28
Сря, Окт
6 New Articles

2009 – в очакване на "контролирана" икономическа катастрофа

брой2 2008
Typography

През миналата 2007 се случиха няколко важни събития, чиито анализ позволява да се очертаят доминиращите тенденции, които ще определят еволюцията на световната икономика и през настоящата 2008.

На първо място сред тези събития е фактът, че за първи път водещи представители на «западния» глобален проект ( включително и новият британски премиер Гордън Браун) направиха шокиращи признания за нежизнеспособността на сегашната световна финансова структура.

На второ място, финансовата криза от август 2007 в САЩ бе истински нонсенс за тази страна, защото август е «мъртъв месец» във финансовата сфера, т.е. има сериозни основания да смятаме, че тя е имала изкуствен характер (може би става дума за преструктуриране на американската финансова система и опит за сериозното и оздравяване).

На трето място, операцията за формиране на «силов център» в Европейския съюз (т.е. Лисабонският договор, предвиждащ появата на президент и външен министър на ЕС) беше проведена, в значителна степен, напук на интересите на основните американски съюзници в региона. Само че САЩ не са склонни просто така да правят подобни жертви, което пък означава че са получили нещо доста съществено в замяна. Най-вероятно – европейската подкрепа за изграждане на т.нар. «трансатлантическо единство» (т.е. на трансатлантическа финансово-икономическа общност). В този смисъл, опитът за преструктуриране на американските финанси става разбираем: без него обединяването на двете финансови системи (на САЩ и на ЕС) би било просто невъзможно.

Много по-важни обаче, са други две събития. Едното беше промяната в политиката на Федералния резерв на САЩ – от курс към повишаване на лихвените проценти към тяхното понижаване. При това, никак не беше очевидно, че подобна промяна действително се налага: дори по време на гласуването и, споровете между членовете на Комисията за отворените пазари към Федералния резерв не спряха. Но само на началния етап. Защото по-нататъшното развитие на събитията говори за наличието на ясна стратегия. При това, други действия за подобряване на ситуацията не се предприемат, нещо повече – не може да се изключва, че в рамките на отслабването на паричната политика, във финансовата система са се влели повече средства, отколкото са постъпвали под формата на фиктивните ипотечни активи. Тогава защо трябваше да бъде задействан последният ресурс, чието действие очевидно е ограничено във времето (лихвите не могат да станат отрицателни)?

Другото свръхважно събитие беше отказът на ЕС от колосалните селскостопански субсидии, отпускани за европейските производители. На теория, за подобен отказ от доста време насам категорично настояваха развиващите се страни от Латинска Америка, Африка и Азия, достъпът на чиито производители до пазарите на държавите от Европейския съюз беше силно ограничен. На пръв поглед, би могло да се предположи, че въпросното събитие е в едно и също политическо русло с активността, демонстрирана от ЕС по въпроса за приемането на Русия в Световната търговска организация (СТО) – т.е. че западните държави са готови на отстъпки в рамките на кръга преговори от Доха и са склонни да реанимират СТО. Само че Русия още не е влязла в СТО и не е много ясно кога ще се случи това, а европейските пазари си остават затворени, като се промениха само механизмите за контрол върху тях. Тоест, ясно е, че отново става дума за нещо друго.

Контролираната катастрофа

Сега нека се върнем към кризисните процеси в световната икономика. След като елитът на «западния» икономически проект така откровено говори за тях, очевидно те наистина съществуват. В същото време, този елит не може да не разбира и накъде точно вървят нещата: ако финансовите институции в САЩ и ЕС не бяха влели (през август и септември миналата година) на пазарите огромни по обем ликвидности, вероятно вече щяхме да сме станали свидетели на нов «черен вторник», като онзи, поставил началото на Голямата депресия от 1929. Какви обаче могат да бъдат (от гледна точка на въпросните финансови институции) вариантите за развитие на събитията? Пълното преустановяване на паричните емисии е невъзможно, най-малкото по собствена инициатива. Това неминуемо би довело до рязък спад на БВП, както в САЩ (които произвеждат около 20% от световния БВП, но консумират цели 40%), така и в ЕС, който изнася значителна част от продукцията си не само в САЩ, но и в страни, които също изнасят много стоки за САЩ. Тоест, значителна част от приходите си Съюзът получава от емисията на долари. Което пък означава, че емисионното надуване на финансовите балони ще продължи още известно време, макар вече да е ясно, че много от тях всеки момент могат да се спукат: след недвижимите имоти, кризата засегна кредитните суапи и продължава да се разпространява в други сектори. А, както показаха събитията от есента на 2007, ситуацията на световните финансови пазари е такава, че евентуална мащабна катастрофа на някой от тях, може да срути и останалите. Това означава, че основните задачи пред елита на «западния» проект са, на първо място, да минимизира последиците от подобна катастрофа за себе си и, на второ, да ги максимизира за конкурентите си.

Втората задача може да бъде решена или чрез приоритетното използване на извъникономически инструменти, или пък чрез използването на икономически (и, по-точно, на финансови). Впрочем, политическите перипетии в САЩ през миналата 2007 (включително скандалният доклад на ЦРУ, че Иран не разработва военна ядрена програма) показаха, че в ръководството на тази страна, както и сред елита на «западния» проект, като цяло, е имало остра дискусия относно методите за борба с конкурентите, като в крайна сметка е надделяла концепцията да се заложи на икономическото влияние (т.е. за използването на чисто икономически средства).

С други думи, в рамките на дилемата между (полу)военната диктатура - т.е. преодоляването на конкурентите с военна сила, и запазването на демократичния модел - т.е. използването на икономически лостове, през миналата 2007, е бил направен еднозначен избор в полза на втория вариант. Като решаващи за това, най-вероятно, са се оказали не толкова достойнствата на демокрацията, колкото фактът, че «изтеглянето» на посткризисната икономика само в рамките на американския пазар, чиято вместимост вероятно ще намалее в пъти, е просто невъзможно. От друга страна, разпадането на глобалния свят на отделни валутни зони би направило «чуждите» пазари практически недостъпни. Тоест, още преди кризата да е навлязла в остра фаза, е необходимо да се подготви обединяването на пазарите на основните държави, принадлежащи към «западния» проект, след което това обединяване да се осъществи на практика, което пък е несъвместимо с установяването на каквато и да било форма на диктатура в САЩ. В случая, политическата целесъобразност очевидно произтича от икономическата: след вземането на решение за изграждане на «трансатлантическото единство» (т.е. на трансатлантическа икономическа общност), сегашната доминация на неоконсерваторите в американския политически елит изглежда обречена.

Китайският фактор

Тук е мястото да отбележим, че основният конкурент на САЩ – Китай, най-вероятно внимателно е следял въпросната дискусия и, през 2007, започна активно да осъществява програма за «освобождаване» от доларовите си активи, купувайки с тях всичко, което може да се купи с пари. Става дума, както за различни недвижими активи (например находища на полезни изкопаеми в Африка), така и за технологии и стоки.

Една от тези сделки е закупуването на голямо количество самолети от Европа. При това китайците използват интересна схема, при която покупките в Европа се правят на кредит, а като залог се предлагат номинирани в долари активи и, в частност, американски ценни книжа. Ясно е, че ако сегашната криза се изостри, китайските дългове към европейските банки няма да бъдат покрити с евро, а именно с тези заложени активи. При това вече е късно да се направи нещо за да се избегне подобно развитие: в рамките на сега действащата финансова система, отказът от използването на тези схеми е практически невъзможен, защото се смята (донякъде, по презумпция), че американските ценни книжа притежават максимално висока степен на сигурност.

През 2008, Китай ще продължи активно да реализира тази стратегия (провеждайки, паралелно с нея, и политика на повишаване на вътрешното търсене) и само след две-три години ще може рязко да намали зависимостта си от евентуална криза в съвременната финансова система. В момента обаче, очертаващото се начало на дефлационен шок и рязкото съкращаване на съвкупното търсене в световен мащаб, поставят тази страна (както и много други, чията икономика силно зависи от износа) пред очевидната заплаха от икономически колапс. В тази връзка следва да си припомним, че икономическото развитие на Индия и Китай не включва «размиването» на доходите в различните обществени сфери (както беше в някогашния социалистически лагер), а се използва за трансфера на все нови и нови милиони техни граждани от системата на традиционния за въпросните страни начин на живот в рамките на съвременното производство и присъщите му (повече или по-малко) западни стандарти на потребление. Тоест, ако в Русия или България, през 90-те години на миналия век, средното жизнено равнище падна 1,5-2 пъти, в Индия и Китай (при рязко намаляване на експорта) ситуацията ще бъде съвсем различна.

По-голямата част от населението (в Китай – около един милиард души) на практика няма да почуства промяната, но на една огромна (по европейските и американски мащаби) група от няколко десетки (или дори стотици) милиона души ще се наложи внезапно да се върнат от нормалното (поне както го разбираме ние, европейците) общество, почти в доисторическия период. В държави като Япония или Русия, спадът в жизненото равнище би бил сравним с този от 90-те години в Русия, или с Голямата депресия в САЩ от началото на 30-те, т.е. нивото на потребление ще се съкрати 1,5-2 пъти. И едното, и другото ще представляват изключително остра социално-политическа криза, но тя няма да постави под въпрос оцеляването на управляващия елит. В Китай обаче, спадът в средното жизнено равнище може да бъде и по-малък, но за определена, немалка група той ще се окаже драматичен. В чисто теоретичен план, китайските исторически традиции позволяват «нивелирането» на подобни групи от населението (при това въпросното «нивелиране» може и да не е задължително физическо – т.нар. «културна революция» е пример за това), но следва да сме наясно, че именно тази група символизира днешното движение на Китай към позициите на световен лидер.

С други думи, борбата със загубилата (в резултат от евентуална глобална криза) базата си за съществуване «нова китайска буржоазия» ще означава затваряне на китайското общество, преместване на основния акцент върху вътрешните проблеми и, съответно, отслабване на външнополитическата активност на Китай. Реализицията на този сценарий практически неизбежно би елиминирало както Китай, така и другите държави с аналогично обществено устройство, от битката за приоритетни позиции в световната икономика и геополитика. За разлика от такива държави, като Русия или Япония, които не се възприемат като конкуренти на «западния» глобален проект, Китай задължително трябва да бъде елиминиран от «играта», защото, в противен случай, за запазване на доминацията на САЩ (и на Запада, като цяло) въобще не би могло да се говори.

Сценарият «Голямата депресия-2»

В същото време обаче, ръководството на Китай (а най-вероятно и това на Индия) са наясно с този сценарий и предприемат съответните контрамерки за да не допуснат осъществяването му. Това обаче означава, че ако Западът действително е предпочел варианта на финансово-икономическо (а не на силово) взаимодействие, началото на острата фаза на кризата, т.е. сценарият на дефлационния шок и резкия спад на съвкупното световно търсене, трябва да бъде стартиран още през следващите една-две години. И тъй като през ноември 2008 в САЩ ще се проведат избори за президент, възможността тази криза да бъде провокирана през настоящата година отпада. През януари 2009 в Белия дом ще се появи новата (антикризисна) администрация и едва след като през следващите шест месеца нейните представители се адаптират към постовете си и съгласуват своите позиции с тези на ръководителите на ЕС, операцията може да стартира. С други думи, логиката сочи, че изкуствено предизвиканият дефлационен шок може да се очаква през втората половина на 2009, което пък означава, че през настоящата 2008 не би трябвало да има сериозни сътресения.

Разбира се, всичко казано дотук е вярно дотолкова, доколкото може да се приеме, че именно от подобна логика се ръководят и лидерите на «западния» глобален проект. Ще отбележа обаче, че алтернативна логика просто няма, освен ако не смятаме тези хора за клинични идиоти.

Връщайки се към първата задача, пред която е изправен «западният» проект, следва да отбележим, че неговите създатели, най-вероятно, разглеждат развитието на ситуацията именно в рамките на сценария за дефлационен шок, от типа на този през 1929. Това личи от многобройните изявления на водещи западни експерти и официални лица. Освен това, тъкмо този вариант е оптималния, от гледна точка на икономическото отслабване на конкурентите. Впрочем, отказът от силовия сценарий, сам по себе си, също потвърждава подобна оценка. Най-неприятната последица от кризата през 1929, от гледна точка на способността на елита да контролира и управлява кризисния процес, е разрушаването на националната банкова система. Що се отнася до спада в жизненото равнище на населението, ако като основни виновници за него бъдат нарочени «външните фактори» и бъде частично компенсиран от държавата, той не изглежда чак толкова опасен. Във всеки случай, и САЩ (по време на Голямата депресия), и Русия (през 90-те години на ХХ век) преживяха почти 200%-ов спад в жизненото си равнище, без това да провокира социално-политическа катастрофа Но разрушаването на банковата инфраструктура, особено на онази и част, която е пряко свързана с инфраструктурата, гарантираща жизнените потребности на обикновените граждани и на малкия бизнес, може да се окаже много сериозен проблем. Дори още по-сериозен, отколкото през 1929 и началото на 30-те, защото съвременната институционална структура на американската икономика е доста по-сложна, отколкото преди 80 години. И, ако в периода на активна емисионна дейност, основна роля в икономиката играят големите банки, чрез които напечатаните пари се «легализират» в икономиката, след дефлационния шок ключова роля ще играят малките и средни регионални банки, осигуряващи връзката с икономическата инфраструктура на местно ниво. Проблемът е, че дългогодишният емисионен бум сериозно ерозира сигурността и качеството именно на тези институции. Като свои основни активи те предпочитаха (включително и по препоръка на големите банки) именно онези активи, които днес са поставени под много сериозно съмнение. За големите банки (особено тези с достъп до емисионните операции), това не е проблем. Но за регионалната банкова мрежа, както сочи опитът от 1929 и от японската криза в началото на 90-те (вж. статията на Борис Димитров „Балонът Хейсей” –японската финансова криза от края на ХХ век и поуките за съвременната глобална икономика на стр. – б.р. ) , последиците ще са катастрофални. Тоест, ако следваме логиката за неизбежността на изкуствения дефлационен шок, излиза, че основната задача пред финансовите власти в САЩ е преструктурирането именно на регионалната банкова мрежа и същественото оздравяване на нейните активи.

Какво ще се случи с големите банки при подобно развитие, всъщност не е от особено значение. Първо, част от тях (включително онези с голямо чуждестранно участие) могат да бъдат «фалирани», просто защото страната не се нуждае от чак толкова много такива банки. Второ, основното им предимство – международната мрежа – може изцяло да се прехвърли към онези от тях, за които бъде решено, че е целесъобразно да продължат да съществуват. Трето, значението на въпросната мрежа, в условията на дефлационен шок, силно ще намалее. И, накрая, могат да бъдат «фалирани» всички големи банки, без това да има фатални последици, тъй като достъпът до паричната емисия автоматично превръща в «голяма» всяка финансова институция.

Симптомите на очертаващата се «контролирана» криза

Казаното дотук дава възможност достатъчно точно да бъде описана системата от действия и събития, която очаква световната икономика през 2008. Настоящата година ще се характеризира с постоянно преструктуриране на финансовите институции в доларовата зона, като акцентът ще бъде поставен върху разкриването на ненадеждните финансови инструменти. Самото преструктуриране пък ще включва изкупуването, от големите американския финансови институции, на въпросните ненадеждни инструменти от регионалните, оздравявайки балансите на вторите за сметка на допълнителните рискове, поемани от първите.

За това големите финансови институции ще бъдат компенсирани, частично, с емисионни пари, частично със средства на чуждестранните инвеститори. Някои от последните вероятно искрено ще се радват да придобият дял от капитала на системообразуващите банки, където преди не ги пускаха да припарят, други пък (съзнавайки неизбежността на дефлационния шок) вероятно ще разчитат, че участвайки пряко в управлението на най-големите американски финансови институции ще могат по-добре да защитят капиталите си.

Не е изключено, че част от тези големи финансови институции ще бъдат принудени да обявят фалит още през 2008. По-вероятно е обаче, че това ще стане чрез разделянето на въпросните структури на съставните им части, според тяхната основна дейност, и последващото им изкупуване от останалите участници на съответните пазари. Вече не можем да очакваме фалити, от типа на «Енрон», просто защото, предвид сегашното състояние на световната финансова система, тя може и да не оцелее при подобни катаклизми.

Паралелно с описаните по-горе процеси, ще се извършва постепенната адаптация на бюджетните системи на САЩ и ЕС. Именно в рамките на този процес, най-вероятно, беше осъществено и съкращаването на селскостопанските дотации в Евросъюза, като крайната цел е обединяване на пазарите на Европа и Северна Америка. Развитието на ситуацията на финансовите пазари ще бъде продължение на тенденциите от 2007. Тоест, можем да очакваме ускорено нарастване на цените на «реалните» (в рамките на действащия икономически модел) активи, постепенно (т.е. без да придобива катастрофални форми) отслабване на долара и повишаване курса на алтернативните валути, както и бързо нарастване на доходите на петролните износители и държавите, чиито износ за САЩ е най-голям.

Международният стокооборот активно ще нараства не само парично, но и натурално – благодарение на повишената покупателна активност на държавите, притежаващи големи доларови активи.

Всичко това обаче, ще бъде просто прелюдия към драматичните събития, които ще сполетят световната икономика през 2009, когато «контролираната» икономическа катастрофа ще стане факт – с всички предсказуеми и непредсказуеми последици от това.

* Авторът е президент на компанията за експертни консултации и стратегически прогнози „Неокон” в Москва

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн