26
Пон, Окт
6 New Articles

Светът в ерата на войната за ресурси

брой2 2008
Typography

Както показва историята, човечеството никога не е живяло в мир. Светът открай време е бойно поле на постоянни войни и конфликти. Очевидно, стремежът към регионална и глобална доминация се оказва прекалено силен за да бъдат избегнати те. И нямаме никакви основания да смятаме, че ХХІ век ще бъде изключение от правилото.

Сред основните причини за войните винаги е било желанието за контрол над по-големи територии, природни и човешки ресурси, както и извличането на оптимални дивиденти от него. Откакто Фарадей и Максуел подариха на човечеството електрическвото, а Ленуар конструира първия двигател с вътрешно горене, войните все по-плътно се свързват с проблема за енергийните ресурси. С което са били съвсем наясно и политиците, разпалили навремето Първата и Втората световни войни.

Нямаме особени основания да смятаме и, че ако в света наистина избухне нова световна война (както твърдят някои), основна причина за нея отново няма да бъде битката за ресурси и, най-вече, за енергоносители. През миналия ХХ век петролът беше наричан „кръвта на войните”, имайки предвид необходимостто от по-голямо количество петрол за успешното осъществяване на военните кампании. Постепенно обаче, ролята му се променяше. Както е известно, съвременните икономики се нуждаят от наистина колосални ресурси за да поддържат темповете си на развитие. Гарантирайки си достъп до световните ресурсни запаси и лишавайки от него своите геополитически съперници, едни или други държави могат успешно да осъществят стратегията си за разширяване на собственото политическо и икономическо влияние. Тоест, петролът и природният газ не са необходими само за поддържане на съвременната военна техника, но и за поддържане на съвременните икономики. И този, който контролира петролните и газови находища, действително разполага с огромно предимство пред останалите. Докато онези, които не могат да се похвалят с подобни възможности, автоматично се оказват в изключително сложна и рискова ситуация. И тъй като търсенето на енергоносители със сигурност ще продължи да нараства, все повече страни са обречени да изпаднат в драматична ситуация.

Растящият глад за ресурси

Ако през втората половина на миналия ХХ век беше прието страните по света да се делят на принадлежащи към капиталистическия или социалистическия „лагери”, днес логиката налага друга разделителна линия: на държави, притежаващи енергоресурси в излишък, и онези, които страдат от тяхната липса. С други думи – на доставчици и потребители на въпросните ресурси. Пресечните точки между тези два „лагера” не са чак толкова много, като всички изключения само потвърждават правилото.

Да вземем например, САЩ. Тази страна е на второ място в света по добив на природен газ и на трето – по добив на петрол. За мнозина, това вероятно изглежда странно. На практика обаче, добивът от основните находища на територията на страната демонстрира значителен спад. От друга страна, именно САЩ са държавата, подарила на света добива на петрол, защото именно там започва да работи първата петролна сонда. Пак там са натрупани и първите петролни богатства. Дълго време, Съединените щати бяха водещ производител и износител на петрол, без това да се смята от американците за срамно. Всъщност, истината е, че днешната световна свръхсила започна да се оформя като такава, именно като производител на петрол и негов доставчик на световните пазари. Така, през 1914, американците държат 65% от световния петролен добив. Едва през 1948 САЩ започват да внасят повече петрол, отколкото изнасят.

Тези времена обаче, отдавна са в миналото. Сега, нека анализираме състоянието на петролните резерви и равнището на добивите. За целта ще използваме най-известния и популярен сред петролните експерти източник – годишният отчет на Бритиш Петролеум (ВР), което ще ни позволи и да избегнем евентуални обвинения в некоректност.

Според ВР, в Близкият изток се намират 61,5% от всички доказани петролни запаси на планетата. Именно поради това Персийският залив винаги е бил източник на голямо политическо напрежение. Регионът дълго време се контролираше от САЩ, но напоследък те се сблъскват там с все по-агресивната политика на Китай и са принудени трескаво да търсят решение на проблема с възхода на радикалния ислямизъм в него. На всичкото отгоре, все по-често се лансират теории, според които петролните запаси на Саудитска Арабия и останалите монархии от Залива могат да не се окажат чак толкова големи. Появиха се няколко научни изследвания, развенчаващи мита за несметните петролни залежи на територията на Арабския полуостров и, в частност, на територията на Саудитското кралство. В същото време, самите Саудити упорито се опитват да запазят данните за тези залежи в тайна.

Самите Съединени щати не разполагат с кой знае какви собствени петролни запаси. Мнозина смятат, че американците, буквално във всеки момент, могат да увеличат производството на петрол и, че уж съзнателно са замразили добивите от собствените си находища, запазвайки ги като „стратегически резерв”. Всъщност, американците действително провеждат подобна политика, само че не днес, а преди много време. Американската петролна индустрия отдавна работи с пълната си мощ. САЩ са третия производител на петрол в света, след Саудитска Арабия и Русия. Впрочем, именно данните за потребяваните енергоресурси най-добре илюстрират огромната мощ на американската икономика: 22% от световното потребление на природен газ, 24,1% от световното потребление на петрол, 29,5% - от световното потребление на атомна енергия, 27,1% - от световното потребление на въглища и 9,6% - от световното потребление на водна енергия (само по последния показател САЩ не са световен лидер, нареждайки се след Китай, Канада и Бразилия).

В същото време, структурата на находищата не дава особени основания за оптимизъм относно бъдещето на американската петролна индустрия. Основните находища на САЩ, включително в Мексиканския залив, вече са навлезли в стадия на „спадащия добив”. През 2006 петролният добив в САЩ спадна с 0,5%, а в съседно Мексико – с 2,1%. Наистина, в близост до Съединените щати се намират Южна и Централна Америка, където са концентрирани 8,6% от доказаните петролни запаси в света. Само че политическата ситуация в този регион напоследък се промени във вреда на САЩ.

Впрочем, Китай също активно добива петрол, но страната не фигурира сред 12-те държави с най-големи запаси от тази стратегическа суровина. С подобни запаси не разполагат и китайските съседи – в Югоизточна Азия са концентрирани само 3,4% от световните петролни запаси. Що се отнася до Европа, там нещата като че ли стоят по-добре – на континента, и на прилежащите му територии, са съсредоточени 12% от световните петролни запаси. Проблемът е, че над половината от тях са в Русия, а над ? - в Казахстан. Ако пък разглеждаме Европа не в географски, а в политически план, т.е. в границите на Европейския съюз – картината става много тъжна. Защото там практически липсват петролни запаси (в класацията на 12-те държави с най-много петрол няма нито една членка на ЕС).

И така, водещите световни икономики се намират в неприятна ситуация, тъй като основните петролни запаси са разположени в Персийския залив, Африка (9,7% от световните запаси), Южна Америка, Русия и Централна Азия. Докато основните потребители са в Европа, Северна Америка и Югоизточна Азия.

Още по-любопитна е ситуацията с природния газ. 60% от доказаните запаси се контролират от само четири държави – Русия, Иран, Катар и Саудитска Арабия (по данни на ВР - според руските компании, техните запаси са още по-големи от посочените от британците). Русия притежава ? от световните газови запаси, т.е. при природния газ разпределението на находищата е още „по-несправедливо”, отколкото при петролните. Впрочем, тук също е налице определена разлика между нивото на добива и наличните запаси. Така, Катар, който е извън първата десетка по обем на добива, е на трето място в света по налични запаси на природен газ. Тоест, на газовия пазар, основните играчи са Русия и близкоизточните държави. Кой знае каква алтернатива на тези страни не се очертава. Наистина, Централна Азия и Северна Африка разполагат с известни запаси, но в стратегическа перспектива не могат да се превърнат в сериозни конкуренти на руснаците и арабите.

С бързи темпове нарастват производството в държавите, участващи на пазара на втечнен природен газ, но обемът на запасите си остава тяхно слабо място (с изключение на Катар). Така например, през 2006, добивът на природен газ в Тринидат и Тобаго е нараснал с 15,6%, но делът на страната в световните газови запаси е само 0,3%. От което пък следва, че опитите сделките с втечнен газ да се използват за натиск върху Русия, трудно биха се увенчали с успех.

Впрочем, ако анализираме наличните запаси от газ, става ясно, че в неособено добра ситуация се оказват и тримата, посочени по-горе, големи геополитически „играчи”. Ако по отношение на петрола, САЩ все пак могат да разчитат на съседна Канада (където има възможност за производство на петрол от битумните пясъци на Албърта), то по отношение на природния газ американците не разполагат с подобен „бонус” (просто защото рязкото увеличаване добива на природен газ в Канада, т.е. в канадска Арктика, никак няма да е лесно).

Не е доказано наличието на големи запаси от природен газ и в Латинска Америка (целият регион държи само 3,8% от световните запаси, като почти всички са на територията на управляваната от радикално антиамерикански режим Венецуела).

В Европа, активен добив на природен газ се осъществява в Северно море, но с потенциал за увеличаването му разполага само Норвегия. Освен нея, в газовата „топ-12” няма нито една европейска държава. По отношение на добива, в ЕС лидират Великобритания и Холандия, макар че и там са налице същите тенденции, като при петрола – през 2006 добивът в първата спадна с 9,6%, а във втората – с 1,6%.

В Югоизточна Азия също нарастват проблемите, породени от изчерпването на находищата на традиционните местни доставчици – Индонезия и Малайзия, където ръстът на добивите, през 2006, беше, съответно, 0,3% и 0,4%. Наистина, ръст в добивите на природен газ демонстрират Австралия, Пакистан и, най-вече, Китай (с цели 17,2%, през 2006). Но и тук проблемът е липсата на ресурси. По този показател, нито една страна от региона не попада в „топ-12” на държавите с най-големи газови запаси.

Енергоносителите няма да стигнат за всички

Добре известно е, че изготвянето на прогнози е неблагодарна работа. Най-вече заради тяхната особеност да се сбъдват твърде рядко. Затова и прогнозирането на потреблението на петрол и природен газ, през следващите 20-30 години, при всички случаи ще бъде много условно. И все пак, нека видим, какво енергийно бъдеще ни предсказват най-авторитетните експерти в тази сфера.

Търсенето на електроенергия нараства с изключително бързи темпове. През 2006, то се увеличи с 2,4%, а през 2005 – с 3,2%. Според Световната енергийна агенция (ІЕА), до 2030, енергопотреблението на планетата ще нарастне с 51,5%.

При това, най-бързо се увеличава търсенето в държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион: през 2006 – с 4,9%. Това е свързано, преди всичко, с икономическия ръст в Китай. Архаичното производство, при което никога (или поне доскоро) не се е залагало на енергийно-ефективните технологии, се нуждае от прекалено голямо количество енергоресурси.

Действително, по отношение на потреблението, Китай засега трудно може да настигне САЩ. Тенденцията обаче е ясна. Потреблението на петрол в тази страна е нараснало, през последните 40 години, повече от 25 пъти и вече е близо 9% от световното. В същото време потреблението на природен газ е нараснало с 21,6%. От 1991 насам, Китай е увеличил дела си в световния енергиен баланс почти двойно – от 9% до 16%, като плътно се доближава до Европа (18%) и най-големия потребител на планетата – САЩ (21%). Именно Китай и останалите държави от Югоизточна Азия ще продължат мощно да тласкат нагоре търсенето на енергийни ресурси.

По данни на МВФ, темповете на нарастване на петролното потребление в света, през 2006, са спаднали с половин милион барела, в сравнение с 2005. Най-много е нараснало търсенето в развиващите се държави, докато в икономически развитите то се оказа много под прогнозираното. Сред причината за спада на интереса към енергоносителите, в частност, сред държавите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), експертите на Фонда посочват високите цени на горивото. Посочват се също и климатичните фактори (в САЩ например, 2006 беше една от най-топлите в цялата история на страната).

От това обаче, не бива да си правим прекалено оптимистични заключения за запазване нивото на потребление на петрол. На първо място, защото данните на МВФ съвсем не са единствените. Според ВР например, през 2006 потреблението на петрол е нараснало с 0,7% (макар че този ръст е два пъти по-нисък от средния за последните 10 години). На второ място, защото експертите предвиждат продължаващо нарастване на петролното потребление. Според ІЕА, през 2007, търсенето на петрол в световен мащаб е нараснало от 84,5 до 86 млн. барела дневно (т.е. ръст от 1,77%). Почти същите цифри посочва Управлението за енергийна информация (ЕІА) към американското правителство. Данните за първата четвърт на 2007 сочат, че, в сравнение с предходната година, петролното потребление в САЩ е нараснало с над 500 хил. барела дневно. В Китай пък, потреблението нарастваше с около 400 хил. барела дневно. Което позволява да прогнозираме, че, през 2008, потреблението на петрол ще нарасне с 1,6 млн. барела дневно. Наистина, ОПЕК дава малко по-умерена прогноза – ръст с 1,34 млн. барела дневно, през 2008.

По-нататъшният ръст на потреблението на петрол и природен газ ще бъде още по-висок. Водещите западни експерти в тази сфера очертават своеобразен „петролен кръст”: потреблението ще нараства, а добивите, в дългосрочна перспектива – ще падат. Наистина, през 2008 и 2009, все още има възможност за увеличаване на петролните добиви, но това няма да е достатъчно за покриване на стремително нарастващото потребление.

Нека разгледаме доклада на ІЕА „Петролният пазар в средносрочна перспектива”, публикуван през юли 2007. В него експертите на агенцията посочват, че петролните запаси в по-старите находища (като тези в Мексиканския залив или в Северно море) се изчерпват по-бързо от очакваното, докато новите проекти, например тези в руския Далечен изток, се сблъскват със сериозни проблеми. Междувременно, петролното потребление нараства, поради бурния икономически ръст в развиващите се държави. Анализаторите от IEA прогнозират изоставане, в световен мащаб, на търсенето от предлагането на петрол, до 2012.

Прогнозата на агенцията се основава на предположението, че през 2008-2012 световната икономика ще демонстрира ръст от приблизително 4,5% годишно. Според ІЕА, през следващите 4-5 години търсенето на петрол ще нараства с 2,2% годишно (макар че още през 2006 се очакваше този ръст да бъде „укротен” до 2%). Агенцията прогнозира, че през 2012 ръстът на търсенето на петрол ще достигне 95,8 млн. барела.

Впрочем, Международната енергийна агенция посочва и още един проблем – недостига на нефтопреработвателни мощности. Тя прогнозира, че темповете на нарастване на тези мощности, през следващите пет години, ще се окажат по-ниски от предварителните очаквания, защото увеличаването на разходите и липсата на квалифицирани инженерни кадри, водят до забавяне на строителството.

Докладът на ІЕА нагледно потвърждава опасенията на западните държави по отношение на петролния дефицит. Експертите на агенцията се съмняват, че ОПЕК ще може да се справи с нарастващите потребности на световната икономика от петрол, заради ограничените си добиващи мощности. При това, те предполагат, че поради нерешените проблеми на безопасността на петролния добив и високия инвестиционен риск в Ирак, Нигерия и Венецуела, в тези държави не може да се очаква ръст на добивните мощности. Особено рязък спад в обема на тези мощности в страните от ОПЕК се очаква след 2009. В същото време, специалистите прогнозират спад на петролните добиви на независимите производители и недостиг на доставките на природен газ.

Още по-драматичен е докладът на Националния петролен съвет ( NPC ), изготвен по молба на Департамента по енергетиката на САЩ. Самото му заглавие - „Суровата истина за енергетиката”, говори достатъчно. Както е известно, Съветът изразява позицията на работещите в американския енергиен отрасъл. В изготвянето на доклада са участвали бившият генерален директор на Schlumberger Ендрю Голд и други видни представители на отрасъла.

И така, „суровата истина” е, че предлагането на петрол и природен газ едва ли ще може да покрие нарастващото търсене, което, след 25 години, ще надвиши сегашното ниво с 50-60%. Към 2030 петролното търсене ще нарасне до 116 млн. барела дневно (при 86 млн. барела, през 2007), т.е. ръст от почти 33%. Хубав край на петролната ера! Търсенето ще нараства най-вече в развиващите се държави, като темповете му могат да изпреварят въвеждането в експлоатация на нови петролни и газови находища, стимулирайки по-нататъшния ръст на цените.

Най-големите световни петролни корпорации няма да бъдат в състояние да осигурят на света необходимите му енергоносители и, през следващите 25 години, добивите на петрол и газ едва ли ще могат да догонят темповете, с които ще нараства търсенето.

Управлението за енергийна информация към американското правителство също представя, веднъж годишно, своята позиция за търсенето и потреблението на енергоносители в света. Базовият вариант на последната прогноза на управлението за 2030 се основава на предположението за годишен ръст на световната икономика от 4,1%. При това положение, потреблението на всички видове енергоносители ще нарасне с 57%, т.е. до 205 трилиона кВт/ч. Най-голямата група потребители ще се формира от държавите от Азиатско-Тихоокеанския район. Значителна част от ръста ще се пада на Китай и Индия. През 2030, те ще потребяват 80 трилиона кВт/ч годишно. В тези страни, енергопотреблението ще нараства, съответно, с 3,5% и 2,8% годишно (докато средният ръст в света ще е с 1,8%). През 2030 Китай ще бъде втория по значение консуматор на енергия на планетата (42 трлн. кВт/ч) след САЩ (47 трлн.), значително изпреварвайки Европа. При това, експертите на ЕІА твърдят, че единствена алтернатива на петрола могат да бъдат природният газ и въглищата, чието потребление ще нараства с изпреварващи темпове.

Впрочем, по отношение на природния газ ситуацията за потребителите също не изглежда особено оптимистична. По данни на ВР, през 2006 световното потребление на газ е нараснало с 2,5%, т.е. със 70,5 млрд. куб. м. През миналата 2007, това потребление се е увеличило с 3,4%, а през 2008 ще нарастне с още 0,9% (според прогнозата на Управлението за енергийна информация на САЩ).

Още по-интересни са дългосрочните прогнози на Управлението. През 2030 газовото потребление ще нарасне от 2,8 до 4,6 трлн. куб. м, т.е. с повече от 75%. В Европа то ще се увеличи от 509 до 736 млрд. куб. м, а делът му в европейския енергиен баланс – от 23,8% до 30,9%. Още по-бързо обаче ще расте търсенето на газ в Китай – от 39 до 192 млрд. куб. м. От тях само 113 млрд. куб. м природен газ ще бъдат добити в страната.

Светът отново се въоръжава

Държавите, изпитващи енергиен дефицит, ще направят всичко възможно за да избегнат опасността да се окажат лишени от енергоносители. И тъй като не разполагат с такива, нещата на практика опират до нова колонизация. Светът се намира на прага на ново политическо преразпределение, породено от глада за енергоносители (и най-вече за петрол и природен газ) в големите световни икономики. Като не бива да изключваме, че това преразпределение може да се осъществи и с военна сила.

Оттук идва и резкият скок във военните разходи. На пръв поглед мащабното превъоръжаване не изглежда актуално след края на студената война. На практика обаче, виждаме, че сегашните разходи за въоръжаване вече надминават тези от ерата на студената война. През 2006, разходите за отбрана, в световен мащаб, достигнаха рекордна за цялата човешка история сума от 1,059 трилиона долара. Предишният „рекорд” от 1,03 трлн. долара беше фиксиран в края на студената война (през 1988). Основният дял в разходите за въоръжаване принадлежи на САЩ и дължавите от Близкия изток.

По данни на Центъра за отбранителна информация, през 2006, съвкупните разходи на САЩ за военни нужди (отчитайки и съпътстващите програми) са достигнали 561,8 млрд. долара, срещу 505,7 млрд. долара през 2005. Новият бюджет на Пентагона за 2008 финансова година (която започна на 1 октомври 2007) се равнява на 459,6 млрд. долара, което е с 40 млрд. повече, отколкото за 2007. Разбира се, мнозина биха възразили, че това съвсем не означава наличието на някакви агресивни намерения и ще бъдат прави. И все пак, защо една страна ще изразходва за отбрана астрономическата сума от половин трилион долара, ако наистина не се готви да воюва?

Тук е мястото да припомня и, че сред последните решения на Тони Блеър, докато беше премиер на Великобритания, бе да лансира програма за превъоръжаване на британските ядрени сили, включваща производството на нови атомни подводници и оценявана на около 80 млрд. долара.

Едва ли е случайно и, че именно сега Япония, която изпитва много сериозни проблеми с доставките на енергоносителите и, на практика, изцяло зависи от техния внос, реши да промени конституцията си. Промените включват отмяна на забраните за създаване на истинска армия (вместо т.нар. „сили за самоотбрана”), както и за участие във военни операции в чужбина. Освен това Япония възнамерява да инвестира допълнителни средства за модернизацията на наличните си изтребители F -15 , както и за създаването на собствен „невидим” изтребител.

Редица експерти (разбира се, възможно е те да грешат) свързват това най-вече с тоталната зависимост на Япония от външни енергоносители, които тя внася в огромни количества.

И така, налага се изводът (колкото и спорен да изглежда за някои), че светът се готви за война за контрол над енергоресурсите. Индустриално развитите държави ще се стремят да си гарантират стабилните доставки на енергоносители. И неизбежно ще се изправят пред опасността да влязат във военен конфликт както помежду си, така и със страните, стремящи се да запазят своя енергиен суверенитет. На практика, в света вече тече своеобразен колонизационен процес на страните, богати на енергоносители, при това съпроводен от сериозни сблъсъци между „държавите-колонизаторки”, опитващи се за затвърдят собствените си зони на влияние и лишавайки геополитическите си съперници от достъп до енергийните ресурси, съсредоточени там.

В този процес, повечето страни, притежаващи сериозни резерви от енергоносители, постепенно се превръщат в „обекти на колонизация”, като от тях (повече или по-малко императивно) се изисква да бъдат „отворени” и „цивилизовани”, предоставяйки на всички „добронамерени” външни компании възможност да добиват петрол и газ на тяхна територия. Оптималният вариант е получаване на концесия за собствените корпорации за добив, след което, с помощта на технологиите за ускорено извличане на петрол, може рязко да се увеличи добива на енергоносители, „изтисквайки” до последно находищата, без да се мисли за бъдещето им.

Новите колониални войни

Виждаме, че икономически развитите държави и днес са изключително силно зависими от вноса на енергоносители и се ориентират към по-нататъшно нарастване на техния внос. Това обаче генерира сериозни заплахи, чиито отговор в бъдеще могат да станат петролните и газови войни. Основната цел на зависещите от вноса държави е получаване на по-сигурни гаранции за доставките, отколкото са стандартните търговски договори. Това обаче може да стане само по един начин – като се оспори националния суверенитет на страните, където са съсредоточени основните запаси от енергоносители.

САЩ се оказват в сложна ситуация, тъй като са най-големия потребител на енергоносители на планетата и са принудени да внасят все по-голямо количество от чужбина (и, най-вече, от Персийския залив). Всеки месец те внасят петрол за почти 20 млрд. долара! Все пак, американците разполагат с резервен „коз” в лицето на Канада, която, при нужда, може да покрие значителна част от потребностите на САЩ от електроенергия.

В доста по-тежка ситуация обаче, може да се окаже Европа. По данни на експерти от ЕС, през 2030, зависимостта на Съюза от вноса на енергоносители ще нарасне от 50% на 65%. При петрола този ръст ще достигне от 82% до 93%, а при природния газ – от 57% до 84%. Руските есперти очертават в прогнозите си почти същата картина. Според тях, през 2030, зависимостта на ЕС от вноса на енергоносители може да достигне 70%, като вносът на петрол ще нарасне до 90%, а този на газ и въглища – до 70%.

Тъй като зависимостта от вноса ще нараства с наистина катастрофални темпове, ЕС ще бъде принуден да провежда агресивна външна енергийна политика. Зона на първия и удар най-вероятно ще се окаже Русия, защото Съюзът неизбежно ще иска преференции за европейските компании и допускането им в добивния сегмент, като при отказ Москва може да бъде обвинена в „недемократичност” и „нецивилизованост” и да бъдат предприети мерки за формиране на единен европейски фронт за натиск срещу нея (което, на практика, вече се случва, имайки предвид тезата за „общата европейска енергийна политика”). Други обекти на натиск ще бъдат Северна Африка (която, от географска гледна точка, е много удобна за енергийни доставки за ЕС) и Близкия изток, който е важен както заради петролните доставки, така и заради разширяването на вноса на втечнен природен газ за Съюза.

Китай и Индия също (и все по-активно) се нареждат в редиците на енергийните „колонизатори”, тъй като се сблъскват със същия проблем, с който и Западът. Водещите икономики се оказват в сериозна зависимост от вноса. Днес най-голям ръст на петролен внос демонстрира Китай. През първата половина на 2007, тази страна е внесла с 11,5% повече петрол, отколкото за същия период на 2006 (по данни на китайското Главно митническо управление).

Днес Китай е трети в света по внос на суров петрол, след САЩ и Япония. При това, разривът между добивите и потреблението на енергоносители в страната става все по-голям.

В течение на доста десетилетия Китай разчиташе на собствените си петролни запаси, но през 90-те години на миналия век беше принуден да покрива дефицита си от суровини, чрез внос. В стратегически план, китайците се сблъскват и с друг проблем. Приблизително 85% от петролният добив е съсредоточен по крайбрежието. Най-големият добивен център се намира в Североизточен Китай (Дацинското находище). Но, в случай на военни действия, именно крайбрежието ще се окаже най-слабо защитената част на страната. Поради това Пекин трескаво прави проучвания за петрол във вътрешните райони, но засега може да се похвали само с откриването на Таримското петролно находище.

По отношение на природния газ, ситуацията изглежда по-добра. Днес Китай произвежда повече газ, отколкото потребява. Но, въпреки фантастичния ръст в добива на газ, потреблението му нараства още по-бързо и съвсем скоро то вече няма да може да се покрива с добива от собствените газови находища. Тоест, китайската газова индустрия е обречена да повтори пътя на петролната и въглищната, които в началото покриваха вътрешните потребности, но в един момент престанаха да се справят с гигантския ръст на потреблението.

Нарастването на зависимостта от вноса ще увеличава енергийните рискове пред водещите индустриални държави, превръщайки се в основен стимул за подготовката на нов „кръстоносен поход” за енергоносители. Основните участници в него ще бъдат ЕС и Китай, за които проблемът с вноса ще бъде най-остър, както, разбира се, и САЩ, Япония и Южна Корея.

Страните-потребителки неизбежно ще формулират и подходящата идеологическа обосновка на тезата за необходимостта от международно участие (и международен контрол) в добива, на територията на страните-доставчици. Тепърва ще се лансират нови „научни концепции”, доказващи, че редица територии, богати на ресурси, са достояние на цялото човечеството. В това отношение, Русия е сред застрашените от подобно развитие държави. При определено развитие на ситуацията, върху нея може да бъде оказан натиск да приеме, че Източен Сибир е „наднационална зона”, в която правото да добиват енергоносители следва да получат и други държави. Тоест, драматично растящият „енергиен глад” неизбежно ще провокира настъпление срещу националния суверенитет на държавите, богати на енергийни ресурси. А въпросните региони не са чак толкова много – това са, най-вече Близкия изток, Русия (и постсъветска Централна Азия) и Африка. Неслучайно напоследък активно се лансират идеи за ползата от „новия колониализъм”, особено ако той се съпровожда и с налагане демократичните ценности на „невежите” и изостанали народи. В същото време, на преоценка се подлагат резултатите от предишния колониален експеримент, като се подчертава, че на практика той е допринесъл значително за икономическия ръст на колониите (в което всъщност има известна доза истина, особено на фона на жалките резултати, постигнати от повечето бивши колонии през десетилетията след получаването на независимост).

Някои прогнози

В битката за ресурси няма (и едва ли може да има) истински съюзници. В условията на растящ ресурсен глад, войната за ресурси може да се развива единствено на принципа на играта с нулева сума. Силните играчи, които обаче са лишени от (достатъчно) собствени ресурси, ще се стремят да ги отнемат от страните, където те са в излишък, обосновавайки действията си с различни политически и философски концепции.

Не е изключено, териториите, богати на (енерго)ресурси да се превърне в арена на бойни действия между САЩ, Китай и Европа, пред които, поне засега, няма друг път освен да се изместват един друг в безкомпромисната схватка за ресурси. Това обаче, в определен момент, може да доведе и до нова световна война.

* Фондация за национална енергийна сигурност

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн