20
Вт, Окт
5 New Articles

Енергийната геополитика в Централна и Източна Европа

брой5 2007
Typography

Някои вероятно си спомнят, че през 2004 руският президент Владимир Путин издаде една доста интересна книга, посветена на класическото джудо, със заглавие „Джудото: история, теория и практика”. В нея той описва, как, използвайки тактиката на „минимални усилия и максимален ефект”, можете да докарате противника си до сигурна загуба. Като печелившата формула в случая е: «да отстъпиш за да победиш».

Когато, през юли 2007, Путин се появи в Загреб за да се включи в С рещата на държавните глави на страните от Югоизточна Европа по въпросите на енергетиката, си припомних един от съветите, съдържащи се в книгата му: вместо да „забиваш пети в земята, опитвайки се да спреш атакуващият те противник”, е достатъчно да се отдръпнеш в последния момент за го да накараш да загуби равновесие и да падне. Като, колкото по-тежък е съперникът, толкова по трудно ще му бъде да реагира адекватно.

Сега нека видим, как руснаците прилагат това правило в политиката. Както е известно, сред външнополитическите събития, останали в наследство от администрацията на предишния американски президент Бил Клинтън, беше, че унижавайки Русия на Елцин, събирайки подплашените европейци в „една кошара” и действайки едностранно, Вашингтон набързо разглоби на съставните и части бивша Югославия. При това положение, на обърканата световна общност не и оставаше нищо друго, освен да наблюдава (повече или по-малко безучастно), как американците използват огромните си възможности за да наложат исканите от тях промени в Европа.

Но, когато „плодовете” от тази операция на САЩ – Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, заедно с Гърция, България, Румъния и Албания, решиха да проведат първия на Балканите енергиен форум на най-високо ниво в хърватската столица Загреб, те постлаха „червеното килимче”, предназначено за специалния гост на тази среща, не за американския, а за руския президент Путин. Тоест, въпреки всички усилия, предприети през последните 10-15 години от Вашингтон за изтласкването на Русия от региона, тя очевидно няма никакво намерение да го напуска. И днес отново се връща на Балканите, които, между другото, са част и от нейната, собствена история.

Путин пристигна в Загреб, непосредствено след няколко знакови събития. Само ден преди това, в Рим беше обявено, че Русия и Италия са постигнали историческо споразумение за съвместното изграждане на онова, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „газопровод към центъра на Европа” (става дума за подписаното на 23 юни между „Газпром” и италианската Е NI споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток” – б.р.). Съобщението се появи четири седмици след като Москва, посредством серия от мащабни енергийни сделки с Виена, извърши истински преврат в проекта за газопровода „Набуко”, лансиран от Вашингтон за да не допусне руснаците в новата си сфера на влияние в Южна и Югоизточна Европа.

От Загреб Путин замина за поредната среща на Организацията за черноморско сътрудничество (ОЧИС) в Истанбул, където целта му беше да постигне консолидирането на руско-турското стратегическо сътрудничество и ограничаване на американското влияние в черноморския регион. В речта си на срещата, той се обяви за сключването на дългосрочни енергийни договори между черноморските държави. Така, само за 72 часа, беше преначертана енергийната карта на Европа.

Австрийският валс

Русия реши да действа светкавично, за да консолидира изгодата от постигнатите през май енергийни споразумения с Казахстан и Туркменистан. Наред с всичко друго, по време на срещата в Астана беше постигнато и съгласие за разширяване пропусквателната способност на газопроводите от съветско време, свързващи Централна Азия с Русия, за увеличаване на износа на природен газ през руските тръбопроводи, за разширяване на руското участие в развитието на газовата индустрия на Туркменистан, както и за дългосрочен износ на казахстански петрол през руските тръбопроводи.

В резултат от всичко това, както с горчивина отбеляза един известен американски анализатор: „през май 2007 западната енергийна политика в Евразия просто рухна и Русия е на път да ликвидира окончателно всички западни проекти за доставката на петрол и природен газ от Централна Азия директно в Европа... Като цяло, майските споразумения означават стратегическо поражение на десетгодишната политика на САЩ, насочена към гарантиране на пряк достъп до петрола и природния газ на Централна Азия. Паралелно с това, руснаците ликвидираха в зародиш и опита на Европейския съюз от 2006 да провежда аналогична политика”.

След срещата в Централна Азия, Москва обърна поглед на Запад, т.е. към Балканите. През последното десетилетие американският подход към Балканите и Черноморския регион включваше упоритото преследване на няколко конкретни геополитически цели: продължаващо разширяване на НАТО в региона и превръщането му в мост за по-нататъшно разширяване на пакта към Южен Кавказ; систематично ерозиране на руското влияние; създаване на военни бази на САЩ (т.нар. “ lily pads ” ) в България и Румъния; дискретно подпомагане на регионалните съюзи срещу Русия (от типа на ГУАМ) и формирането на стратегическо пространство между Германия и нейния руски партньор. Москва обаче, успешно използва енергийната карта за да пробие „санитарния кордон”, който Вашингтон се опитваше да изгради. Три знакови събития белязаха руското завръщане на Балканите. Първото беше онова, което притеснените американски експерти, нарекоха „руския аншлус на Австрия”. Причината беше посещението (в края на май) на Путин във Виена, поставило основите на превръщането на тази страна в ключов „разпределителен възел” за природния газ, доставян от Русия.

Путин се появи в австрийската столица веднага след напрегнатата среща с ЕС, провела се в Самара, на Волга. Москва очевидно беше раздразнена от липсата на стратегическо мислене от страна на Брюксел и отсъствието на каквато и да било последователна европейска политика спрямо Русия, както и от това, че напоследък Съюзът отново изглежда склонен да се вслушва във внушенията на Вашингтон.

Затова Москва сметна за по-полезно да концентрира усилията си за създаване на партньорски отношения с отделни членки на ЕС, на двустранна основа, вместо със Съюза, като цяло. В това отношение, Путин изглежда намери подходящия партньор в лицето на Виена. Впрочем, Австрия има 40-годишен опит на тясно сътрудничество с Русия в енергийната сфера. През септември миналата година, австрийците сключиха дългосрочен договор с Русия, според който „Газпром” ще покрива 80% от потребностите на страната от природен газ (9 млрд. куб. м годишно), през следващите 20 години.

При посещението на Путин във Виена беше уговорено изграждането на първата секция от газови хранилища, край Залцбург, чиито общ обем е 2,4 млрд. куб. м. Те се изграждат от „Газпром”, като стойността им е 260 млн. евро. След завършването си, през 2011, това ще е второто по големина газохранилище в Европа. Малко преди това, Австрия позволи на „Газпром” да се включи в изграждането и експлоатацията на оценяваната като особено перспективна вътрешна газоразпределителна система на Залцбург, Каринтия и Щирия, покриващи половината от общо 9-те австрийски области. За Русия, това беше първото споразумение от подобен род на европейския пазар (руснаците продават природния газ в Австрия по 240 долара за хиляда куб. м, макар, че австрийският потребител плаща за него не по-малко от 1000 долара). Всъщност, посещението на Путин целеше, преди всичко, нарастване ролята на Австрия като основен и най-важен разпределител на газовите доставки и транзита на руския газ към Италия, Франция и Германия – в Западна Европа, към – Унгария, в Централна Европа, и към Словения и Хърватия – на Балканите.

Обемът на транзитните доставки на руски газ през Австрия, вече надминава 30 млрд. куб. м, годишно. Ключова особеност на този механизъм е, че „Газпром” сам осъществява транзита на своя газ на австрийска територия. По време на последното посещение на Путин във Виена, руският концерн подписа меморандум за взаимно разбирателство с австрийския си партньор OMV Gas International , според което последният ще придобие дял от Austria ' s Central European Gas Hub , контролиращ газовите доставки за Централна Европа. Освен това, „Газпром” и ОМV ще изграждат в Баумгартен, край Виена, нов Централен европейски газов възел и Център за управление на газовия транзит, които ще бъдат най-големите в континентална Европа. Отрицателната американска реакция на всички тези поректи е свързана с това, че те, както изглежда, са последния гвоздей, който Путин заби в ковчега на проекта за изграждането на газопровода „Набуко”. Последният усилено се лансираше от САЩ за транзита на централноазиатски природен газ от турското черноморски пристанище Ерзурум до Австрия, заобикаляйки Русия. Иронията е, че именно австрийската компания OMV Gas Inetrnational трябваше да стане оператор на „Набуко”. Документите, подписани във Виена обаче, са доказателство, че Путин, вероятно, е успял да убеди Австрия, че „Газпром” ще може безпроблемно да снабдява Централна Европа с природен газ и няма никаква реална необходимост от „Набуко”. В тази връзка, известен руски анализатор отбеляза с известно злорадство, че „днес бъдещето на „Набуко” изглежда доста мрачно”. Като цяло, в светлината на тристранната среща в Централна Азия, на 11-13 май, последвалото посещение на Путин в Австрия показа достатъчно ясно, че:

- „Газпром” разширява дела си на австрийския пазар;

- руският газов гигант получава пряк достъп до европейските потребители;

- Русия ще използва Австрия като транзитен коридор за овладяването на други европейски пазари;

- надеждите на Вашингтон, свързани с „Набуко”, засега търпят провал;

- Москва ще се свърже с балканските страни и през Австрия, което пък означава крах на американската стратегия за изтласкването на Русия от региона.

Енергийният фактор в балканската геополитика

През миналата 2006, Косово обяви старта на международна надпревара, свързана с приватизацията на енергийния сектор на областта. Тя ще включва изграждането на електроцентрала с мощност 2100 МВт, обновяването на една по-стара централа и изграждането на фабрика за лигнигни въглища, която ще захранва и двата ТЕЦ-а. Общата стойност на проекта е около три млрд. евро, като той ще трябва да се изплати като покрие големите енергийни нужди на областта и даде възможност за износ на електроенергия в Албания, Черна гора и, вероятно, Босна и Херцеговина. Тоест, става дума за енергиен пазар, обслужващ около 10 млн. души.

Оставяйки настрана законността на подобен проект (поради все още неуточнения статут на Косово), си струва да отбележим, че интерес към него проявяват главно страни, поддържащи, повече или по-малко, добри отношения със САЩ – Чехия, Италия, Германия и Гърция, както, разбира се, и много американски компании. Прави впечатление отсъствието на фирми от Русия и Франция, а победителят със сигурност ще трябва да се съобразява с американската политика в региона.

Откакто Владимир Путин стана президент, Русия се превърна в ключов участник в голямата икономическа „игра”, свързана с изграждането на различни тръбопроводи за доставката на енергоносители от Изток на Запад. Днес най-малко 25% от нуждите на ЕС от природен газ и петрол се покриват от Русия. За някои страни този процент е значително по-висок – така за Словения той е 60% а за Румъния и Словакия – почти 100% (става дума за природния газ, а не за петрола). Нещо повече, прогнозите сочат ръст на енергийната зависимост на ЕС, като през 2030 Съюзът ще получава от Русия 76% от петрола и 93% от необходимия му природен газ. Ако към това се добавят политическите проблеми, поставящи под въпрос сигурността на доставките от Близкия изток, както и близостта на руския пазар, изглежда очевидно, че влиянието на Русия ще нараства.


Отношенията между ЕС и Русия много тясно касаят Балканите, заради значението на региона като своеобразен „хъб” (т.е. разпределителен център), от който различни проекти ще трябва да гарантират транзита на енергоносители. В същото време политическите условия в балканските страни ще продължат да бъдат сериозен проблем за европейските държави, които поне досега не показват, че могат успешно да го решат. Това, което е ясно обаче е, че в основата на тяхната политика в района на Балканите, стои именно енергийният фактор.

Що се отнася до новият френски президент Никола Саркози, неговата балканска политика ще се различава от тази, провеждана от администрацията на предшественика му Ширак. Както е известно, на последната среща на Г-8, Ширак предложи отлагане на резолюцията за Косово, без да даде ясни гаранции, че в крайна сметка френската позиция по нея ще бъде положителна. Саркози обаче обяви в края на август, че подкрепя предоставянето на „контролирана независимост” на областта. Засега изглежда, че Франция се нуждае от повече време за да си осигури по-добри позиции в Югоизточна Европа, предвиждайки относителния спад на американското и ръста на германското и руското влияние в региона.

По отношение на германската политика на Балканите, засега са ясни две неща – Берлин би искал да поддържа връзки и добри отношения с всички фактори в региона и, в същото време, индиректно подкрепя Русия в нейния антагонизъм със САЩ.

Русия продължава да укрепва позициите си на основен доставчик на енергоносители за Европа, а Балканите се очертават като един от най-важните маршрути на енергийния транзит. Разбира се, това е само един от аспектите на руската експанзия, в крайна сметка целта на Москва е спечелването на максимално широко пространство за бъдещи геополитически маньоври.

През лятото на 2007 беше подписано споразумението за поредна грандиозна сделка между Атина, София, Рим и Москва, предвиждащо изграждането на газопровод, който ще свърже руското пристанище Джубга с българското Варна, минавайки по дъното на Черно море и продължавайки от България съм Северна Гърция и Южна Италия – т.нар. „Южен поток”. Дължината на тръбопровода е 3200 км и се очаква по него да бъдат транзитирани около 30 млрд. куб. м, природен газ годишно. Общата стойноста на проекта е над 10 млрд. долара.

Турция ще бъде сред засегнатите от евентуалната му реализация, тъй като тръбопроводът ще заобикаля нейната територия, ограничавайки възможностите и да играе по-важна роля в регионалната енергийна политика. Същото се отнася и за Иран, който ще се окаже частично „изключен” от европейския пазар. Нещо повече, значението на реализацията на проекта за бъдещето на т.нар. Обща европейска енергийна политика трудно може да се преоцени. От България тръбопроводът най-вероятно ще се разклони на две части – едната ще се насочи към Южна Австрия или Северна Италия, а другата ще преминава през Северна Гърция и ще стига от Отранто, в Южна Италия, точно срещу гръцкия остров Корфу. Този мащабен проект следва да бъде реализиран до края на 2009 и ще се финансира от италианската корпорация ENI и руския гигант „Газпром”.

В началото на 2007 беше осъществена и друга крупна сделка, касаеща енергийните маршрути на Балканите. Става дума за петролопровода Бургас-Александруполис, като руснаците ще разполагат с 51%-ов дял в него. Беше постигнато и предварително споразумение за изграждането на тръбопровод Констанца-Триест, който трябва да свърже Черно море с Адриатика, през Централните Балкани. Да не забравяме и, че турско-гръцко-италианският газопровод (т.нар. проект „Посейдон”), който трябва да улесни износа на енергоносители от Азербайджан за Западна Европа, също ще минава през територията на Балканите.

Единствено последният се ползва с пълната американска подкрепа, към останалите проекти Вашингтон, поне засега, демонстрира мълчаливо неодобрение. Обяснението е, че през последното десетилетие американската политика на Балканите се основаваше на презумпцията, че Русия е слаба, а Европа не е склонна на инвестира политически капитал в региона. Напротив, днешният политически климат в Югоизточна Европа е благоприятен за руската икономическа експанзия, докато европейските „играчи” и, особено, Германия трескаво търсят източници на енергоносители и нови пазари за да могат да оцелеят на все по-конкурентната световна сцена, тласкани от глобализационните промени, появата на новите източни гиганти – Китай и Индия и непредвимостта на събитията в арабско-ислямския свят.

След като политическата стратегия на САЩ от 90-те години на миналия век изглежда все по-неадекватна на новите условия, американските външнополитически експерти трескаво се стремят да предефинират нейните основни цели и, в същото време, да избегнат възможни обвинения за грешките, допуснати в миналото. Все пак, възможността за радикална промяна в балканската политика на САЩ изглежда малко вероятна, дори и заради това, че великите сили рядко са склонни да признаят допуснатите грешки, за да не навредят на международния си престиж и позиции. Ето защо, постигането на някакво споразумение с Русия, относно енергийните маршрути на Балканите и статута на Косово ще стане постепенно и след внимателната преценка на възможните компромиси и на резултатите от преките преговори на различни нива между Вашингтон и Москва.

Стратегическата цел на САЩ е да могат поне да съхранят влиянието си в Евразия и на Балканите, като нейна интегрална част. Значението на региона е най-вече като „хъб” на западните енергийни потребности и руските амбиции. Нещо повече, близостта му до Близкия изток и Северна Африка, гарантират на региона, специално място в стратегическите планове и съображения на Лондон, Вашингтон, Москва, Париж, Берлин и Пекин. Следващите месеци вероятно ще ни направят свидетели на нови интриги и (което е по-важното в случая) ще очертаят победителите и губещите в „голямата енергийна игра” на ХХІ век.

Днес Балканите отново са в състояние на преход – повече от всякога, от времето на старта на преговорите в Рамбуйе (1998) насам. Възможни са различни сценарии, чието развитие ще зависи от руските амбиции, от желанието на Вашингтон да преговаря или да „манипулира” хода на промените в региона, както и от способността на европейците да влияят върху тях. В играта ще бъдат въвлечени и други не-държавни „играчи”, като организираните престъпни синдикати, ислямистките терористични групи или всевъзможните международни неправителствени организации, доколкото техните жизнени интереси също ще бъдат засегнати, по един или друг начин, от това, какво окончателно „решение за Балканите” ще бъде наложено в крайна сметка.

Пътят към сърцето на Европа

Очевидно, стратегията на Вашингтон за обединяване на държавите от ЕС, на основата на антируските настроения, свързани с проблемите на енергийната сигурност, не действа толкова успешно, колкото вероятно би се искало на самите американци. Нещата опират и до това, че европейските страни продължават да смятат Русия за привлекателен търговски партньор. Чуждите инвестиции в тази страна нарастнаха със 180% през първите три месеца на 2007, в сравнение със същия период на миналата година, достигайки 24,6 млрд. долара.

От тях, американските инвестиции бяха само 364 млн. долара, всички останали бяха от Европа. Както отбелязва в „Нюзуик” експертът по новоформиращите се пазари от Morgan Stanley Investment Ручир Шарма, днешна Русия е едновременно и държавна, и свободно развиваща се икономика. Очевидно европейските бизнесмени са съвсем наясно с това. Но те знаят и, че печалбите от инвестициите в Русия могат да бъдат много големи. Както подчертава Шарма: „това, което отличава Русия от много други, богати на петрол държави, е качеството на нейния човешки капитал, което позволява на страната по-бързо да се доближи и дори да се слее с по-развитите държави, по отношение на проспериращата делова и потребителска култура”.

Така, въпреки прогнозите на някои американски експерти, British Petroleum ( BP ), която беше подложена на сериозен натиск в спора за експлоатацията на Ковиктинското газово находище в Сибир, вместо да се изтегли от Русия предпочете да разшири бизнеса си в страната, влизайки в «стратегически съюз» с «Газпром». При това, след като беше принудена да продаде 63% от дела си в Russia Petroleum . Както отбеляза по този повод германското списание „Шпигел”: „Урокът, който всички големи международни компании научават в Русия е, че при сегашната висока ценова конюнктура е много трудно да оцелееш без да имаш местен партньор, т.е. без помощта на руснаците, които не изпитват нужда от нищо, на фона на съвременните технологии и външната експанзия”. Според германските експерти на „Шпигел”: „Ръководителите на ВР твърдят, че вече са си върнали почти 8 млрд. долара от вложените в Русия инвестиции. Компанията не може да си позволи да загуби предприятията си там, още повече, че те представляват 20% от световните и запаси и осигуряват 25% от цялата продукция и 10% от печалбата и. Тоест BP със сигурност ще остане още дълго в Русия”.

Американските стратези очевидно се дразнят от това, че европейските столици вече не се консултират с Вашингтон по въпросите, касаещи сътрудничеството им с Москва в енергийната сфера. Европейският комисар по енергетиката Андрис Пиебалгс достатъчно откровено заяви пред „Радио Свобода”, че „нямаме основание да се съмняваме в надеждността на Русия като доставчик, тъй като финансовите интереси на тази страна, гарантират изпълнението на поетите от нея обещания. От Москва обаче можем да очакваме действия, които ще бъдат добри преди всичко за самата Русия. При всички случаи мисля, че трябва да бъдем позитивно настроени”.

По-нататък Пиебалгс намеква, че Вашингтон би могъл да помогне на Европа, ако отмени санкциите срещу Иран. Според него: „ние, разбира се, се надяваме, че ще успеем да решим проблема с обогатяването на уран в Иран, тъй като тази страна притежава огромен потенциал за енергийни доставки”.

Лесно можем да открием взаимната връзка между тези, на пръв поглед, съвършено различни събития и мащабната руско-италианска газова сделка, обявена в навечерието на заминаването на Путин за Загреб. Както вече споменах, същността и е изграждането (от „Газпром” и ENI ) на нов газопровод от Русия към Европа, на стойност 10 млрд. долара и капацитет 30 млрд. куб. м – т.нар. „Южен поток”. Държавите, разположени по маршрута на тръбопровода (с двете му разклонения), ще разполагат с миноритарни дялове в проекта, но, което е по-интересното в случая, не се предвижда осъществяването на никакви транзитни сделки (в Загреб Путин заяви, че Русия остава единствения посредник при продажбата на „своя” природен газ в Европа). Очаква се, че „Южен поток” ще транзитира газ от Централна Азия и Сибир. В тази ситуация, американските стратези очевидно не се чувстват никак уютно. Те са наясно, че при подобно разпределение, стратегически погледнато, страната им рискува скоро съвсем да излезе от „голямата игра”, както и, че вече е много изостанала в надпреварата за централноазиатския природен газ. Междувременно Русия се готви да стъпи в същата онази уютна и ексклузивна зона, която Вашингтон създаде за себе си на Балканите от отломките на бивша Югославия.

Изкуството на kuzushi

Самият Путин подчерта стратегическото значение на всички тези събития в изказването си на енергийния форум в Загреб. Той обърна специално внимание на факта, че през 2006 Русия е доставила около 73 млрд. куб. м природен газ в Южна и Югоизточна Европа (т.е. половината от целия руски износ на газ за Европа), както и 59 млн. тона петрол. Путин декларира, че страната му се стреми към партньорство, основаващо се на принципа за „баланс на интересите” и очерта огромния потенциал за сътрудничество, като се започне от продажбата на руския природен газ и подобряване на енергийната инфраструктура на Балканите, използването на региона като един от основните транспортни маршрути за руския газ, изграждането на подземни газохранилища в редица балкански страни, развитие на газовата мрежа на Македония и разширяване на тези в Албания и Косово, както и в Южна Сърбия, участие в приватизацията и модернизацията на енергийните мощности в балканските държави, реконструкцията на енергийните обекти от социалистическата епоха в региона и ускореното строителство на регионални енергийни транзитни „хъбове” (т.е. разпределителни центрове). Руският президент отдели специално внимание на електроенергийния сектор, предлагайки синхронизирането на енергийните системи на Западна, Централна и Южна Европа, с тези на страните-членки на ОНД и на Прибалтика. Путин отбеляза, че: „Осъществяването на този проект ще ни позволи да създадем верига от електроенергийни системи, включително енергиен пръстен, който да обхваща целия Черноморски регион, обединявайки всички страни, разположени в него. Това пък би ни позволило да формулираме и въведем в действие основните параметри на един бъдещ общ енергиен пазар”.

Руският вестник „Комерсант” резюмира всички, лансирани през последните месеци, дългосрочни инициативи на Москва по следния начин: „Природният газ ще постъпва в Европа от различни посоки, ограждайки я в своеобразен пръстен, но този газ винаги ще принадлежи на Русия, или на държави, които Москва контролира твърдо, често дори прекалено твърдо”.

Основната част на написания от Путин учебник по джудо, за който споменах в началото, е посветена на т.нар. kuzushi – т.е. изкуството да извадиш противника си от равновесие. Страница след страница, с помощта на подробни рисунки, Путин обстойно обяснява същността на осемте завършващи хвърляния, които трябва да се използват, ако първоначалната атака срещу противника се окаже неуспешна. Последното развитие на енергийната политика в Южна и Югоизточна Европа би трябвало да накара Вашингтон сериозно да се замисли за това, колко още „завършващи хвърляния” ще направи Путин до март 2008, т.е. преди да напусне Кремъл.

Оставащата дотогава половин година може да се окаже достатъчно дълъг период, в чисто политически план. Какво ще стане, ако през това време европейците също решат да възприемат правилата на джудото, докато американците продължат да затъват в близкоизточното блато? В крайна сметка, онова, което Путин внушава в книгата си, е разбираемо за всеки европейски читател – според руския президент, джудото се основава на максималната концентрация на вниманието, контролираната диета и дисциплинирания живот, като цяло. Тоест, грубата физическа сила съвсем не е задължителна.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Някои вероятно си спомнят, че през 2004 руският президент Владимир Путин издаде една доста интересна книга, посветена на класическото джудо, със заглавие „Джудото: история, теория и практика”. В нея той описва, как, използвайки тактиката на „минимални усилия и максимален ефект”, можете да докарате противника си до сигурна загуба. Като печелившата формула в случая е: «да отстъпиш за да победиш».

Когато, през юли 2007, Путин се появи в Загреб за да се включи в С рещата на държавните глави на страните от Югоизточна Европа по въпросите на енергетиката, си припомних един от съветите, съдържащи се в книгата му: вместо да „забиваш пети в земята, опитвайки се да спреш атакуващият те противник”, е достатъчно да се отдръпнеш в последния момент за го да накараш да загуби равновесие и да падне. Като, колкото по-тежък е съперникът, толкова по трудно ще му бъде да реагира адекватно.

Сега нека видим, как руснаците прилагат това правило в политиката. Както е известно, сред външнополитическите събития, останали в наследство от администрацията на предишния американски президент Бил Клинтън, беше, че унижавайки Русия на Елцин, събирайки подплашените европейци в „една кошара” и действайки едностранно, Вашингтон набързо разглоби на съставните и части бивша Югославия. При това положение, на обърканата световна общност не и оставаше нищо друго, освен да наблюдава (повече или по-малко безучастно), как американците използват огромните си възможности за да наложат исканите от тях промени в Европа.

Но, когато „плодовете” от тази операция на САЩ – Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, заедно с Гърция, България, Румъния и Албания, решиха да проведат първия на Балканите енергиен форум на най-високо ниво в хърватската столица Загреб, те постлаха „червеното килимче”, предназначено за специалния гост на тази среща, не за американския, а за руския президент Путин. Тоест, въпреки всички усилия, предприети през последните 10-15 години от Вашингтон за изтласкването на Русия от региона, тя очевидно няма никакво намерение да го напуска. И днес отново се връща на Балканите, които, между другото, са част и от нейната, собствена история.

Путин пристигна в Загреб, непосредствено след няколко знакови събития. Само ден преди това, в Рим беше обявено, че Русия и Италия са постигнали историческо споразумение за съвместното изграждане на онова, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „газопровод към центъра на Европа” (става дума за подписаното на 23 юни между „Газпром” и италианската Е NI споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток” – б.р.). Съобщението се появи четири седмици след като Москва, посредством серия от мащабни енергийни сделки с Виена, извърши истински преврат в проекта за газопровода „Набуко”, лансиран от Вашингтон за да не допусне руснаците в новата си сфера на влияние в Южна и Югоизточна Европа.

От Загреб Путин замина за поредната среща на Организацията за черноморско сътрудничество (ОЧИС) в Истанбул, където целта му беше да постигне консолидирането на руско-турското стратегическо сътрудничество и ограничаване на американското влияние в черноморския регион. В речта си на срещата, той се обяви за сключването на дългосрочни енергийни договори между черноморските държави. Така, само за 72 часа, беше преначертана енергийната карта на Европа.

Австрийският валс

Русия реши да действа светкавично, за да консолидира изгодата от постигнатите през май енергийни споразумения с Казахстан и Туркменистан. Наред с всичко друго, по време на срещата в Астана беше постигнато и съгласие за разширяване пропусквателната способност на газопроводите от съветско време, свързващи Централна Азия с Русия, за увеличаване на износа на природен газ през руските тръбопроводи, за разширяване на руското участие в развитието на газовата индустрия на Туркменистан, както и за дългосрочен износ на казахстански петрол през руските тръбопроводи.

В резултат от всичко това, както с горчивина отбеляза един известен американски анализатор: „през май 2007 западната енергийна политика в Евразия просто рухна и Русия е на път да ликвидира окончателно всички западни проекти за доставката на петрол и природен газ от Централна Азия директно в Европа... Като цяло, майските споразумения означават стратегическо поражение на десетгодишната политика на САЩ, насочена към гарантиране на пряк достъп до петрола и природния газ на Централна Азия. Паралелно с това, руснаците ликвидираха в зародиш и опита на Европейския съюз от 2006 да провежда аналогична политика”.

След срещата в Централна Азия, Москва обърна поглед на Запад, т.е. към Балканите. През последното десетилетие американският подход към Балканите и Черноморския регион включваше упоритото преследване на няколко конкретни геополитически цели: продължаващо разширяване на НАТО в региона и превръщането му в мост за по-нататъшно разширяване на пакта към Южен Кавказ; систематично ерозиране на руското влияние; създаване на военни бази на САЩ (т.нар. “ lily pads ” ) в България и Румъния; дискретно подпомагане на регионалните съюзи срещу Русия (от типа на ГУАМ) и формирането на стратегическо пространство между Германия и нейния руски партньор. Москва обаче, успешно използва енергийната карта за да пробие „санитарния кордон”, който Вашингтон се опитваше да изгради. Три знакови събития белязаха руското завръщане на Балканите. Първото беше онова, което притеснените американски експерти, нарекоха „руския аншлус на Австрия”. Причината беше посещението (в края на май) на Путин във Виена, поставило основите на превръщането на тази страна в ключов „разпределителен възел” за природния газ, доставян от Русия.

Путин се появи в австрийската столица веднага след напрегнатата среща с ЕС, провела се в Самара, на Волга. Москва очевидно беше раздразнена от липсата на стратегическо мислене от страна на Брюксел и отсъствието на каквато и да било последователна европейска политика спрямо Русия, както и от това, че напоследък Съюзът отново изглежда склонен да се вслушва във внушенията на Вашингтон.

Затова Москва сметна за по-полезно да концентрира усилията си за създаване на партньорски отношения с отделни членки на ЕС, на двустранна основа, вместо със Съюза, като цяло. В това отношение, Путин изглежда намери подходящия партньор в лицето на Виена. Впрочем, Австрия има 40-годишен опит на тясно сътрудничество с Русия в енергийната сфера. През септември миналата година, австрийците сключиха дългосрочен договор с Русия, според който „Газпром” ще покрива 80% от потребностите на страната от природен газ (9 млрд. куб. м годишно), през следващите 20 години.

При посещението на Путин във Виена беше уговорено изграждането на първата секция от газови хранилища, край Залцбург, чиито общ обем е 2,4 млрд. куб. м. Те се изграждат от „Газпром”, като стойността им е 260 млн. евро. След завършването си, през 2011, това ще е второто по големина газохранилище в Европа. Малко преди това, Австрия позволи на „Газпром” да се включи в изграждането и експлоатацията на оценяваната като особено перспективна вътрешна газоразпределителна система на Залцбург, Каринтия и Щирия, покриващи половината от общо 9-те австрийски области. За Русия, това беше първото споразумение от подобен род на европейския пазар (руснаците продават природния газ в Австрия по 240 долара за хиляда куб. м, макар, че австрийският потребител плаща за него не по-малко от 1000 долара). Всъщност, посещението на Путин целеше, преди всичко, нарастване ролята на Австрия като основен и най-важен разпределител на газовите доставки и транзита на руския газ към Италия, Франция и Германия – в Западна Европа, към – Унгария, в Централна Европа, и към Словения и Хърватия – на Балканите.

Обемът на транзитните доставки на руски газ през Австрия, вече надминава 30 млрд. куб. м, годишно. Ключова особеност на този механизъм е, че „Газпром” сам осъществява транзита на своя газ на австрийска територия. По време на последното посещение на Путин във Виена, руският концерн подписа меморандум за взаимно разбирателство с австрийския си партньор OMV Gas International , според което последният ще придобие дял от Austria ' s Central European Gas Hub , контролиращ газовите доставки за Централна Европа. Освен това, „Газпром” и ОМV ще изграждат в Баумгартен, край Виена, нов Централен европейски газов възел и Център за управление на газовия транзит, които ще бъдат най-големите в континентална Европа. Отрицателната американска реакция на всички тези поректи е свързана с това, че те, както изглежда, са последния гвоздей, който Путин заби в ковчега на проекта за изграждането на газопровода „Набуко”. Последният усилено се лансираше от САЩ за транзита на централноазиатски природен газ от турското черноморски пристанище Ерзурум до Австрия, заобикаляйки Русия. Иронията е, че именно австрийската компания OMV Gas Inetrnational трябваше да стане оператор на „Набуко”. Документите, подписани във Виена обаче, са доказателство, че Путин, вероятно, е успял да убеди Австрия, че „Газпром” ще може безпроблемно да снабдява Централна Европа с природен газ и няма никаква реална необходимост от „Набуко”. В тази връзка, известен руски анализатор отбеляза с известно злорадство, че „днес бъдещето на „Набуко” изглежда доста мрачно”. Като цяло, в светлината на тристранната среща в Централна Азия, на 11-13 май, последвалото посещение на Путин в Австрия показа достатъчно ясно, че:

- „Газпром” разширява дела си на австрийския пазар;

- руският газов гигант получава пряк достъп до европейските потребители;

- Русия ще използва Австрия като транзитен коридор за овладяването на други европейски пазари;

- надеждите на Вашингтон, свързани с „Набуко”, засега търпят провал;

- Москва ще се свърже с балканските страни и през Австрия, което пък означава крах на американската стратегия за изтласкването на Русия от региона.

Енергийният фактор в балканската геополитика

През миналата 2006, Косово обяви старта на международна надпревара, свързана с приватизацията на енергийния сектор на областта. Тя ще включва изграждането на електроцентрала с мощност 2100 МВт, обновяването на една по-стара централа и изграждането на фабрика за лигнигни въглища, която ще захранва и двата ТЕЦ-а. Общата стойност на проекта е около три млрд. евро, като той ще трябва да се изплати като покрие големите енергийни нужди на областта и даде възможност за износ на електроенергия в Албания, Черна гора и, вероятно, Босна и Херцеговина. Тоест, става дума за енергиен пазар, обслужващ около 10 млн. души.

Оставяйки настрана законността на подобен проект (поради все още неуточнения статут на Косово), си струва да отбележим, че интерес към него проявяват главно страни, поддържащи, повече или по-малко, добри отношения със САЩ – Чехия, Италия, Германия и Гърция, както, разбира се, и много американски компании. Прави впечатление отсъствието на фирми от Русия и Франция, а победителят със сигурност ще трябва да се съобразява с американската политика в региона.

Откакто Владимир Путин стана президент, Русия се превърна в ключов участник в голямата икономическа „игра”, свързана с изграждането на различни тръбопроводи за доставката на енергоносители от Изток на Запад. Днес най-малко 25% от нуждите на ЕС от природен газ и петрол се покриват от Русия. За някои страни този процент е значително по-висок – така за Словения той е 60% а за Румъния и Словакия – почти 100% (става дума за природния газ, а не за петрола). Нещо повече, прогнозите сочат ръст на енергийната зависимост на ЕС, като през 2030 Съюзът ще получава от Русия 76% от петрола и 93% от необходимия му природен газ. Ако към това се добавят политическите проблеми, поставящи под въпрос сигурността на доставките от Близкия изток, както и близостта на руския пазар, изглежда очевидно, че влиянието на Русия ще нараства.

Някои вероятно си спомнят, че през 2004 руският президент Владимир Путин издаде една доста интересна книга, посветена на класическото джудо, със заглавие „Джудото: история, теория и практика”. В нея той описва, как, използвайки тактиката на „минимални усилия и максимален ефект”, можете да докарате противника си до сигурна загуба. Като печелившата формула в случая е: «да отстъпиш за да победиш».

Когато, през юли 2007, Путин се появи в Загреб за да се включи в С рещата на държавните глави на страните от Югоизточна Европа по въпросите на енергетиката, си припомних един от съветите, съдържащи се в книгата му: вместо да „забиваш пети в земята, опитвайки се да спреш атакуващият те противник”, е достатъчно да се отдръпнеш в последния момент за го да накараш да загуби равновесие и да падне. Като, колкото по-тежък е съперникът, толкова по трудно ще му бъде да реагира адекватно.

Сега нека видим, как руснаците прилагат това правило в политиката. Както е известно, сред външнополитическите събития, останали в наследство от администрацията на предишния американски президент Бил Клинтън, беше, че унижавайки Русия на Елцин, събирайки подплашените европейци в „една кошара” и действайки едностранно, Вашингтон набързо разглоби на съставните и части бивша Югославия. При това положение, на обърканата световна общност не и оставаше нищо друго, освен да наблюдава (повече или по-малко безучастно), как американците използват огромните си възможности за да наложат исканите от тях промени в Европа.

Но, когато „плодовете” от тази операция на САЩ – Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения, заедно с Гърция, България, Румъния и Албания, решиха да проведат първия на Балканите енергиен форум на най-високо ниво в хърватската столица Загреб, те постлаха „червеното килимче”, предназначено за специалния гост на тази среща, не за американския, а за руския президент Путин. Тоест, въпреки всички усилия, предприети през последните 10-15 години от Вашингтон за изтласкването на Русия от региона, тя очевидно няма никакво намерение да го напуска. И днес отново се връща на Балканите, които, между другото, са част и от нейната, собствена история.

Путин пристигна в Загреб, непосредствено след няколко знакови събития. Само ден преди това, в Рим беше обявено, че Русия и Италия са постигнали историческо споразумение за съвместното изграждане на онова, което „Уолстрийт джърнъл” нарече „газопровод към центъра на Европа” (става дума за подписаното на 23 юни между „Газпром” и италианската Е NI споразумение за изграждането на газопровода „Южен поток” – б.р.). Съобщението се появи четири седмици след като Москва, посредством серия от мащабни енергийни сделки с Виена, извърши истински преврат в проекта за газопровода „Набуко”, лансиран от Вашингтон за да не допусне руснаците в новата си сфера на влияние в Южна и Югоизточна Европа.

От Загреб Путин замина за поредната среща на Организацията за черноморско сътрудничество (ОЧИС) в Истанбул, където целта му беше да постигне консолидирането на руско-турското стратегическо сътрудничество и ограничаване на американското влияние в черноморския регион. В речта си на срещата, той се обяви за сключването на дългосрочни енергийни договори между черноморските държави. Така, само за 72 часа, беше преначертана енергийната карта на Европа.

Австрийският валс

Русия реши да действа светкавично, за да консолидира изгодата от постигнатите през май енергийни споразумения с Казахстан и Туркменистан. Наред с всичко друго, по време на срещата в Астана беше постигнато и съгласие за разширяване пропусквателната способност на газопроводите от съветско време, свързващи Централна Азия с Русия, за увеличаване на износа на природен газ през руските тръбопроводи, за разширяване на руското участие в развитието на газовата индустрия на Туркменистан, както и за дългосрочен износ на казахстански петрол през руските тръбопроводи.

В резултат от всичко това, както с горчивина отбеляза един известен американски анализатор: „през май 2007 западната енергийна политика в Евразия просто рухна и Русия е на път да ликвидира окончателно всички западни проекти за доставката на петрол и природен газ от Централна Азия директно в Европа... Като цяло, майските споразумения означават стратегическо поражение на десетгодишната политика на САЩ, насочена към гарантиране на пряк достъп до петрола и природния газ на Централна Азия. Паралелно с това, руснаците ликвидираха в зародиш и опита на Европейския съюз от 2006 да провежда аналогична политика”.

След срещата в Централна Азия, Москва обърна поглед на Запад, т.е. към Балканите. През последното десетилетие американският подход към Балканите и Черноморския регион включваше упоритото преследване на няколко конкретни геополитически цели: продължаващо разширяване на НАТО в региона и превръщането му в мост за по-нататъшно разширяване на пакта към Южен Кавказ; систематично ерозиране на руското влияние; създаване на военни бази на САЩ (т.нар. “ lily pads ” ) в България и Румъния; дискретно подпомагане на регионалните съюзи срещу Русия (от типа на ГУАМ) и формирането на стратегическо пространство между Германия и нейния руски партньор. Москва обаче, успешно използва енергийната карта за да пробие „санитарния кордон”, който Вашингтон се опитваше да изгради. Три знакови събития белязаха руското завръщане на Балканите. Първото беше онова, което притеснените американски експерти, нарекоха „руския аншлус на Австрия”. Причината беше посещението (в края на май) на Путин във Виена, поставило основите на превръщането на тази страна в ключов „разпределителен възел” за природния газ, доставян от Русия.

Путин се появи в австрийската столица веднага след напрегнатата среща с ЕС, провела се в Самара, на Волга. Москва очевидно беше раздразнена от липсата на стратегическо мислене от страна на Брюксел и отсъствието на каквато и да било последователна европейска политика спрямо Русия, както и от това, че напоследък Съюзът отново изглежда склонен да се вслушва във внушенията на Вашингтон.

Затова Москва сметна за по-полезно да концентрира усилията си за създаване на партньорски отношения с отделни членки на ЕС, на двустранна основа, вместо със Съюза, като цяло. В това отношение, Путин изглежда намери подходящия партньор в лицето на Виена. Впрочем, Австрия има 40-годишен опит на тясно сътрудничество с Русия в енергийната сфера. През септември миналата година, австрийците сключиха дългосрочен договор с Русия, според който „Газпром” ще покрива 80% от потребностите на страната от природен газ (9 млрд. куб. м годишно), през следващите 20 години.

При посещението на Путин във Виена беше уговорено изграждането на първата секция от газови хранилища, край Залцбург, чиито общ обем е 2,4 млрд. куб. м. Те се изграждат от „Газпром”, като стойността им е 260 млн. евро. След завършването си, през 2011, това ще е второто по големина газохранилище в Европа. Малко преди това, Австрия позволи на „Газпром” да се включи в изграждането и експлоатацията на оценяваната като особено перспективна вътрешна газоразпределителна система на Залцбург, Каринтия и Щирия, покриващи половината от общо 9-те австрийски области. За Русия, това беше първото споразумение от подобен род на европейския пазар (руснаците продават природния газ в Австрия по 240 долара за хиляда куб. м, макар, че австрийският потребител плаща за него не по-малко от 1000 долара). Всъщност, посещението на Путин целеше, преди всичко, нарастване ролята на Австрия като основен и най-важен разпределител на газовите доставки и транзита на руския газ към Италия, Франция и Германия – в Западна Европа, към – Унгария, в Централна Европа, и към Словения и Хърватия – на Балканите.

Обемът на транзитните доставки на руски газ през Австрия, вече надминава 30 млрд. куб. м, годишно. Ключова особеност на този механизъм е, че „Газпром” сам осъществява транзита на своя газ на австрийска територия. По време на последното посещение на Путин във Виена, руският концерн подписа меморандум за взаимно разбирателство с австрийския си партньор OMV Gas International , според което последният ще придобие дял от Austria ' s Central European Gas Hub , контролиращ газовите доставки за Централна Европа. Освен това, „Газпром” и ОМV ще изграждат в Баумгартен, край Виена, нов Централен европейски газов възел и Център за управление на газовия транзит, които ще бъдат най-големите в континентална Европа. Отрицателната американска реакция на всички тези поректи е свързана с това, че те, както изглежда, са последния гвоздей, който Путин заби в ковчега на проекта за изграждането на газопровода „Набуко”. Последният усилено се лансираше от САЩ за транзита на централноазиатски природен газ от турското черноморски пристанище Ерзурум до Австрия, заобикаляйки Русия. Иронията е, че именно австрийската компания OMV Gas Inetrnational трябваше да стане оператор на „Набуко”. Документите, подписани във Виена обаче, са доказателство, че Путин, вероятно, е успял да убеди Австрия, че „Газпром” ще може безпроблемно да снабдява Централна Европа с природен газ и няма никаква реална необходимост от „Набуко”. В тази връзка, известен руски анализатор отбеляза с известно злорадство, че „днес бъдещето на „Набуко” изглежда доста мрачно”. Като цяло, в светлината на тристранната среща в Централна Азия, на 11-13 май, последвалото посещение на Путин в Австрия показа достатъчно ясно, че:

- „Газпром” разширява дела си на австрийския пазар;

- руският газов гигант получава пряк достъп до европейските потребители;

- Русия ще използва Австрия като транзитен коридор за овладяването на други европейски пазари;

- надеждите на Вашингтон, свързани с „Набуко”, засега търпят провал;

- Москва ще се свърже с балканските страни и през Австрия, което пък означава крах на американската стратегия за изтласкването на Русия от региона.

Енергийният фактор в балканската геополитика

През миналата 2006, Косово обяви старта на международна надпревара, свързана с приватизацията на енергийния сектор на областта. Тя ще включва изграждането на електроцентрала с мощност 2100 МВт, обновяването на една по-стара централа и изграждането на фабрика за лигнигни въглища, която ще захранва и двата ТЕЦ-а. Общата стойност на проекта е около три млрд. евро, като той ще трябва да се изплати като покрие големите енергийни нужди на областта и даде възможност за износ на електроенергия в Албания, Черна гора и, вероятно, Босна и Херцеговина. Тоест, става дума за енергиен пазар, обслужващ около 10 млн. души.

Оставяйки настрана законността на подобен проект (поради все още неуточнения статут на Косово), си струва да отбележим, че интерес към него проявяват главно страни, поддържащи, повече или по-малко, добри отношения със САЩ – Чехия, Италия, Германия и Гърция, както, разбира се, и много американски компании. Прави впечатление отсъствието на фирми от Русия и Франция, а победителят със сигурност ще трябва да се съобразява с американската политика в региона.

Откакто Владимир Путин стана президент, Русия се превърна в ключов участник в голямата икономическа „игра”, свързана с изграждането на различни тръбопроводи за доставката на енергоносители от Изток на Запад. Днес най-малко 25% от нуждите на ЕС от природен газ и петрол се покриват от Русия. За някои страни този процент е значително по-висок – така за Словения той е 60% а за Румъния и Словакия – почти 100% (става дума за природния газ, а не за петрола). Нещо повече, прогнозите сочат ръст на енергийната зависимост на ЕС, като през 2030 Съюзът ще получава от Русия 76% от петрола и 93% от необходимия му природен газ. Ако към това се добавят политическите проблеми, поставящи под въпрос сигурността на доставките от Близкия изток, както и близостта на руския пазар, изглежда очевидно, че влиянието на Русия ще нараства.

Страница 2

Отношенията между ЕС и Русия много тясно касаят Балканите, заради значението на региона като своеобразен „хъб” (т.е. разпределителен център), от който различни проекти ще трябва да гарантират транзита на енергоносители. В същото време политическите условия в балканските страни ще продължат да бъдат сериозен проблем за европейските държави, които поне досега не показват, че могат успешно да го решат. Това, което е ясно обаче е, че в основата на тяхната политика в района на Балканите, стои именно енергийният фактор.

Що се отнася до новият френски президент Никола Саркози, неговата балканска политика ще се различава от тази, провеждана от администрацията на предшественика му Ширак. Както е известно, на последната среща на Г-8, Ширак предложи отлагане на резолюцията за Косово, без да даде ясни гаранции, че в крайна сметка френската позиция по нея ще бъде положителна. Саркози обаче обяви в края на август, че подкрепя предоставянето на „контролирана независимост” на областта. Засега изглежда, че Франция се нуждае от повече време за да си осигури по-добри позиции в Югоизточна Европа, предвиждайки относителния спад на американското и ръста на германското и руското влияние в региона.

По отношение на германската политика на Балканите, засега са ясни две неща – Берлин би искал да поддържа връзки и добри отношения с всички фактори в региона и, в същото време, индиректно подкрепя Русия в нейния антагонизъм със САЩ.

Русия продължава да укрепва позициите си на основен доставчик на енергоносители за Европа, а Балканите се очертават като един от най-важните маршрути на енергийния транзит. Разбира се, това е само един от аспектите на руската експанзия, в крайна сметка целта на Москва е спечелването на максимално широко пространство за бъдещи геополитически маньоври.

През лятото на 2007 беше подписано споразумението за поредна грандиозна сделка между Атина, София, Рим и Москва, предвиждащо изграждането на газопровод, който ще свърже руското пристанище Джубга с българското Варна, минавайки по дъното на Черно море и продължавайки от България съм Северна Гърция и Южна Италия – т.нар. „Южен поток”. Дължината на тръбопровода е 3200 км и се очаква по него да бъдат транзитирани около 30 млрд. куб. м, природен газ годишно. Общата стойноста на проекта е над 10 млрд. долара.

Турция ще бъде сред засегнатите от евентуалната му реализация, тъй като тръбопроводът ще заобикаля нейната територия, ограничавайки възможностите и да играе по-важна роля в регионалната енергийна политика. Същото се отнася и за Иран, който ще се окаже частично „изключен” от европейския пазар. Нещо повече, значението на реализацията на проекта за бъдещето на т.нар. Обща европейска енергийна политика трудно може да се преоцени. От България тръбопроводът най-вероятно ще се разклони на две части – едната ще се насочи към Южна Австрия или Северна Италия, а другата ще преминава през Северна Гърция и ще стига от Отранто, в Южна Италия, точно срещу гръцкия остров Корфу. Този мащабен проект следва да бъде реализиран до края на 2009 и ще се финансира от италианската корпорация ENI и руския гигант „Газпром”.

В началото на 2007 беше осъществена и друга крупна сделка, касаеща енергийните маршрути на Балканите. Става дума за петролопровода Бургас-Александруполис, като руснаците ще разполагат с 51%-ов дял в него. Беше постигнато и предварително споразумение за изграждането на тръбопровод Констанца-Триест, който трябва да свърже Черно море с Адриатика, през Централните Балкани. Да не забравяме и, че турско-гръцко-италианският газопровод (т.нар. проект „Посейдон”), който трябва да улесни износа на енергоносители от Азербайджан за Западна Европа, също ще минава през територията на Балканите.

Единствено последният се ползва с пълната американска подкрепа, към останалите проекти Вашингтон, поне засега, демонстрира мълчаливо неодобрение. Обяснението е, че през последното десетилетие американската политика на Балканите се основаваше на презумпцията, че Русия е слаба, а Европа не е склонна на инвестира политически капитал в региона. Напротив, днешният политически климат в Югоизточна Европа е благоприятен за руската икономическа експанзия, докато европейските „играчи” и, особено, Германия трескаво търсят източници на енергоносители и нови пазари за да могат да оцелеят на все по-конкурентната световна сцена, тласкани от глобализационните промени, появата на новите източни гиганти – Китай и Индия и непредвимостта на събитията в арабско-ислямския свят.

След като политическата стратегия на САЩ от 90-те години на миналия век изглежда все по-неадекватна на новите условия, американските външнополитически експерти трескаво се стремят да предефинират нейните основни цели и, в същото време, да избегнат възможни обвинения за грешките, допуснати в миналото. Все пак, възможността за радикална промяна в балканската политика на САЩ изглежда малко вероятна, дори и заради това, че великите сили рядко са склонни да признаят допуснатите грешки, за да не навредят на международния си престиж и позиции. Ето защо, постигането на някакво споразумение с Русия, относно енергийните маршрути на Балканите и статута на Косово ще стане постепенно и след внимателната преценка на възможните компромиси и на резултатите от преките преговори на различни нива между Вашингтон и Москва.

Стратегическата цел на САЩ е да могат поне да съхранят влиянието си в Евразия и на Балканите, като нейна интегрална част. Значението на региона е най-вече като „хъб” на западните енергийни потребности и руските амбиции. Нещо повече, близостта му до Близкия изток и Северна Африка, гарантират на региона, специално място в стратегическите планове и съображения на Лондон, Вашингтон, Москва, Париж, Берлин и Пекин. Следващите месеци вероятно ще ни направят свидетели на нови интриги и (което е по-важното в случая) ще очертаят победителите и губещите в „голямата енергийна игра” на ХХІ век.

Днес Балканите отново са в състояние на преход – повече от всякога, от времето на старта на преговорите в Рамбуйе (1998) насам. Възможни са различни сценарии, чието развитие ще зависи от руските амбиции, от желанието на Вашингтон да преговаря или да „манипулира” хода на промените в региона, както и от способността на европейците да влияят върху тях. В играта ще бъдат въвлечени и други не-държавни „играчи”, като организираните престъпни синдикати, ислямистките терористични групи или всевъзможните международни неправителствени организации, доколкото техните жизнени интереси също ще бъдат засегнати, по един или друг начин, от това, какво окончателно „решение за Балканите” ще бъде наложено в крайна сметка.

Пътят към сърцето на Европа

Очевидно, стратегията на Вашингтон за обединяване на държавите от ЕС, на основата на антируските настроения, свързани с проблемите на енергийната сигурност, не действа толкова успешно, колкото вероятно би се искало на самите американци. Нещата опират и до това, че европейските страни продължават да смятат Русия за привлекателен търговски партньор. Чуждите инвестиции в тази страна нарастнаха със 180% през първите три месеца на 2007, в сравнение със същия период на миналата година, достигайки 24,6 млрд. долара.

От тях, американските инвестиции бяха само 364 млн. долара, всички останали бяха от Европа. Както отбелязва в „Нюзуик” експертът по новоформиращите се пазари от Morgan Stanley Investment Ручир Шарма, днешна Русия е едновременно и държавна, и свободно развиваща се икономика. Очевидно европейските бизнесмени са съвсем наясно с това. Но те знаят и, че печалбите от инвестициите в Русия могат да бъдат много големи. Както подчертава Шарма: „това, което отличава Русия от много други, богати на петрол държави, е качеството на нейния човешки капитал, което позволява на страната по-бързо да се доближи и дори да се слее с по-развитите държави, по отношение на проспериращата делова и потребителска култура”.

Така, въпреки прогнозите на някои американски експерти, British Petroleum ( BP ), която беше подложена на сериозен натиск в спора за експлоатацията на Ковиктинското газово находище в Сибир, вместо да се изтегли от Русия предпочете да разшири бизнеса си в страната, влизайки в «стратегически съюз» с «Газпром». При това, след като беше принудена да продаде 63% от дела си в Russia Petroleum . Както отбеляза по този повод германското списание „Шпигел”: „Урокът, който всички големи международни компании научават в Русия е, че при сегашната висока ценова конюнктура е много трудно да оцелееш без да имаш местен партньор, т.е. без помощта на руснаците, които не изпитват нужда от нищо, на фона на съвременните технологии и външната експанзия”. Според германските експерти на „Шпигел”: „Ръководителите на ВР твърдят, че вече са си върнали почти 8 млрд. долара от вложените в Русия инвестиции. Компанията не може да си позволи да загуби предприятията си там, още повече, че те представляват 20% от световните и запаси и осигуряват 25% от цялата продукция и 10% от печалбата и. Тоест BP със сигурност ще остане още дълго в Русия”.

Американските стратези очевидно се дразнят от това, че европейските столици вече не се консултират с Вашингтон по въпросите, касаещи сътрудничеството им с Москва в енергийната сфера. Европейският комисар по енергетиката Андрис Пиебалгс достатъчно откровено заяви пред „Радио Свобода”, че „нямаме основание да се съмняваме в надеждността на Русия като доставчик, тъй като финансовите интереси на тази страна, гарантират изпълнението на поетите от нея обещания. От Москва обаче можем да очакваме действия, които ще бъдат добри преди всичко за самата Русия. При всички случаи мисля, че трябва да бъдем позитивно настроени”.

По-нататък Пиебалгс намеква, че Вашингтон би могъл да помогне на Европа, ако отмени санкциите срещу Иран. Според него: „ние, разбира се, се надяваме, че ще успеем да решим проблема с обогатяването на уран в Иран, тъй като тази страна притежава огромен потенциал за енергийни доставки”.

Лесно можем да открием взаимната връзка между тези, на пръв поглед, съвършено различни събития и мащабната руско-италианска газова сделка, обявена в навечерието на заминаването на Путин за Загреб. Както вече споменах, същността и е изграждането (от „Газпром” и ENI ) на нов газопровод от Русия към Европа, на стойност 10 млрд. долара и капацитет 30 млрд. куб. м – т.нар. „Южен поток”. Държавите, разположени по маршрута на тръбопровода (с двете му разклонения), ще разполагат с миноритарни дялове в проекта, но, което е по-интересното в случая, не се предвижда осъществяването на никакви транзитни сделки (в Загреб Путин заяви, че Русия остава единствения посредник при продажбата на „своя” природен газ в Европа). Очаква се, че „Южен поток” ще транзитира газ от Централна Азия и Сибир. В тази ситуация, американските стратези очевидно не се чувстват никак уютно. Те са наясно, че при подобно разпределение, стратегически погледнато, страната им рискува скоро съвсем да излезе от „голямата игра”, както и, че вече е много изостанала в надпреварата за централноазиатския природен газ. Междувременно Русия се готви да стъпи в същата онази уютна и ексклузивна зона, която Вашингтон създаде за себе си на Балканите от отломките на бивша Югославия.

Изкуството на kuzushi

Самият Путин подчерта стратегическото значение на всички тези събития в изказването си на енергийния форум в Загреб. Той обърна специално внимание на факта, че през 2006 Русия е доставила около 73 млрд. куб. м природен газ в Южна и Югоизточна Европа (т.е. половината от целия руски износ на газ за Европа), както и 59 млн. тона петрол. Путин декларира, че страната му се стреми към партньорство, основаващо се на принципа за „баланс на интересите” и очерта огромния потенциал за сътрудничество, като се започне от продажбата на руския природен газ и подобряване на енергийната инфраструктура на Балканите, използването на региона като един от основните транспортни маршрути за руския газ, изграждането на подземни газохранилища в редица балкански страни, развитие на газовата мрежа на Македония и разширяване на тези в Албания и Косово, както и в Южна Сърбия, участие в приватизацията и модернизацията на енергийните мощности в балканските държави, реконструкцията на енергийните обекти от социалистическата епоха в региона и ускореното строителство на регионални енергийни транзитни „хъбове” (т.е. разпределителни центрове). Руският президент отдели специално внимание на електроенергийния сектор, предлагайки синхронизирането на енергийните системи на Западна, Централна и Южна Европа, с тези на страните-членки на ОНД и на Прибалтика. Путин отбеляза, че: „Осъществяването на този проект ще ни позволи да създадем верига от електроенергийни системи, включително енергиен пръстен, който да обхваща целия Черноморски регион, обединявайки всички страни, разположени в него. Това пък би ни позволило да формулираме и въведем в действие основните параметри на един бъдещ общ енергиен пазар”.

Руският вестник „Комерсант” резюмира всички, лансирани през последните месеци, дългосрочни инициативи на Москва по следния начин: „Природният газ ще постъпва в Европа от различни посоки, ограждайки я в своеобразен пръстен, но този газ винаги ще принадлежи на Русия, или на държави, които Москва контролира твърдо, често дори прекалено твърдо”.

Основната част на написания от Путин учебник по джудо, за който споменах в началото, е посветена на т.нар. kuzushi – т.е. изкуството да извадиш противника си от равновесие. Страница след страница, с помощта на подробни рисунки, Путин обстойно обяснява същността на осемте завършващи хвърляния, които трябва да се използват, ако първоначалната атака срещу противника се окаже неуспешна. Последното развитие на енергийната политика в Южна и Югоизточна Европа би трябвало да накара Вашингтон сериозно да се замисли за това, колко още „завършващи хвърляния” ще направи Путин до март 2008, т.е. преди да напусне Кремъл.

Оставащата дотогава половин година може да се окаже достатъчно дълъг период, в чисто политически план. Какво ще стане, ако през това време европейците също решат да възприемат правилата на джудото, докато американците продължат да затъват в близкоизточното блато? В крайна сметка, онова, което Путин внушава в книгата си, е разбираемо за всеки европейски читател – според руския президент, джудото се основава на максималната концентрация на вниманието, контролираната диета и дисциплинирания живот, като цяло. Тоест, грубата физическа сила съвсем не е задължителна.

* Авторът е индийски дипломат от кариерата, бивш посланик на страната в Узбекистан (1995-1998) и Турция (1998-2001)

{rt}

Поръчай онлайн бр.5 2020

списание Геополитика бр.5 2020 - Поръчай онлайн