28
Сря, Окт
6 New Articles

Ветровете на промяната – текущата финансова криза и геополитическите и последици

брой2 2008
Typography

Сегашната финансова криза, повод (но не и причина) за която стана кризата на пазара на високорискови subprime (субстандартни) ипотечни облигации в САЩ, едва ли ще доведе до колапс на световната финансова система, но, несъмнено, ще предизвика съществени трансформации, както в световните финансово-икономически процеси, така и в геополитиката.

За начало, нека си припомним, какво се случи през миналата 2007 във финансовата сфера от другата страна на Атлантика. „Охлаждането” на американския пазар на недвижими имоти, което се очерта още в средата на 2006, продължи и през 2007. Налице беше спад в продажбите на първични и вторични жилищни имоти, намаляване на цените на недвижимите имоти, както и на ипотечните сделки. В същото време се отчиташе ръст на задълженията по ипотечните сделки и на връщанията на неизплатени недвижими имоти (особено сред собствениците на високорисковите subprime -облигации и на облигации Alt - A ).

Ще напомня, че subprime ипотечните сделки представляват договори с лица, които не могат да внесат първата вноска за придобиване на съответния недвижим имот , и/или не притежават достатъчно високи доходи за да е сигурно връщането на взетия заем. Сделките от типа Alt - A притежават малко по-висока степен на кредитно качество. През 2006, subprime и Alt - A ипотечните договори формираха около 40% от всички сделки на пазара на недвижими имоти. До август 2007, Федералният резерв и хазната на САЩ, признавайки наличието на проблеми на този пазар, разчитаха на „мекото приземяване” на пазара на недвижими имоти и ограничаването на кризисните явления, така че те да не се разпространят върху американската финансова система и икономика, като цяло.

На 20 април 2007 обаче, водещата американска компания, предоставящи subprime кредити – New Century Financial , обяви фалит. Две седмици по-късно United Bank of Switzerland ( UBS ) закри хеджовия си фонд Dillon Read , поради загубите, причинени от subprime -сделките, а шефът на управлението на UBS Питър Уфли скоро след това беше уволнен. През юни, Bear Stearns – една от най-големите американски банки, призна, че два от хеджовите и фондове са се сблъскали със сериозни неприятности, поради загубите от subprime -сделките. На 1 август, германската банка ІКВ обяви технически фалит, пак заради загуби от subprime - сделки, и на държавата (т.е. на Провинция Саксония) се наложи да ги покрива. Скоро същото се случа и със Саксонската провинциална банка. По аналогични причини, на 9 август, френската банка BNP Paribas закри три хеджови фонда.

Финансовите проблеми, свързани с американския ипотечен пазар, нарастваха като снежна топка, през цялата първа половина на 2007, достигайки „критичната си маса” в края на юли, когато еуфорията на пазара на вторични ценни книжа се смени с паника. През първата половина на август, банките-кредиторки бяха поразени от криза на доверието и, на практика, пазарът на междубанковото кредитиране замря.

В тази връзка, главният редактор на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг” Холгер Щелцнер отбелязва, че: „Банките бяха изчислили всички възможни рискове, освен един – от възникването на ситуация, в която ще загубят доверието помежду си. Така, кризата на американския ипотечен пазар се трансформира в криза на доверието между банките и започна търсене на „виновниците”. Това обаче, доведе до още по-голямо отчуждение: по същество, „пожарната бригада” само допълнително раздуха пламъците, бушуващи на финансовия пазар. Неслучайно водещите статии в същия вестник, от август миналата година, бяха озаглавени „Банките вече не си вярват”, „Лошата атмосфера в банковите среди” и „Банките все още изпитват недоверие помежду си”. Оттогава не се забелязват съществени промени в междубанковото кредитиране.

От август 2007 насам, Европейската Централна банка, американският Федерален резерв и другите централни банки на водещите държави започнаха да отпускат специални краткосрочни кредити (за срок от един ден до няколко месеца) за да балансират съхраняването на наличните средства в банките и свързаната с това парализа на междубанковия пазар, която можеше да породи серия от фалити на банки, неспособни да изчистят краткосрочните си задължения. Само Европейската Централна банка отпусна за тази цел 350 млрд. евро, от началото на август до есента на 2007. Първоначално Английската централна банка ( Bank of England ) отказваше да последва примера на Европейската и на Федералния резерв, но растящата паника сред клиентите на банката Northern Rock (финансираща предимно сделки с недвижими имоти) накара президента на Английската банка Марвин Кинг да промени позицията си още през септември. На 18 септември 2007, Федералният резерв намали базовия лихвен процент до 0,5% - с единствената цел да се опита да повлияе върху финансовия пазар. Впрочем, пак по същите причини, той вече беше пробвал да го направи и през август.

„Структурираната секюритизация” като глобална „пирамида”

Защо проблемите на американския пазар имаха толкова драматични последици в международен план и парализираха доверието между водещите частни банки на САЩ и Европа? Обяснението можем да открием в термина „структурирана секюритизация”. По същество, той отразява същността на класическата „пирамида”, въпреки че банките, въвлечени в този процес, спадат не само към най-големите, но и към най-авторитетните. Под „секюритизация” се разбира практиката за изваждане на кредитите (заедно с рисковете) от баланса на банките, веднага след отпускането им. Пласирайки кредитите в т.нар. „секюритизирани” пакети, банките получаваха нови налични средства, което пък им позволяваше практически моментално да предоставят нови кредити – изключително за да „секюритизират” и тях, после отново да ги пласират и т.н. Така, „структурираната секюритизация” се разглеждаше като универсална схема за „ликвидиране” на риска, ускоряване на финансовия оборот и бързо извличане на печалба – т.е. по същество, като своеобразен лиценз за печатане на пари.

През последните десетина години „структурираната секюритизация” се превърна в ключов феномен на световната финансова система и в своеобразен брат-близнак на спекулациите на пазара на вторични ценни книжа. Тоест, на „зрелите” финансови пазари на САЩ и Европа, на практика, се случи същото, което през 1997 стана в Албания, когато там едновременно рухнаха няколко местни финансови пирамиди. При това, американските subprime ипотечни кредити, по същество, изиграха ролята на „токсични отпадъци”, тровещи цялата система и застрашаващи самото и съществуване.

Subprime - кредитите се отпускаха на лица, неспособни да върнат заемите. Въпреки това, банките, които ги отпускаха, не се тревожеха от натрупването на рискове, защото ипотечните кредити моментално се препродаваха на големите банки, които ги обединяваха, заедно с други категории дългове, в т.нар. „ценни книжа , обезпечени с друг финансов актив” (asset-backed securities - ABS ). На свой ред, тези книжа се продаваха на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании, частни пенсионни фондове и други финансови учреждения по целия свят. Нещо повече, ABS -книжата се използваха като обезпечение на кредитните деривативи - т.нар. „облигации, обезпечени с дългови задължения” ( CDO ) и други подобни „секюритизирани” продукти. Финансовите институции, притежаващи CDO , на свой ред, се стремяха да ги прехвърлят в извънбалансови посреднически фирми - „кондюити” или „структурирани инвестиционни инструменти” ( SIV ), в други държави или в офшорни зони, за да не ги включат в баланса си и, едновременно с това, да избегнат контрола на надзорните инстанции.

По този начин, рисковете всъщност не изчезнаха, а просто се трупаха и разпространяваха из целия свят. В резултат от това, както беше принуден да признае шефът на Швейцарската агенция за банков надзор Ойген Халтинер, „никой вече няма точна представа, къде точно са концентрирани рисковете”.

Всяка финансова пирамида може да действа само дотогава, докато на пазара има увереност, че „играта ще продължи”. На същата увереност се основаваше и широко лансираната схема на „секюритизация”, която, въпреки това, се срути през август 2007.

Банките, които само няколко седмици преди това бяха сигурни, че са наясно с проблемите, днес вече не изпитват доверие към партньорите си. При това на никой не е известно, колко точно „токсични отпадъци” – ABS или CDD , свързани с американския ипотечен пазар, са скрити в балансите или, което е още по-опасно, в офшорните „кондюити” или SIV — механизмите на банките-партньори. Никой не е наясно с реалната стойност на тези „секюритизирани активи”, ако тя въобще може да се оцени в положителни величини. Банкерите, с които аз, самият разговарях през последните месеци, признават, че в техните среди цари крайно напрегната атмосфера, пропита от взаимни подозрения.

Доверието е задължителен елемент на всяка добре функционираща финансова система. Продажбата и придобиването на дългови книжа следва да се основават на убеждението на третата страна, при придобиването на дълга, че кредиторът и длъжникът са обвързани с достатъчно добре обмислен и сигурен договор, в който рискът, обезпечаването и процентният доход са балансирани. Освен това са необходими гаранции за сигурността на рейтинговите агенции и дееспособността на регулиращите институции, които, при нужда, могат да приложат съответните санкции.

Позициите на американския Федерален резерв вече са силно ерозирани. Дори в периода, когато разривите на финансовие пазар, обусловени от загубите от subprime - кредитите, бяха очевидни, шефът на Федералния резерв Бен Бернанке и американският финансов министър Хенри „Хенк” Полсън отчаяно се опитваха да омаловажат проблема и неговите очевидни последици. Когато всичко това вече не можеше да се прикрива, Федералният резерв отстъпи пред натиска на големите банки от Уол-стрийт и намали основния лихвен процент на 0,5%. Междувременно, Европейската Централна банка, Английската банка и Банката за международни разплащания ( BIS ), през цялата първа половина на 2007, изпращаха достатъчно убедителни сигнали за възможни проблеми пред банките, трупащи все по-значителни рискове, но тези констатации не бяха последвани от някакви реални действия.

Сериозно се дискредитираха и такива водещи рейтингови агенции, като ню-йркските Moody ' s и Standard & Poors , или лондонската Fitch . Чак до средата на юли 2007, тези агенции даваха на ABS , CDO и подобните им финансови инструменти, най-високите рейтинги на „инвестиционно равнище”. Снабдявайки подобни продукти с най-високите рейтинги, агенциите можеха да разчитат на щедри хонорари от банките и другите финансови институции, реализиращи въпросните „секюритизирани книжа”. Защото, колкото по-високи бяха рейтингите, толкова по-лесно тези продукти можеха да се пласират на пазара на други банки, хеджови фондове, застрахователни компании и пенсионни фондове. При това обаче, участниците на пазара, активно купуващи „секюритизирани книжа”, „забравяха” да уточнят, какво се крие в действителност зад тези високи рейтинги. Днес, рейтинговите агенции са принудени спешно да „адаптират” оценките си, т.е. значително да ги понижат. Което е съвсем естествено, защото рейтинговите фирми се опасяват, че ще бъдат залети със съдебни искове от страна на банките, доверили се на предишните им оценки и съобразили се с тях при осъществяване на своите операции. В този смисъл, доста символично беше уволнението на шефа на Standard & Poors Катлийн Корбърт, през септември миналата година.

През август 2007, в интервю за телевизия DLF , главният икономист на Deutsche Bank Норберт Валтер изрази съмненията си, че „бизнес-моделът на преопаковането на рисковете и продажбата им на отворения пазар” има бъдеще. Всъщност, „бизнес-моделът”, за който говори Валтер, е именно „структуризираната секюритизация”. Още по-знаменателен е фактът, че на страниците на Neue Zuricher Zeitung , смятан за «корпоративно издание» на швейцарската банкова общност, както и в много други финансови издания по целия свят, се разгърна остра дискусия именно по този въпрос: може ли «структурираната секюритизация» да преживее сегашната криза, или банките ще бъдат принудени да изоставят тази практика.

На свой ред, в края на септември 2007, бившият шеф на Федералния резерв Алън Грийнспън заяви в интервю за Frankfurter Allgemeine , че рейтинговите агенции „проявиха некомпетентност” и, че „такива структурирани продукти”, като CDO , могат да престанат да съществуват. Грийнспън се въздържа да направи същата прогноза за всички елементи на „структурираната секюритизация”, но редица други влиятелни финансисти – и, в частност, Бил Грос, директорът на най-голямата в света компания, търгуваща с дългови задължения – Pimco , го твърди съвсем открито.

Принудителната смяна на парадигмата

„Структурираната секюритизация” е само един от многото примери за т.нар. „иновации” във финансово-икономическата сфера, нарушаващи фундаменталните принципи на стопанското развитие и, в крайна сметка, разрушаващи се „от самосебе си”. Уви, крахът им, в крайна сметка, не е проява на здравия смисъл, предвиждащ неизбежната катастрофа, а се дължи на непредвидените ефекти от тях. Тоест, „структурираната секюритизация”, на практика, се самоликвидира.

И така, западната финансова общност се оказа достатъчно неразумна, като рискува да използва едно очевидно отровно лекарство, без да се замисля за последиците. Перефразирайки Фуше, можем да кажем за тези банкери, че по-страшна от алчността, може да бъде само глупостта. Която се проявява, в частност, в неспособността да се предвидят последиците от собствените постъпки.

Разбира се, днес банките правят всичко възможно за да избегнат последиците от кризата, която сами предизвикаха. При това, те очевидно разчитат, че тяхната схема на „секюритизация”, позволяваща им бързо да получат колосални печалби, ще оцелее. Американският сенатор-демократ Кристофър Дод, председател на Банковата комисия към Сената, твърди, че шефът на Финансовия резерв Бен Бернанке лично го е уверявал, че ще използва „всички възможни начини” за преодоляване на кризата със subprime - облигациите.

На практика, става дума за това, че банките ще получат възможност да „изхвърлят” своите „отровни отпадъци” в някакво „хранилище”, което естествено, ще бъде създадено за сметка на данъкоплатците.

Шефът на Pimco Бил Грос, директно призова американското правителство да предприеме такива мерки, давайки за пример кризата на спестовно-кредитните холдингови компании ( S & L ) от 80-те години на миналия век, когато Корпорацията за разрешаване ( RTC ) изкупи (със средства на американските граждани) обезценените активи на фалиралите S & L – компании. На свой ред, известният икономист Пол Кругмън, предложи да се „преобразуват” ABS и останалите деривативи, свързани със subprime - кредитите, в аналог на „брейди облигациите” от началото на 90-те.

Въпросът обаче е в това, дали подобни мерки в „битката за оцеляване”, предприети от правителствата (подложени на силен натиск от страна на банките), както и масираният приток на ликвидност, организиран от централните банкови институции, може да спаси схемата на „секюритизация”? Ако правителствата (използвайки парите на данъкоплатците) и централните банки се превърнат в заемодатели от последна инстация, това ще означава, че доверието към банките-кредитори и рейтинговите агенции няма скоро да бъде възстановено – поне, що се отнася до практиката на „структурираната секюритизация”.

Обемът на ABS и CDO , свързани с американския пазар на недвижими имоти, дори по най-консервативни оценки, се равнява на около 550 млрд. долара. Някои експерти обаче, дават оценки, надвишаващи три пъти тази цифра. Ще са необходими месеци, ако не и години, преди тези „секюритизирани активи” да бъдат сортирани, преоценени, бракувани, или пък „складирани” в някакъв вид „помийна яма”.

Впрочем, много по-сериозен проблем представлява очертаващата се промяна на парадигмата в световната финансова система. Колапсът на доверие може да катализира отстъпление към „консервативната” практика на кредитиране, което съществено би ограничило рисковете, но, в същото време, рязко ще забави оборота на капитала и ще намали неговата доходност. Докато банките имаха възможност да се избавят от рисковете, пласирайки ги достатъчно бързо и с голяма печалба, те можеха да разчитат на количествената оценка на рисковете с помощта на различните математически модели. Така, оценката на риска се превърна в предмет на програмни и компютърни изчисления, а не на квалифициран персонален анализ. Въпреки ограничението на краткосрочните кредити, банките и занапред ще предоставят заеми и ще издават дългови книжа, но ще отделят много повече внимание на проектната експертиза и оценката на рисковете. Кредитирането и издаването на дългови задължения, в по-голяма степен, ще бъдат обвързвани с инвестициите в реалната икономика. Следователно, банките ще отпускат кредити за по-продължителни срокове, а лихвеният процент ще бъде съотносим с реалния ръст на стойността, произведена от реалните, физически инвестиции.

Смяната на парадигмата във финансовата сфера в Европа и САЩ може да се окаже бавен, труден и болезнен процес. Достатъчно е да си припомним, че през последните години над половината от корпоративните приходи в САЩ бяха получени от финансовия сектор, а във Великобритания – още повече. Въпреки това, връщането към практиката, възприета като норма през последните две десетилетия, ми изглежда малко вероятно.

Сблъсъкът между„глобализация”и неравномерното развитие

Описаните по-горе вътрешносистемни фактори, водещи до смяна на парадигмата в трансатлантическия финансов сектор, следва да се разглеждат в контекста на дълбоките промени в световната финансова и икономическа система през последните години.

Някои анализатори сравняват сегашната финансова криза с колапса на ню-йоркския финансов пазар от октомври 1929. Подобно сравнение е достатъчно адекватно, отчитайки, че причина за кризата от 1929 са мащабните финансови спекулации, осъществени през предходните години. В частност, за тригодишния период от 1926 до 1929 капитализацията на американския финансов пазар нараства два пъти. Когато балонът, в крайна сметка, се пука, това води до спад в равнището на заетост, на инвестициите и на износа, както и до бързо прехвърляне на кризата в Германия, защото американските банки играят ключова роля за финансиране на версайските репарации и мащабно инвестират в немската икономика. Изтичането на американските средства от Германия нарушава крехкото равновесие. Кулминацията настъпва през 1931, когато Германия е разтърсена от банкова криза, последвана от бум на безработицата, в резултат от който, през 1932, на улицата се оказват 6 млн. души.

През този период финансовата криза се разпространява (както от Германия, така и от САЩ) и в други страни по света, което води до глобален икономически колапс. Изключение се оказва само Съветският съюз, където по онова време се реализира мащабна програма за индустриализация и изграждане на инфраструктурни обекти. През този период обаче, поради своята изолация, болшевишката империя не може да изиграе ролята на „балансьор” на световната депресия. В това е и най-съществената разлика между тогавашната и сегашната криза.

Като друг критерий за различията между Голямата депресия и сегашната криза често се използва все още модният термин „глобализация”. Според най-разпространената концепция за „глобализацията”, безпрецедентното взаимно проникване на финансовите и индустриалните пазари задължително ще доведе до разпространяване на финансовата криза от САЩ към целия останал свят. От представата за това, че американската икономика уж играе ролята на „мотор” на цялата глобализирана система, следва изводът, че ако кризата в САЩ не бъде преодоляна максимално бързо, тя ще засегне целия свят, чрез финансовите, информационни, психологически и търговски връзки. Наистина, ако в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век (както посочва американският историк Чарлз Киндълбъргър), икономическата и финансова криза в САЩ и Германия няма как да не повлияе и върху целия останал свят, как би могъл да бъде предотвратен подобен икономически колапс днес? Не само „пророците” на краха, но и „казионните” теоретици на глобализма се опитват да ни убедят, че ако не успеем с общи усилия да преодолеем американската криза, цялата планета е обречена. Впрочем, през последните месеци дори и сред най-убедените апологети на американския модел оптмизмът, че подобно нещо е възможно, започна да спада.

Всъщност, истината е, че тази най-разпространена представа за глобализацията не отчита диалектичната парадоксална природа на глобализационния процес. Безпрецедентното взаимно проникване и уж тоталната подчиненост на този процес се съпровождат със също толкова безпрецедентна поляризация и неравномерност на световното развитие, което пък предразполага към формирането на многополюсен световен модел. Именно поради тази причина, разпространяването на американската криза и в икономиките на Евразия и техният крах (като последица от краха на америкаската икономика) съвсем не ми изглеждат неизбежни.

Днес Съединените щати са световен лидер по обема на своя БВП, както и по равнището на развитие на военните и информационните си технологии. Като цяло обаче, реалната икономика на САЩ, от трийсетина години насам, преживява спад. Търговският дефицит на страната достигна гигантски размери, а доларът продължава да отслабва буквално пред очите ни. Универсалният доскоро „вашингтонски консенсус” (чрез инструментите на Световната банка и Международния валутен фонд), вече губи решаващото си значение. Освен това, САЩ вече няколко години страдат от икономическа рецесия, която не беше породена, а само ускорена, от сегашната финансова криза.

Възможно е, че американската администрация ще съумее да отложи икономическия спад до края на 2008 (или началото на 2009), но той е неизбежен. И този спад ще бъде тежък, защото затъналите в дългове американски домакинства ще бъдат принудени да ограничан потреблението си. При това, т.нар. „военно кейнсианство” (традиционният начин за стимулиране на американската икономика) вече е стигнало пределното си равнище, с военен бюджет от около 1 трилион долара. В резултат от това, наличието на рецесия в САЩ се констатира от редица водещи икономисти (от Мартин Фелдстийн и Лари Съмърс, до самия Алан Грийнспън). Проблемът открито се дискутира и в ръководствата на МВФ и ОИСР.

Поуките от финансовата криза в САЩ за държавите от Евразия

В същото време, азиатските държави – Китай, Индия и страните от тихоокеанското крайбрежие – стремително развиват своята реална икономика. Стабилното и устойчиво търсене на енергоносители пък стимулира развитието на руската икономика, както и тази на редица арабски държави. По-голямата част от Латинска Америка обръща гръб на САЩ, в резултат на което икономиката на страните от региона не върви към криза, а напротив – бележи определн подем, след десетилетията на стагнация и депресия. Дори някои африкански държави съумяват да използват суровинните си възможности за ускорено икономическо развитие.

Западна Европа, и на първо място Германия, активно навлиза на пазарите на Източна Европа, Русия, Китай и арабския свят. Германският износ в тези държави нараства годишно с двузначна цифра (в проценти), докато износът за САЩ, през 2007, е спаднал с 3%.

В речта си на Санкт-Петербургският икономически форум, през юни 2007, руският президент Владимир Путин констатира появата „на ново съотношение на силите в света”. Не по-малко важен е фактът, че тезата му напълно се подкрепя и от основателя на Форума в Давос Клаус Шваб. На последната срещата в Давос, той говори за т.нар. синдром на „стария режим” – т.е. за разминаването между това, как се възприема световната икономика, и реалното и състояние. В главите на хората все още доминира „атлантоцентричната” картина на света, т.е. убеждението, че САЩ и Европа продължават да определят посоките на световното икономическо развитие. Междувременно, реалната икономическа карта на света вече има нов център и това е Евразия.

Задълбочаващата се рецесия в САЩ наистина ще породи сериозни затруднения за европейските и азиатските държави-износителки, но те вече не са толкова зависими от американския пазар, както бяха допреди 10 или дори 5 години. Китай разполага с достатъчно финансови ресурси за да преориентира икономиката си към неотложните задачи на своето вътрешно развитие и търговията с европейските страни. Мюсюлманските петролни държави отдавна проеориентират стоковите си потоци към Азия. Собствените икономически и финансови ресурси на страните от Евразия (да не говорим за потенциала за развитие на континента, като цяло) са толкова големи, че напълно са в състояние да неутрализират въздействието на финансовата криза в САЩ.

Несъмнено, бързо развиващите се икономики на Китай, Русия, Индия и другите „нови икономики” се сблъскват с множество сериозни вътрешни проблеми – както стопански, така и социални. Не твърдя, че влиянието на американската криза няма да влоши, до известна степен, тези проблеми. Това обаче, не е неизбежно. Кризата, чиито център са САЩ, може да се окаже и възможност за преразглеждане на икономическата политика на Евразия в полза на вътрешното (националното) и на регионалното развитие. Кризата в САЩ е добър повод за качествено нарастване и разширяване на икономическото сътрудничество в Евразия. Нещо повече, подобно развитие ще даде възможност и на САЩ да преосмислят ролята си в днешния многополюсен свят – както във финансово-икономически, така и в геополитически план.

Струва ми се, че формулирането на адекватни изводи от американската криза в Китай, Индия, Русия и Европа не е просто добро пожелание, а реална и естествена перспектива. В края на краищата, нима Русия и държавите от Югоизточна Азия не си направиха необходимите полезни изводи от кризите, поразили ги през 1997-1998?

* Авторът е ръководител на германския център за геополитически и стратегически изследвания „Солон” във Висбаден

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн