Визията на САЩ за Големия Близък изток и геополитическите последици за Евразия

В края на януари 2008 американският финансов елит най-сетне се реши да признае, че опасността от рецесия е съвсем реална. На заседание на бюджетния комитет на Конгреса, шефът на Федералния резерв Бен Бернанке заяви, че „Резервът предприема необходимите мерки, свързани с риска от рецесия”. Месец по-късно, той подчерта, че кредитната криза оказва и ще продължи да оказва негативно влияние върху американската икономика, като цяло, както и, че засега не вижда признаци за край на кризата на пазара на имоти.

По този начин стана ясно, че масираното инвестиране в Morgan Stanley , Citibank и други големи американски банки, от страна на редица източноазиатски банки, няма да спаси положението. Проблемите вече са се прехвърлили от ипотечния пазар на пазара на потребителските кредити и могат да засегнат и други сектори на потреблението. На този фон, редица известни икономически и финансови експерти, посочвайки продължаващият вече години спад в курса на долара, спрямо еврото и останалите твърди валути, както и на изместването на долара от еврото във валутните кошници на най-големите държави, лансират тезата, че САЩ могат да загубят сегашната си роля на световен хегемон, а сред световните лидери, наред с тях, да се окажат и ЕС, Китай и дори Япония.

Битката за енергоресурси

Подобно твърдение обаче звучи спекулативно и не може да бъде сериозно обосновано. Силното евро не застрашава лидерските позиции на САЩ, защото не е подкрепено и от наличието на достатъчно значима европейска военна мощ. Знаковият урок, който американците дадоха на японската йена, когато, през 90-те години на миналия век, японците дръзнаха да лансират глобалния си проект Pax Nipponica , но трябваше да се сблъскат (през 1997) с краха на националната си валута, е сред доказателствата за това. Преди десетина години японците си взеха необходимата поука и оттогава вече не споменават нито дума за военна еманципация от САЩ, а напротив, всяка година официално потвърждават, че са напълно доволни от ролята си на „младши партньор” във военния съюз с Америка. За награда, на йената беше позволено да възстанови котировките си отпреди кризата.

В случая не се оказва достатъчно и притежаването на изключително богати природни ресурси. След двете иракски войни вече никой не се съмнява, че унищожаването, с военни средства, на икономиките на най-големите производители на петрол и природен газ е напълно възможно. Никой не е забравил и, как, след петролната криза от 1973, САЩ принудиха Саудитска Арабия да увеличи драстично петролния си добив, което доведе до драматичен спад в скочилите преди това до небето цени. Тоест, сама по себе си, икономическата мощ и наличието на значителни природни ресурси не са гаранция за мирно и независимо развитие, ако зад тях не стои и достатъчно значителен военен потенциал и решимостта той да бъде използван при нужда – т.е. да се воюва със съвременни високотехнологични оръжия, да се водят традиционните конвенционални войни и да се удържа контрола над ситуацията, при ограничени военни конфликти.

Както показва опитът от предишните глобални кризи, от 1945 насам, САЩ винаги са печелели, както от повишаване курса на долара (заставяйки останалия свят да финансира американските производители), така и от неговия спад (принуждавайки останалите да кредитират американския военно-индустриален комплекс по време на войни – да не забравяме, че САЩ окончателно излизат на лидерските позиции в света по време на Втората световна война). Впрочем, светът би следвало да се безспокои не толкова от курса на долара, а от бързото повишаване на енергийното потребление, на фона на сравнително скромните темпове, с които нараства енергийното производство. Казано по-простично, развиващите се държави консумират все повече електричество, газ, петрол и въглища, постепенно наваксвайки изоставането си по отношение на енергийното потребление на глава от населението, в сравнение с развитите държави. На този фон, сегашният глобален добив на енергоносители очевидно не е достатъчен.

Още по-зле изглежда ситуацията в атомната индустрия – съвкупната мощност на ядрените енергоблокове във вече обявените перспективни проекти за АЕЦ във всички страни по света неколкократно надхвърля възможностите на атомното енергомашиностроене в САЩ, Русия, Франция, Канада и някои други държави. Тоест, енергийните ресурси очевидно няма да стигнат за всички. В същото време, непрекъснатото нарастване на броя и интензивността на военните конфликти през последните двайсетина години означава само едно – че светът бавно се доближава до ръба, отделящ локалните войни от глобалния военен сблъсък.

Има ли повод за опасения?

Както е известно, войната е резултат от неспособността на световната система (при сегашните граници и формиралите се „правила на играта”) да разреши съществуващите икономически, цивилизационни, етнокултурни и демографски предизвикателства. В тази връзка, нека видим, как се отнасят към възможността за подобно развитие в средите на американските военни експерти. За какво би се водила хипотетичната бъдеща глобална война е ясно. Най-вече за енергийни ресурси, т.е. за уран, природен газ и петрол. В някои зони военните действия ще се водят за контрол над водните запаси и находищата на най-важните природни ресурси. По-малко ясни са обаче позициите на отделните страни в подобен глобален сблъсък. Както и, кои от тях ще се опитат да съхранят независимостта си от най-силните, във военно отношение, държави, рискувайки в резултат от това да се превърнат в бойни полета на бъдещите военни действия.

В това отношение, особено внимание заслужава т.нар. Голям Близък изток, т.е. регионът от Турция и Ирак до Пакистан и Китай.

В едно от последните си интервюта, бившият главен съветник на Центъра за стратегически и международни изследвания във Вашингтон (и консултант на Пентагона, Съвета за национална сигурност и Държавния департамент) Едуард Лутвак подчертава, че: „Войната в Ирак беше започната от хора, които знаеха за тази страна не повече, отколкото пише в туристическите справочници. Самият аз присъствах на редица правителствени съвещания и рязко се противопоставях на тази война”. Както се вижда, известният американски военен теоретик иска да си измие ръцете, стоварвайки цялата вина за войните в Афганистан и Ирак върху американския президент, Департамента по отбраната и специалните служби. Което е обяснимо, защото, за разлика от хора като Лутвак, президентът Буш-младши и останалите „подпалвачи на войната”, са длъжни освен за личното си реноме, да мислят и за бъдещето на Съединените щати. Именно затова САЩ не само продължават да воюват в Ирак и Афганистан, но и се подготвят за евентуални бъдещи военни действия срещу Иран, в Африка, Пакистан, или Централна Азия. Америка трябва да контролира богатите на енергоносители страни, както и ключовите, от геополитическа гледна точка, зони на планетата.

Справедливият „Голям Близък изток” в интерпретацията на Ралф Питърс

През 2006, специализираното американско списание “ Armed Forces Journal ” публикува статията на Ралф Питърс „Кървави граници: Как би изглеждал един по-справедлив Близък изток” (вж. Геополитика, бр.5/06, както и интервюто със самия Питърс в бр.5/07 на списанието- б.р.) . В нея известният американски военен политик (и бивш полковник от разузнаването) детайлно изброява, защо и къде следва (или може) да бъдат променени държавните граници, прилага списък на страните, които биха спечелили от подобна, осъществена под егидата на САЩ, трансформация на Близкия и Среден изток (т.е. на тъй наречения „Голям Близък изток”), както и на тези, които биха загубили от нея.

Полковник Питърс е съвършено искрен и честен пред себе си, лансирайки, като основен аргумент за прекрояването на държавите в района, принципа на „справедливите граници”. Тоест, според него войната е неизбежна, но тя се налага в името на справедливостта и грижата на народите от региона.

В статията на Питърс, която е добре позната и нееднократно анализирана, се поставя една доста благородна цел – да се приключи веднъж завинаги с безкрайните ревизии на границите и тоталната война на всеки срещу всички и да бъде постигнат продължителен и стабилен мир на територията, от Израел и Палестина, до Пакистан и Афганистан. Представена по тази начин, тезата на Питърс би могла да разчита на подкрепа сред американския „истъблишмънт”, както и поне на половината обикновени американци.

Новата „Голяма игра” на САЩ в Евразия

Всъщност, на какво смятат да заложат американците, във всяка страна от региона, за реализацията на своята стратегия (така, както я формулира Питърс)? Ислямският политически радикализъм, борбата на народите за самоопределение и реанимацията на историческите несправедливости и националните рани се очертават като трите основни елемента на американската стратегия в района на Централна Евразия (и, в по-широк план, на Големия Близък изток).

Уахабитският Ватикан вместо Саудитското кралство . Идеята да се отделят Мека и Медина, както и околните крайбрежни и планински райони, в отделна радикално-ислямистка държава, възниква още през първата половина на ХХ век. Но едва днес, когато определени среди на Запад (и, в частност, във Великобритания) се опитват целенасочено да култивират и покровителстват радикалната ислямистка опозиция на Саудитите, отделянето на Мека и Медина в отделна ислямистка държава започва да звучи по-реалистично (на картата на Питърс, тя е обозначена като Свещена ислямска държава). В тази връзка, сериозни въпроси повдигат появилите се в редица световни медии съобщения, че едновременно няколко развити световни държави ускорено въоръжават Йемен, който, както е известно, традиционно претендира за редица гранични територии, населени с йеменски племена, но представляващи част от Саудитското кралство.

Необходимите средства за да се осъществи подобна трансформация вероятно ще се намерят, защото, ако съдим по картата на Питърс, почти цялото крайбрежие на Саудитска Арабия в Персийския залив, както и отсрещните крайбрежни територии на Иран (с най-големите ирански пристанища) се отделят в независима от Саудитите и аятоласите нова държава. Тоест, петрол ще се добива, както в „Арабската шиитска държава” ( Arab Shia State , обхващаща Южен Ирак и крайбрежието на Иран и Саудитска Арабия), така и в Кувейт, в „остатъчна Саудитска Арабия” ( Saudi Homeland Independent Territory ) и в Иран. Само че пристанищните терминали ще се контролират от американците, посредством марионетната Арабска шиитска държава. Тоест, петролът, формално, ще си остане под контрола на местните режими, но САЩ ще поемат контрола над енергийния трафик и корабоплаването в региона.

Идеята за „Голям Кюрдистан”

Макар че границите на т.нар. „Голям Кюрдистан”, така както ги виждат водачите на кюрдското движение (както, условно, проамериканските, така и, условно, проруските) и военните анализатори и етнографи, се различават, тази разлика не изглежда сериозна. Така, според картата на Питърс (вж.фиг.1) , „Голям Кюрдистан” ще бъде създаден за сметка на Турция, Ирак и Иран. Тук следва да се отбележи, че един от ключовите елементи в схемата са териториите около езерото Урмия (които в момента са част от Иран). Защото, който контролира Урмия и планинските водни басейни по горното течение на реките Кура и Тигър, контролира и естествения речен „канал” от Каспийско море към Персийския залив, както и околните равнинни територии на няколко страни едновременно.

На картата на Питърс, езерото Урмия се дава на кюрдите. В същото време, колкото и парадоксално да звучи, но може да стане така, че кюрдският сепаратизъм, който се подкрепя от САЩ (включително и като бариера срещу руското влияние в региона), може и да не се окаже опасен за Русия. Макар че в лансираната от полковника стратегия, Кюрдистан следва да се превърне в нещо като „нов Израел” – т.е. в достатъчно стабилна малка милитаризирана държава, редовно получаваща значителна военна помощ отвън, обективно предопределената конфликтност и необходимостта от осигуряване на поне минимална икономическа самодостатъчност, ще принудят всяко правителство на Кюрдистан да провежда, най-малкото, неутрална политика към Русия.

Тук следва да се отбележи, че кюрдите и арабите-шиити се оказват най-важните съюзници на САЩ в стремежа им към контрол на Кавказ, Каспийско море и Персийския залив. Затова едва ли е случайно, че най-важните шиитски райони в Ирак се контролират, в рамките на международната коалиция, само от американски и британски части.

В същото време, перспективата за „Голям Кюрдистан” силно нервира три силни, в регионален мащаб, държави – Турция, Русия и Иран. Както е известно, през октомври 2007, турците навлязаха в Иракски Кюрдистан, разчитайки (преди да бъдат спрени от Вашингтон) да успеят да „прочистят” основните военни лагери на „турските кюрди” от РКК. Същото се повтори и през февруари-март 2008. Междувременно, през октомври 2007, Иран отвори свои консулства в Ербил и Сюлеймания, а месец по-късно в Ербил беше открито и консулство на Руската Федерация.

Позицията на Азербайджан и Армения

Ако се съди по материалите в редица местни медии, появили се в периода 2006-2008, азербайджанците сякаш не са много наясно, че създаването на „Голям Азербайджан”, за сметка на Иран, както и създаването на „Голям Кюрдистан”, за сметка на всичките му съседи, което се предлага от Питърс, са част и последица от една и съща стратегия. Която никак не е безопасна за самите азербайджанци. Защото, наред с Ралф Питърс, и други американски военни теоретици допускат, освен независим Кюрдистан, създаването на независима Талишка република (талишите са ираноезично малцинство в Азербайджан), което би прекъснало връзката между Република Азербайджан и населените с азери северни райони на Иран и би означавало отделяне от Азербайджан на Нахичеванска област. В крайна сметка, за САЩ, всички съображения за бъдещата съдба на Азербайджан са второстепенни в сравнения с тези за бъдещето на Кюрдистан, Ирак и Иран.

Що се отнася до Армения, както изглежда тя би била най-малко засегната от последиците от евентуално „справедливо” преустройство на региона. Армията и е доказала високите си бойни качества. Освен това, там е разположена руската военна база в Гюмри, която беше допълнително подсилена след изтеглянето на персонала от руските военни бази в Грузия. Общата ударна мощ на руската и арменската авиационни групировки е много по-голяма от тази на останалите авиации в региона и е в състояние да минимизира евентуални враждебни действия по суша, включително и предприети от хипотетични антируски коалиции.

За военните стратези (както и за арменските политици) е ясно, че Арарат и езерото Ван (които безспорно са важна стратегическа цел) не могат да бъдат завладени с военни средства от Армения, а могат да преминат към нея само по волята на военната свръхдържава, т.е. на САЩ. В същото време, пасионарността на арменската нация в момента е достатъчна за удържането на Карабах, но съвършено недостатъчна за победа над турците, да не говорим за изключително сложните отношения между световната арменска диаспора и официален Ереван.

Що се отнася до Русия, през следващото десетилетие военната конфронтация с Турция въобще не е в неин интерес. Впрочем, в турското общество настроенията са същите, неслучайно няколкото, появили се през последните години в тази страна футуристични романи, в които се говори за бъдеща война между Турция (подкрепена от Русия) и САЩ, се превърнаха в бестселъри. Тоест, Армения не е застрашена от промяна на границите, по модела на Питърс, а Москва и Анкара нямат никакъв интерес да се карат. Що се отнася до мечтите за връщането на Арарат и езерото Ван в състава на Армения, те си остават чиста проба утопия, в която не вярва почти никой, дори в Ереван.

Независим Белуджистан

Такава държава днес не съществува. В течение на хилядолетия племената на белуджите и брахуите (обитаващи граничната зона между Пакистан, Иран и Афганистан) са били изтласквани в планините и пустините от индоарийските и тюркски нашественици. При това, белуджите избягвят пълната асимилация, само защото техните пустинни земи не са представлявали никакъв интерес за завоевателите.

Днес обаче, такъв икономически интерес вече е налице. Става дума, на първо място, за контрола над стратегическите газопроводи от Каспийско-Централноазиатския регион към Пакистан и Индия. Маршрутите на редица проектирани тръбопроводи минават през земите, населени с белуджи и брахуи, а в крайбрежните води се планира изграждането на газопровод от Иран за Индия.

На второ място, Белуджистан се оказва най-богатия на минерални ресурси район на Пакистан. Така че наличието на 6-7 милиона белуджи и брахуи е напълно достатъчно (при наличието и на съответното външно финансиране и военно-техническа помощ) да осигури появата на нова държава, около пакистанския град Кветта, който е традиционния център на техните племенни територии. В конфликта, свързан с евентуалната поява на подобна държава, със сигурност ще се включат синдските и пушунските племена, които няма как да приемат независим Белуджистан. Сблъсъкът ще бъде особено кървав и, защото най-опасните терористични организации на планетата разполагат са военни лагери в околностите на Кветта, т.е. регионът е сред най-важните центрове на световната терористична мрежа.

Според някои, рязката дестабилизация на ситуацията в Белуджистан в края на 2007 е свързана, както с очевидните трудности в американско-пакистанските отношения в навечерието на изборите, спечелени от опозицията, така и с вероятното начало на реализацията на американските планове. Неслучайно, т.нар. Международна кризисна група ( I С G ) напоследък работи най-активно именно в Пакистански Белуджистан. А, както е известно, за разлика от много други, действащи в региона, фондации и неправителствени организации, тя е тясно свързана с Департамента по отбраната на САЩ и обикновено работи в зони, смятани за „потенциален театър на военни действия”.

Предизвикателството, свързано с Белуджистан, ще накара Пакистан да търси още по-тясно военно сътрудничество с Китай, сближаване с Русия и помирение с Индия. Пристанището Гуадар, разположено в Белуджистан, непосредствено до входа за Персийския залив, още през следващите години трябва да се превърне в основното пакистанско пристанище. Редом с него, с активното участие на китайски строителни компании, спешно се изгражда и дълбоководна военноморска база. Пристанището и базата ще „затворят” Персийския залив, поставяйки под контрол доставките за Индия.

Отвъд рамките на настоящия анализ остават несъмнените икономически цели на така очертаните хипотетични американски планове. Става дума, на първо място, за контрола върху трафика на енергоносители (петрол и природен газ), а на второ – върху техния (както и на други полезни изкопаеми) добив. Защото, често тръбите се оказват по-важни от находищата.

Важното в случая обаче е, че тези икономически цели, както излежда, ще се реализират не с чисто икономически средства, а на базата на националистическия и етноконфесионален „конфликтологичен” подход, чиято същност е провокирането на враждебни настроения (и действия) на всеки срещу всички и използването на хаоса за осигуряване на ключови позиции в региона. Както изглежда, американците се опитват да надминат, в осъществяването на старата максима „Разделяй и владей”, дори своя предшественик – Британската империя.

Реакцията на Евразия

На изток, извън картата на Ралф Питърс, остава едно изключително важно пространство. В края на краищата, именно Китай, а не Русия или Ислямът, се разглеждат от Вашингтон като основен потенциален противник през ХХІ век.

Това добре се осъзнава и в Русия, и в Китай. Неслучайно сътрудничеството между тях и останалите страни от региона, в рамките на ОДКС, ШОС и т.нар. Антитерористичен център, се задълбочава с толкова бързи темпове. Не е случайно и съгласуването на позициите им относно Пакистан. Не е случайна и неочаквано рязката руска и китайска позиция по време на предприетия наскоро опит за „цветна революция” в Мянма (Бирма). Освен съвместното международно военно сътрудничество, Русия и Китай укрепват и индивидуалното си военно присъствие в региона. Мнозина продължават да говорят за предстояща или потенциално възможна война на САЩ срещу Иран. Но изпускат факта, че структурата на военните бази и зоните на американско присъствие говори, че изключително важна цел за САЩ е Западен Китай, който пък е още по-важен за самите китайци, заради добива там на уран, газ и, в по-малка степен, петрол.

Що се отнася до Казахстан и Централна Азия, струва си да отбележим, че повечето доклади и анализи, касаещи възможните военни конфликти в региона, изпускат редица важни неща.

На първо място, всеки конфликт за контрол над водните басейни, или пък евентуална ислямистка агресия, неизбежно ще бъде краткотраен и ще доведе до пряка руска намеса. Твърдата и решителна позиция на Москва по време на бунтовете в Андиджан (съвсем незначително, от гледна точка на военните рискове, събитие) беше доказателство за това.

На второ място, Русия и Казахстан, независимо от различията във визиите им по стратегията за интеграция на региона, изключително тясно си взаимодействат и при появата на неочаквано военно предизвикателство в пространството на ОНД са в състояние да удържат ситуацията под контрол.

На трето място, основното предизвикателство пред региона съвсем няма военен, енергиен или дори ресурсен характер, а е свързано с липсата на достатъчно питейна вода и с дисбаланса между ръста на населението и спада в селскостопанското производство. И то не може да се реши с нова световна война, защото си е „чисто наш, евразийски, семеен въпрос”.

* Авторите са анализатори на Асоциацията за трансгранично сътрудничество в Алма Ата, Казахстан

{rt}