постсъветски централноазиатски републики, само Туркменистан изцяло е делимитирал сухопътните си граници, подписвайки съответните договори с Узбекистан (септември 2000) и Казахстан (юли 2001). Казахстан също вече е решил основните си гранични проблеми, постигайки споразумения по повечето спорни въпроси с Киргизстан, Таджикистан и Русия. В същото време обаче, делимитацията на границите между Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан не е осъществена и до днес. Така, само по границата между Киргизстан и Узбекистан има 58 спорни участъка, като от 1375-километровата граница са делимитирани само 99 км. Напрегнатите отношения между трите централноазиатски държави не изключват появата на нови етно-териториални конфликти, подходяща социална почва за които се формира от продължаващия ръст на населенето и сложната социално-икономическа ситуация.

Освен това, конфликтите в региона, в известна степен, са производни на самия процес на формиране на „новите национални държави”, всяка от които се опитва да формулира собствена държавна идеология, превръщайки в органична част от нея и териториалните претенции към съседите.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021