Предизвикателствата пред американско-турския геополитически алианс

Провелите се през юли миналата (2007) година парламентарни избори в Турция, както и последвалото развитие на събитията, породиха поредица от остри политически дебати в тази страна, относно ролята на 60-годишния и стратегически алианс със САЩ и бъдещата ориентация на турската външна политика. Дали Турция все още се нуждае от съюза с Америка в ерата след края на студената война? Въпросът стана особено актуален, след като, през 2003, Вашингтон оказа силен натиск върху Анкара да отвори втори фронт в предстоящата война срещу Ирак – предложение, което бе отхвърлено от турския парламент, показвайки колко непопулярни са Съединените щати както в Близкия изток, така и в Европа. На фона на влошената ситуация в Ирак, след окупацията му от САЩ, и постоянната заплаха от турска страна за масирана употреба на сила в Северен Ирак, тези дебати поставиха въпроса за бъдещето на американско-турските отношения и на международната сцена. Дълбочината на отчуждението в отношенията между двете държави постояно бива омаловажавано от техните ръководства, дори когато външни фактори, като мъчителния процес на турската интеграция в ЕС и регионалните различия по въпроса за политиката спрямо Ирак, допълнително изострят проблемите пред американско-турския съюз. Разграничаването на позициите по време на иракската война днес изглежда вече е излязло извън рамките на обикновеното несъвпадение в мненията и хвърля своята мрачна сянка върху бъдещите отношения между двете страни, както и върху възможността да се формира стабилна и достатъчно широка структура за сигурност в района на Близкия изток.

Появата на Партията на справедливостта и развитието (АКР), като водеща сила в турската политика, съвпадна именно с това безпрецедентно отчуждаване между Вашингтон и Анкара. Въпреки че изборите през 2002 позволиха на АКР да формира еднопартийно правителство, нейната легитимност дълго време беше поставяна под въпрос. И едва последните избори, от лятото на миналата 2007, сложиха край на съмненията относно ролята на партията във формирането на турската външна политика, като цяло, и на отношенията със САЩ, в частност.

Макар че и в миналото между САЩ и Турция е имало сериозни политически различия, винаги беше налице обща стратегическа визия, гарантираща, че техният съюз ще си остане непокътнат. Днес, когато вече липсва общата заплаха, в лицето на рухналия Съветски съюз, както и предвид промяната в съотношението на силите между военни и цивилни в турското общество, бъдещето на американско-турският алианс изисква внимателно преразглеждане.

Идвайки на власт, АКР (известна със своите ислямистки корени и про-мюсюлманската си ориентация) демонстрира безпрецедентен стремеж за сближаване с близкоизточните съседи на Турция, като Иран и Сирия, които традиционно бяха разглеждани в миналото по-скоро като противници и от Анкара, и от Вашингтон. Формулирайки тази нова въшнополитическа визия, целяща да демонстрира, че Турция вече не е изцяло зависима от САЩ, и опитвайки се, в същото време, да постигне баланс в отношенията си със своите американски съюзници, турското правителство трябваше да преодолее и немалко чисто вътрешни пречки. Въпреки че политиката на АКР да осигури на страната максимална независимост и влияние на глобалната и регионална сцена, се посреща добре от нейния електорат, тя не пасва напълно на историческия съюз между Турция и САЩ.

Разбира се, макар че толкова комплексни отношения, като тези между Анкара и Вашингтон, не могат да нямат своите върхове и спадове, разминаването, през последните, години, между стратегическите визии на двете държави се оказа толкова значително, че мнозина анализатори (особено американски) побързаха да обвинят за него най-вече АКР. Имайки предвид вътрешните противоречия и съществуващото политическо напрежение, ислямистките корени на управляващата партия и чувствителността на турския светски елит към тях, те лансираха тезата, че американско-турските отношения са станали поредната жертва на вътрешнополитическите боричкания в страната (1) .

Гласуването (на 1 март 2003) в Турското велико народно събрание, с което беше отхвърлено американското искане да бъде отворен фронт от север срещу Ирак, символизираше очевидното разминаване в стратегическите интереси на САЩ и Турция, но то беше използвано (без достатъчни основания за това) и като илюстрация за уж съществуващия „антиамерикански уклон” в политиката на АКР. В същото време, ако анализираме внимателно изказванията и действията на партийните лидери в периода между изборите от ноември 2002 и тези от юли 2007, ще стигнем до извода, че всъщност АКР не само не е „бастион на антиамериканизма” в Турция, а напротив, е идеалния партньор за Съединените щати в региона.

Възходът на АКР

Както е известно, изборите от ноември 2002 драматично промениха вътрешнополитическата ситуация в Турция. Създадената малко преди това АКР, залагайки на лозунгите за борба с корупцията, а в чисто идеологически план – на своя „ислямски консерватизъм”, извоюва безапелационна победа. Терминът „ислямски консерватизъм”, който според АКР е своеобразен мюсюлмански вариант на изповядвания от многобройните европейски християн-демократически партии социален консерватизъм, е постоянна тема за дебати в турските медии, след като АКР обяви, че възнамерява да балансира между ангажимента си към чисто светската конституция на страната и религиозните чувства и мюсюлманската визия за света на своите избиратели.

Турската избирателна система и конституцията на страната изискват от партиите да съберат поне 10% от гласовете за да попаднат в парламента. Затова, въпреки че през 2002, АКР събра едва 1/3 от гласовете на избирателите, тя си осигури над 2/3 от местата във Великото народно събрание, което пък и позволи да формира стабилно еднопартийно правителство, оставяйки на светската и ляво-ориентирана Републиканска народна партия (СНР) ролята на единствена парламентарна опозиция.

В същото време, водачът на АКР Реджеп Тайип Ердоган бе възпрепятстван да заеме веднага министър-председателския пост, заради факта, че е бил в затвора (докато беше кмет на Истанбул), което не му даваше възможност да бъде избран за депутат. Поради това, заместникът му Абдула Гюл беше избран за премиер, докато правителството на АКР успее да промени конституцията и Ердоган да стане министър-председател, през март 2003.

Вътрешнополитическото значение на зашеметяващата победа на АКР трудно може да се подценява. Всечки партии, участвали преди тези избори в турските правителства, бяха изхвърлени от избирателите от реалния политически живот, което беше ясен знак, че страната е готова за промяна. Затова, въпреки че ислямистките връзки на АКР породиха сериозно напрежение между нея и светски настроените военни, президента, съдебните власти и бюрократичните институции, беше ясно, че никой освен партията на Ердоган и Гюл не е в състояние да управлява страната.

Като исторически наследник на дясното турско про-ислямско консервативно движение, АКР трябваше да преодолява множество вътрешни пречки. След изненадващия си изборен триумф, партията продължи да се ползва със сериозна обществена подкрепа и през по-голямата част от управленския си мандат. Популярността и се подхранваше от факта, че в очите на обществото тя не беше забъркана в корупцията и клиентелизма, характерни за светските турски партии. В качеството си на еклектична коалиция от про-ислямистки политици, АКР беше нов тип партия, без опит в държавното управление и в поддържането на вътрешнопартийната дисциплина (което си пролича най-вече при гласуванията в Парламента). Около 1/3 от членовете на АКР преди това членуваха в безкомпромисно про-ислямистката и антиамериканска партия Рефах, забранена от властите, през 1998. Затова обещанията на ръководителите на АКР, че ще се съобразяват с изискванията на светската система в Турция бяха посрешнати с недоверие от светския елит и от левицата. На свой ред, Вашингтон също не беше наясно, какво може да очаква от новите турски управляващи. Липсата на достатъчно опит във външнополитическата сфера, доведе до това, че лидерите на АКР не съумяха веднага да формулират единна позиция за отношенията със САЩ, затова тези отношения не претърпяха някаква съществена промяна през първата година от управлението на новото правителство.

Ролята на САЩ в турската политика

В съвременните дискусии относно американско-турските отношения често се забравя за ключовата роля, която САЩ играеха доскоро във вътрешната политика на Турция. Въпреки негативния опит на Вашингтон с предшественичката на АКР – партията Рефах, администрацията на президента Буш-младши реши да протегне ръка и открито да подкрепи АКР, след впечатляващата и изборна победа, през 2002.

Пренебрегвайки опасенията си, американците съдействаха за легитимирането на Ердоган и неговата партия, като изпратиха официална покана до лидера на АКР да посети САЩ, през декември 2002, т.е. четири месеца, преди приемането на конституционната поправка, позволила на Ердоган да влезе във Великото народно събрание. За първи път САЩ си позволиха да поканят в Белия дом турски партиен лидер, който не е член нито на правителството, нито на парламента, което си беше ясен сигнал за подкрепа от страна на американската администрация за самия Ердоган и за правителството на АКР.

На фона на твърдата опозиция на турските военни и традиционно про-американски настроения светски елит, администрацията на Буш публично обяви, че АКР и Турция са пример за демократична и умерена мюсюлманска партия и държава в Близкия изток, очевидно разчитайки, че така ще си гарантира подкрепата на новите турски лидери за подготвяната американска интервенция в Ирак (2) . Имайки предвид ислямистките корени на АКР и напрежението между партията и турския военен елит, поканата до Ердоган да посети Вашингтон изигра решаваща роля за укрепване вътрешнополитическите позиции на новите управляващи. Без тази открита американска подкрепа, Ердоган и АКР рискуваха да бъдат подложени на далеч по-силен вътрешен натиск и вероятно щяха да бъдат принудени да поискат извънредни избори за да получат по-ясен мандат за управление на страната.

По онова време, значението на Турция за САЩ се основаваше както на геостратегическото и разположение на север от Ирак, така и на психологическия и чисто пропаганден ефект от факта, че една голяма и мощна мюсюлманска държава също ще участва в „коалицията на желащите” срещу режима на Саддам Хюсеин. Турция, която разполага с втората по големина армия в НАТО, вече беше изпратила значителни части в Афганистан и открито декларира подкрепата си за САЩ, непосредствено след нападенията от 11 септември. Имайки предвид дългата история на военното сътрудничество между Анкара и Вашингтон, в Белия дом разчитаха, че Турция може да бъде убедена да се включи и в предстоящата война срещу Ирак. Освен това, администрацията на Буш често използваше турското участие в „глобалната война с терора” за да отхвърли обвиненията, че организира кръстоносен поход срещу Исляма, подчертавайки, че всъщност войната се води само против „ислямо-фашизма”. Така че, когато правителството във Вашингтон активно започна да си търси съюзници за да окаже по-голям международен натиск върху режима на Саддам, новоизбраното правителство на АКР беше сред първите, към които се насочиха американците.

Непосредствено след изборите през 2002, Белият дом започна усилено да ухажва лидерите на АКР, като кулминация на този процес стана официалното посещение на заместник държавния секретар по отбраната Пол Уолфовиц и помощника на държавния секретар по политическите въпроси (и бивш посланик в Турция) Марк Гросмън в Анкара, през декември 2002, където двамата официално поискаха от Турция да се включи в подготовката на войната с Ирак (3) . По време на срещите и пресконференциите си турският премиер и външният министър потвърдиха ангажимента си да сътрудничат със САЩ, но изрично настояха на необходимостта от „международно легитимиране”, което, според тях, ознаваше изчерпване на всички дипломатически средства и получаване на ясен мандат от ООН за евентуална акция в Ирак.

Драматично разминаващите се визии на двете страни относно сътрудничеството им за разрешаване на „иракския проблем” доведоха впоследствие до серия от нови преговори, на които Турция постави ударението върху размерите на финансовите загуби, които неизбежно би понесла от евентуална война в Ирак. Все пак, макар че американското и турското правителство не успяха да постигнат някакво конкретно споразумение и двете страни останаха с впечатлението, че партньорът им е наясно с тяхното собствено разбиране за двустранното сътрудничество.

Подготовката за иракската война

В периода на подготовката за войната в Ирак, АКР трябваше да се съобразява с няколко важни фактора и, на първо място, с близките отношения на турските военни с американската администрация, както и с опасенията им, че, след падането на Саддам Хюсеин, Ирак може да се превърне в голям проблем за стратегическите интереси на Турция в региона. Турският опит от Първата война в Залива (1991), по време на която президентът Тургут Йозал едностранно предложи безусловна подкрепа за САЩ, не беше особено положителен (по-скоро, обратното). Турция претърпя големи икономически загуби и беше подложена на атаки от кюрдските терористични групи, разположени в Северен Ирак, които, по ирония на съдбата, се оказаха защитени от американските самолети, патрулиращи в района и базирани... в турската военно-въздушна база в Инджирлик.

Истината е, че Саддам не представляваше пряка заплаха за Анкара и мнозина турци не без основание се опасяваха, че след свалянето на диктагора отношенията с Ирак ще станат далеч по-проблематични. Затова, напук на американските твърдения, че Саддам е заплаха за регионалната стабилност, Турция предпочиташе да си има работа с фактор, който добре познава и лесно може да елиминира във военен план, отколкото с алтернативните сценарии, лансирани от американските стратези.

От турска гледна точка, важен стратегически фактор в предстоящата война беше запазването на териториалния интегритет на Ирак и недопускане появата на независима или федеративна кюрдска държава в северната му част. Турците винаги са се противопоставяли на създаването на такава държава, особено по своята южна граница, заради 12-те милиона кюрди, живеещи в Турция, които, в резултат, биха могли да поискат автономия или дори отделяне. Тоест, предвид предишните си проблеми с кюрдските бунтовници, турците предпочитаха статуквото в Ирак да се запази. Така, в основен за турските управляващи се превърна въпросът, как най-добре биха могли да повлияят върху хода на събитията.

Към 1 март, когато Парламентът трябваше да гласува по искането на американците, в турското общество нямаше кой знае какви съмнения, относно резултата от американската интервенция в Ирак, затова повечето дискусии касаеха най-вече последиците от нея. За разлика от оптимистичните прогнози на администрацията на Буш за стабилност и просперитет в следвоенен Ирак, турците (отчитайки и собствения си опит от османското управление в тази страна) смятаха, че победата над Саддам ще доведе по-скоро до ръст на регионалната нестабилност и до мощна терористична вълна.

По време на драматичната си сесия на 1 март 2003 Великото национална събрание трябваше да обсъди предложението на правителството на АКР да бъде разрешено на американските войски да използват територията на страната за евентуална кампания срещу Ирак. Резултатът се оказа доста неочакван. 264 (от общо 533) депутати подкрепиха предложението, 250 гласуваха против, а 19 се въздържаха, т.е. само 4 гласа не достигнаха за одобряването му. Така Парламентът отхвърли американското искане, а правителството на АКР се провали в опита си да прокара своето най-важно външнополитическо предложение до момента. И макар че това не беше първото парламентарно гласуване за ангажирането на Турция в американска военна акция, то беше първото, при което депутатите се обявиха против искането на турския стратегически съюзник, въпреки правителствения натиск.

Шокът от това изненадващо решение се усети моментално както във Вашингтон, така и в Анкара. Медиите в САЩ го определиха като „високомерно” и дори „нагло”, докато турските подчертаха, че то е взето по демократичен начин и адекватно отразява настроенията в обществото. Така, на 2 март 2003, водещите заглавия в Boston Globe и Chicago Tribune бяха, съответно, „Турция смъмри САЩ и отказа да пусне войските им” и „Напук на САЩ, турците ни отказаха бази”, докато турският Yeni Safak излезе със заглавие „Победа за демокрацията”. След мартенското гласуване Вашингтон се почувства предаден от турския елит (който преди това го уверяваше, че ще получи исканото разрешение) и изключи Турция от процеса на вземането на решения за Ирак, което пък имаше сериозни последици за турските интереси в областта на националната сигурност.

Отрицателният отзвук от иракската авантюра

Гласуването в турския парламент от март 2003 се сочи като една от основните причини за влошаването на американско-турските отношения, макар че анализаторите спорят, дали самото гласуване не е било резултат от вече съществуващата криза в тях. Така или иначе, това гласуване означаваше появата на сериозна пукнатина в общата стратегическа визия, споделяна дотогава от САЩ и Турция, която допълнително се задълбочи от събитията, съпътстващи и последвали американската интервенция в Ирак. Тя, повече от всяко друго събитие в най-новата история, повлия върху тона на отношенията между Вашингтон и Анкара.

Чувствителността на Турция към американската окупация на нейния югоизточен съсед бе демонстрирана нееднократно, след март 2003. Рязко влошилата се ситуация в Ирак, както и нарастващата несигурност по турско-иракската граница, допълнително подхранваха напрежението в Анкара, както и страховете от появата на независима кюрдска държава следа краха на режима на Саддам Сякаш в отговор на тези страхове, Кюрдската работническа партия (РКК), чиято дейност беше замряла след залавянето, през 1999, на лидера и Абдула Йоджалан, обяви, малко след американската интервенция в Ирак, че подновява войната си срещу турската държава. Както е известно, предишната кампания на РКК, продължила от началото на 80-те до едностранно обявеното от сепаратистите прекратяване на огъня, през 1999, отне живота на над 35 000 турци, както и на неизвестен брой етнически кюрди.

РКК използва за своя база териториите в Северен Ирак, контролирани от Кюрдското регионално правителство. Имайки предвид симпатиите на иракските кюрди към РКК, както и последиците от сепаратистката и активност в Турция, властите в Анкара сметнаха за необходимо да окажат пряк натиск, на различни нива, върху ръководството на Иракски Кюрдистан, както и да потърсят начин да му повлияят чрез неговите американски покровители. В Турция и днес е широко разпространение мнението, че САЩ, които на практика контролират Северен Ирак и не допускат масирани действия на турската армия отвъд границата, в същото време не правят почти нищо за да спрат терористите от РКК.

В тази ситуация прословутите думи на президента Буш, че „или сте с нас, или сте против нас” внезапно придобиха ново значение за турците, според които тясното сътрудничество между американците и иракските кюрди е за сметка на турските интереси. На свой ред, САЩ официално обявиха РКК за терористична организация и потвърдиха ангажимента си да се справят с всички терористи, действащи на иракска територия. При положение обаче, че в резултат от почти ежедневните кюрдски атаки, от 2004 насам, са загинали над 1500 турски войници, Анкара имаше и има всички основания да се отнася скептично към подобни декларации.

В резултат от това, Турция бе силно изкушена да се върне към практиката си да осъществява мащабни трансгранични военни операции (подобни на тези през 1991 – непосредствено след Първата война в Залива, през 1997 и през 2003). Междувременно, както военните, така и светските националистически партии в Турция съзнателно използваха „кюрдския проблем” за политически атаки срещу АРК и Ердоган, обвинявайки ги в проява на слабост пред РКК. Предвид традиционното съперничество между военните и гражданските власти в Турция за това, кой да контролира външната политика и политиката на сигурност, не можеше да се изключи и възможността, ако турските военни бяха преценили, че могат да ликвидират РКК с помощта на по-мащабна интервенция в Северен Ирак, да я осъществят без да се съобразяват с правителството.

Поредно предизвикателство за американско-турските отношения се оказаха малките рутинни операции на турските специални части в Иракски Кюрдистан. При една от тях, през юли 2003, американските военни задържаха в Сюлеймания неколцина турски командоси, по подозрение, че са терористи от Ал Кайда. Грубото третиране и униженията, на които бяха подложени пленените турци, породи нова вълна от яростен антиамериканизъм в Турция, елементи от която станаха хитовият турски филм „Алеята на вълците” и романът „Стоманена буря”, описващ бъдеща война между Турция и САЩ за контрола над Ирак.

На този фон, който до голяма степен характеризираше турско-американските отношения през последните четири години, много впечатляващи (особено в сравнение с антиамериканските декларации на немалко европейски държави) бяха усилията, положени от АКР да съхрани съюза със САЩ и да сътрудничи с администрацията на Буш. Въпреки че Турция не бе част от американската „коалиция на желаещите” и независимо от проблемите и с властите на Иракски Кюрдистан, Анкара активно се включи в усилията по възстановяването на следвоенен Ирак. През октомври 2003, АКР дори реши да изпрати 10-хиляден миротворчески контингент в Ирак, но мисията пропадна поради решителната съпротива на иракските кюрди.

В същото време турските бизнесмени и спедитори, които доставят основната част от строителните материали и хранителните продукти за Ирак, станаха интегрална част от възстановяването на страната. Турция играе ролята на жизненоважен транспортен „хъб” за американските части, разположени в Ирак, тъй като 60% от логистичната подкрепа за тях идва именно от турска територия и от турското въздушно пространство. Освен това Анкара оказа сериозна дипломатическа и друга подкрепа на все още неопитното ново иракско правителство. Подкрепяйки усилията на първия демократично избран иракски премиер Ибрахим Джафари (чието първо посещение в чужбина неслучайно беше именно в Турция) и на сегашния министър-председател Нури ал-Малики, Ердоган направи много за подобряване на отношенията между Анкара и Багдад. Това обаче не доведе веднага и до подобряване на американско-турските отношения, както на отношенията между Турция и правителството на Иракски Кюрдистан.

Балансираната политика на Турция

Предвид променливия характер на международната среда около Турция, в която интересите и по отношение на Ирак очевидно се разминават с тези на САЩ, а Европейският съюз стопира преговорите по нейното присъединяване, ръководството на АКР трябваше да потърси алтернативи на своята про-западна външна политика. Още повече, че отрицателните последици от иракската война излязоха извън рамките на простото политическо несъгласие между САЩ и Турция.

Съобразявайки се с доктрината за „стратегическата дълбочина” (към която следва да се стреми Турция), лансирана от основния външнополитически съветник на премиера Ердоган Ахмет Давутоглу, АКР активно търси сближаване със своите съседи. В основата на тази стратегия е тезата, че Турция не бива да зависи от никой друг геополитически „играч” и следва активно да се стреми към баланс в двустранните си отношения и в съюзите, в които участва, така че да съхрани оптимална независимост и влияние на глобалната и регионална сцена (5) . Възприемането на подобна политика обаче, не вещае нищо добро за историческия алианс между Анкара и Вашингтон.

Ердоган постъпи правилно, превръщайки присъединяването на Турция към ЕС в най-важния елемент от външната политика на АКР, още в началото на управлението си, и продължава да използва турската кандидатура за да декларира собствената си про-западна ориентация. Въпреки че, на практика, Турция е поне на 10-15 години от финалните преговори по нейното европейско членство, реториката на управляващата партия и нейните законодателни опити да осъществи реформите, необходими за покриването на Копенхагенските критерии, накараха да млъкнат мнозина от най-яростните и критици.

В същото време, въпросът с турското членство в ЕС, по традиция, е сред приоритетите на всяка американска администрация в политиката и спрямо Турция. Превръщането на Турция в част от Европа е от голямо значение за САЩ, заради глобалната роля и стратегическото значение на страната. Вашингтон винаги е предпочитал Турция да бъде част от Европа и от трансатлантическата общност, в по-широк план, отколкото да играе по-ограничената роля на регионален балансьор на Иран или Русия.

Затова САЩ никога не са се колебали да използват влиянието си сред своите европейски съюзници за да лобират за турското членство в ЕС, което, разбира се, се посреща добре в Анкара. Турция винаги е извличала полза от тази американска позиция, която навремето накара тогавашният френски президент Ширак да предупреди Буш да се концентрира върху собствените си проблеми, вместо да се бърка в преговорите с правителството на АКР, относно турското членство в ЕС.

Началото на преговорите за присъединяването на Турция към Съюза, през октомври 2005, в Люксембург, откри нова глава в отношенията на Анкара с ЕС и със САЩ. След като беше официално призната за страна-кандидатка, Турция навлезе в онази фаза от преговорите с Брюксел, която, по правило, приключва с предложение за членство. Предвид знаковият факт, че една мюсюлманска светска демокрация, каквато е Турция, вече е на прага на Европа, САЩ не могат да останат безразлични към хода на преговорите, заради техните, наистина глобални, последици. Един Европейски съюз, който реши да спре пред Босфора, без съмнение, ще е много по-различен от онзи, който продължи да се разширява към Централна Азия и Близкия изток. Затова въпросът за присъединяването на Турция, чието значение едва сега започва да се оценява от политиците и стратезите в ЕС и САЩ, ще има мащабни последици за американско-турския алианс и ще превърне турската интеграция в ключов стратегически проблем на ЕС.

Стратегическата позиция на Турция е изключително важна за реализацията на американските интереси в региона, но (което може би е още по-важно) тази страна е и прототип на онова, в което някой ден би могъл да се превърне един наистина демократичен Близък изток. Според администрацията на Буш, формирането на подобен по-демократичен и „отворен” политически модел в региона е в интерес на Съединените щати, понеже той, по презумпция, би бил и по-проамерикански. Всъщност, истината е, че подобна презумпция не важи за Турция, т.е. за страната, олицетворяваща въпросния хипотетичен модел. Предвид поведението на няколко поредни състава на Европейския парламент, както и на приетата през миналата 2007 резолюция на американския Конгрес за арменския геноцид, Анкара изглежда все по-склонна да гледа на останалия свят през призмата на старата турска теза, че «турците нямат други приятели, освен самите себе си».

Усилията на САЩ да бъдат убедени европейските им съюзници за значението на турската интеграция към Запада, не среща особено разбиране от страна на ЕС. Но, ако Брюксел не е склонен да интегрира Турция, обидените от подобно отношение турци, следвайки прословутата си доктрина за «стратегическата дълбочина», едва ли ще се задоволят с връщането към завещаната им от Ататюрк изолационистка политика (основаваща се на отказ от регионални антажименти и стратегическа ориентация към Запада), а по-скоро ще се ориентират към по-тесни контакти с водещите регионални «играчи», като Иран и Русия, формирайки хлабави съюзи с тях (6) . Последните икономически и енергийни сделки между Турция и тези две държави, пораждат загриженост във Вашингтон, особено имайки предвид иранските ядрени амбиции и засилващата се руска активност в Кавказкия регион.

Докато, през последните години турското влияние в региона нарастна, регионалното влияние на САЩ драстично спадна, включително и в самата Турция. Днес, американците се сблъскват в тази страна не само с традиционните настроения срещу Буш и политиката на сегашната администрация, но и със силен и, както изглежда дългосрочен, антиамериканизъм, който няма да изчезне със смяната на сегашния президент, през 2009. Според проучването Pew Global Attitudes Project , осъществено през лятото на 2007 и обхващащо 47 държави, най-силни антиамерикански настроения съществуват именно в Турция. Така, турците демонстрират най-слабо уважение и привързаност към САЩ и американците, въобще (към тях се отнасят добре, съответно, само 9% и 13% от турските граждани). Делът на турците, които смятат, че политиката на САЩ в Близкия изток е честна и справедлива, се равнява на този на палестинците, мислещи така – само 2% (7) .

Друг тревожен знак за американските стратези е фактът, че Турция, която е активен партньор на САЩ в Афганистан и ключов транспортен «хъб» по отношение на Ирак, демонстрира едно от най-ниските нива на обществена подкрепа за американската война срещу тероризма (9%) сред всичките 47 държави, обхванати от изследването на Pew . Впрочем, това отношение не касае само външната политика на САЩ. Турция е на първо масто по броя на онези, които отхвърлят американските идеи за демокрацията (81%) и дори начина, по който американците правят бизнес (83%). Турците никога не са били най-проамерикански настроената нация в Близкия изток, но спадът на симпатиите им към САЩ от времето, когато Буш пое властта (52% от турците симпатизираха на САЩ, през 2000), и дори в сравнение с критичния период, непосредствено след окупацията на Ирак (30% през 2004), до днес, е наистина безпрецедентен (8) .

Парламентарните избори през юли 2007

В този климат на недоверие, проведените, през юли 2007, парламентарни избори в Турция бяха сред малкото възможности за САЩ да докажат, че противниците им бъркат и, че Америка е готова да работи ръка за ръка с демократично избраното турско правителство. Събирайки почти половината от гласовете на избирателите, АКР триумфира на юлските избори, като спечели 341 места (от общо 550) във Великото национално събрание. Залагайки собственото си политическо бъдеще (с обещанието, че ако партията му не получи ясен мандат да формира следващото турско правителство, ще напусне политиката) Ердоган се оказа най-големия победител в изборите.

Провеждането на самите избори беше ускорено от зловещото предупреждение на турските военни, публикувано на Интернет-сайта на Генералния щаб, през април 2007. В отговор на възможността Ердоган и Гюл да бъдат избрани, съответно, за следващия министър-председател и президент на Турция, военните заплашиха със силови действия в името на „възстановяването и съхраняването на светския политически модел в страната”. Оттогава насам обаче, турските военни бяха принудени да отстъпят, предвид ясното послание на избирателите, които недвусмислено отхвърлиха опасенията на светския елит за „прикрития ислямизъм” на АКР. Последвалият избор на Гюл за единадесетия президент на Турция, сякаш сложи край на напрежението, поставяйки точка на спора за легитимността на АКР и потвърждавайки мандата за управление на партията, постигнала най-високия изборен резултат в страната, през последните 50 години.

Погледнато отвсякъде, Ердоган ръководи едно от най-стабилните и успешни правителства в историята на Турската република. През шестте години на управлението си, АКР ефективно провежда една очевидно жизнеспособна, както вътрешна, така и външна, политика, довела до стабилно развитие на частния сектор в икономиката, появата на реална възможност някой ден страната да стане член на ЕС и постепенното осъществяване на мащабна програма за демократични реформи. Нещо повече, знаковите миналогодишни избори, демонстрираха възхода на едно ново политическо съзнание, работещо за приобщаването на цялото общество към ценностите на демокрацията, за прехвърлянето на редица ключови конституционни правомощия от военните към гражданските власти и за това турският национализъм да приеме отмяната на редица отраничения върху гражданските свободи. Освен това, изборните резултати потвърдиха растящата политическа маргинализация на светския турски елит, който в продължение на десетилетия налагаше една твърде ограничена концепция за секуларизма, опитвайки се да съхрани редица вече демодирани и недемократични институции на турската държава.

В същото време обаче, повечето американски медии изглежда не схванаха истинското значение на изборната победа на АКР. В техните коментари доминираше опасението, че в резултат от тях бъдещето на Турция е попаднало под мрачната сянка на Исляма (9) . Подобни твърдения допълнително усложниха външнополитическите отношения на Турция, особено тези с ЕС и САЩ и, в същото време, задълбочиха вътрешните противоречия в турското общество. Всъщност, ако беше направен по-сериозен анализ на политическите тенденции в Турция, щеше да стане ясно, че резултатите от изборите би трябвало по-скоро да бъдат приветствани от Запада, като доказателство, че турското общество подкрепя усилията на правителството през последните години да задълбочи и разшири конституционната демокрация, без да застраши интегритета и светския характер на турската държава.

Резултатите от миналогодишните избори бяха ясен вот в полза на по-нататъшната демократизация на Турция и важен пример за останалите държави от Близкия изток. Имайки предвид значението, което администрацията на Буш придава на демократизирането на региона и реформирането му, в рамките на проекта за т.нар. Голям Близък изток, съхраняването на близки отношения с Турция е от жизнен интерес за САЩ.

Политически препоръки за американско-турския алианс

Глобалният силов баланс в региона, част от който е Турция, беше драматично променен в резултат от събитията в Ирак и Иран. Сега Ердоган трябва внимателно да прецени, как следва да се развиват в бъдеще отношенията между страната му и САЩ. Когато АКР за първи път дойде на власт, администрацията на Буш караше едва втората година от управлението си и Ердоган се грижеше най-вече да запази работещи отношения с Вашингтон, въпреки серизното напрежение, породено от американската интервенция в Ирак. Пет години по-късно обаче, през април 2007, турския премиер беше силно разочарован от първоначалния отказ на Вашингтон да го подкрепи след ултиматума на турските военни, довел до провеждането на извънредни избори.

Въпреки продължаващото напрежение между светския елит и АКР, Ердоган се наложи като основния „играч”, с който САЩ следва да работят. За установяването на истинска демокрация в Турция, нейните стратегически взаимоотношения трябва по-добре да отразяват политическата и идентичност и демократично формулираните национални интереси, но истината е, че постигането на тези цели е доста трудно и ще изисква продължителна и упорита работа.

На свой ред, САЩ са силно заинтересовани да избегнат открита криза между турските военни и гражданската власт, която би задълбочила противоречията между светския елит и АКР и би навредила сериозно на и без това доста пострадалия през последните години американско-турски алианс. В този смисъл, основната теза, лансирана от американските медии, според които миналогодишните избори са били най-вече битка между силите на Исляма и привържениците на светския модел, не бе никак полезна за двустранните отношения, да не говорим, че допълнително подхрани тлеещите въглени на вътрешнополитическото напрежение в самата Турция. Според мен, онова, което би било по-полезно в случая, е американските политици да положат по-сериозни дипломатически усилия за да демонстрират доверието си към АКР, да сътрудничат по-тясно с турското правителство срещу PKK , както и да окажат натиск върху европейските си съюзници да не затрудняват излишно преговорите за турската интеграция в ЕС и да се съобразяват с чувствителността на АКР по темата.

По-тясното сътрудничество и реалните съвместни действия срещу РКК, ще помогнат за неутрализирането на турските намерения за нахлуване в Северен Ирак. Съзнавайки колко чувствителна е Турция по кюрдския въпрос, американските политици би трябвало да убедят Анкара, че САЩ действително са неин приятел. Без да се намесва в обърканата и комплицирана турска вътрешна политика, Вашингтон следва да намери крехкия баланс между подкрепата за правото на Турция да се защити срещу терористичните нападения на РКК и дискретния натиск върху турските военни да се съобразяват с политиката на гражданските власти. Тоест, необходимо е САЩ активно да се ангажират в усилията за намаляване на напрежението, което продължава да тлее между Ердоган и турското военно ръководство.

Макар че по-активното ангажиране в борбата срещу РКК в Северен Ирак, където американските войски не са непосредствено застрашени, за мнозина би било погрешно, в дългосрочен план, то е в интерес на САЩ. Вашингтон трябва да окуражи Турция да работи за разрешаването на проблема в една по-широка рамка, включваша централното правителство в Багдад и властите в Иракски Кюрдистан. Подписаният през миналата година Меморандум за разбирателство между Турция и Ирак бе стъпка в правилната посока, доколкото предвижда затягане на контрола по турско-иракската граница. В същото време, липсата на официално споразумение, даващо право на турците да преследват терористите и отвъд границата, е сериозен проблем. Продължаващите атаки на РКК от иракска територия дадоха през миналата година повод на парламента да санкционира едностранното право на турската армия да пресича границата, преследвайки нападателите. Ако обаче Вашингтон демонстрира, че наистина възнамерява сериозно да се ангажира с преследването на активистите на РКК в Ирак, САЩ биха могли да избегнат евентуална масирана турска интервенция в Иракски Кюрдистан, която, в краткосрочна перспектива, може само да повиши вътрешнополитическото напрежение и ще затрудни деликатния процес по възстановяването на Ирак, а, в дългосрочен план, ще навреди още повече на американско-турските отношения.

САЩ биха могли да изиграят важна роля и за разрешаването на други важни външнополитически проблеми, касаещи Турция, най-сериозният измежду които безспорно е този за членството и в ЕС. Наистина, влиянието на Вашингтон върху Брюксел винаги се е надценявало от Анкара. Все пак, използвайки уникалната позиция на САЩ, администрацията на Буш би могла да се ангажира по-сериозно с усилията, полагани от правителството на АКР, посочвайки ползата за ЕС от турската интеграция. Европейските лидери често реагират остро на подобни американски опити да се лобира за Турция, но окуражавйки ЕС да възприеме една по-дългосрочна и стратегическа визия по въпроса, САЩ биха направили услуга, както на Турция, така и на самата Европа. Въпреки, че американците и сега занимават ЕС с тази тема, вероятно би трябвало да го правят още по-активно.

Съдействайки за успокояване на антитурската реторика на европейските лидери, като подчертава значението на Турция за Запада, Вашингтон би могъл да възстанови, поне отчасти, влиянието си върху Анкара. Предвид значението на фактора ЕС в турската вътрешна политика, е лесно да се разбере желанието на Ердоган да продължи да работи за присъединяването на страната си към Съюза, но в същото време е ясно, че това ще стане много по-трудно без подкрепата на САЩ.

Турция, ръководена от АКР, се опитва да съхрани стратегическото си партньорство със САЩ и, в същото време, да укрепи отношенията си с регионалните геополитически „играчи”, което не може да не тревожи администрацията на Буш. При това, правителството съумява изненадващо успешно да поддържа този несигурен баланс, без да разполага с пълната подкрепа на турския светски елит и, в частност, на военния и дипломатически апарат. Имайки предвид развитието на ситуацията в региона, САЩ се нуждаят от турската подкрепа много повече, отколкото Турция от американската. Все пак, да не забравяме, че в дългосрочен план турските интереси в региона и отвъд него, общо взето, продължават да съвпадат с тези на САЩ.

Регионалното влияние на Турция не застрашава американските интереси, то по-скоро би трябвало да окуражи Белия дом да ангажира страната в усилията си за изграждането на успешно партньорство за по-голяма стабилност в региона. Турско-сирийските отношения продължават да укрепват, докато тези между Сирия и САЩ изглеждат по-лоши отвсякога. Отношенията между Турция и Иран също процъфтяват, напук на конфронтацията между Техеран и Запада, заради ядрената програма на аятоласите.

Освен че би могла да посредничи по иранския проблем, Анкара може да съдейства и на диалога между „Хамас” и Израел, макар че отношението на САЩ към тази идея не е еднозначно. Във всеки от тези случаи, както и в Ирак, САЩ би следвало да окуражат активната турска дипломация и да работят за формулирането на обща позиция по регионалните проблеми.

В същото време, докато преди последните избори използването на антиамериканските настроения в Турция беше просто неизбежно, сега АКР би могла да възприеме една по-реалистична позиция по отношение на САЩ. Въпреки различията си с вашингтонската администрация, турските управляващи са наясно, че интересите на страната им продължават силно да зависят от състоянието на турско-американския алианс. Всъщност, истината е, че АКР си остава най-проамериканската партия в Турция и продължава да демонстрира готовност за прагматичното разрешаване на проблемите, касаещи Ирак, съобразявайки се с позицията и влиянието на САЩ. Преизбирането на Ердоган за министър-председател и избирането на Гюл за президент означаваха, че АКР ще продължи да формира турската външна политика, без да се опасява от светската опозиция, но под бдителния поглед на турските военни.

Очевидната асиметрия, по отношение на мощта и влиянието, между САЩ и Турция, също влияе върху американско-турския алианс. За разлика от времето на студената война, когато Турция постоянно съобразяваше политиката си с американския подход, днес това бреме се поема предимно от САЩ. АКР съумя успешно да освободи турската външна политика от догмите на кемалисткия изолационизъм и, в същото време, работи за сближаване със САЩ. Вашингтон обаче следва да направи първата стъпка в тази посока. Имайки предвид продължаващото напрежение, породено от резолюцията на Конгреса за арменския геноцид, на американските политици ще се наложи да удвоят усилията си да убедят Турция и АКР, че са наясно с турската позиция по въпроса и, че не са склонни да се поддават на натиска на едно или друго вътрешно лоби.

Тесните връзки в сферата на сигурността между САЩ и Турция винаги са били от стратегическо значение за турско-американските отношения. Независимо от членството и на двете в НАТО, отношенията им в сферата на сигурността винаги са били особено тесни, излизайки от рамките на пакта, заради общите заплахи, както и поради продължаващото американско военно присъствие в Турция.

В същото време, след появата на АКР и укрепването на гражданския контрол върху военните инициативи, тези връзки в сферата на сигурността започнаха да се влошават, без вместо тях да се появи някакъв еквивалент на чисто гражданско равнище. В този смисъл, годишните срещи между американския държавен секретар и турския външен министър са стъпка в правилната посока, макар че са необходими и други институционални форуми между турските и американските политически партии и лидери, за създаване на по-тесни политически връзки на гражданско ниво. Използвайки близостта си с турските военни и с АКР, Вашингтон ще може да играе по-значима посредническа роля за намаляване на вътрешнополитическото напрежение в Турция, което, на свой ред, би съдействало за укрепването на турско-американския алианс.

Бъдещето на американско-турските отношения

Добрите турско-американски етношения оцеляха през последните 60 години, но общата история не може да играе ролята на единствена движеща сила в съюза между двете държави. Въпреки усилията, общата заплаха, в лицето на рухналия Съветски съюз, да бъде заменена от тероризма, истината е, че пред Турция и САЩ вече няма сериозни заплахи, застрашаващи едновременно и двете. В същото време, международната ситуация и силовият баланс в региона, където е разположена Турция, се промениха драматично. Съобразявайки се с тези промени, както и с нюансите на позицията на премиера Ердоган в Турция, САЩ би следвало да поставят ударението в двустранните отношения върху общите интереси, опитвайки се да минимизират съществуващите различия.

Второто правителство на АКР вероятно ще осъществи повече реформи, в опитите си да осигури по-голямо пространство за мюсюлманската идентичност в светския държавен модел на страната (премахването на забраната за носене на забрадки в университетите е сред първите в тази посока). В същото време е налице и възход на националистическите настроения в Турция, които понякога придобиват формата на антиамериканизъм, антисемитизъм и дори антиевропеизъм. И макар че АКР не е основния генератор на тези настроения, Ердоган и неговата партия, следва да положат сериозни усилия за преодоляването им, демонстрирайки, че една глобално ангажирана и регионално обвързана Турция, склонна да сътрудничи по-тясно и със САЩ, е в интерес и на самите турци.

В края на настоящата 2008, САЩ ще изберат нов президент, който ще трябва да определи мястото на страната в световната политика и начинът, по който американската мощ (включително и военна) ще се използва в различните региони на планетата. Предвид американския опит от 11 септември 2001 и Ирак, САЩ могат да се изкушат да ограничат сегашните си ангажименти в Близкия изток. Въпреки това, Турция (в качеството и на почти единствената работеща мюсюлманска демокрация и половинвековен американски съюзник в НАТО) ще продължи да има важно значение за САЩ. Всъщност, подобряването на отношенията между двете държави няма да започне на 20 януари 2009 (т.е. когато новият американски президент влезе в Белия дом), защото то реално стартира на 22 юли 2007.

Нито един алианс, който има толкова комплексен и сложен характер, като този между САЩ и Турция, не може да бъде перфектен и устойчив на всички промени в околната среда. Отношенията между двете държави имат своите възходи и спадове и зависят от вниманието, което им отделят във Вашингтон и Анкара. След като преживяха края на студената война и терористичните нападения на Ал Кайда, те все още има какво да предложат и на двете страни. Сътрудничеството на Балканите и в Афганистан доказа, че Турция може да бъде ценен партньор, особено когато останалите европейски съюзници на САЩ не са склонни, или пък нямат възможност, да съдействат на мироопазващите операции под американска егида. Нито политическите различия относно Ирак, нито резолюцията на Конгреса за арменския геноцид се оказаха фатални за американско-турския алианс, но показаха, че за запазването му са необходими много сериозни дипломатически усилия, каквито за съжаление не се забелязват в сегашното отношение на САЩ към Турция, като цяло и към АКР, в частност.

Бележки:

 

1. Виж Burak Bekdil , “ American Mis - En - Scene ,” Turkish Daily News, August 3, 2007, https://turkishdailynews.com.tr/article.php?enewsid=79994; Soner Cagaptay, “Liberal Turkey?” Wall Street Journal, July 30, 2007, http://www.washingtoninstitute.org/tem­plateC06.php?CID=1077.

2. Office of the Press Secretary, The White House, “President Bush Discusses Democ­racy, Freedom From Turkey,” June 29, 2004, http://www.whitehouse.gov/news/releas­es/2004/06/20040629-4.html.

3. Виж Barak Salmoni, “Strategic Partners or Estranged Allies: Turkey , the United States , and Operation Iraqi Freedom,” Strategic Insight 2, no. 7 (July 2003), http://www.ccc.nps.navy.mil/si/july03/middleEast.asp.

4. Vernon Loeb and Karl Vick, “U.S. Official Confident of Turkey's Support,” Washington Post, December 5, 2002, p. A29.

5. Ahmet Davutoglu, Strategik Derinlik, Turkiye'nin Uluslararasi Konumu [Strategic Depth , Turkey 's International Position] ( Istanbul : Kure Yayinlari, 2001).

6. Joschka Fischer, interview with author, Vienna , October 23, 2006.

7. “Rising Environmental Concern in 47-Nation Survey,” Pew Global Attitudes Project, June 27, 2007, http://pewglobal.org/reports/display.php?ReportID=256.

8. Виж Joshua W. Walker, “Truly Democratic and Anti-American,” Jerusalem Post, July 15, 2007, p. 13.

9. Soner Cagaptay, “Turkish Troubles,” Wall Street Journal, July 31, 2007, http://www.washingtoninstitute.org/templateC06.php?CID=1077.

* Авторът е преподавател в Принстънския университет и бивш служител на Отдела за Турция към Държавния департамент на САЩ

{rt}