27
Вт, Окт
6 New Articles

Американскака икономика след „ерата Буш”

брой2 2008
Typography

След известно време, обръщайки се към катастрофата, каквато се оказа периодът на управление на Джордж Буш-младши, вероятно ще си припомняме много неща: трагедията на войната в Ирак, позорът на Гуантанамо и Абу Гариб, ерозията на гражданските свободи. Вредата, която политиката на тази администрация нанесе на американската икономика, не се анализира често в медиите и почти никога не попада във водещите заглавия на пресата, но истината е, че последиците от действията и ще се отразят дори на децата (а може би и на внуците) на читателите на тези редове.

Вече си представям, как биха реагирали на това твърдение американските неоконсерватори. Защото за седемте години на досегашното си управление, президентът не вкара САЩ в рецесия, а нивото на безработица е 4,6%, което е нелош показател. Медалът обаче има и друга страна и тя не може да не внушава сериозни опасения: в данъчната сфера равновесието беше рязко нарушено в полза на богатите; националният дълг, който (както изглежда) ще нарастне със 70%, когато президентът напусне Белия дом; небивалата вълна от дефолти по ипотечните кредити; рекордният търговски дефицит, достигнал 850 млрд. долара; цените на петрола, които са по-високи от когато и да било и, накрая, доларът е толкова слаб, че за американеца се оказва твърде скъпо да си поръча дори чаша кафе в Лондон, Париж или даже в Юкон.

На всичкото отгоре, ситуацията продължава да се влошава. След почти седемгодишното управление на този президент, САЩ, по-малко от когато и да било, са подготвени да реагират адекватно на бъдещите предизвикателства. Америка не съумя да подготви достатъчен брой инженери и учени, работници и служители, които да притежават качествата и уменията, необходими на страната за да издържи на конкуренцията с Китай и Индия. Съединените щати не инвестираха достатъчно във фундаменталните изследвания, които навремето (края на ХХ век) ги направиха технологична свръхдържава. И макар че президентът вече разбира (или поне се прави, че разбира), че страната трябва да се освободи от зависимостта си от въглищата и петрола, по време на управлението му, изпаднахме в още по-голяма зависимост и от едното, и от другото.

Досега се смяташе за безспорно, че Хърбърт Хувър, чиято политика докара САЩ до Голямата депресия, води (при това с много) в класацията за „най-лош президент”, по отношение на управлението на американската икономика. Когато на власт идва Рузвелт, който е привърженик на диаметрално противоположен икономически курс, нещата тръгват на добре и страната започва да се измъква от кризата. Икономическите последици от управлението на Буш са по-незабележими от тези при Хувър, затова ще ни е по-трудно да изсърбаме забърканата от от него каша. Америка не е застрашена да загуби лидерските си позиции: тя ще продължи да бъде най-богатата икономически държава в света. Но дори и внуците ни ще трябва да преодоляват последиците от икономическата политика на президента Буш.

В памет на профицита

В икономически план, светът беше съвършено различен още през януари 2001, когато Джордж Буш-младши зае президентския пост. През 90-те години на миналия век, мнозина предполагаха, че благодарение на Интернет, всичко, от само себе си, ще се промени към по-добре. Ако преди това, от началото на 70-те, обемът на индустриалното производство нарастваше средно с 1,5% годишно, през 90-те ръст достигна 3%. По време на втория президентски мандат на Бил Клинтън, ръстът на индустриалното производство, на моменти, надминаваше 6% годишно. Шефът на Федералния резерв Алън Грийнспън говореше за „новата икономика”, характеризираща се с непрекъснат производствен ръст, стимулиран от това, че Интернет погреба старите форми на управление на бизнеса. Други отиваха още по-далеч, предсказвайки края на икономическите цикли. Грийнспън дори публично се безспокоеше, как ще може да провежда истинска парична политика „ако националният дълг бъде напълно изплатен”.

Тази грандиозна вълна на оптимизъм вдигна индекса на Доу-Джонс до небивали височини. Богатите се радваха на живота, но това се отнасяше и за не чак толкова богатите и дори за съвсем бедните. Все пак, управлението на Клинтън не може да се смята за икономически рай. Тъй като по онова време ми се наложи да заемам председателския пост в Съвета на икономическите консултанти към президента, съм съвсем наясно с допуснатите грешки и пропуснатите възможности. Споразуменията за международната търговия, които наложихме на нашите партньори, често бяха несправедливи към развиващите се страни. Трябваше да инвестираме повече средства в инфраструктурата, да наложим по-ясни и твърди правила на фондовите пазари и да предприемем допълнителни мерки за икономия на енергоносители. Не успяхме да изпълним мисията изцяло заради политическата намеса, липсата на средства и, ако бъдем честни, заради това, че “специалните интереси” определяха действията ни в по-голяма степен, отколкото беше допустимо. Въпреки това, този период на икономически бум, беше първият, от времето на президента Картър, когато бюджетният дефицит беше поставен под контрол. Това беше и първият период, от 70-те години насам, когато доходите на нископлатените работници и служители нарастваха по-бързо от тези на ръководния персонал – постижение, което не бива да забравяме.

По времето, когато Джордж Буш-младши положи първата си клетва като президент на САЩ, някои фрагменти от тази ярка картина, вече бяха започнали да избледняват. Технологичният бум приключи. Индексът Nasdaq падна с 15% за един месец (април 2000) и никой не беше наясно за влиянието на спукания “интернет-балон” върху реалната икономика. Това беше благоприятен момент за кейнсианска икономическа политика, период, когато можехме да си позволим да изразходваме повече средства за образование, развитие на новите технологии и модернизация на инфраструктурата – с други думи, за това, от което Америка така остро се нуждаеше, а и досега продължава да се нуждае. Администрацията на Клинтън обаче отложи решаването на тези проблеми за по-добри времена, тъй като беше концентрирала усилията си за съкращаване на бюджетния дефицит. Все пак, Бил Клинтън остави на президента Буш отлично наследство – удобна стартова позиция, от която той лесно можеше да поеме към нови върхове. Да си припомним дебатите между Буш и Гор по време на предизборната кампания, през 2000: двамата спореха как следва да се изразходва очаквания бюджетен профицит от 2,2 млрд. долара. САЩ можеха да си позволят да увеличат инвестициите в ключови отрасли на националната индустрия. И, ако това беше направено, опасността от рецесия щеше да избледнее и щяхме да си гарантираме устойчив ръст през следващите няколко години.

Само че администрацията на Буш имаше собствено виждане по въпроса. Първата мащабна икономическа инициатива на президента беше значителното намаляване на данъците за богатите американци, влязло в сила през юни 2001. На гражданите на САЩ с годишен доход над милион долара, беше подарено данъчно облекчение от 18 000 долара – т.е. над трийсет пъти повече, отколкото облекчението, засягащо средните американци. Това неравенство се задълбочи в резултат от повторното намаляване на данъците, осъществено през 2003, в резултат от което данъчната система стана още “по-изкривена” в полза на богатите. Взети заедно, тези намаления на данъците, когато (и ако) влязат изцяло в сила и се превърнат в постоянни, означават, че към 2012 американците, спадащи към 20% от населението с най-ниски доходи, ще “печелят” от данъчни облекчения по 45 долара годишно, докато онези с доходи над милион долара годишно ще плащат 162 000 долара по-малко, като данъци.

Администрацията на Буш се хвали, че през първите шест години на управлението и, американската икономика е отбелязала ръст с около 16%, но истината е, че този ръст помогна най-вече на онези, които всъщност не се нуждаеха от никаква помощ, без да има кой знае какви положителни последици за американците, които най-много се нуждаят от подкрепа. Неравенството в Америка се задълбочи, при това в невиждани за последните 75 години мащаби. Средният доход на днешните американски мъже, на възраст между 30 и 40 години (като отчетем инфлацията), е с 12% по-нисък от този на техните бащи, преди трийсет години. По време на управлението на Буш броят на живеещите в бедност е нараснал с 5,3 млн. души. И макар че този процес далеч не е приключил, ясно е, че по отношение на класовата си структура, американското общество бързо се доближава до такива държави като Бразилия или Мексико.

Бумът на фалитите

Грубо пренебрегвайки фундаменталните правила на данъчната политика, сегашната американска администрация продължава да намалява данъците, въпреки решимостта си да реализира все нови и нови, изискващи огромни средства, програми, както и да продължи разрушителната за Америка (включително и във финансово отношение) война в Ирак. Бюджетният профицит от 2,4% от брутния вътрешен продукт (БВП), който Буш очакваше, когато зае президентския пост, само през първите четири години от неговото управление се трансформира в дефицит от 3,6%. Съединените щати не бяха правили толкова мащабен завой на 180 градуса в икономическата си политика, от глобалната криза по времето на Втората световна война насам.

Между 2002 и 2005 селскостопанските субсидии бяха удвоени. Разходите на данъчни средства – под формата на сложна система от субсидии и преференции, заложена в данъчния кодекс – се увеличиха с повече от ?. Данъчните облекчения за приятелите на президента от петролната и газовата индустрии нараснаха с милиарди долари. Наистина, за първите пет години след 11 септември 2001, разходите за отбрана действително нараснаха (примерно със 70%), макар че значителна част от тях съвсем не бяха изразходвани за “войната срещу тероризма”, а бяха загубени и пропиляни за неблагодарната “мисия” в Ирак. Междувременно, значителни средства продължаваха да се изразходват и за обичайните “високотехнологични безмислици” – т.е. за неработещи оръжия срещу несъществуващи врагове. Казано накратко – парите се харчеха за всичко останало, но не и за това, което беше наистина необходимо. През последните седем години делът от БВП, изразходван за изследвания и развитие извън сферите на отбраната и здравеопазването, намаля. Почти нищо не беше направено за модернизирането на остаряващата инфраструктура – например за нови бентове в Нови Орлеан, или за мостове в Минеаполис. Вредата, нанесена от сега действащата администрация на американската икономика, ще трябва да бъде отстранена от следващия обитател на Белия дом.

Макар че администрацията, по принцип, се обявяваше против програмите за социална защита на нуждаещите се, тя въпреки това предприе най-голямото увеличаване на разходите за тези програми през последните 40 години, като основната част от средствата беше пропиляна за реализацията на зле подготвения проект Medicare , предвиждащ ценови облекчения за лекарствата, отпускани по рецепти. Както е известно, тези облекчения имат две функции: представляват своеобразен “електорален подкуп” и, в същото време, са подарък за фармацевтичната индустрия. Направеният впоследствие анализ на правителствените документи показа, че реалните разходи по тази програма са били укрити от Конгреса. Междувременно, фармацевтичните компании получиха безпрецедентни предимства. За да се ползват от обявените облекчения, възрастните пациенти вече не могат да купуват по-евтини лекарства от Канада или други страни. Освен това, този закон забранява на американското правителство – най-големия купувач на лекарства, да се договаря с производителите им за намаляване на цените. В резултат от това, американските потребители плащат за лекарства много повече, отколкото гражданите на която и да било друга развита държава.

Постоянно ни се внушава – включително и от самия президент – че предприетото от администрацията намаляване на данъците цели да стимулира икономическото развитие, но това не е вярно. Привлекателността на долара е небивало ниска. Затова и всички грижи за стимулиране на икономиката бяха прехвърлени върху Федералния резерв, който трябваше да предприеме безпрецедентни мерки, сваляйки лихвения процент до 1%. На практика, отчитайки инфлацията, лихвените проценти паднаха с 2%. Предсказуем резултат от тази политика беше бумът в потреблението. С други думи, данъчната безотговорност на правителството на Буш се трансформира във финансова безотговорност на цялото население. Кредитите, включително и субсидираните (чиито лихвени проценти бяха с няколко пункта по-ниски от прайм-рейтинга), станаха достъпни за всички, превръщайки се за мнозина в своеобразен начин на преживяване. Дълговете по кредитните карти скочиха до небето, достигайки, през лятото на 2007, фантастичната сума 900 млрд. долара. Лозунгът “ Qualified at birth ” (т.е. “готов по рождение” да притежаваш кредитна карта – б.р.) може да се приеме като символ на изкуствения ажиотаж в американското общество през “ерата Буш”. Американските семейства, решили да се възползват от ниските лихвени проценти, поемаха все нови и нови ипотечни задължения, изкушени от съблазнителните “начални условия”, и така продължаваха да живеят не според възможностите си. Благодарение на този потребителски бум, известно време изглеждаше, че американската икономика се развива по-добре, отколкото беше в действителност, а президентът не спираше да се хвали с данните от икономическата статистика. Само след една-две години обаче, пагубните последици от тази политика ще станат очевидни за много американски семейства, когато лихвените проценти нараснат и те вече няма да могат да изплащат вноските по заемите си. Без съмнение, президентът Буш се е надявал, че това ще се случи след 2008 (т.е. след като изтече и вторият му президентски мандат). То обаче стана 18 месеца по-рано и като последица от това около 1,7 млн. американци могат да изгубят къщите си още през следващите месеци. За мнозина от тях, това ще бъде катастрофа.

В периода между март 2006 и март 2007 броят на индивидуалните фалити скочи със 60%. И след като все повече семейства фалират, все повече американци разбират, кой всъщност е спечелил и кой е загубил от президентския закон за фалитите от 2006, който значително ограничи възможностите на отделните граждани да изплащат дълговете си по приемлив за самите тях начин. Заемодателите, които бяха най-активните привърженици на тази “реформа”, се оказаха големите печеливши в случая – те се сдобиха с допълнителни лостове за натиск и юридическа защита, докато обикновените американци, сблъскващи се с нарастващи финансови затруднения, за пореден път ще трябва да “платят сметката”.

Да не забравяме Ирак

Войната в Ирак (и, в по-малка степен, тази в Афганистан) вече струва много скъпо на САЩ, както по отношение на дадените жертви, така и в чисто финансов план. Загубата на човешки животи не подлежи на количествена оценка. Що се отнася до парите, струва си да си припомним, че дори в навечерието на интервенцията в Ирак, американската администрация не се решаваше да даде официално оценка, колко все пак ще струва тази война (и дори публично иронизира един от съветниците в Белия дом, според който сумата ще бъде около 200 млрд. долара). В крайна сметка, когато висшите правителствени чиновници бяха притиснати до стената и принудени да изнесат някакви цифри, администрацията оцени разходите за иракската война на 50 млрд. долара, т.е. на една сума, която в действителност САЩ изразходват само за три-четири месеца. Днес правителството официално признава, че Америка е изразходвала в Ирак над половин трилион долара. Всъщност, истината е, че можем да получим реална представа за разходите в иракската война, като умножим тази цифра по четири (което се доказва и от анализа, който аз, самият направих наскоро, заедно с Линда Билмис). Дори такъв официален орган, като Бюджетния комитет към американския Конгрес, признава, че разходите за тази война, като цяло, са два пъти по-големи от тези за чисто военните операции. Официалните данни не включват например, другите релевантни разходи, скрити във военния бюджет на САЩ, като например нарасналите разходи за привличането на нови доброволци в армията (само за рекламната кампания са били изразходвани над 100 000 долара). Те не включват и пожизнените пенсии на инвалидите, и здравните облекчения за десетките хиляди ранени ветерани, приблизително 20% от които страдат от физически и психически разстройства. Колкото да е странно, официалните данни не включват и значителна част от стойността на военното оборудване, което периодично следва да се подменя. Ако добавим към това и натискът върху икономиката от високите цени на петрола и непрякото въздействие на войната (например, свързаната с нея нестабилност оказва ефект на доминото върху инвестициите, както и фактът, че САЩ са се превърнали в най-омразната държава в света, което затруднява дейността на американските фирми в чужбина), общата стойност на войната в Ирак ще достигне (като минимум) два трилиона долара. Засега!

В тази връзка възниква съвсем естествения въпрос, какво можеше да се направи с тези пари, ако не бяхме ги използвали по този начин? Помощта, която САЩ оказват на всички африкански държави, е около 3 млрд. долара годишно, което се равнява на американските разходи за по-малко от две седмици в иракската война. Президентът Буш никога не изпуска възможността да подчертае, с какви финансови трудности се е сблъскала Америка, заради необходимостта да изразходва толкова големи средства за защита от терористичната опасност, но истината е, че системата за сигурност на САЩ можеше да бъде усъвършенствана за столетия напред, ако необходимите за това пари не бяха потънали в пясъците на Ирак. Ако дори само малка част от тези два трилиона долара беше изразходвана за инвестиции в образованието и развитието на новите технологии, както и за модернизация на инфраструктурата, днес икономическото положение на САЩ щеше да е много по-добро, което пък би им дало възможност успешно да се подготвят за предизвикателствата, с които ще се сблъскат в бъдеще, включително и външните заплахи. Само ако можехме да отделим нищожна част от тези два трилиона долара, можехме да гарантираме достъпа до висше образование на всички американци, които искат да учат.

Повишаването на цените на петрола, без съмнение, е свързано с войната в Ирак. Като проблемът не е в това, дали ръстът на цените се обуславя от войната, а в това, доколко се обуславя от нея. Днес вече си спомняме с искрено изумление, как, преди интервенцията в Ирак представители на администрацията на Буш обещаваха, че приходите от иракския петрол не само ще покрият всички разходи по кампанията (в крайна сметка, нали бяхме възнаградени за Първата война в Залива, през 1991), но и, че ще постигнем дългосрочно понижаване на цените на петрола, тъй като войната е най-добрия начин това да стане. Погледнато в ретроспектива, става ясно, че истинските победители в тази война се оказаха петролните компании, оръжейните доставчици и... Ал-Кайда. Преди иракската война, на петролните пазари доминираше убеждението, че цените в диапазона между 20 и 25 долара за барел ще се запазят поне през следващите три години, а може би и по-нататък. Разбира се, играчите, действащи на тези пазари, очакваха нарастване на търсенето от страна на Китай, но прогнозираха също, че това повишено търсене ще се покрие чрез увеличаване на петролните добиви в Близкия изток. Войната прати по дяволите всички тези сметки – не само заради спада в добива на петрол в Ирак (макар че това не е маловажен фактор), но и заради усещането за уязвимост, обхванало всички държави от близкоизточния регион. Разбира се, подобни настроения обезмислиха всички планове за дългосрочни инвестиции. Фактът, че, въпреки изключително високите цени, зависимостта ни от петрола не намалява, доказва още един пропуск на сегашната американска администрация, последиците от който ще трябва да отстраняват наследниците и: по време на управлението на Буш енергийните ресурси на САЩ не бяха диверсифицирани. Да оставим настрана екологичните аргументи за необходимостта светът да бъде избавен от петролната си зависимост – президентът никога не е разбирал нищо от тази проблематика. Достатъчно беше да се вземат предвид икономическите аргументи и съображенията, касаещи сигурността. Но вместо да осъществи пробив в тази посока, администрацията заложи на политиката да добием от собствените си находища колкото се може повече петрол, при това максимално бързо и без да мислим за околната среда, а след това да се надяваме, напук на всичко, че ще ни спаси или ядреният синтез, или някое друго чудо. В лансирания, през 2003, от президента закон за енергетиката бяха включени толкова подаръци за петролната индустрия, че дори Джон Маккейн го определи като „апотеоз на лобизма”.

Презрението към мира

Бюджетният и търговският дефицит на Америка достигна, по времето на президента Буш-младши, небивали височини. Разбира се, сам по себе си, дефицитът не говори за нищо. Ако бизнесът взема заеми за да си купи оборудване, това безспорно е нещо добро. Само че през последните шест години Америка – нейното правителство, американските семейства, страната, като цяло – вземаше назаем най-вече за да поддържа потреблението. Междувременно, инвестициите в основни средства – заводите и оборудването, които реално съдействат за ръста на общественото благосъстояние – непрекъснато намаляваха.

До какви последици може да доведе подобна икономическа политика? В най-добрия случай, ще се забави повишаването на жизненото равнище на американците, а в най-лошия – то ще започне да спада. Разбира се, кризисното състояние на американската икономика не остава незабелязано и политиката на държавната администрация в тази сфера нееднократно беше подложена на остра критика. Освен това, отвореният характер на американската система води до това, че нейните уязвими места много бързо стават ясни за всички. В същата степен, в която спадаше доверието към американската икономика, спадаше и курсът на долара – с повече от 40%, по отношение на еврото, след 2001.

Международната икономическа политика на САЩ носи белезите на недостатъците, които наблюдаваме и във вътрешната политика. Президентът Буш обвини китайците за огромния търговски дефицит, но истината е, че евентуално повишаване курса на юана, към което той ги тласкаше, просто би накарало американците да купуват повече текстил и дрехи, внесени от Бангладеш и Камбоджа, докато бюджетният дефицит на САЩ щеше да си остане същия. Президентът нееднократно декларираше привързаността си към свободната търговия, но в същото време предприема протекционистки мерки в защита на американската стоманодобивна индустрия. Съединените щати възлагаха големи надежди на серията двустранни търговски споразумения и склоняваха (да не кажа, принуждаваха) малките държави да приемат неизгодни за тях условия (като например разпространяване на патентната защита на лекарствата, необходими за борбата със СПИН-а). Америка оказваше върху тях натиск, призовавайки ги да отворят пазарите си, но в същото време не позволи на Китай да купи Unocal – малка американска петролна компания, по-голямата част от чиито активи са извън САЩ.

След всичко това, дали трябва да се учудваме, че протести против американската търговска политика вече се чуват в страни, като Тайланд или Мароко? Само че Америка не е готова на компромис – тя отказва, например, да предприеме каквито и да било действия, насочени към ограничаване на огромните селскостопански субсидии, които рушат равновесието на международните пазари и нанасят огромна вреда на бедните фермери в развиващите се държави. Тази упоритост доведе до срив на преговорите, които трябваше да съдействат за отваряне на пазарите. Както в много други сфери, и тук президентът Буш доста се потруди за да ерозира мултилатерализма (т.е. демонстрира пълно неразбиране на правилото, че страните от целия свят трябва да си сътрудничат), опитвайки се да го замени със система, основана на американската доминация. В крайна сметка, той не успя да постигне такава доминация, но пък успешно се справи със задачата да отслаби международното сътрудничество.

Дълбокото презрение на сегашната администрация към глобалните институции беше подчертано през 2005, когато тя лансира кандидатурата на Пол Уолфовиц, бившият зам. държавен секретар по отбраната и основен „архитект” на войната в Ирак, за президент на Световната банка. Съвсем скоро обаче, Уолфовиц, към когото банката изпитваше недоверие още в началото, беше уличен в редица скандални действия, превърна се в международно посмешище и беше принуден да напусне поста си след по-малко от две години.

Глобализацията означава (освен всичко друго), че икономическите системи на Америка и останалия свят стават все по-взаимнозависими. Да вземем за пример прословутите американски ипотечни кредити. Когато едно семейство бива обявено за неплатежоспособно, кредиторите откриват, че им е останало само безполезно парче хартия. Хората, оттоворни за появата на проблема с ипотеките, отдавна са продали ипотечните договори на трети лица, които на свой ред са ги „опаковали” (при това по съвършено непрозрачен начин) заедно с други авоари и след това отново са ги препродали на нови, трудни за идентифициране, собственици. Когато, на пръв поглед чисто американският проблем с ипотечните задължения изплува на повърхността, глобалните финансови пазари се сблъскаха със съвсем реална опасност: те внезапно осъзнаха, че „лошите задължения” са скрити в портфейли, прехвърлени в Европа, Китай, Австралия и дори в най-големите американски инвестиционни банки (като Goldman Sachs и Bear Stearns например). Ето как се получава, че такива отдалечени от САЩ развиващи се държави, като Индонезия например (която по никакъв начин не е замесена в операциите с американските ипотечни кредити), биват подложена на сериозен риск: застрахователните премии могат рязко да скочат, което пък ще накара инвеститорите да изтеглят капиталите си от развиващите се пазари и да ги прехвърлят на по-безопасни места. За преодоляването на последиците от този икономически катаклизъм ще са нужни години. Днес, само Китай притежава щатски дългови инструменти (както правителствени, така и частни) на сума над трилион долара.

През седемте години на управлението на Буш общата сума, която се държи от външни „кредитори” на САЩ, надмина 5 трилиона долара. И можем само да се надяваме, че те няма да решат едновременно да си поискат дължимото, защото ако го направят, ще провокират глобална финансова криза. Има обаче нещо странно и пораждащо тревога в това, че най-голямата държава в света демонстрира подобна неспособност да живее според средствата, с които разполага. По същия начин, по който Гуантанамо и Абу Гариб ерозираха моралния авторитет на Америка, данъчната политика на администрацията на Буш, ерозира нейния икономически престиж.

Какво да се прави?

Който и да влезе в Белия дом през януари 2009, неизбежно ще се сблъска с така очертаните икономически обстоятелства. Дори, ако оставим настрана необходимостта да измъкне Америка от иракското блато, ще му се наложи да решава и друга – не толкова кървава, но не по-малко сложна, задача: да въведе ред в собствения си дом. А това няма да стане бързо, то ще изисква години напрегнати усилия.

Най-насъщната задача днес е да приведем сегашния икономически метаболизъм в едно по-нормално състояние. А това означава, че трябва да се откажем от близките до нулата лихвени проценти и да приемем една по-естествена граница – да речем от 4%. Един такъв ръст ще окаже благоприятно въздействие върху развитието на американската икономика в дългосрочен план, макар че непосредствените последици от подобна стъпка ще бъдат изключително болезнени. Спестяванията са непохарчени пари. Ако хората престанат да харчат, икономическият механизъм ще престане да функционира. Ако семействата радикално намалят разходите си (което ще бъдат принудени да направят, вследствия краха на ипотечния пазар), това може да доведе до рецесия. Дори ако този процес се забави, пак няма как да се избегне продължителното забавяне на темповете на икономическия ръст. Твърде е вероятно, че два много сериозни проблема (отнемането на имущества за неплатени дългове и проблема с фалитите), възникнали във връзка с ипотечните задължения, ще се изострят, преди, в крайна сметка, нещата да тръгнат в правилната посока. Следва да се има предвид, че ръцете на федералното правителство ще се окажат вързани, тъй като всяко рязко движение, насочено към фискално оздравяване, само ще задълбочи и двата проблема. Тоест, при всички случаи ще трябва да се направи и нещо повече. Онова, от което се нуждае Америка, лесно може да се формулира: тя трябва да се откаже от досегашната си стратегия и да се ориентира в противоположна посока. А това означава, да спрем да харчим парите, с които не разполагаме, да повишим данъците на богатите, да намалим разходите по корпоративните програми за социално осигуряване; да засилим мерките за социално осигуряване на най-бедните слоеве на населението и да инвестираме много повече в образованието, технологиите и инфраструктурата.

Що се отнася до данъците, казано съвсем простичко, трябва да направим всичко възможно за да прехвърлим данъчното бреме от структурите, които „правят добри неща” (например, създават работни места, или осигуряват енергоснабдяването), към онези, които „вършат лоши неща” (например, замърсяват околната среда). При цялото ми уважение към системите за социално осигуряване, не бива да забравяме, че колкото повече правителството помага на работниците и служителите да повишат квалификацията си и да получат достъп до висококачествено медицинско обслужване, толкова по-добри стават условията за американския бизнес, в конкурентната битка на пазарите на глобалната икономика.

Накрая, ситуацията в американската икономика ще се подобри, ако успеем да установим по-доверителни отношения с останалите държави – така че съвместно да създадем по-справедливи и ефективни международни системи във финансовата и търговската сфери. Америка ще има по-голям шанс да убеди другите страни да отворят пазарите си, ако самата тя започне да действа по-малко лицемерно, т.е. ако отвори собствените си пазари за техните стоки и прекрати субсидиите за американското селско стопанство.

В някои сфери вредата, нанесена на икономиката на САЩ от администрацията на Буш-младши, може да бъде отстранена доста бързо. В останалите (които са и по-важните) за оздравяването и ще са необходими десетилетия. Освен това, за решаването на тази задача ще е необходима политическа воля, както от страна на Белия дом, така и на Конгреса. Нека си припомним и за процентите, които ще ни се наложи да плащаме по нарасналия до 4 трилиона долара дълг на Америка: 5% от тази сума се равняват на 200 млрд. долара – т.е. на стойността на две иракски войни годишно. А ще ни се наложи да плащаме по тези сметки през цялото обозримо бъдеще. Да не забравяме и за разширяващата се пропаст между бедни и богати в Америка – феномен, който излиза извън чисто икономическите рамки, защото поставя под въпрос бъдещето на „американската мечта”.

Казано накратко, ситуацията е такава, че за подобряването и ще е необходимо да се труди цяло едно поколение. През следващите десетилетия ще ни се наложи критично да преразгледаме всичките си основни постановки и да опитаме да се върнем към здравия смисъл. Що се отнася до президента Буш-младши, катастрофалните последици от управлението му за американската икономика, могат да надминат дори тези от управлението на Хърбърт Хувър.

* Професор в Колумбийския университет, носител на Нобелова награда за икономика

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн