04
Съб, Апр
7 New Articles

Глобален характер на българската външна политика. Колко хубаво!

брой4 2008
Typography

Прочетох статията на г-н Емил Венелинов, на три дъха. По един – за всяко от трите първи прочитания. Тя ме накара да се замисля.

Нашият външнополитически избор (когато сме имали свободата за това, през 1885-1912, 1915, 1940, след 1989 и, колкото анахронично да звучи – сега, през 2008) между двете континентална сили Русия и Германия (= ЕС) не е случаен – само те двете могат/желаят да променят статуквото в Европа. Морските, или балансиращите, крепят статуквото и предлагат (незадоволяващ, несправедлив и пр.) „само” мир. Тази континентална дилема не е била, в миналото, късогледа идеология и предразсъдък, а натрапен, елементарен практицизъм – Realpolitik.

Първата световна война е голямо нещастие за Европа и света. И то не заради провокирания „справедлив” ревизионизъм, а защото смаза военния-рицарски-благородническия морал и даде политически простор на архаичното поведение, омразата, жестокостта и простотията в отношенията между хората и спрямо противника. Милионите жертви през и след Втората световна война бяха вече резултат не на осъзнат мъжки риск, а на целенасочен геноцид (лагери – Голи Оток), подли разстрели (Катин), бомбардировки (Дрезден). Войната беше ръководена от дейци, възпитани в средата на лумпенизираните пролетариат и дребна буржоазия.

Европа не е периферия на американска или азиатска сила. Европа не е „междинно пространство между САЩ и безкрайната азиатска неизвестност”. Европа е две поколения преди тях. Така е, защото в Европа се живее добре, ще рече всред история и култура, в градове и достолепна архитектура, между образовани хора. Силовият, ядреният баланс отстъпи на културния. Силовите демонстрации, заплахата с оръжие, станаха поведение на съвременни пещерни хора. Защо България да бяга от Европа? При това – накъде?

Естествено е България да отстоява мястото си на двухилядолетна европейска сила. Тук възниква проблемът. Трябва ли да възприемем „представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм”?

Не, и то поради две причини:

-          Няма културно поведение извън националното. Космополитите, интернационалистите, гражданите на света не са нищо друго, освен неофити. Те заменят досегашната си културна (примерно българска) принадлежност с тази на друга нация. Наивните опити да се забрани националния културен корен създават необразовани хора. Такъв ще е резултатът при немците, в чиито учебни програми не фигурират Гьоте, Шилер и Хайне, както и в тези американски университете, където премълчават Шекспир. Изчезват така хвалените доскоро културни различия – „различността”. Сякаш образованите хора са големия риск за мира и света.

-          Втората причина е балканска и, по-точно, Гърция. Налагането на (което и да е) наднационално начало трябва да става спокойно и равнопоставено. Да изоставиш, да се откажеш от нещо от себе си, е дълбоко интимно събитие в живота на една нация. Ако приемем, че националното е компримирано исторично, то това е равностойно да се откажеш от (много от) миналия си живот. Нациите слючват брак. На Балканите – неизбежно и с Гърция. Как обаче една балканска нация може да пристъпи към доброволен (пък дори и само частичен) себеотказ, когато отстъпеното (в името на наднационалния идеал) веднага бива национално обсебено от елинските ни съседи.

Основният извод е, че при днешната агресивна гръцка (архаично мотивирана) националистическа политика, българският класически национал-центризъм ще продължи да има приоритет пред наднационалното начало, докогато Гърция не възприеме европейския манталитет на радостта от споделените ценности.

 

7 юни 2008, София

{rt}