02
Сря, Дек
27 New Articles

Патрик БЮКЕНЪН: Съединените щати стават все по-зависими от останалия свят

брой2 2008
Typography

Известният американски консервативен политик и публицист Патрик Бюкенън е роден през 1938 във Вашингтон. През 1961 завършва философия в Джорджтаунския университет и започва кариера като политически анализатор. Убеден консерватор, Бюкенън се включва в президентската кампания на Бари Голдоутър, през 1964.

По-късно се сближава с водача на републиканците Ричард Никсън и участва в кандидат-президентските му кампании. Когато Никсън заема президентския пост, през 1969, Бюкенън е назначен за негов съветник и е автор на повечето му речи, както и на тези на вицепрезидента Спиро Егню.

Известно време отново работи в медиите, след което е назначен от президента Роналд Рейгън за директор на комуникациите в Белия дом и придружава президента на знаменитата му среща в Рейкявик с Михаил Горбачов, през 1986.

През 1992 и 1996 Патрик Бюкенън издига кандидатурата си за президент на САЩ, но губи на предварителните избори на Републиканската партия. През 2000 отново е издигнат за президент, този път от новата дясна Партия на реформата на мултимилионера Рос Перо.

Смятан за един от водещите представители на традиционния американски консерватизъм и привърженик на т.нар. realpolitik , Бюкенън се обявява против интервенционизма и едностранния подход във външната политика на неоконсервативното правителство, както и против неконтролирания огромен имигрантски поток в САЩ, който според него, ерозира американската идентичност.

Автор на десет книги, повечето от които се превръщат в бестселъри – сред тях са „Смъртта на Запада” (2002), „Извънредно положение: инвазията на Третия свят и завоюването на Америка” (2006) и най-новата – „Денят на разплатата: как самонадеяността, идеологията и алчността разединиха Америка” (2007). Интервюто публикуваме с любезното съдействие на Бил Стайгъруолд.

- Г-н Бюкенън, бихте ли резюмирал накратко, за какво се говори в последната Ви книга „Денят на разплатата”?

- В нея се анализират серията от кризи, поразили напоследък Съединените щати, които вече са се превърнали в нещо като „перфектната буря” за страната ни. Лошото е, че всички те се стовариха върху САЩ практически едновременно. На първо място, днес Америка е една разпростряла се над своите възможности империя, която поради този факт е подложена на непоносимо свръхнапрежение. Поели сме ангажимента да защитаваме страни, пръснати по цялото земно кълбо, със силите на една армия, която е по-малка от онази, с която разполагахме през 1939. В същото време сме ангажирани в две войни (в Афганистан и Ирак), чиито край не се вижда. Паралелно, сме на ръба на фискална криза в сферите на социалното и здравно осигуряване. Накрая, Съединените щати са изправени пред имигрантска криза, породена от наличието на 12, до 20, милиона нелегални имигранти, които не могат да бъдат асимилирани.

Освен това, обществото ни е в разгара на своеобразна културна гражданска война, в която половината американци не са съгласни с другата половина за това, кое е правилно и кое – погрешно, кое е морално, а кое – неморално. Американското общество се балканизира и се разпада на етнически, расови и културни анклави, в резултат от което постепенно преставаме да бъдем една нация и един народ.

Всички тези проблеми се стовариха едновременно върху нас и смятам, че постепенно се трансформират в екзистенциална криза на американската нация. В тази връзка възникват два големи въпроса: дали действително сме в състояние да запазим американския Югозапад, след като не можем да контролираме собствените си граници и да спрем тази неудържима инвазия от Третия свят (и, в частност, от Мексико) в югозападните щати на САЩ? А вторият е, дали все още можем да бъдем една нация и един народ, както бяхме някога, след като прословутият американски „котел за претопяване” ( Melting Pot ) е строшен и захвърлен на боклука и не сме в състояние реално да контролираме масовата имиграция? За това се говори в последната ми книга, във всяка глава от нея.

Друга криза, поразила Америка, е свързана с курса на долара. Спомнете си, че преди време еврото се разменяше за 83 цента, а сега - почти за 1,5 долара. Натрупали сме над 5 трилиона долара търговски дефицит, откакто беше създадена НАФТА. При управлението на президента Буш, САЩ загубиха три милиона работни места. Страната ни продължава да се де-индустриализира, докато Китай усилено се индустриализира. И, ако продължим по този път, рискуваме Съединените щати да стават все по-зависими от останалия свят в редица жизненоважни за тях сфери, което се случва за първи път в американската история, ако изключим времето, когато сме били британска колония, разбира се.

- Смятат Ви за оптимист, но това, което казахте, не звучи никак оптимистично...

- Така е. Докато пишех книгата си, ми се наложи да анализирам всеки от тези проблеми поотделно и можах да се убедя, колко сериозни са те в действителност. Спомнете си например думите на Дейвид Уокър от Главното аналитично управление на САЩ за пасивите в размер на десетки трилиони долари. Струва ми се очевидно, че нито правителството, нито двете основни политически партии в страната, са наясно със сериозността на ситуацията, в която се намираме.

Книгата ми започва с твърдението, че „ Pax Americana е мъртъв”. През 1944-1945, САЩ се превърнаха в неоспоримия водач на Западния свят и именно ние го изведохме до победата в студената война. А след 1989 и 1991, когато се разпаднаха комунистическият блок и съветската империя, ние се оказахме единствената свръхсила, ползваща се с уважението на целия останал свят, който напълно приемаше лидерството на Америка. Днес всичко е съвсем различно. Връщаме се към многополюсната ера, в която САЩ все още са първата сила на планетата, но вече имат съперници, оспорващи позицията им. Виждаме, как Русия и Китай все повече се сближават. Виждаме, как Иран и Венецуела открито ни предизвикват. Налице е нарастваща враждебност към американския президент и страната ни в целия Близък изток, както и в мюсюлманския свят. Европейските ни съюзници изглеждат все по-отчуждени. Тоест, ерата на еднополюсния свят приключи. Въпросът е, дали и „американският век” също вече е останал в миналото? Или пък можем да разчитаме на още един такъв век?

В края на книгата се опитвам да дам някои препоръки, които, според мен, биха могли да помогнат за да преодолеем четири или пет от изброените по-горе дълбоки кризи, поразили Америка. Самият аз продължавам да съм оптимист, но няма никакво съмнение, че страната ни вече не е на върха, а е започнала да се свлича надолу.

- Твърдите, че идеологията е „фалшивия бог”, който тласка Съединените щати в погрешна посока и подчертавате особеното място в нея на идеите за „свободната търговия” и „демократизацията”...

- За съжаление, свободната търговия се трансформира от политика в идеология. Самият аз подкрепям политиката на свободна търговия, но когато видите последиците от нейното идеологизиране – всички тези изгубени работни места, всички тези някога процъфтяващи индустриални центрове, превърнали се в призрачни градове, целият този производствен капацитет, който отдавна е изнесен в чужбина, доларът, който потъва като камък (а, когато валутата се срива, това обикновено означава, че се срива и държавата), не може да не се замислите дълбоко. Струва ми се, че проблемът на апологетите на неограничената от нищо свободна търговия е, че не са склонни да се замислят, дали концепцията им наистина работи. Можете да смятате една идея за добра, но ако реализацията и ви води към провал, трябва да я смените. Моят проблем с адептите на свободната търговия е, че те не са склонни да обсъждат каквато и да било друга политика, различна от тяхната. Макар че тяхната политика напълно се провали – нека само си припомним унизителната ситуация, когато шефът на Федералния резерв Бен Бернанке и финансовият министър Хенри Поулсън отидоха в Пекин да молят китайците да запазят плаващия курс на валутата си, т.е. да спасят долара. Междувременно, дефицитът ни с Китай достигна 233 млрд. долара, което е най-големия търговски дефицит между две страни в цялата човешка история. Китай преживява невиждан бум – икономиката му нараства с 12% годишно, докато нашата се намира в рецесия. И, ако някой твърди, че това е успешна търговска политика, бих го попитал „как ли би изглеждала тогава една погрешна политика?”.

- Що се отнася до т.нар. „демократизация”, имате предвид най-вече Ирак, нали?

- Става дума най-вече за идеологията на Буш. При това той не дойде с нея във Вашингтон, а я възприе по-късно, едва след събитията от 11 септември и преди прословутата си реч за „оста на злото”, в която обяви, че се намираме в продължителна война между доброто и злото и, че единственото спасение за Съединените щати ще бъде демократизирането на целия свят, дори ако за целта се наложи да се използва американската армия.

Като последица от това, ние изпратихме голяма армия в района на Тигър и Ефрат за да наложим демокрацията в една страна, която през цялата си 2500-годишна история никога не е виждала демокрация и чиято политическа традиция се корени в ислямската култура, която не проповядва свобода, а подчинение на Аллах. Това беше утопична и месианска идея, която оттогава насам президентът не спира да повтаря във всяка своя реч. Някои от тези речи са добре написани и постановките в тях изглеждат много възвишени, но когато ги съпоставим с реалността, т.е. с онова, което ни показва историята, или дори с всеобщото убеждение на обществото, става ясно, че (както самият аз подчертавам в една от главите на последната си книга, озаглавена „Госпелът на Джордж Буш”) те не звучат сериозно и не предизвикват никакво доверие.

- Кои, според Вас, са онези моменти в идеологията на двете големи американски политически партии, които следва да бъдат отхвърлени, в името на спасението на Америка?

- Спомнете си, как преди няколко години неоконсерваторите ни убеждаваха, че войната в Ирак ще бъде „лека разходка” и, че щом Саддам падне, там ще се възцари демокрация. И, че под влияние на този процес хората в Сирия и Иран ще си кажат „защо да не направим същото и да се отървем от собствените си тирани”. А след това и палестинците и израелците ще седнат заедно да решават проблемите си. Представяха ни Джордж Буш като „новия Чърчил”, защото можел да вижда по-далеч в бъдещето от останалите политици. Ето това ни внушаваха, но нищо подобно не се случи. Що се отнася до Буш, той ми прилича повече на Удроу Уилсън, който навремето отива във Версай за да наложи визията си за един мирен и демократичен свят, но когато се прибира у дома, вижда с ужас как, вместо това, в Европа се утвърждават политици като Ленин и Сталин, Мусолини и Хитлер.

Затова неоконсервативната идеология трябва да бъде изхвърлена от американската външна политика, а идеологията на неограничения от нищо свободен пазар (т.е. глобализмът) следва да бъде преразгледана, предвид последиците за Америка. Ние упорито си затваряме очите пред факта, че всяка държава на тази планета практикува една или друга форма на протекционизъм. Някои го наричан „валутно управление”. Други, като китайците например, просто обвързват валутата си с американския долар, който, в резултат от това, потъва като камък надолу, докато китайските стоки стават все по-конкурентни, а Китай продължава да „изсмуква” нашите производствени предприятия и технологии. Европейците вече са проплакали от тази китайска стратегия, ние обаче още си мълчим.

В края на книгата си давате някои препоръки за обръщането на тази тенденция. Какво следва да се промени, преди всичко, в американската външна политика?

-  Ще започна с две неща. На първо място, необходимо е пълно преразглеждане на всички американски ангажименти за военна подкрепа на чужди държави, като се откажем да ги подновим след изтичането им и заявим на въпросните страни, включително на европейските: „Вие вече сте достатъчно големи, могъщи и богати, освен това сте по-многобройни от нас. Разполагате с повече финансови средства от американците, както и с по-голямо население. Затова е крайно време сами да поемете основното бреме по собствената си отбрана”. След което ще освободим военните бази в чужбина и ще върнем у дома американските войски, особено тези, които сега са в Европа и Южна Корея, защото и ЕС, и корейците са достатъчно силни и богати за да се защитават сами. Можем да им помогнем, ако се наложи, но те сами трябва да се погрижат за сигурността и защитата си.

На второ място, следва да гарантираме сигурността по югозападната граница на САЩ, като изградим стена по цялата граница с Мексико, между Браунсвил и Сан Диего, и да приемем по-сурови имиграционни закони. На имигрантите трябва да стане ясно, че ако са проникнали нелегално в страната, дори и да имат деца, родени в нея, това не ги прави американски граждани, нито пък тези деца, автоматично ще се смятат за американци. Наистина, мерките за ограничаване на нелегалната имиграция (в книгата си изброявам десетина от тях, които смятам за най-важни) няма да могат да бъдат предприети веднага, но по-важното е, че ще проработят. Сегашният ни президент също предприе известни стъпки в тази посока, включително с изграждането на заграждения по мексиканската граница (макар и в много по-малки мащаби) и усилване на граничните патрули, и в резултат от това броят на задържаните на границата нелегални имигранти е спаднал с 25%. Тоест, предлаганите от мен мерки наистина ще проработят. Необходимо е обаче да имаме смелостта и убедеността да ги приложим в пълния им мащаб. За съжаление, струва ми се, че Буш не вярва особено в ползата от тях.

Все пак, президентът Буш приключва втория си мандат след по-малко от година. Според Вас, кой от кандидат-президентите, или коя от двете големи политически партии, предлагат по-адекватни решения на проблемите, очертани по-горе?

-  Струва ми се, че демократите са по-наясно с последиците от глобализацията за трудовите хора в Америка. Резултат от нея беше спирането на ръста на техните възнаграждения, при положение, че онези, които са заети в сферата на инвестиционното банкиране например, получават десет пъти повече от редовите американци. Мисля, че демократите по-добре разбират това, отколкото републиканците. Другото сериозно разногласие между мен и републиканците е, че днес в тази партия доминират неудържими „интервенционисти”. Струва ми се, че тези хора нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили от онова, което стана в Ирак, след като препоръчват да действаме по същия начин и с Иран. Аз самият съм убеден консерватор и мисля, че идеите, които лансирам, са ново течение в консерватизма. Корените им са в традиционните консервативни принципи. Що се отнася до въпроса ви, няма кандидат, когото да одобрявам напълно. Всички те защитават някои идеи, които споделям и аз, самият, но с други от тях съвсем не съм съгласен. Така че, просто не виждам идеалния кандидат.

Означава ли това, че Вие, самият сте склонен отново да се кандидатирате, като независим?

-  Не. Твърде късно е да се ангажирам с това, пък и то изисква значителни средства. Една независима кандидатура на убеден консерватор, който ще защитава тезите за „по-голяма сигурност по границите”, „запазване на работните места в Америка” и „връщане на американските войски у дома”, сигурно би се приела добре от мнозина, но на практика резултатът от подобна стъпка би бил избирането за президент на Хилари Родъм Клинтън или Барак Обама. Затова и не смятам да се включвам в президентската надпревара.

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн