19
Чет, Сеп
24 New Articles

За глобалния хоризонт на българската външна политика*

брой4 2008
Typography

В съвременната политическа история на България глобалната геополитическа схема има твърде ограничено влияние. Всъщност, тя се материализира едва напоследък, като досега има само спорадични прояви. Един от най-показателните и парадоксални примери в това отношение е корелацията между българския и афганския въпроси след Освобождението, през 1878, като отзвук на т.нар. „Голяма игра” между Русия и Великобритания в Средна Азия, през ХІХ век. През цялото останало време, влиянието на руската политика на Балканите се осъществява изключително в рамките на континенталните й предпочитания и противоречия, главно по отношение на т.нар. „Междинна Европа” и Германия.

Националният модел на българската външна политика, изцяло формиран в подобен международен контекст, тласка системно страната ни по посока на континенталните полюси на сила в Европа, затъмнявайки допълнително и без това традиционно слабото влияние на морските или глобални държави в нейната история. В неговата основа се намира изключително мощната и консервативна представа за обединението на българската нация, съгласно догмата на Санстефанския идеал, която постепенно еволюира от задължителна външнополитическа програма в остатъчно или вторично геополитическо поведение. Трансцедентната същност на националния модел осигурява неговата приемственост отвъд конкретните исторически ситуации и, в частност, тези, които произтичат пряко от борбата за национално обединение.

Всъщност, за „глобален период” в политиката на България може да се говори едва след глобализирането на междинно-европейското пространство, към което самата тя принадлежи. За съжаление, този  процес остава напълно „независим” от съзнанието на българската политическа класа, която в нито един момент от своята история не е положила системни усилия да осъзнае или, още по-малко, да се „разграничи” от своята геополитическа орисия. Перспективата за „Лондонска България” е напълно отхвърлена по време на Балканската война от намиращите се под хипнотичното въздействие на Санстефанския идеал български политици. А този проект е единствената реалистична морска алтернатива на континенталната политика на страната, в най-новата й история…

Именно континенталната особеност на българската външна политика потиска желанието на българските политици да търсят алтернативи другаде, освен в омагьосания кръг „Русия – Германия”, формирайки у тях печално известния „сателитен комплекс”, който не е нищо друго, освен драстична констатация за традиционно отсъствие на стратегически нагласи и култура. Неговите въздействия се свеждат до единен резултат – не толкова ограничаване на националния суверенитет, колкото (съзнателно или реактивно) стесняване до минимум на възможностите и на полето за маневриране при отстояване на националните приоритети; невъзможност за водене на относително балансирана политика; свеждане или опростяване на външнополитическите решения до избор между Русия и Германия – двете европейски държави с осезаемо влияние в Междинна Европа.

С други думи, българската външна политика и нейните дейци се намират под трайното въздействие на два геополитически модела от различен характер – единият е вътрешен и по-скоро „субективен”, а другият - външен и по-скоро „обективен”, които обаче взаимно се определят и усилват. Техният кумулативен ефект обуславя в голяма степен липсата на дългосрочен проект, т.е. на осъзната стратегическа култура при планирането на външната политика.

Системното пренебрегване на балансиращите (морски) държави лишава българската политика от допълнителна или принадена стойност, от съзнателно разширяване на и без това силно ограничените възможности за маневриране пред националната политика. Всъщност, необходимо е обогатяване на позициите с извън-континентални елементи. Такава възможност сега предоставят както членството в НАТО, така и в ЕС…

Тенденцията към затваряне на българската политика в континенталния й контекст игнорира една от най-дълбоките трансформации в европейския регион – неговото постепенно и неизбежно маргинализиране в световната политика, започнало след края на Първата световна война. Създаването на Версайската мирна система от победителите във войната е всъщност самоубийствена стратегия, водеща, в крайна сметка, до нов световен конфликт, който ще постави окончателно край на индивидуалното глобално влияние на европейските велики сили. Това е така, защото е създаден модел, който, вместо да подтисне национализма на победените, засилва допълнително техния потенциален реваншизъм и иредентизъм.

Този модел е напълно преодолян след Втората световна война, когато сегрегацията на победените държави е заменена с процес на тяхното интегриране в новия следвоенен ред. Версайският модел се превръща в своята противоположност. Започва изграждането на нов „европейски концерт” (ЕО/ЕС), който се основава все повече на наднационални елементи. В същото време, в контекста на ядреното противопоставяне със СССР, Западна Европа окончателно губи своята политическа „независимост” и се превръща в подсистема на евро-атлантическата политика в света.

Подобен деградиращ процес протича и в Източна Европа след разпадането на СССР, през декември 1991, но този път по отношение на Русия. Главният резултат от приключването на студената война е трансформирането на цяла Европа от център в периферия на световната политика и нейното обособяване в огромно междинно пространство между САЩ и „безкрайната азиатска неизвестност” …

Съвременното глобално влияние се основава на два основни структурни фактора. От една страна, изключителният контрол върху ядреното оръжие, който въвежда принципа на ядрения легитимизъм (поредната историческа идеологема на реалната политика) и закрепва върховенството на ядрените държави, като ограничава техния брой и свежда вероятността за директен конфликт между тях до минимум. От друга страна, бурното развитие на икономиката и технологиите водят до необратимо глобализиране както на стопанските, така и на политическите процеси. Недостатъчната конкурентноспособност на СССР, по отношение на втория фактор, доведе до загубата на студената война, а надмощието на САЩ – до световната им роля днес. Потенциалът на Китай и в двете области условно го определя като евентуалния бъдещ съперник на САЩ ...

С оглед на „научените” от историята и най-вече от настоящето уроци, България би следвало да се откаже от бляновете за изключителното си местоположение на Балканите и да заложи върху междинната си геополитическа характеристика, разбира се, в нейните глобални, а не континентални или провинциални измерения. Това би означавало, на практика, пълно идентифициране с процесите на европейската интеграция, но в сфери, които не биха поставили под съмнение т.нар. „трансатлантическо единство”. В противен случай, ЕС, а с него и България, рискуват в обозримо бъдеще да престанат да бъдат част от Западния полюс в световната политика и да се превърнат в част от една глобална междинна зона, наречена преди много години „римленд” от Никълъс Спикмън.

С други думи, през следващите 15 или 20 години, основният ограничител пред българската политика би следвало да бъде нетърпимостта към условия, създаващи „хранителна среда” за възстановяване на двуполюсния или многополюсен характер на международните отношения, които закономерно биха довели до ре-активиране на „вродените” в българската геополитика континентални комплекси, които, както споменахме по-горе, биват „вътрешен” (санстефански) и „външен” (сателитен)…

Крайната цел е българската политика да се пропие от чувството за вътрешноприсъща свобода, която да попречи на външнополитическия процес да бъде ръководен от рутинни, инстинктивни или, в най-лошия случай, реактивни действия и фактори. От друга страна, няма как подходът да бъде чисто прагматичен или „научен”, той неизбежно следва да се опира и на известна доза идеализъм, съдържаща едновременно представата за целта на българската политика и за нейното средство – приоритет на наднационалното начало пред класическия национал-центризъм.

Брюксел, юни 2007

 


* Статията изразява личното мнение на автора и не ангажира редакцията и която и да било официална институция.

** Доктор по политология, член на Българското геополитическо дружество.

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019