28
Сря, Окт
6 New Articles

Новата морска стратегия на Америка

брой2 2008
Typography

От създаването си, през 1776, Съединените щати винаги са разполагали с флот, а имайки предвид, че открай време страната е свързана с трансокеанската търговия, те винаги са били морска държава. Въпреки това, САЩ дълго време нямат ясна и единна военноморска, или в по-широк план, морска стратегия. Първоначално, сравнително защитеното географско разположение на страната, а след това съкрушителната мощ на нейния флот (1) , сякаш обезсмисля необходимостта от формулиране на специфична морска стратегия. Затова едва ли е изненадващо, че флотът не разполагаше с такава стратегия почти до края на студената война, завършила с краха на Съветския съюз (2) .

Междувременно обаче, промените в международната ситуация очертаха нови и сериозни заплахи, което в крайна сметка убеди ръководството на американските военно-морски сили (Флота и Корпуса на морската пехота), че изготвянето на Морска стратегия е наистина належащо. През 1941 такава очевидна заплаха за САЩ беше Япония, което доведе до формулирането на Стратегията за война в Тихия океан. Друга подобна заплаха се появи в края на 70-те години, когато изглеждаше, че американската стратегия на „ядреното сдържане” е поставена под въпрос от огромния съветски ядрен арсенал и нарастващото количествено превъзходство на СССР по отношение на наземните конвенционални сили. В началото на 80-те, американското военно-морско командване – в лицето на командващия военно-морските операции ( CNO ) адмирал Джеймс Уоткинс и тогавашният държавен секретар на флота Джон Лемън – най-сетне реагираха, с разработването на официална и систематична „Морска стратегия”, анализираща спецификата и пътищата за успех в евентуална глобална конвенционална война със Съветския съюз (3) .

Днес, с появата на нови глобални опасности, свързани с транснационалните мрежи на ислямистките терористи, с новите ядрени (или почти ядрени) „държави-парии”, като Южна Корея и Иран, както и с двойнствената политика на възходящата световна сила – Китай, в ръководството на американските военно-морски сили се налага изводът, че изработването на нова морска стратегия е повече от необходимо.

Развитието на новата Морска стратегия

В съответствие с това, през юни 2006, командващият военно-морските операции адмирал Майкъл Мълън обяви, че Флотът, в сътрудничество с Корпуса на морската пехота и Бреговата охрана, ще се включи в изработването на тази нова морска стратегия (4) . Наред с различните флотски агенции (включително Военноморския колеж), процесът предвиждаше и „диалог с нацията”, в рамките на който представители на флота се срещнаха, през 2006 и 2007, с представители на местния бизнес и гражданското общество в дванайсет американски града за да обсъдят с тях централната и ключова роля на военно-морските сили в такива мисии, като гарантиране сигурността на глобалната икономика или осигуряването на помощ при хуманитарни катастрофи. Командващият, както и други висши флотски офицери, непрекъснато акцентират върху позитивните мисии на флота, гарантиращи, по-специално, свободната търговия на САЩ и другите страни на планетата в глобалната ера. Междувременно, адмирал Мълън наскоро беше назначен за Председател на Съвета на началник щабовете на въоръжените сили, което допълнително ускори работата по изработването на новата морска стратегия.

Очевидно е, че тази нова стратегия ще трябва да се съобрази с напълно различната съвременна международна среда и със съвършено различните противници, в сравнение с тези, срещу които беше насочена Стратегията за война в Тихия океан от 40-те, или Морската стратегия от 80-те години на миналия век. Въпреки, че малко след създаването на последната, през 1986, Съветският съюз престана да съществува, Морската стратегия от 80-те често се дава за пример като систематично формулирана и интегрална военна стратегия. Затова, в настоящата статия, ще се опитам да сравня тази стратегия с новата, която се разработва в момента. Ще анализирам и потенциалната политическа основа за формулиране на новата стратегия, така че тя да може да се трансформира от чисто теоретична стратегическа концепция в такава, съобразена с актуалните военни реалности.

Морската стратегия на САЩ от 80-те години на ХХ век

Морската стратегия от 80-те години беше дефинирана съобразно три основни показатели: противникът, географската специфика и подходящият оръжеен арсенал.

Противникът . Именно в качеството си на стратегия , Морската стратегия на САЩ от 80-те трябваше да дефинира достатъчно ясно своя противник, т.е. врагът, който следва да бъде разгромен в случай на война, или да бъде сдържан през мирния период, т.е. по време на т.нар. «студена война». Наличието на ясно определен противник е необходимо за изработването на всяка стратегия, изискваща пределна концентрация на усилията, както на военните, така и на обществото, стоящо зад тях. В случая с Морската стратегия от 80-те, противникът беше повече от ясен – Съветският съюз (със сигурност, това не бе комунистически Китай).

Географската специфика . В качеството си на «морска» , стратегията на САЩ от 80-те, следваше да се съобрази с географските особености на океаните и моретата, ограничаващи (или «съдържащи в себе си») континенталната маса на Съветската империя. На практика, бяха налице четири групи водни басейни, граничещи или разположени в съседство със Съветския съюз, като всяка от тях включваше близко, или «вътрешно», море, както и по-далечно (или «външно») море. От гледна точка на американската Морска стратегия, най-важни сред тях бяха Баренцово море (в което бе концентрирана най-значителна част от съветската военноморска мощ, включително ракетни и атакуващи подводници) и Норвежко море. Следвайки картата на Съветския съюз в посока, обратна на часовниковата стрелка, останалите три групи морета бяха: Балтийско море и Северно море; Черно море и Източното Средиземноморие и, накрая, Охотско и Японско море (5) .

