Американският геополитик и писател Ралф Питърс е роден през 1952 в Потсвил, Пенсилвания. Завършва военния колеж в Карлайл и дълги години служи в армията, включително седем години в американското военно разузнаване в Германия. Слага край на военната си кариера през 1998, с чин полковник. Автор е на двайсетина романа, както и на седем политологични и геополитически изследвания, последното от които е появилата се през тази година книга „Войни на кръвта и вярата”. Редовно публикува свои коментари на страниците на най-авторитетните (включително и специализирани) американски медии и участва в предавания на телевизиите PBS , FOX News и CNN .
През 2006 Питърс придоби скандална известност, като публикува на страниците на “ Armed Forces Journal ” концепцията си за промяна на границите в т.нар. Голям Близък изток (вж. Геополитика, бр.4 /06) . Интервюто с полковник Ралф Питърс публикуваме с любезното съдействие на Джейми Глазов от FPM .
- Г-н Питърс, да започнем с последната Ви книга, озаглавена «Войни на кръвта и вярата». Какво Ви вдъхнови да я напишете?
- Тезите, които излагам в нея, се оформяха постепенно. Всъщност, през последните няколко години всички научихме доста нови неща. Що се отнася лично до мен, от една страна, мога с удовлетворение да отбележа, че концепцията, която лансирах преди дванайсетина години за новия тип армия, годна да се справи с такива предизвикателства като асиметричните конфликти, уличните сражения и сблъсъците на религиозна или етническа основа, издържа проверката на времето. Все пак, винаги има и нови нюанси, както и признаци за бъдещи промени, разбира се, ако действително се стремиш да ги забележиш. От друга страна, оказа се, че има и неща, за които съм бъркал. Така например, навремето вярвах, че има известен шанс арабите да успеят да създадат функционираща, пък макар и несъвършена, демокрация, което (имайки предвид жалкото състояние на Близкия изток) би било изключително важна промяна. През изминалите години обаче, се убедихме (за съжаление, по трудния начин), че арабските общества все още не са в състояние да се справят с подобно предизвикателство. Така че „Войни на кръвта и вярата” отразява по-нататъшното развитие на визията, към която се придържам от няколко десетилетия насам и, в същото време, представя еволюцията във възгледите ми, която е резултат от опита, придобит лично в Ирак, Израел (по време на Втората ливанска война), Африка и на други места.
Има два вида „анализатори”, които винаги са ме отблъсквали. Едните променят почти всеки ден позицията си и обикновено не познават от личен опит онова, за което пишат. Другите, принадлежащи предимно към т.нар. „академични среди”, прахосват почти целия си живот за да защитават тезите, изложени в собствените им дисертации, без да обръщат внимание на трупащите се доказателства, които ги опровергават. Целта ми е да представям нещата коректно и, в същото време, да коригирам тезите си, когато видя, че бъркам – както например, когато повярвах, че администрацията на Буш действително е готова да се сражава за да победи в Ирак – което просто не беше вярно.
В най-новата си книга се опитвам да анализирам в дълбочина военните предизвикателства, заплахите пред сигурността и опасностите, свързани с глобализацията, пред които сме изправени. Надявам се, че тя ще бъде интересна и дори забавна за читателите. Защото понякога, в този гротесков и кървав свят, не ти остава нищо друго, освен да поклатиш глава и да се засмееш.
- Какво мислите за ролята на религията в съвременния свят, за войните на религиозна основа, както и за упоритото нежелание тази тема да бъде включена в един по-широк обществен дебат?
- Изглежда странно, нали? Книгата ми подробно анализира този въпрос. Във Вашингтон, както демократите, така и републиканците, продължават упорито да твърдят – напук на огромното количество доказателства за противното – че религията, сама по себе си, няма нищо общо с религиозните войни. Когато се срещам с тези хора, се опитвам да ги убедя, че си струва да се вслушваш поне малко в онова, което враговете ти казват, както в миналото, така и днес. А истината е, че (искаме или не) нашите противници са ни обявили безкомпромисна религиозна война. От наша страна тази война няма (поне засега) религиозен характер. Но нашите смъртни врагове съвсем искрено вярват, че изпълняват мисия, възложена им от техния Бог - да ни избият. И го доказват непрекъснато. Въпреки това, принадлежащите към вашингтонския елит продължават да обясняват всичко случващо се с помощта на социологията и икономиката на миналия ХХ век. Съжалявам господа – всички тези фактори може и да оказват някакво влияние, но то със сигурност е вторично, на фона на фанатичната вяра на терористите и другите религиозни фанатици, превърнали се в убийци, с които се сблъскваме. Ако религията действително не е никакъв фактор, къде тогава са терористите-самоубийци сред днешните атеисти-западняци?
Проблемът е, че целият ни политически елит е изцяло светски, до мозъка на костите си. Дори онези, които всяка седмица ходят на църква или в синагогата, са дотолкова секуларизирани интелектуално от образователната система и кръговете, в които прекарват професионалния и личния си живот, че въобще не могат да осъзнаят силата на необузданата вяра, впечатляващата мощ на религиозното откровение, или дори фундаменталната човешка необходимост да вярваш в нещо по-значимо от теб самия, т.е. в Бог. Често се присмиваме на Ал Кайда за това, че изцяло е обвързана с миналото, но истината е, че за официален Вашингтон е не по-малко трудно да се освободи от характерната за миналия век секуларна (т.е. изцяло светска) интерпретация на всички човешки действия. Изправени сме пред врагове, които искат да умилостивят своя Бог с кървави жертви. А ние разчитаме, че с тях може да се преговаря и те могат да бъдат „умиротворени”.
- Една от основните Ви тези е, че „Ерата на идеологията” вече е приключила. Бихте ли казал нещо повече за това?
- Да, така смятам. Това е свързано с предишния ви въпрос и, на практика, тази теза е в основата на визията ми за характера на войните, които сме принудени да водим днес и, които ще водим през следващите десетилетия. Между 1789 и 1991 човечеството осъществи странен завой встрани от магистралата на своята история. В продължение на два века, егоцентрични маняци, от типа на Маркс, Ленин, Хитлер, Мао, Троцки или Кваме Нкрума, се опитваха да наложат на народите измислена от самите тях и обявена за „по-добра и справедлива” социална, икономическа и политическа организация. И, което е още по-невероятно, съумяваха да убедят стотици милиони човешки същества в правотата си. Масова илюзия, в най-ужасния и вариант! Разбира се, когато се оказваше, че хората не отговарят на изискванията на системата, последната реагираше по съответния начин, създавайки Освиенцим и Бухенвалд, ГУЛАГ, „културната революция” на Мао, ужасът на Северна Корея, безкрайните безумни икономически експерименти, гладуващи маси и самовъзпроизвеждаща се бруталност. Ето това беше Ерата на идеологията, господа!
Що се отнася до демокрацията, това не е идеология. Това е технология усъвършенствана през столетията – от хората и за хората – която функционира добре в обществата, притежаващи вкус към справедливостта и порядъчността, но демонстрира разочароващи резултати в племенните или други, традиционно раздробени, общности. Вярвам с цялото си сърце в достойнствата на демокрацията, но не мога да не отбележа, че някои общества, като това в днешен Ирак например, просто не разполагат с необходимите морални опори за да създадат истинска работеща демокрация.
Така, или иначе, но Ерата на идеология вече приключи. И слава Богу! Лошата новина обаче е, че се връщаме към традиционния ход на човешката история, към „войните на кръвта и вярата”, в чиято основа са етническите и религиозни противоречия. Това са идентичностите, заради които хората се избиват помежду си от митичните времена насам. И тези войни обещават да са кървави и безкомпромисни.
В тях, враговете ни са решени да ни изтребят, ние обаче сме склонни да преговаряме с тях. Те не се колебаят да избиват толкова хора, включително и невинни, колкото успеят. В същото време ние сме готови да изправим пред съда собствените си войници за всяка грешка, която допуснат. Което ни връща към проблема за политическия елит, чиито представители вече не се чувстват задължени да служат в армията, тотално са се отчуждили от обикновените хора, обръщат повече внимание на резултатите от социологическите анкети, отколкото на религията и наивно вярват, че всички световни проблеми могат да бъдат решени по пътя на преговорите. Желая им късмет!
Не се съмнавям, че САЩ ще съумеят да преодолеят сегашните трудности. Но вероятно ще се наложи да платим ужасно висока цена за това, най-вече поради необяснимата наивност, егоизма, егоцентризма и малодушието на нашия политически „елит”.
- Какви, според Вас, са изводите от войната на САЩ в Ирак и на Израел с ливанската Хизбула? Къде следва да търсим корените на терора, използван срещу Запада?
- Ами изводът е много прост – ако не си достатъчно твърд към враговете си, си обречен да загубиш. Що се отнася до втория въпрос, мисля, че той е свързан с абсолютния упадък на мюсюлманската цивилизация на огромната територия между Мароко и Пакистан. Ценностите, традициите, структурите и практиките на ислямския свят се оказват съвършено неконкурентоспособни през ХХІ век (впрочем, те бяха такива още през миналото столетие). Тоест, всичко онова, което принадлежащите към него ценят, всъщност ги дърпа назад. Ислямистите и техните симпатизанти се чувстват унижени от собствените си провали, негодуват срещу нашите успехи, изпълнени са с ревност и отчаяно желание за реванш. Всъщност, т.нар. Голям Близък изток е една голяма лудница. Не мислете, че преувеличавам – повечето мюсюлмански общества в региона са ментално и морално болни. Омразата им носи удовлетворение, отмъщението (дори и срещу невинни) е нещо приятно, а смъртта се възприема като бягство от мизерията на едно провалено съществуване. В резултат от това – както съм отбелязвал и преди – се сблъскваме с безжалостни убийци, за които смъртта е нещо като реклама. Но, разбира се, нашите лидери продължават да ни уверяват, че религията няма нищо общо с всичко това.
- Как се отнасяте към идеята на сенатора-демократ Барак Обама (един от кандидатите на Демократическата партия за президент на изборите през 2008 – б.р.) за евентуална военна акция в Пакистан, където продължават да се укриват немалко терористи?
- Това е класически пример за фаталната смес от самоувереност и наивност, характерна за американския политически елит. И понеже сенатор Обама не уточнява в детайли идеята си, нека му помогна малко. Да, бихме могли да осъществим интервенция в Пакистан. Разбира се, трябва да разполагаме с предварителен план, за да концентрираме достатъчно войски. Освен това ще се наложи да избием няколкостотин хиляди души от местните пущунски племена и да останем като окупатори в страната в продължение на дълги години. А да не забравяме и, че Пакистан разполага с ядрени оръжия, както и че обществото се раздира от остра криза. Всичко това обаче, очевидно не тревожи г-н Обама, който е прекалено важна личност за да си губи времето да служи в армията и да се занимава с конкретни военно-стратегически проблеми.
Не съм противник на отделни въздушни удари или специални военни операции в племенните райони на Пакистан, където се укриват и прегрупират активистите на Ал Кайда. Но аз самият съм бил там и съм наясно, че става дума за едни от най-трудно-достъпните планински райони в света. Затова класическата военна интервенция със сигурност няма да реши проблема. И, ако сенатор Обама, действително предлага да навлезем в Пакистан, бих искал да чуя някои детайли от плана му. Само че той със сигурност няма такъв. Той е по-зле запознат с военните въпроси, отколкото аз например, с тези на неврохирургията. А разликата между нас е, че той изглежда убеден, че може да оперира.
- Как бихте коментирали тезата, че Европа постепенно се превръща в „Еврабия”? Подобен сценарий изглежда кошмарен, нали?
- Не мисля така. Малтусианските линейни прогнози никога не се осъществяват на практика, а и няма никаква полза от излишното истеризиране на ситуацията. Но, дори ако оставим това настрана, идеята, че Европа – континентът, който е „произвел и изнесъл” повече смърт и разрушения, от всеки друг на планетата, е обзет от пълна парализа на волята и безсилно се движи към собствената си гибел, ми изглежда налудничава. Европейците действително бяха нахлузили маски на пацифисти, докато разчитаха на САЩ да гарантират тяхната сигурност, но не се съмнявам, че когато се почувстват наистина сериозно застрашени, ще действат така, както винаги в историята си – т.е. свръхактивно и безкомпромисно. Напълно възможно е в определен момент европейските мюсюлмани да се окажат истинския „застрашен вид” на континента, имайки предвид историческия опит на Европа по отношение на отхвърляните малцинства, който варира от геноцида до етническото прочистване. Според мен, въпросът не е, дали мюсюлманите ще завоюват Европа, а дали Европа ще се задоволи просто да ги прогони, или преди това ще се пролее и кръв. Звучи ви невероятно? Вероятно така би звучала и идеята за Холокоста на някой образован германец (или пък британец или американец) през 1932. Европа е континент-убиец. И когато настъпи подходящ момент, той може отново да започне да убива.
В същото време, поведението на европейските мюсюлмани е толкова глупаво, че дори трудно може да се оцени. Независимо колко се стараят британските социологически агенции и някои медии да умаловажат действията на радикалните ислямистки проповедници в страната, обикновените британци сами могат да преценят, доколко опасни са хората, призоваващи за унищожаването на всички не-мюсюлмани (и затварянето на всички кръчми във Великобритания). В средата на юли, в Германия, най-големите организации, представляващи интересите на няколкото милиона турски имигранти в страната, отказаха да участват в конференция, посветена на интеграцията, и организирана под патронажа на германския канцлер. Те поискаха първо Бундестагът да отмени новия закон за имиграцията, който забранява „вноса” на малолетни булки, които обикновено живеят в пълна изолация и често биват пребивани до смърт от „съпрузите” си. Освен това, законът изисква новите имигранти да знаят поне 300 немски думи при пристигането си в страната (достатъчно за да можеш да кажеш например: ”Помощ, мъжът ми иска да ме убие!”). Нито един уважаващ се имигрант-мюсюлманин не би приел подобно нещо.
Всъщност, въпросът ви действително е много сериозен. Европа никога не е разполагала с адекватен модел за интеграцията на неевропейските имигранти. Междувременно, от Марсилия до Дания, европейските мюсюлмани предявяват все по-възмутителни претенции, които само допълнително нервират средния европейски избирател. За каква Еврабия можем да говорим? Според мен шансът да откриете някой честен лобист във Вашингтон е доста по-голям от този да видите някога полумесеца върху купола на парижката катедрала Нотр Дам.
{rt}
Американският геополитик и писател Ралф Питърс е роден през 1952 в Потсвил, Пенсилвания. Завършва военния колеж в Карлайл и дълги години служи в армията, включително седем години в американското военно разузнаване в Германия. Слага край на военната си кариера през 1998, с чин полковник. Автор е на двайсетина романа, както и на седем политологични и геополитически изследвания, последното от които е появилата се през тази година книга „Войни на кръвта и вярата”. Редовно публикува свои коментари на страниците на най-авторитетните (включително и специализирани) американски медии и участва в предавания на телевизиите PBS , FOX News и CNN .
През 2006 Питърс придоби скандална известност, като публикува на страниците на “ Armed Forces Journal ” концепцията си за промяна на границите в т.нар. Голям Близък изток (вж. Геополитика, бр.4 /06) . Интервюто с полковник Ралф Питърс публикуваме с любезното съдействие на Джейми Глазов от FPM .
- Г-н Питърс, да започнем с последната Ви книга, озаглавена «Войни на кръвта и вярата». Какво Ви вдъхнови да я напишете?
- Тезите, които излагам в нея, се оформяха постепенно. Всъщност, през последните няколко години всички научихме доста нови неща. Що се отнася лично до мен, от една страна, мога с удовлетворение да отбележа, че концепцията, която лансирах преди дванайсетина години за новия тип армия, годна да се справи с такива предизвикателства като асиметричните конфликти, уличните сражения и сблъсъците на религиозна или етническа основа, издържа проверката на времето. Все пак, винаги има и нови нюанси, както и признаци за бъдещи промени, разбира се, ако действително се стремиш да ги забележиш. От друга страна, оказа се, че има и неща, за които съм бъркал. Така например, навремето вярвах, че има известен шанс арабите да успеят да създадат функционираща, пък макар и несъвършена, демокрация, което (имайки предвид жалкото състояние на Близкия изток) би било изключително важна промяна. През изминалите години обаче, се убедихме (за съжаление, по трудния начин), че арабските общества все още не са в състояние да се справят с подобно предизвикателство. Така че „Войни на кръвта и вярата” отразява по-нататъшното развитие на визията, към която се придържам от няколко десетилетия насам и, в същото време, представя еволюцията във възгледите ми, която е резултат от опита, придобит лично в Ирак, Израел (по време на Втората ливанска война), Африка и на други места.
Има два вида „анализатори”, които винаги са ме отблъсквали. Едните променят почти всеки ден позицията си и обикновено не познават от личен опит онова, за което пишат. Другите, принадлежащи предимно към т.нар. „академични среди”, прахосват почти целия си живот за да защитават тезите, изложени в собствените им дисертации, без да обръщат внимание на трупащите се доказателства, които ги опровергават. Целта ми е да представям нещата коректно и, в същото време, да коригирам тезите си, когато видя, че бъркам – както например, когато повярвах, че администрацията на Буш действително е готова да се сражава за да победи в Ирак – което просто не беше вярно.
В най-новата си книга се опитвам да анализирам в дълбочина военните предизвикателства, заплахите пред сигурността и опасностите, свързани с глобализацията, пред които сме изправени. Надявам се, че тя ще бъде интересна и дори забавна за читателите. Защото понякога, в този гротесков и кървав свят, не ти остава нищо друго, освен да поклатиш глава и да се засмееш.
- Какво мислите за ролята на религията в съвременния свят, за войните на религиозна основа, както и за упоритото нежелание тази тема да бъде включена в един по-широк обществен дебат?
- Изглежда странно, нали? Книгата ми подробно анализира този въпрос. Във Вашингтон, както демократите, така и републиканците, продължават упорито да твърдят – напук на огромното количество доказателства за противното – че религията, сама по себе си, няма нищо общо с религиозните войни. Когато се срещам с тези хора, се опитвам да ги убедя, че си струва да се вслушваш поне малко в онова, което враговете ти казват, както в миналото, така и днес. А истината е, че (искаме или не) нашите противници са ни обявили безкомпромисна религиозна война. От наша страна тази война няма (поне засега) религиозен характер. Но нашите смъртни врагове съвсем искрено вярват, че изпълняват мисия, възложена им от техния Бог - да ни избият. И го доказват непрекъснато. Въпреки това, принадлежащите към вашингтонския елит продължават да обясняват всичко случващо се с помощта на социологията и икономиката на миналия ХХ век. Съжалявам господа – всички тези фактори може и да оказват някакво влияние, но то със сигурност е вторично, на фона на фанатичната вяра на терористите и другите религиозни фанатици, превърнали се в убийци, с които се сблъскваме. Ако религията действително не е никакъв фактор, къде тогава са терористите-самоубийци сред днешните атеисти-западняци?
Проблемът е, че целият ни политически елит е изцяло светски, до мозъка на костите си. Дори онези, които всяка седмица ходят на църква или в синагогата, са дотолкова секуларизирани интелектуално от образователната система и кръговете, в които прекарват професионалния и личния си живот, че въобще не могат да осъзнаят силата на необузданата вяра, впечатляващата мощ на религиозното откровение, или дори фундаменталната човешка необходимост да вярваш в нещо по-значимо от теб самия, т.е. в Бог. Често се присмиваме на Ал Кайда за това, че изцяло е обвързана с миналото, но истината е, че за официален Вашингтон е не по-малко трудно да се освободи от характерната за миналия век секуларна (т.е. изцяло светска) интерпретация на всички човешки действия. Изправени сме пред врагове, които искат да умилостивят своя Бог с кървави жертви. А ние разчитаме, че с тях може да се преговаря и те могат да бъдат „умиротворени”.
- Една от основните Ви тези е, че „Ерата на идеологията” вече е приключила. Бихте ли казал нещо повече за това?
- Да, така смятам. Това е свързано с предишния ви въпрос и, на практика, тази теза е в основата на визията ми за характера на войните, които сме принудени да водим днес и, които ще водим през следващите десетилетия. Между 1789 и 1991 човечеството осъществи странен завой встрани от магистралата на своята история. В продължение на два века, егоцентрични маняци, от типа на Маркс, Ленин, Хитлер, Мао, Троцки или Кваме Нкрума, се опитваха да наложат на народите измислена от самите тях и обявена за „по-добра и справедлива” социална, икономическа и политическа организация. И, което е още по-невероятно, съумяваха да убедят стотици милиони човешки същества в правотата си. Масова илюзия, в най-ужасния и вариант! Разбира се, когато се оказваше, че хората не отговарят на изискванията на системата, последната реагираше по съответния начин, създавайки Освиенцим и Бухенвалд, ГУЛАГ, „културната революция” на Мао, ужасът на Северна Корея, безкрайните безумни икономически експерименти, гладуващи маси и самовъзпроизвеждаща се бруталност. Ето това беше Ерата на идеологията, господа!
Що се отнася до демокрацията, това не е идеология. Това е технология усъвършенствана през столетията – от хората и за хората – която функционира добре в обществата, притежаващи вкус към справедливостта и порядъчността, но демонстрира разочароващи резултати в племенните или други, традиционно раздробени, общности. Вярвам с цялото си сърце в достойнствата на демокрацията, но не мога да не отбележа, че някои общества, като това в днешен Ирак например, просто не разполагат с необходимите морални опори за да създадат истинска работеща демокрация.
