Planet of Slums by Mike Davies, 256 pp., Verso, 2006
Също както развалената латерна се познава по звука, който издава, така и редица популярна стоки достатъчно добре описват състоянието на градовете, за които са предназначени. Да вземем например, т.нар. „паник-бутон” за подаване на сигнал за опасност. Става дума за дистанционно устройство, с чиято помощ собственикът му може да съобщи в полицията, че е застрашен. Днес той се ползва с изключителна популярност сред жителите на северните предградия на Йоханесбург. Този южноафрикански град (в който, между другото, вече живеят и немалко българи) се е превърнал в грамаден мегаполис, с множество бедняшки квартали и гета, обитавани от милиони невъобразимо бедни и отчаяни хора.
Или пък, да вземем друг пример – отново от наскоро появилата се книга на Майкъл Дейвис „Планетата на бедняшките квартали” ( “ Planet of Slums ” ) – за оградите, по които тече електричество с напрежение от десетина хиляди волта. Първоначалното им предназначение било да защитават фермите в Южна Африка от лъвовете и другите опасни за добитъка хищници. Днес те осигуряват спокойствието на жителите на богаташките предградия на Кейптаун, в ЮАР. Впрочем, фирмите, произвеждащи подобни технологии не могат да се оплачат от липсата на клиенти и пазари (като най-перспективни сред тях се очертават Бразилия, Русия, САЩ и Китай).
Преломен момент в човешката история
Две, появили се през последните години, изследвания прогнозират голямо бъдеще за този тип фирми – едната е вече споменатата по-горе, чиито автор е известният американски социолог и историк Майкъл Дейвис, а другата – докладът на ООН, озаглавен „Предизвикателствата на бедняшките квартали” ( “ Challenge of Slums ” ) и написан през 2003, в рамките на програмата на Световната организация за жилищата и селищата. В основата на доклада е онова, което Майк Дейвис съвсем правилно определя като „преломен момент в човешката история, сравним с неолитната или с индустриалната революции”. За първи път в историята на света, в градовете живеят повече хора, отколкото в селските райони.
В същото време, за всеки шести жител на планетата понятието „град” се асоциира именно с бедняшките квартали и гетата. Почти нищо не остана от утопията за съвременния градски живот, за градовете с големи и удобни паркинги и изпълнени със светлина сгради, с площади, кафенета и офис-центрове и почти съвършена инфраструктура за бързо нарастващото им население. Днес са останали само отделни сгради и квартали с повишена система за сигурност за много богатите граждани, които в различните градове (например в Кайро, Пекин или Бангалор) носят имената на известните калифорнийски предградия и градчета, като „Бевърли Хилс”, „Лонг-Бийч”, или „Ориндж Каунти”. В тях действително има и многобройни частни плувни басейни, и площадки за голф, и... системи за подаване на сигнал при опасност.
Някои американски анализатори критикуват книгата на Дейвис, защото е „прекалено близка” до доклада на ООН „Предизвикателството на бедняшките квартали” и прилича повече на „полицейски протокол”. Истината обаче е, че „Планетата на бедняшките квартали” значително се отличава от тях. Всъщност, Дейвис стана известен още преди петнайсетина години, благодарение на книгата си „Кварцовият град: бъдещите археологически разкопки на Лос Анжелос”. В нея, той погреба калифорнийската мечта на Америка, лансирайки собствен апокалиптичен сценарий за бъдещето, като смесва в едно социология, история, кинокритика и масова култура, и съумява да постигне съвършено ново звучене – остро, яростно и, в същото време, убедително.
В сравнение с нея, най-новата му книга може да се стори на някого скучна и прозаична. Може би защото съдържа доста цифри и таблици. Макар че не си струва да упрекваме автора за това, тъй като те говорят сами за себе си и често просто не се нуждаят от коментар. Така, през 1950, в света е имало само 86 града с население, надминаващо един милион души. Днес те са повече от 400, а до 2015 броят им ще достигне (най-малко!) 550. При това, през последните десетилетия нарастват не само т.нар. мега-градове, т.е. тези с население от над осем милиона души. Напоследък все по-често се използва понятието „хиперградове” – т.е. населени места с повече от двайсет милиона жители (каквито например са Мексико сити, или южнокорейският конгломерат Сеул-Инчхон). В Кения, бедняшките квартали на Найроби и Момбаса поемат до 85% от ръста на населението. В днешна Етиопия, 99,4% от градското население живее в бедняшките квартали, в Иран делът им е 44,2%, а в Турция – 42,6%. Като тези цифри продължават да нарастват.
Пространството на сивия бизнес
Самият Дейвис определя понятието „бедняшки квартал” (“ slum ”), ползвайки за целта издадения още през 1812 речник на британските престъпници “ Vocabulary of the Flash Language ” (т.е. „Речник на криминалния жаргон”). Там думата „ slum ” се определя като мошеничество или „криминални операции”. Малко по-късно с нея започва да се обозначава определено пространство – там, където се реализират въпросните „криминални операции”. Бедняшките квартали и до днес се славят с високата си престъпност, макар че с течение на времето понятието престава да се изчерпва само с криминалните си измерения.
Днешните бедняшки квартали често са лишени от елементарна градска инфраструктура, включително достъп до питейна вода и канализация. Друг характерен белег е неуточнената собственост върху земята в тях. Както е известно, бумът на бедняшките квартали в Европа е през ХІХ век. В книгата си Дейвис обича да се връща назад в историята, опитвайки се да търси паралели със съвременното развитие. Според него, за аналог на сегашните бедняшки квартали в Африка, Азия и Америка не може да се смята Лондон, който през ХІХ век е бил най-големия град в света. Той смята, че по-подходящи за сравнение са градове като Дъблин или Неапол, т.е. центрове, чиито ръст не е свързан пряко с индустриалната революция. Защото такива градове, като Киншаса, Луанда, Хартум, Дар-ес-Салам, Гуаякил или Лима продължават бързо да растат, въпреки индустриалния упадък, значителното съкращаване на обществения сектор или постепенното изчезване на т.нар. „средна класа”.
Гнездата на радикализма
За обитателите на градските бордеи оцеляването означава да живееш върху купчина боклук (и дори да си плащаш за това), докарвайки си жалки доходи от някаква търговия на дребно или услуги. По-често обаче, за целта се налага да крадеш, да проституиращ, или да вършиш престъпления. По данни на ООН, неформалният сектор в Африка ангажира около 90% от работоспособното градско население на континента.
Паралелно с хаоса и отчаянието, в тези градове нараства и фанатизмът. Според Дейвис, пътищата към радикализма са различни – те могат да бъдат криминални, религиозни или политически. В тази връзка, той неведнъж се връща към извода, до който стигат и повечето командири на различни „умиротворителни мисии” под егидата на ООН, че „проблемните градове от Третия свят ще се превърнат в основното бойно поле на ХХІ век”.
Дейвис смята, че основната причина за появата на все нови и нови бедняшки квартали в градовете е не толкова обедняването на градското население, а по-скоро обратното – т.е. ръстът на благосъстоянието на жителите на градовете, като използва при доказателството на парадоксалната си теза едно малко старомодно понятие – „преразпределяне”. В книгата си той показва, как появата на първите „затворени общности” (т.нар. „ gated communities ” , т.е. охранявани райони за богатите) в Лондон става паралелно с нарастването на бедняшките квартали и гетата в британската столица.
Прочитайки книгата на Майк Дейвис, вероятно всеки би си задал въпроса: кое богатство си заслужава да прекараш заради него целия си живот зад ограда, по която тече ток от десет хиляди волта?
* Българско геополитическо дружество
{rt}