Подходящият оръжеен арсенал . Изборът на най-подходящия оръжеен арсенал е тясно свързан със спецификата на противника и на географското положение, т.е. и със стратегическия, и с морския аспекти на Морската стратегия. Основната задача за сдържане на противника през мирния период, разбира се, отдавна беше дефинирана в рамките на националната стратегия за «ядреното сдържане», която от началото на 60-те години включваше, като свой централен компонент, подводниците, носещи балистични ракети ( SLBM ). Морската стратегия от 80-те години обаче, включваше и концепция за «конвенционално сдържане», т.е. за необходимостта от военен капацитет, достатъчен за победата в глобална неядрена война срещу Съветския съюз. Тази концепция се базираше на два нови типа конвенционални оръжия. Първият бяха създадените малко преди това крилати ракети «Томахоук» (чиято конвенционална версия станаха ракетите TLAM - C ), които можеха да се изстрелват както от подводници, така и от кораби (т.е. от две традиционни и добре познати морски оръжейни платформи). Вторият пък бяха току-що появилите се «умни бомби», с които бяха въоръжени самолетите, базирани на американските самолетоносачи. С помощта на тези оръжия, можеше да се осигури въздушна подкрепа за наземните сили и по-специално – за американските морски пехотинци, за които се смяташе, че могат да воюват в Северна Норвегия, а вероятно и за други американски сухопътни части, предназначени за евентуални действия срещу съветската армия в Германия, Източните Балкани или Североизточна Азия.

Морската стратегия на САЩ през ХХІ век

Подобно на американската морска стратегия от 80-те години на миналия век, една отговаряща на ситуацията в началото на ХХІ век нова морска стратегия, следва да се дефинира, съобразно същите три основни показатели: противник, географска специфика и оръжеен арсенал.

Очевидно, днес липсва консенсус, както сред самите военни, така и в американското общество, като цяло, относно основния противник на САЩ, който да бъде разгромен в случай на война, или да бъде «сдържан» в мирно време, и който да е сравним с такъв противник, какъвто по време на студената война беше Съветският съюз. Разбира се, има поне няколко кандидати, но те имат твърде различни особености и, съответно, изборът им за основен противник би имал различни последици за новата морска стратегия на Америка. В частност, налице са три силно различаващи се категории потенциални противници:

- конкурентни държави, чиято мощ е близка или почти равна на тази на САЩ (т.е. Китай);

- «държави-парии» (т.е. Иран и Северна Корея) – тук е мястото да напомня, че Китай, Иран и Северна Корея, са и ядрени (или «почти ядрени») държави;

- транснационални терористични и бунтовнически мрежи (най-вече Ал Кайда и други радикални салафистки групировки);

Китай - равностойният противник

Като най-очевиден наследник на рухналия Съветски съюз и единствения почти равностоен съперник на Америка се очертава Китай. Ако той бъде дефиниран като основен противник, редица основни постановки от Морската стратегия на САЩ от 80-те години ще могат да се преформулират и включат и в новата американска Морска стратегия.

По отношение на географската специфика, китайският театър на евентуални бъдещи бойни действия също обхваща няколко ключови морски зони. Очевидно, във фокуса на американското внимание ще бъдат Източнокитайско и Южнокитайско море, както и свързващата ги островна верига (в чиито център е разположен Тайван). По отношение на подходящия оръжеен арсенал, важна роля ще продължи да играе «ядреното сдържане», базиращо се на подводници с балистични ракети (макар че за евентуална атака срещу Китай и неговия ядрен потенциал ще са необходими много по-малко такива подводници, отколкото за някогашния Съветски съюз).

Определена роля ще продължи да играе и концепцията за «конвенционалното сдържане», базиращо се на крилати ракети, изстрелвани от подводници или военни кораби и насочени срещу китайски военни и държавни обекти. В същото време обаче, «конвенционалното сдържане» на Китай ще се различава от това на Съветския съюз. При него усилията ще се концентрират по-скоро върху «сдържането», разбирано като заплаха за прекъсване на китайския достъп до ключовите за икономиката на страната комуникационни и търговски морски маршрути и, по-специално, използваните за внос на петрол през Южнокитайско море, или пък за износ на стоки през Южнокитайско и Източнокитайско морета. Тази заплаха може да се реализира с помощта на американски атакуващи подводници и бойни кораби. Освен това, за въоръжените сили на САЩ е особено важно да могат да лишат Китай от възможността да попречи на самите американци да използват свободно тези морета.

Що се отнася до въздушната подкрепа за наземните сили и, по-специално, за морската пехота, този елемент от някогашната морска стратегия срещу Съветския съюз, вероятно няма да се окаже приложим срещу днешен Китай. Много малко вероятно е, американските военни стратези да предвиждат военни операции по суша в континентален Китай. Разбира се, ако китайските войски нахлуят в Тайван, или (което е доста по-малко вероятно) в Северна Корея, те ще бъдат много по-реална цел на евентуални американски наземни операции и подкрепящите ги въздушни удари от самолетоносачите и ракетите, изстрелвани от бойните кораби и подводниците.

В същото време, потенциалната китайска заплаха за Америка може да няма само конвенционален характер, т.е. да се основава единствено на използването на оръжия от индустриалната епоха. Тя все повече се свързва и с възможното използване на оръжия от информационната ера, т.е. с информационната или мрежовата война, включваща всички компоненти на т.нар. К 4 (команда, контрол, комуникации и компютри). Тоест, става дума за заплаха, която идва не само от сушата, въздуха и водното пространство, но и от Космоса или от киберпространството. Някои инциденти, случили се напоследък (няколко от тях с китайско, а един – с руско участие), илюстрират наличието на подобни заплахи, характерни за съвременната информационна ера.

Противоспътниковите системи . Както е известно, през януари 2007, китайските военни използваха ракета за да унищожат свой стар космически спътник. По този начин китайската армия демонстрира способността си да ликвидира вражески спътници в Космоса. Но космическите спътници са от ключово значение за реализирането на споменатата по-горе, характерна за информационната епоха, система К 4 от американската военна машина и, в частност, от американския флот. Китайските противоспътникови ракети ( ASAT ) очевидно представляват потенциална заплаха за американските военноморски сили и всяка нова морска стратегия на САЩ следва да го има предвид. Възможно е, това да наложи прилагането на старата концепция за сдържането и към тази нова форма на военни действия.

Компътърната война . През ноември 2006 компютърни „хакери”, за които се предполага, че са свързани с Китай, прекъснаха компютърната система на Военноморския колеж на САЩ. Месец по-късно, успешна атака бе осъществена и срещу компютърната мрежа на Националния университет по отбраната. Тези два инцидента демонстрираха, че Китай е наясно, че евентуален бъдещ военен сблъсък със САЩ ще влючва не само бойни действия по суша, въздух и вода, но и в информационното и кибер-пространството (6) . Укрепването на китайската мощ в тези нови сфери на военните действия, може да превърне Пекин в напълно равностоен съперник на Америка. Китай вече е в състояние да нанесе достатъчно силен удар, с чиято помощ да сведе почти до нула огромното американско предимство в конвенционалните военноморски сили.

Друга знакова стъпка в сферата на „компютърните войни” беше предприета през май 2007, този път с руско участие. В знак на протест срещу действията на естонските власти, решили да преместят статуята на съветския войн в Талин от центъра в покрайнините на града, руски компютърни „юзъри” изпратиха почти едновременно милиони съобщения до компютърните системи на естонските правителствени и финансови институции, което доведе до блокирането им. Командването на НАТО (чиито член е Естония) бе толкова загрижено от случилото се, че моментално изпрати група компютърни специалисти в Талин за да проучат последиците и подготвят предложение за евентуални контрамерки. Това вероятно няма да се окаже последния случай на атака в кибер-пространството, като в бъдеще руският пример почти със сигурност ще бъде последван и от китайците.

„Държавите-парии”: Иран и Северна Корея

Иран . Разбира се, т.нар. „държави-парии” не могат да се сравняват с „конкурентните на САЩ държави”, като Китай, но това не им пречи да бъдат сериозни противници на Америка. Най-голямата „държава-парий” е Иран (който в известен смисъл, макар и в по-големи мащаби, е подобен на Ирак по времето на Саддам Хюсеин). Ако Иран бъде дефиниран като централен противник на САЩ (както очевидно се стреми да го представи администрацията на Буш), някои важни постановки от Морската доктрина от 80-те също могат да бъдат приспособени и включени в новата доктрина, разработвана в момента.

В географски план, Иранският театър също включва ключови морски райони, а именно Персийския залив и Арабско море (т.е. отново става дума за вътрешно и външно море). Що се отнася до подходящия оръжеен арсенал и имайки предвид, че Иран вероятно скоро ще се сдобие с ядрено оръжие, прилагането към него на т.нар. „ядрено сдържане” вероятно ще се окаже необходимо. За целта обаче, няма да са нужни подводници с балистични ракети, а по-скоро бомбардировачи и наземни ракетни установки.

Сериозна роля и в иранския случай (подобно на този с Китай) ще играе конвенционалното сдържане. Негови основни инструменти ще бъдат крилатите ракети, с които разполагат американските подводници и бойни кораби, и които ще бъдат насочени към ирански военни и стопански обекти. В същото време, отново както по отношение на Китай (и за разлика от случая със Съветския съюз), основен компонент в конвенционалното сдържане ще бъде заплахата от прекъсване на иранския достъп до жизненоважните за страната морски търговски и комуникационни маршрути и най-вече на тези, по които Иран осъществява износа си на петрол, през Персийския залив и Арабско море. Това би могло да се осъществи от американските атакуващи подводници и бойни кораби. Разбира се, американските части следва да са готови, на свой ред, да пресекат всеки опит на Техеран да блокира достъпа на САЩ и съюзниците им до тези морета (по отношение на Персийския залив това би било наистина голямо предизвикателство).

Що се отнася до въздушната подкрепа за наземните сили (и, по-специално, за морската пехота) американските военни стратези едва ли ще сметнат за уместно използването на морски пехотинци срещу Иран, особено на фона на случилото се в Ирак. Въпреки това, за да гарантират контрола над ключовия Ормузки пролив, осигуряващ излаза от Персийския залив, САЩ могат да решат да окупират прилежащата иранска територия, като стоварят там десант от морска пехота, подкрепен от въздуха.

Северна Корея . Единствената „държава-парий”, която вече притежава ядрено оръжие – Северна Корея е, донякъде, сходна с Китай по отношение спецификата на своята морска география и донякъде прилича на Иран заради обвързаността си с транснационалните мрежи за разпространение на ядрени технологии, както и заради потенциалните си връзки с международните терористични мрежи. Затова новата морска стратегия на САЩ следва да включва Северна Корея, като основен, макар и не най-важния, противник.

Сумирайки казаното по-горе за ядрените (или почти-ядрени) държави, като идентифициран противник в новата морска стратегия на САЩ, виждаме, че редица елементи от предишната стратегия от 80-те години могат да се използват и днес. Така, ядреното сдържане, основаващо се на подводниците с балистични ракети, ще продължи да бъде интегрална част от стратегията, макар че значението му няма да е чак толкова голямо, както по време на студената война със Съветския съюз. Конвенционалното сдържане (с помощта на крилати ракети, изстрелвани от бойните кораби или подводниците) ще играе по-голяма роля, като изключим използването на наземни сили (морска пехота), което едва ли ще е особено подходящо. Много по-голямо значение отпреди придобива специфичният аспект на конвенционалното сдържане, свързан със забраната и блокиране достъпа на противника до ключовите за него морски маршрути. Затова е твърде вероятно той да играе централна и определяща роля в концепцията за конвенционалното сдържане в новата морска стратегия на САЩ.

Транснационалните терористични и бунтовнически мрежи: радикалните ислямисти

Много по-различна категория противници са транснационалните терористични и бунтовнически мрежи, които в момента се вдъхновяват най-вече от радикалния ислямизъм. Техен прототип е Ал Кайда, чието метастазно развитие доведе до появата на хлабава мрежа от асоциирани групировки и организации, пръснати из целия свят и изповядващи една или друга версия на радикалния салафизъм.

Обикновено не отделяме сериозно внимание на морския аспект на терористичната (или бунтовническата) активност. Всъщност, морската „герила” и морският тероризъм съвсем не са нов феномен. Под формата на пиратски действия, те съществуват от най-древни времена, малко по-ново явление е „каперството” т.е. спонсорираната от държавата „морска герила”. Не по-малко дълга е и историята на антипиратските и анти-каперските кампании т.е. на морския контратероризъм (американският опит в това отношение датира още от ХІХ век). В редица случаи тези кампании се оказват успешни, в други – не толкова, но опитът и изводите от тях могат да се окажат много полезни и днес (7) .

Има две ключови зони, през които минават основни морски маршрути на петролния транзит и, където пиратството е стар проблем, който напоследък отново става актуален. Едната е Югоизточна Азия и, в частност, Малакският пролив, а другият е Африканския Рог и, в частност, западната част на Арабско море. И двата региона не само гъмжат от обикновени пирати, в последно време все по-голяма активност демонстрират ислямистките групировки и движения. Само въпрос на време е, кога тези два феномена ще се слеят, изправяйки света пред кошмара на ислямисткия морски тероризъм, включващ самоубийствени нападения и опитващ се да прекъсне жизнени за Запада петролни доставки. Тези морски терористи, без съмнение, ще са сред основните противници и мишени в новата морска стратегия на САЩ.

В борбата с морския тероризъм, най-важната цел ще бъде пресичането на достъпа на терористите до основните морски маршрути (както и недопускане те да затруднят лесния, ефикасен и постоянен достъп на САЩ и съюзниците им до въпросните маршрути). Разбира се, крайната цел е разгромът и унищожаването на морските терористи. Този вид тероризъм се различава от онзи на сушата в един важен аспект: веднъж излезли в морето със свои, собствени кораби, терористите лесно могат да бъдат атакувани, без притеснение, че могат да пострадат и невинни хора (очевидно изключение от подобно правило са случаите, когато терористите овладеят чужд кораб, превръщайки пътниците и екипажа му в свои заложници). Навремето, Мао Цзедун с основание беше отбелязал, че партизаните лесно „могат да плуват в морето от хора”, но това не важи за истинските морета.

Оръжейният арсенал, който може да се използва в морските антитерористични операции, в по-голямата си част, е познат от морската история: той включва, разбира се, бойни кораби, както и части на морската пехота, ангажирани в „наказателни” експедиции по крайбрежието. В тази връзка, напоследък американските военноморски сили лансират такива поддържащи концепции като „операции по налагане на закона”, „формиране на морски полицейски зони” или на „крайбрежна патрулна полиция”. В миналото, този тип операции бяха наричани „борба с пиратството” или „имперски полицейски операции”, днес по-подходящ изглежда терминът „борба срещу морския тероризъм”.

Три групи противници от три различни епохи

Очевидно е, че новата американска морска стратегия следва да се съобрази с наличието на три много различни типа потенциални противници – Китай, Иран и Северна Корея, както и ислямистките терористи (за разлика от нея, Морската стратегия от 80-те години разглеждаше само един противник – Съветския съюз). Китай е равностоен, или почти равностоен, противник на САЩ, Иран и Северна Корея са „държави-парии”, а ислямистките терористи представляват транснационални мрежи. Освен това, следва да отбележим, че тези три типа противници на Америка принадлежат към три различни епохи, респективно, постмодерната, модерната и пред-модерната.

Китай и постмодерната епоха . През 80-те години на миналия век, Съветският съюз беше пример за високо развита държава от късната индустриална (късната модерна) епоха, с огромния си арсенал от танкове, артилерия, самолети, кораби и подводници. Наистина, повечето модели бяха модернизирани версии на оръжията, осигурили съветската победа във Втората свеговна война. Освен това обаче, имаше оръжия, с които разполагаха само двете индустриални свръхсили на ХХ век – САЩ и СССР. Затова и оръжейният арсенал, на който се базираше и уповаваше Морската стратегия на Съединените щати от 80-те, включваше високоиндустриални оръжия – като самолетоносачи, бойни кораби и подводници, но също и крилати ракети, за чието производство бяха използвани модерните технологии на новата информационна епоха.

Сегашната потенциална китайска заплаха включва както собствения арсенал на Китай от конвенционални оръжия от индустриалната епоха (самолетоносачи, бойни кораби и подводници), така и (както вече посочих по-горе) оръжия, характерни на информационната ера, като например противоспътникови системи или тези за водене на „компютърни войни”.

Както е известно, САЩ станаха първата държава, чиято икономика и военен потенциал се формират почти изцяло в рамките на новата информационна епоха, затова беше логично американците да формулират и първите военни стратегии на новата ера, базиращи се на „революцията във военното дело” и многобройните проекти за „трансформиране” на американския военен потенциал (8) .

В същото време, Китай се очертава като втората по значение военна сила в информационната епоха и едва ли трябва да се съмняваме, че китайците вече работят по създаването на военна стратегия, съобразена с този факт. Както и, че тя, ще включва и специфична китайска морска стратегия. Последното означава, че новата морска стратегия на САЩ ще трябва да вземе това предвид и да формулира адекватни контрамерки срещу китайските планове.Освен това, не бива да се съмняваме, че както навремето се водеше ожесточена надпревара в Космоса между САЩ и СССР, сега предстои подобна надпревара между САЩ и Китай, този път в киберпространството.

Иран, Северна Корея и модерната епоха . В качеството си на „държави-парии”, както Иран, така и Северна Корея представляват своеобразна версия (в много по-малки мащаби, разбира се) на държавите, които бяха противници на САЩ през миналия ХХ век, т.е. в късната модерна епоха. Очевидно е, че те нямат капацитет да влязат в информационната ера (включително в чисто военно отношение), което е по силите на Китай. Нещо повече, те не притежават възможност да бъдат равностоен противник на Америка, дори и само по параметрите на модерната епоха, защото не разполагат със сериозен индустриален потенциал. Иран обаче притежава опасен съюзник в лицето на „Хизбула” – организация, която е част от транснационалната ислямистка и терористична мрежа.

Ислямските бунтовници и предмодерната епоха . Тези ислямистки терористични мрежи, в значителна степен, могат да се идентифицират с предмодерната ера, особено имайки предвид, че легимират действията си и се вдъхновяват от мюсюлманската теология, както и че отхвърлят и не признават националните граници и международното право, които пък са част от модерната епоха. В същото време обаче, тези мрежи са отворени към новите постижения и успешно използват модерните комуникационни и компютърни технологии на информационната епоха. Тоест, в известни отношения, те са и постмодерен феномен.

Основните стратегически концепции: преди и сега

Може би ще е полезно, за момент да отклоним вниманието си от специфичните противници, географските особености и подходящите оръжейни арсенали и да се съсредоточим върху онези фундаментални концепции, които формират и изпълват със съдържание стратегиите.

Сдържане и възпиране . Основните концепции в Морската стратегия от 80-те години, както впрочем и в националната стратегия на САЩ по време на студената война, бяха на първо място възпирането , а на второ – сдържането , което да допълва и укрепва възпирането. На свой ред, сдържането първоначално се тълкуваше само като ядрено, но през 80-те години, с приемането на Морската стратегия (както и на Въздушно-наземната бойна доктрина на американската армия) то започна да се възприема и като конвенционално. Тези концепции и базиращите се на тях стратегии съответстваха на епохата на студената война и, в частност, на тогавашния двуполюсен световен модел, доминиран от двете световни свръхсили (САЩ и СССР). Всички други сили (включително комунистически Китай) не се разглеждаха като централни елементи от тази структура и, съответно, не заемаха ключово място в американската национална и морска стратегии в епохата на студената война.

Днес можем да извлечем необходимата поука от предишните дискусии и да приемем, че концепциите за възпирането и сдържането могат да бъдат интегрирани в новата морска стратегия и използвани по отношение на ядрени или „почти ядрени” държави, като Китай, Иран и дори Северна Корея.

В същото време е съвсем ясно, че възпирането и сдържането не са особено полезни, в борбата с транснационалните терористични и бунтовнически мрежи. Те не разполагат със своя държавя (или територия) и не се стремят към окупирането на други страни, затова и не могат да бъдат „възпирани”. Нещо повече, те дори не разполагат с някакви значими недвижими активи, които биха искали да съхранят и затова не могат да бъдат „сдържани”. В същото време, ядрени държави, като Иран (в близко бъдеще) или Северна Корея, могат тайно (т.е. много трудно за установяване и доказване) да подпомагат с ядрени материали и технологии въпросните транснационални мрежи, което пък превръща самите тези държави в доста неясен „обект на сдържане” (9) . Именно поради тези ограничения, възпирането и сдържането не могат да бъдат основополагащи концепции в новата американска морска стратегия. Тоест, необходимо е по-скоро, основната концепция, върху която ще се основава новата морска стратегия, да обхване и двете категории потенциални противници: ядрените държави и транснационалните терористични и бунтовнически мрежи.

Контролът на пространствата . Обещаващ кандидат за основополагаща концепция на новата американска морска стратегия е тезата за „контрола на пространствата” (от страна на САЩ, разбира се – б.р.) . Идеята беше лансирана от известния американски стратег Бари Поузън - професор в Масачузетския технологичен институт (10) . При това, в дефиницията си за глобалното въздушно пространство, Поузън включва Космоса, киберпространството и дори моретата и океаните, макар че последните очевидно са самостоятелни и централни пространства.

Отказът на достъп . Ако контролът на пространствата може да се приеме за една от базовите концепции в новата морска стратегия, аналогична на тази за възпирането в предишната стратегия, то отказът на достъп (т.е. пресичане достъпа на противника до ключови за икономиката и отбраната му морски комуникации) вероятно ще бъде втората базова концепция, аналогична на тази за сдържането в предишната.

Една морска стратегия, основаваща се на концепциите за контрол на пространствата и отказа на достъп, би била адекватна на съвременната епоха на глобализация и, в частност, на сегашната глобална (т.е. вече не просто международна) структура, която се дефинира от:

•  еднополюсния модел, доминиран от единствената световна суперсила – САЩ, която обаче следва да се съобразява с нарастващата мощ на Китай;

•  наличието на известен брой „държави-парии”, сред които са Иран и Северна Корея;

•  съществуването на транснационални терористични и бунтовнически мрежи, което води до нарастваща заплаха от морски тероризъм.

Всъщност, налице са достатъчно основания тези концепции да залегнат не само в основата на новата морска стратегия на САЩ, но и в основата на една нова американска национална стратегия, разбира се, ако политическото ръководство на Съединените щати, стигне до извода, че формулирането и е наложително.

Морската стратегия и Националната стратегия на САЩ

По време на студената война и във формулираната в началото на 80-те години Морска стратегия на САЩ, военноморските сили играеха важна, да не кажа ключова, роля в американската национална стратегия, базираща се на концепциите на ядреното и конвенционалното сдържане на противника. Днес, в епохата на глобализация и, съответно, в новата морска стратегия, военно-морските сили също следва да играят централна, дори ключова, роля във възпирането, ядреното и конвенционално сдържане на противника, в лицето на Китай и, вероятно, на Иран и Северна Корея.

Още по-значима обаче, ще бъде ролята на военноморските сили в осъществяването на новата американска национална стратегия, базираща се на концепциите за контрол на пространствата (сухоземно, водно, въздушно, космическо, киберпространство и т.н.), за отказ на достъп до основните комуникационни и търговски маршрути на американските противници и, съответно, за пресичане на всеки техен опит да ограничат достъпа на САЩ до тези маршрути. В тази нова национална стратегия, ролята на военноморските сили ще бъде уникална , т.е. те ще изпълняват централни и изключително важни задачи, които не могат да бъдат осъществени от армията и военно-въздушните сили. Без наличието на адекватни (т.е. достатъчно мощни) военно-морски сили не би могло да се говори и за ефективен контрол на пространството от страна на САЩ. Всъщност, в този случай не би могло да се говори за ефективен контрол на пространството от страна на когото и да било, защото подобно развитие би означавало тотална анархия.

Такава анархия в океаните и моретата не съществува от ХVІІІ век насам. През последните двеста години, първоначално Британската империя, а след това САЩ, осъществяваха контрола над океаните и онова, което сме свикнали да смятаме за нормално и предвидимо, по отношение на човешката дейност в морските и океанските пространства, всъщност е резултат именно от този контрол. Независимо от противоречията им със САЩ по редица проблеми, всички държави по света, които печелят от свободното движение на стоки и капитали, т.е. от глобализацията, като цяло, имат интерес да бъде предотвратена анархията в моретата и океаните, т.е. някой да поеме контрола на тези пространства. Засега (а вероятно и в обозримо бъдеще) САЩ изглеждат единствения подходящ кандидат за целта.

Материалната база на новата морска стратегия: американският флот от 313 кораба и съюзническият флот от 1000 кораба

Колкото и креативна да изглежда една стратегия, тя може да бъде ефективна, само ако разполага с подходящата и достатъчна материална база за реализацията и. По отношение на морската стратегия, нещата неизбежно опират до типа и количеството бойни кораби, с които разполага съответната държава.

По отношение на твърде амбициозната Морска стратегия на САЩ от 80-те години, официално обявената цел беше „създаването на флот от 600 кораба”. Това включваше 15 самолетоносачи, както и 100 атакуващи подводници. Когато стратегията беше официално публикувана, през 1986, американският флот разполагаше с около 500 бойни кораба, включително 13 самолетоносачи и около 80 атакуващи подводници. Но тъй като студената война приключи няколко години по-късно, количеството от 600 кораба така и не беше достигнато, вместо това броят на корабите бързо започна да намалява (процес, който продължава до днес), в резултат от което броят на американските бойни кораби в момента е само 60% от този, през 1989.

След като Военно-морските сили решиха да се заемат с изработването на нова американска морска стратегия, сегашната цел е „флот от 313 бойни кораба”. Цифрата може да изглежда странна (по-добре би звучало например „флот от 300 кораба”), но тя не е случайна, а е резултат от много внимателен анализ и представлява абсолютния минимум кораби, от които се нуждае Флотът за да може да изпълнява многобройните си комплексни мисии и задачи. Днес обаче, американският флот разполага само с 277 кораба, което е прекалено малко за реализацията на каквато и да било глобална морска стратегия.

В съответствие с това, през септември 2005, тогавашният Командващ военноморските операции адмирал Мълън препоръча американските военно-морски сили да активизират сътрудничеството си с другите военни флоти и, в частност, с тези на демократичните държави, с цел да се формира своеобразен голям военноморски алианс, способен да осъществява различни съвместни мисии. Последните включват морски операции за отстраняването на общи заплахи, каквито са например пиратството (или споменатия по-горе „морски тероризъм”), или гарантиране сигурността на корабите, пренасящи ядрени материали. Адмирал Мълън посочи като основна цел, в рамките на този алианс, както и на други „глобални морски партньорски инициативи”, да се формира „флот от 1000 кораба”. Този съюзнически флот би трябвало да се превърне в интегрална част от новата американска морска стратегия (11) .

Увеличаването на американския боен флот до 313 кораба и формирането на доминиран от САЩ военномарски алианс, разполагащ с флот от 1000 кораба, очевидно ще изисква ангажирането на огромни финансови ресурси, т.е. сериозна промяна в бюджетните приоритети, както на САЩ, така и на техните морски съюзници. Което пък постава въпроса за политическия аспект на новата американска морска стратегия. Ще се опитам да анализирам този аспект на три различни нива, касаещи, съответно, американската военна и американската външна политика, както и международната политика.

Политическата основа на Морската стратегия

Военната политика на САЩ . Би могло да се очаква, че една силна морска стратегия ще се базира на предимствата (и ще отреди достойно място) на всяко от подразделенията на военно-морските сили, както и на най-важните им съставни части. Става дума за Флота (а, в неговите рамки, за групите на самолетоносачите, бойните кораби и подводниците), Корпуса на морската пехота и Бреговата охрана. Очевидно, би било добре, ако предимството на всяко от тези подразделения на военноморските сили се използват максимално срещу външния противник, но е не по-малко важно нито едно от тях да се чувства изключено и, в резултат от това, да възприеме враждебно отношение към новата морска стратегия и дори да стартира своебразна „бюрократична герила” срещу нея.

В Морската стратегия от 80-те, всяко от въпросните подразделения се разглеждаше като интегрален и ключов елемент. Самата стратегия беше така композирана, че всяка от тези групи не само да бъде убедена, че за нея е предвидена достатъчно важна роля, но и, че собствената и визия относно нейното значение и мисия, е изцяло реализирана в стратегията. Това гарантира необходимата ведомствено-бюрократична подкрепа за стратегията. Ако студената война не беше свършила толкова бързо, стратегията би могла да се окаже важен фактор за приемане на съответните законодателни мерки от страна на Конгреса (макар че, тъй като противникът по онова време беше Съветският съюз и ставаше дума за морските зони по неговите граници, стратегията не предвиждаше почти никаква роля за Бреговата охрана, без това да създава някакъв бюрократичен проблем).

За разлика от предишната, новата американска морска стратегия, както вече подчертах по-горе, е съобразена с наличието на три различни типа противници, което изисква ангажирането на всички подразделения на военно-морските сили. В същото време, ролята им ще е съобразена със спецификата на конкретния противник. Така, предпочитани цели за самолетоносачите са Иран и Северна Корея, те по-трудно биха могли да се използват срещу Китай и няма да играят сериозна роля в борбата с морските пирати, терористи и бунтовници. И обратното – последните са предпочитана мишена на бойните кораби, които също биха имали проблеми по отношение на Китай и могат да играят ограничена роля в операциите срещу Иран или Северна Корея. Що се отнася до подводния флот, предпочитания от него противник е Китай, той би играл доста ограничена роля по отношение на Иран и Северна Корея и практически никаква в битката с морския тероризъм. По отношение на Корпуса на морските пехотинци пък, те могат да бъдат успешно използвани за мисии в крайбрежните райони, където са базите на морските терористи, но със сигурност не могат да участват в подобни експедиции срещу Китай. Нещо повече – след кошмарната кампания в Ирак, морските пехотинци вероятно няма да се окажат подходящи за операции срещу Иран или Северна Корея. Накрая, Бреговата охрана, за първи път в историята си, ще бъде интегрален и ключов елемент в морската стратегия на САЩ, доколкото сред основните противници, дефинирани в нея, са и морските пирати, терористи и бунтовници. В бъдеще, Морската пехота и Бреговата охрана (когато нейни части са разположени в крайбрежни зони в чужбина) могат да осъществяват съвместни военни операции, нещо което не са правили досега.

Що се отнася до другите родове войски – армията и военновъздушните сили на САЩ, навремето те не посрещнаха с особен възторг появата на Морската стратегия от 1986. И едните и другите смятаха, че могат, по-добре от Флота и Морската пехота, да реализира значителна част от целите, заложени в стратегията. Така, военновъздушните сили бяха убедени, че самолетоносачите могат да изпълняват само скромна и периферна роля в една глобална конвенционална война, както и, че ще бъдат много по-неефективни, отколкото те самите. По същия начин, армията разглеждаше възможностите и ефективността на Корпуса на морската пехота.

По времето, когато, беше лансирана Морската стратегия от 80-те, Конгресът прие т.нар. поправка Голдуотър-Никълс, която трябваше да ограничи съперничеството между отделните родове войски, налагайки им да си сътрудничат все по-тясно. Въпреки това обаче, редица важни аспекти на отношенията между тях останаха непроменени. Затова можем да очакваме, че военновъздушните сили отново ще заявят, че употребата на самолетоносачи (срещу Иран или Северна Корея например) е излишна, имайки предвид мощта на самите ВВС. По същия начин, армията най-вероятно (макар и не толкова убедително) ще претендира, че използването на морските пехотинци (във военните експедиции срещу т.нар. „пропаднали държави” или териториите, обзети от хаос и анархия) е излишно, на фона на онова, с което разполагат американските сухопътни сили.

Окончателното разрешаване на конфликта между родовете войски едва ли ще стане факт с появата на новата морска стратегия на САЩ, защото то е възможно не толкова в рамките на американската военна политика, колкото в тези на вътрешната политика.

Вътрешната политика на САЩ . В крайна сметка, една адекватна и силна морска стратегия следва да стане важен елемент от националната стратегия на САЩ, т.е. появата и е в интерес на самата Америка. Морската стратегия от 80-те беше изработена в период на възобновяване на активното съветско-американско съперничество (което даде повод на някои да го определят като „втора студена война”, на фона на „разведряването” от края на 60-те и 70-те години, което, на свой ред, дойде след „първата студена война” от края на 40-те до началото на 60-те). И тъй като тази стратегия ясно определяше Съветския съюз като основен противник, нейните привърженици имаха всички основания да претендират, че тя е интегрална част от националната стратегия за възпиране и сдържане на СССР. Единственият аргумент на противниците им по онова време беше, че може би е по-разумно средствата, отпускани за Флота и Корпуса на морската пехота, да отиват за Военновъздушните сили и Армията.

Новата морска стратегия се изработва в много по-различни вътрешнополитически условия, които повече приличат на късния период на Виетнамската война и времето на т.нар. „виетнамски синдром”. Реакцията на американското общество на войната в Ирак и изтощителните операции срещу местните бунтовници, които все още не са довели до ясен разултат, е много сходна с реакцията срещу Виетнамската война, така че появата на „иракски синдром” е само въпрос на време.

Този синдром със сигурност ще засегне онези родове войски, които са ангажирани във войната с бунтовниците в Ирак, т.е. Армията и Корпуса на морските пехотинци, или американските наземни сили. В същото време военно-въздушните сили и флотът почти не участват в бойните операции (и, съответно, не понасят никакви жертви) след първоначалната фаза на войната, през март-април 2003. Всъщност, истината е, че флотът е по-малко ангажиран в иракската кампания, отколкото в която и да било друга война на Америка, от войната за Филипините (1899-1905), или дори от Мексиканската война (1846-1848) насам. В същото време негативната реакция на американското обществено мнение към сухопътните операции, може да подкрепи претенциите на Флота за по-голяма роля на морските операции. В частност, борбата с морския тероризъм води до много по-малко жертви, отколкото битката с тероризма на сушата. При всички случаи обаче, на американските морски пехотинци ще е необходимо известно време за да се отърват от спомена за кошмара в Ирак и да станат напълно готови за по-конвенционални военни експедиции.

Международната политика . Адмирал Мълън е прав, че новата морска стратегия ще изисква повече от т.нар. „флот от 313” американски бойни кораби. Две от основните цели на борбата с морския тероризъм – гарантирането на сигурността по основните морски търговски и комуникационни маршрути и пресичане на морския трафик на радиоактивни материали, ще изискват тясното сътрудничество между американците и местните флоти и служби за брегова охрана. Също както при антитерористичните операции на суша местните военни и полицейски сили се оказват полезни, защото най-добре познават възможностите и слабите места на местните бунтовници и терористи, не по-малко полезни в борбата с морския тероризъм могат да се окажат местните военни флоти и служби за брегова охрана.

Ето защо, налице са сериозни причини САЩ да изоставят едностранния подход на сегашната администрация и да се върнат към мултилатерализма, характерен за предишните президенти – Буш-старши и Клинтън. Всъщност, в своята практика, военноморските сили никога не са се отказвали от традицията на многостранния подход, дори и през последните години, доминирани от едностранния курс, наложен от Буш-младши.

Най-голямото предизвикателство: бъдещото развитие на Китай

През ХХІ век американската морска стратегия следва да се определя най-вече от необходимостта да бъдат защитени и наложени интересите на всички онези сили, които са склонни да сътрудничат със САЩ в името на общите цели – мира и просперитета. Сред тези общи интереси е контролът на пространствата. А сред водещите световни сили, сътрудничеството с които е от жизнено значение за САЩ, е Китай. Всъщност той е най-важната. Пътя, по който ще поеме Китай оттук нататък, ще зависи и от американската политика и стратегия към тази страна и, особено, от деликатния и труден баланс между възпирането и ангажирането (или по-скоро, между възпирането и сътрудничеството) в американската политика и стратегия (12) .

За постигането на подобен баланс може много да помогнат американските военноморски сили. Те следва да блокират опитите на китайците да тръгнат по погрешен (от гледна точка на САЩ) път, например да се опитат да използват сила срещу Тайван. Пак те трябва да помогнат на Пекин да намери правилния път (този на сътрудничеството), което означава. да се ориентира към по-нататъшната си интеграция в глобалната икономика, т.е. към мира и просперитета. Курсът, който реши да поеме Китай, ще се каже най-важния фактор за формирането на глобалната политика през ХХІ век. Затова американските военноморски сили и новата морска стратегия, от която те ще се ръководят занапред, не бива да се разглеждат само като инструмент за поддържането на баланса, но и като своеобразен „инструмент на съдбата” за Америка.

Бележки:

 

1. Graham Allison and Philip Zelikow , Essence of Decision : Explaining the Cuban Missile Crisis , second edition ( New York: Longman, 1999).

2 . Вместо това, през 90-те години, флотът лансира няколко доста общи и абстрактни концептуални документи, озаглавени, съответно, ‘‘. . . From the Sea '' (1992, в който акцентът беше поставен върху крайбрежните морски операции), и ‘‘ Forward . . . from the Sea '' (1994, в който се наблягаше на необходимостта от укрепване на военноморските сили) . Виж John B. Hattendorf, editor U.S. Naval Strategy in the 1990s: Selected Documents ( Newport : R.I.: Naval War College Press, 2006).

3 . Достъпна документация за Морската стратегия от 80-те години се предоставя в

U.S. Naval Institute Proceedings, special supplement, January 1986 , както и в Hearings of the Seapower and Strategic and Critical Materials Subcommittee, of the Committee on Armed Services,House of Representatives, U.S. Congress, June 24, September 5, 6, 10, 1985 (Washington, D.C.: U.S. Government Printing Office, 1986). Виж също John B. Hattendorf, The Evolution of the U.S. Navy's Maritime Strategy, 1977–1996, Newport Paper 19 (Newport, R.I.: Naval War College Press, 2004). Roger W. Barrett пък свързва Морската стратегия от 80-те с новата американска Морска стратегия в статията си ‘‘Strategic Culture and Its Relationship to Naval Strategy,'' Naval War College Review. Winter 2007, pp. 24–34.

4 . Art Pine, ‘‘Laying the Keel for a New Maritime Strategy,'' U.S. Naval Institute Proceedings, December, 2006.

5 . James Kurth, ‘‘The United States and the North Pacific,'' in Andrew Mack and Paul Keal, editors, Security and Arms Control in the North Pacfic (Sydney, Australia: Allen and Unwin, 1988), pp. 27–49. През 1984–1985, сътрудничех на Групата за стратегически изследвания ( SSG ) към Командващия на военно-морските операции , която се бе ангажирала с изработването на Морската стратегия .

6 . Bill Gertz, ‘‘ Chinese Hackers Prompt Navy College Site Closure,'' The Washington Times, November 30, 2006; Bill Gertz and Rowan Scarborough, ‘‘NDU Hacked,''The Washington Times, January 12, 2007.

7 . Michael D. Greenberg et al, Maritime Terrorism: Risk and Vulnerability ( Santa Monica , CA : Rand Corporation, 2006); Mark J. Valencia, The Proliferation Security Initiative: Making Waves in Asia, Adelphi Paper 376 ( London : The International Institute for Strategic Studies, 2005); James Pelkofski, ‘‘Before the Storm: Al Qaeda's Coming Maritime Campaign,'' U.S. Naval Institute Proceedings, December 2005.

8 . James Kurth, ‘‘Clausewitz and the Two Contemporary Military Revolutions: RMA and RAM,'' in Bradford A. Lee and Karl F. Walling, editors, Strategic Logic and Political Rationality: Essays in Honor of Michael I. Handel ( London : Frank Cass, 2003), pp. 274–297.

9 . Matthew Phillips, ‘‘Uncertain Justice for Nuclear Terror: Deterrence of Anonymous Attacks Through Attribution,'' Orbis, Summer 2007, pp. 429–446.

10 . Barry R. Posen, ‘‘Command of the Commons: The Military Foundation of U.S. Hegemony'' , Internationl Security, Summer 2003, pp. 5–46.

11 . Vice Admiral John G. Morgan, Jr. and Rear Admiral Charles W. Martoglio, ‘‘The 1000 Ship Navy: Global Maritime Network,'' U.S. Naval Institute Proceedings, November 2005.

12 . За китайската военноморска стратегия, виж Toshi Yoshihara and James Holmes, ‘‘Command of the Sea with Chinese Characteristics, Orbis, Fall 2005, pp. 677–694.

* Авторът е професор по политология в Суартмор Колидж и издател на американското геополитическо списание Орбис

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн