Колониалната геополитика и геостратегия на Португалия

През 1999, разположеното в делтата на река Сицзян, пристанище Макау, под името Аомън, след повече от четири столетия и половина отново стана част от Китай. То бешео последното португалско колониално владение, част от една забележителна морско-търговска и колониална империя. Колониалната история на Португалия, разположена от най-ранни времена в края на познатия на европейците свят (“там, където свършвал континентът и започвал океанът”), е история на многобройни заговори, локални войни и преврати между князе, барони, принцове, епископи и кардинали, борещи се за власт, пари, земи и наследство. Завземането на нови територии обаче е подчинено на добре планирана тактика, осъществявана с много власт и организация, която превърнала малкото кралство от югозападната част на Пиренейския полуостров в обширна империя. По този начин, според Карастоянов (1997), Португалия извежда Средновековна Европа от тесните й рамки, разчупвайки континентално-ориентирания й характер.

Целта на настоящата статия е да се направи анализ на колониалната геополитика и геостратегия на Португалия. Свързани с главната цел, задачите, които си поставя авторът, са няколко: да се разгледа геополитическото положение на Европа в навечерието на Великите географски открития, да се разкрият особеностите на геопространството на Португалия и португалското общество през ХV век, да се очертаят отделните части на империята и да се изяснят причините и последствията от разпадането й. Темата продължава да е актуална, тъй като европейските желания за колониални притежания са в основата на съвременните глобализационни процеси, а португалските стремежи за морско-търговски монопол представляват първия в световната история опит за глобализация на планетарното пространство.

Географски детерминираната логика винаги търси адекватна хронологична рамка, чиито фокус се събира в понятиято геополитика. Същността на този термин е разкрита в трудовете на Карастоянов (1992, 1997) и Русев (1998, 2003). Геополитиката може да бъде определена като наука за пространствените изисквания на държавите и представлява приложение на природните, демографските, социалните и икономическите й особености в политиката. В широк смисъл, геополитиката е научна дисциплина, изучаваща влиянието на пространствените, природните и обществените фактори върху културно-политическите процеси в световен мащаб, в по-тесен смисъл се разглежда като наука за географското поведение на държавите, а в най тесен – като метод на политическата география. Геополитиката разглежда територията от гледна точка на държавата, определя се като обективно пространствено обяснение на историята и е логично свързана с политическата география, изследваща взаимодействието между политическите процеси и пространството и стремяща се да интерпретира политическата карта в различните исторически етапи. Наричана “капризното, но умно дете в географското семейство”, тя е свързана и с историческата география, тъй като днешната политическа география е утрешната историческа география. В основата на историческата география е историко-пространствената интерпретация на събитията и процесите в развитието на обществото и тя представлява пресечна точка между пространствената и хронологичната научна парадигма. За разлика от геополитиката, геостратегията се отличава с ясно изразен субективен характер и обяснява съответната геополитическа ситуация и стратегическата философия на държавите от гледна точка на географските фактори и географското положение. Историческата и политическата география, геополитиката и геостратегията са взаимносвързани и допълващи се науки.

Геополитическото положение на Европа в края на Средновековието

Както отбелязват Карастоянов и Русев (1998), географското положение е основна категория в географската наука, като неговото могъщо влияние определя различните насоки в политико-стопанското развитие на държавите. Особено висока стойност притежава геополитическото положение. То се характеризира с ясно изразена динамичност, явява се главен геополитически фактор, предопределящ историко-пространствената съдба на дадена територия и представлява комплексна оценка на природоресурсния, социално-икономическия и културно-политическия потенциал на съответното геопространство.

Според Пантев (2002), в края на Средновековието и в навечерието на Великите географски открития (края на Х V век) Европа представлява малък и гъстонаселен континент, твърде различен в отделните си части. Тогава, почти по едно и също време, се разпада Византия, приключва Стогодишната война между Англия и Франция, а от Иберийския полуостров са изгонени арабските нашественици. На изток, тъкмо започва териториалното разширение на Московското княжество, южно от което лежат степите, заети от номадските татарски орди, които чак до Х V ІІ век постоянно нападали източните райони на Европа. Многобройните германските племена от централните части на континента колонизират областите, известни по-късно като Прусия, Мекленбург, Померания и Силезия, и превръщат междуречието на Елба и Одер в плодородни полета. В края на Средновековието са прокарани трайните граници между германския и славянския свят. На север остават рядко населените Дания и Швеция, която по онова време владеела и територията на съвременна Финландия. По бреговете на Северно море се намират Нидерландиите. Силата на тяхната икономика е в мореплаването и търговията. На запад е разположено Френското кралство, разполагащо с едни от най-плодородните земи в Европа. Британският архипелаг е отделен от континента чрез тесния проток Ла Манш, а Англия окончателно се прев ръща в специфична държавна единица , чието ясно изразено преимуществ ено географско положение, било гаранция за бъдеще то и като морска и търговска сила. В центъра на Европа се издига планинската верига на Алпите, в чиято западната част си дава т среща френският, италианският и немският език и се появ ява Швейцария. В Източните Алпи се обособ ява Австрия – източната граница на германоезична Европа. Тя бързо се прев ръща във важна преграда срещу проникващите на запад османски турци. Обширната унгарска Пуста обединява маджарите, пристигнали по тези земи в началото на Х век В района на Средиземноморието пък се осъществяват мащабни търговски контакти с мюсюлманския свят, в чиято основа са подправките, като черен пипер, джинджифил и канела, целебни продукти като камфор или кардамом, парфюми, захар, скъпоценни камъни, бои (индиго, шафран) и ценни кожи. Тези стоки прониква т в Европа през Червено море, Персийския залив или през Централна Азия и басейна на Черно море, като в център на средиземноморската търговия се превръщат италианските градове Венеция и Генуа.

През 1453 се случ ва събитие, което развълнувало цяла Европа – турците превземат православната столица Константинопол и се отправ ят на запад, където окончателно биват спрени пред вратите на Виена чак през 1683. Геополитическата обстановка рязко се променя – прекъснати са търговските отношения с Изтока, от което страда цялата европейска икономика. Предстояло обаче откриването на Новия свят и на морски път до Индия. Всички тези събития водят до промяна в съотношението на силите в Европа. Обособ яват се отделни райони с различни географски характеристики, което предопределя и различната им геополитическа съдба.

Така, източната и централната част на континента ста ват място за развитие на телурократичните сили, разширява щи територията си чрез завземане на съседни земи и увеличаващи по този начин демографските и природните си възможности за развитие на едно по-богато и разнообразно стопанство. По различно време тези народи създа ват силни сухоземни империи – Руската, Османската, Австро-Унгарската. По атлантическия бряг пък израстват няколко таласокрации, за които морето е най-важния източник за нарастване на политическия и икономическия просперитет. Първи сред тях са Испания и Португалия, последвани от Великобритания, Нидерландия и Франция (която единствена може да се смята както за морска, така и за сухоземна сила). Иберийският полуостров е другия район в Европа, където християнството и исляма влиза т в пряк военен сблъсък. Приблизително по същото време, в което османците се настан яват в Източна Европа, арабите би ват окончателно изгонени от Западна. Към началото на Х V І в ек С редиземноморието вече представлява затворен басейн и арена на много морски битки, а търговията се ориентира към атлантическите пристанища и , най-вече, към Лисабон, Антверпен, Амстердам и Брюж. Страните с излаз на океана създават свои колонии в неевропейското пространство, превръщайки се в мощни икономически и политически сили. Германският свят е разпокъсан на отделни княжества, марки и херцогства и допълнително отслабен заради честите религиозни конфликти, избухнали в центъра на Европа. Италия също представлява само географско понятие почти до края на ХІХ век. В района на Балтийското крайбрежие се водят множество войни, които в крайна сметка не дават геополитическо предимство на нито една скандинавска сила.

---

Пантев (2002) отбелязва, че к ъм края на Х V и началото на Х V І в ек е сложено началото на всеобхватен процес на промени в европейския духовен и материален свят, обхващащ много области – религия, икономика, политика, наука. Западноевропейската цивилизация постепенно пристъпва към цялостна преоценка на Средновековието – настъпва време, в което предстояла появ ата на н ов и непознат дотогава свят, разкрит и станал достъпен благодарение на Великите географски открития. Причините за тези колосални морски пътешествия в неизвестното, които след време прераст ват в колониална експанзия, са социално-икономически, културно-политически и научно-изследователски. Опитите за блокиране на турското влияние в Леванта (Източното С редиземноморие) , в геополитически план, водят до обособяването на европейските таласокрации. Както правилно отбелязва Иванов (2003), в Португалия, Испания, Нидерландия, Великобритания и Франция стартира истинска колониална треска. Геополитическото положение има решаващо значение в последвалите отвъдморски начинания. Излазът на океана се оказва предимство и евро-атлантическите страни, като цяло, го използват максимално. Създавайки колонии в различни части на света , с течение на времето , те се трансформират в морско-търговски империи, превърнали Западна Европа във водещата търговска и икономическа сила в света. Особена роля в тези събития играе Португалия.

Португалия през “Златния век” – геопространство и общество

Лузитания, най-западната римска провинция, наречена по името на господстващото племе – лузи (лузитани), притежава широк океански излаз. На нейно място, както отбелязва и Николов (2002), към края на ХІ век се появява Портукаленското графство (самостоятелна държавна единица, изповядваща католицизма), в резултат от успешните усилия за прогонването на арабските племена. В навечерието на Великите географски открития то вече се е превърнало в кралство, а границите му са подобни на днешните. Изолирано от останалата част на Европа, кралството разполага с ограничени природни и демографски ресурси, но с достатъчно голям излаз на Атлантическия океан и удобна брегова линия за изграждане на многобройни пристанища. Столицата Лисабон, разположена в устието на пълноводната река Тежу, е най-голямото португалско пристанище и център на политическия, обществения и културния живот в страната. Според Сарайва (2002), през цялото Средновековие Португалия водиа битки с арабите (разгромени окончателно от Алфонсу І Енрикиш при Орики през 1139) или с Испания (победата в Алжубарота от 1385 задълго отказва испанците от опитите им за овладяване на целия полуостров). Многобройните войни с различни съперници, неспокойната вътрешнополитическа обстановка, постоянната липса на пари в държавната хазна и честите суши в една страна, силно зависима от земеделското производство, в която селяните са най-многобройната социална прослойка, принуждават Португалия да търси изход в осъществяването на активна отвъдморска търговия.

При това, към края на Х V век, както смята и Бешков (1966), всички слоеве в португалското общество са силно заинтересовани от подобна експанзия и от плодовете, които тя обещавала. Повечето португалци били бедни, а ето че съдбата им предоставяла чудесна възможност за емиграция и начало на нов и по-щастлив живот. За духовенството и аристокрацията откриването на нови земи е най-добрия начин да се служи на Бог и краля. Пред търговското съсловие, което е малобройно и слабо, пък се разкрива перспективата за големи печалби, докато за краля морското могъщество е едновременно въпрос на престиж и нов източник на доходи. Особено важна роля в този процес изиграва благородническата прослойка - т.нар. „идалгуш”. Тъкмо те, години наред, осъществяват поредица от смайващи географски открития, превърнали малкото полупланинско кралство в колониална империя, простираща се от Бразилия до Далечния изток.

Атлантическата развръзка

Всъщност, още в самото начало на Х V век са налице индикации, че Португалия притежава необходимата енергия за осъществяване на морско господство. Голяма роля в това отношение изиграва принц Енрике Мореплавателя (1394-1460). Макар да не участвал в нито една експедиция, дом Енрике променя характера на португалските открития от ХV век и от морска война с арабите ги превръща в научноизследователско проучване. Бешков (1966) подчертава факта, че през 1418, в град Съгриш, провинция Алгарв (Югозападна Португалия), принцът основава първото в света мореплавателско училище и морска обсерватория, където се изработвали прочутите карти „портулани” и лоции “ритейру”. Скоро те заменят използваните дотогава твърде неточни “манастирски” карти. Португалските капитани преоткриват богатите арабски традиции в картографията и притежават отлични качества и голям практически опит. За сметка на трудноподвижните и задвижвани от гребци военни галери, те все по-често използват каравелата – 250-тонен (с 22-метров кил) тримачтов кораб с платна и модерни за времето си оръдия, пригоден за по-дълъг път и по-тежки атмосферни условия.

През 1415 португалците овладяват стратегически разположената на изхода на Средиземно море арабска крапост Сеута. Това е първата важна стъпка по пътя към създаването на отвъдморска империя. Сарайва (2002), счита, че завземането на Сеута става стихийно и е по-скоро плод на случайност, отколкото на някаква дълго обмисляна стратегия, тъй като по онова време все още липсва план за морска инвазия. През 1473 са завладяни и намиращите се в близост Танжер, Алкасер Сегер и Арзила. Така се оформя база, която се използва като отправна точка към атлантическото крайбрежие на Африка и островите в океана.

Според същия автор, идеята за създаване на колониална империя вероятно се е родила след поредицата важни открития от онова време. В периода 1432-1460 са открити и започва усвояването на Азорския архипелаг, Мадейра, Кабу Верди (Зелени нос) и Сау Туме и Принсипе – всички те лесно са превърнати в португалско владение. Що се отнася до Канарските острови обаче португалците срещат упоритата съпротива на Кастилия. За да се избегне пореден конфликт между двете иберийски държави, е подписан договор в Алкасуваш (1478). Според договора, архипелагът остава испанска собственост, но всички новооткрити територии на юг (както и тези, които предстояло да бъдат открити) са признати за португалски. Прословутите думи на крал Жуау ІІ “На юг, вървете все на юг...” , очевидно демонстрират стремежа за заобикаляне на Черния континент и откриването на морски път до Индия.

До края на Х V век е изследвано цялото африканско крайбрежие чак до Сомалия, като на места са построени каменни крепости, над които се веечервено-зеленият флаг – свидетелство, че тези земи вече принадлежат на португалския крал. Тъкмо тогава, през 1488, Бартулумеу Диаш за първи път вижда Носа на бурите и го прекръства Добра Надежда, явно предчувствайки появата на индийския бряг.

През 1492 Колумб се връща в Севиля с новината, че е открил Индия, което силно разтревожило португалските капитани. Те се отнесли колкото иронично, толкова и сериозно към откритието на генуезкия мореплавател. Ето защо, през 1497, е организирана експедиция за откриване на истинския морски път до Индия. Година по-късно каравелите на Вашку да Гама достигат Калкута, с което мечтаната цел е изпълнена.

Между тези две събития с голяма важност – откриването на Новия свят и на морския път до Индия, споровете между Испания и Португалия не спират. Със задачата да бъде преодолян конфликтът помежду им е натоварен папа Александър V І (Борджиа). Както посочват Магидович (1982-1983), през 1493, той издава булата Inter Caetera , а скоро след това, пак под негова егида, двете страти подписват Договора от Тордесиляс, детерминиращ географските координати, в които да се ограничат португалските и испанските морско-търговски и колониални интереси. Договорът става факт сутринта на 7 юни 1494, когато по “папския” меридиан (40? з.д.) бива прокарана испано-португалската демаркационна линия, според която португалците имали пълни права на законни откриватели на всички земи, намиращи се източно от нея. Това им дава възможност за пълен монопол по бреговете на Индийския океан. Започва нов етап от историята на Португалия, а и на целия свят.

Търговското господство и морската геостратегия в Далечния Изток

След като достигат Индия, в края на Х V век, португалците формулират и стриктно следват своеобразна морска геостратегия, с чиято помощ контролират всички най-важни входове, през които може да се навлезе в Индийския океан и, съответно, да се застраши морско-търговският им монопол. Тези военноморски укрепления (фортове) позволяват защитата на португалските търговски интереси и в Далечния Изток, където империята контролирала няколко ключови точки. Всъшност, португалците нямали друг избор при положение, че тези земи били толкова отдалечени от метрополията. Окупирайки нос Добра Надежда португалският флот се настанил в района на Малайския проток, за да контролира навлизането в океана от изток, а също в Ормуз, затварящ устието на Персийския залив и Аден, който пък пазел входа откъм Червено море. Контролът върху тези обекти превръща океана в “португалско море” и води до осъществяването на постоянни търговски връзки с Ява, Цейлон, Тайван и Япония. Създадени са фактории (търговски пунктове), най-важните от които са в Гоа (столицата на империята в Ориента), останала португалско притежание чак до 1961, Диу и Дамау в Индия, китайското пристанище Макау и Източен Тимор. Скоро след откритията в Атлантическия океан и овладяването на най-важните точки по бреговете на Индийския, португалците имали и нови поводи за национална гордост – корабите им вече бродят по вълните на Тихия океан, достигайки “Островите на подправките” – главната причина за инвазията в Ориента.

Арабската търговия пострадала особено силно от португалската експанзия, която била затвърдена след успешните португало-арабски битки, най-важната от които се състояла при Диу през 1538. Въпреки многобройните опити обаче, аденската крепост останала незавладяна. През 1557 Португалия получава малък остров, свързан с Китай чрез тесен провлак. От незначително рибарско селище Макау постепенно се превръща в космополитен град и оживен търговски център, който, до 1675, е единственото място, през което се осъществява търговия между Китай и Европа. Основен център на търговията с Японските острови пък е малкото пристанище Нагазаки, на остров Кюшу. На границата между Индийския и Тихия океан, Молукските острови притежавали изключително ценни на европейските пазари стоки – подправки (черен пипер, индийско орехче, канела, карамфил, джинджифил, кимион) и екзотични продукти, като индиго, цветна смола, арабска гума, червен восък, опиум, камфор, шафран и др. Молукският архипелаг става португалска собственост, след като с Испания (която е тяхна притежателка дотогава) е сключен Договорът от Сарагоса – така, срещу парично обезщетение, Португалия прибавя най-голямата перла към короната на своята отвъдморска източна империя.

---

Португалските амбиции обаче са още по-големи и включват завладяването на ислямските центрове Мека и Медина, на Суец, Александрия и Синай, а също и на Йерусалим, а в основна геостратегическа цел се превръща пресичането на достъпа на турския султан до Индийския океан. За осъществяването на тези фантастични цели обаче малката иберийска държава няма нито сили, нито средства.

Terra de Vera Santa Cruz

Две години след като Вашку да Гама достига Индия, друг португалски мореплавател – Педру Алвариш Кабрал, се отправя по същия път – към южния край на Африка, но (според разпространената версия) екваториална буря запраща корабите му далеч на запад, чак до бреговете на Южна Америка. Подобна хипотеза, представяща откритието на Бразилия като случайно събитие, плод на природната стихия, изглежда наивна. Обяснението е далеч по-практично. Договорът от Тордесиляс е по-скоро испански компромис, тъй като демаркационната линия била преместена доста на запад, спрямо първоначалния вариант, според папската була, при който разделителният меридиан минавал през един от островите Зелени нос. Това желание на португалските представители в Тордесиляс не е някакъв каприз, те очевидно са знаели за наличието на суша по тези места. Вероятно и други техни кораби са се отклонявали към бразилския бряг, но откритието било пазено в тайна, за да се избегне пореден конфликт с Испания.

Когато на 22 април 1500 Кабрал слиза на брега при Порту Сагуру, той и хората му сметнали новооткритите земи за обширен остров, който нарекли “ Terra de Vera Santa Cruz ” (“Земята на истинския Свети кръст”). Година по-късно са опознати над 3600 км от крайбрежието. Основно богатство в новите земи било червеното сандалово дърво „бразил”, на което по-късно кръстили и страната. Официалната й колонизация започва през 1530, едновременно със създаването на първите захарни плантации. Към средата на Х V І век, по крайбрежието вече има близо двайсет португалски града, търгуващи с дървен материал, каучук, захар, памук и тютюн. Ролята на Бразилия, в рамките на колониалната империя, нараства, тъкмо когато Португалия започва да губи търговския си монопол в Ориента, и тя престанала да бъде само междинен пункт по пътя на армадите от Лисабон към Гоа. Влажният и горещ климат стимулира отглеждането на тръстикова захар, какао и кафе и води до развитие на плантационно стопанство с използване на робски труд, което пък принуждава колонистите да останат по тези земи и постепенно да ги възприемат като втора родина. Към началото на следващия век са открити и златни залежи, което води до значително разширяване на територията към вътрешността на континента. Така Бразилия се превръща в най-голямата и важна португалска колония.

Колониалната геополитика в Африка

Португалия е първата европейска сила, проявила интерес към икономическите перспективи, които предлага Африка. Португалците са и последните колонизатори, напуснали континента. Първоначално той се разглеждал само като отправна точка към богатствата на Изтока, после – като източник на роби за колониите в Бразилия, докато големите африкански природни ресурси започват да се експлоатират доста по-късно. До края на Х V век, на места, по крайбрежието, се появяват отделни португалски крепости – Аргуин, Каше, Елмина, Акра, Луанда, Бенгуела (по атлантическия бряг) и Софала, Момбаса, Мелинде, Делагуа Бей (по югоизточното крайбрежие), започва и колонизирането на някои острови – Зелени нос (1456), Сау Туме и Принсипе (1483) и др. Скоро се оформя атлантическата зона на империята, с характерната и триъгълна форма (Португалия-Гвинейски залив-Бразилия), която има търговски характер. Акостирали в района на Гвинейското крайбрежие португалските кораби товарели роби и се отправяли към Бразилия, откъдето се връщали обратно, натоварени със стоки от местните плантации. В Южна Африка португалците безуспешно се опитват да свържат атлантическото крайбрежие с това на Индийския океан и да го превърнат в своя колония за да елиминират британското присъствие в района на нос Добра Надежда и, съответно, да си осигупят по-лесен достъп до търговската система на Изтока. Въпреки този неуспех обаче, постепенно се оформя източната част на империята, съставена от отделни военноморски постове и търговски представителства по бреговете на Индийския океан.

Към началото на ХІХ век (след Наполеоновите войни) Бразилия става независима държава (първоначално управлявана от португалски принц, обявил се за император), а империята на Изтока придобива все по-призрачен облик. Нови европейски сили отправят поглед към Африка, което кара португалците да действат бързо. Те виждат възможност за възвръщане на някогашната национална слава, опитвайки се да създадат голяма колониална империя на Черния континент. Оказва се, че вече е късно. В отделни колонии се превръщат единствено Ангола, Мозамбик, Гвинея-Бисау (т.нар. Португалска Гвинея), островите Зелени нос и Сау Туме и Принсипе. През 1884, в Берлин, е свикана конференция, която да утвърди колониалната подялба на Африка. На нея, както правилно отбелязва Ваис (2004), португалските амбиции не са зачетени и страната получава само малка част от онова, за което претендирала – не повече от 2 млн кв.км. В края на ХІХ век Португалия окончателно се превръща във второстепенна европейска сила, с която никой не се съобразява. Макар че, тъкмо тази нейна политическа, икономическа и военно-стратегическа слабост, според Ралф (1998), й позволява да запази колониите си чак до 1974, когато колониално-търговската и система окончателно рухва.

Разпадането на империята – причини и последици

Добрите времена не траят вечно и, както показва историята, така става винаги, когато една система е поставена продължително време под напрежение. Към края на управлението на крал Мануел І Велики (1495-1521) Португалското кралство е на върха на могъществото си – владенията му се простирали от Бразилия до Японския архипелаг и от Лисабон до нос Добра Надежда, а португалските крепости се извисявали по цялото африканско крайбрежие от Мароко до Сомалия, по островите и бреговете на Индийския океан – от Червено море до Молукския архипелаг. Лисабон се превръща в най-големия световен пазар на африкански роби, подправки и тропични стоки, с многобройно население и космополитно общество.

Положението на колониална държава обаче изисква от Португалия огромно напрежение на силите, които не били особено големи. В експедициите на изток загиват много войници и моряци (както в сраженията, така и от многобройните тропични болести) и португалските командири все по-трудно успявали да комплектуват ескадрите си. Същевременно, притокът на скъпоценни метали води до истинска революция на цените, които се покачили неколкократно. В същото време търговското съсловие си остава все така слабо и не играе голяма роля в обществения живот на страната. Голям удар за икономиката се оказва и изгонването на еврейските и арабските поданици, които се славели като много добри занаятчии и търговци. Богатствата от Изтока и Запада поддържали най-вече блясъка на кралския двор и огромната аристокрация, а меркантилистката политика ерозира местното производство, вследствие на което в икономиката настъпва продължителен и сериозен застой. Войните с Испания не спират, а междувременно в океана се появяват нови и по-силни от португалските флотилии – холандски, британски и френски, които разстройват отвъдморската търговия на империята. Колониалната мощ на Португалия очевидно е нетрайна – на Лисабон е съдено да играе ролята на световна морска столица по-малко от век.

Причините, довели до разпадането на Португалската колониална империя, могат да се опредеят като икономически (невъзможността придобитото богатство да се превърне в ресурс за икономическо развитие, обезценяването на стоките, внасяни от Ориента, и революционното покачване на цените, огромните разходи, отделяни за армията и военната промишленост), демографски и социални (слабото търговско съсловие и липсата на стабилна буржоазна класа, незначителният човешки ресурс, изгонването на евреите и арабите) и политически (влошаването на отношенията и постоянното съперничество с Испания, както и политиката, чиято цел е не завоюването и пълноценното колонизиране на новооткритите земи, а заграбване на богатствата и ресурсите им). Освен това, в морската надпревара се появяват и други силни съперници, като сред тях пряк наследник на португалската империя и нейнияя колониален модел се оказва Нидерландия, която съумява да създаде доста по-успешна колониално-търговска система.

Фернандес-Арместо (1995) прави сполучливия извод, че всъщност малцина португалци са мечтали за велика колониална империя, каквато управниците смело се опитвали да (пре)създадат, надценявайки възможностите на страната в създалата се ситуация. Към 1580 Португалия е присъединена към Испания и остава част от нея до 1640. Но Когато Жуау І V Браганса се качва на престола периодът на португалското морско-търговско превъзходство вече е отминал и страната така и не успява да върне старата си слава на голяма колониална сила.

Според същия автор, явните признаци на упадък започват да се проявяват най-напред в източната част на империята към края на Х V І и началото на Х V ІІ век, когато все повече се налага представата за крехката същност на португалското колониално начинание. Оказва се, че по бреговете на Индийския океан Португалия е изградила колонинална система, опираща се на една невъзможна за следване по-продължително морска тактика, тъй като опорните точки в нея се оказват прекалено отдалечени една от друга. Отвъдморската империя няма ядро, а отделните й колонии и фортове са разделени от огромни морски пространства. Макар че в очите на обикновените португалци, империята продължавала да изглежда цялостна и величествена, зад външния й блясък се криели застоят и упадъкът на самата Португалия.

Силата и стабилността на Португалската империя се оказват измамни. Където и да се настанявали, португалците срещали прекалено силно противодействие, без да разполагат с необходимите ресурси за да се справят с него (както в чисто военен, така и в икономически план). В същото време романтичните възгледи на някои автори на приключенски романи и излишно строгите критики на моралистите (по правило, граждани на конкурентни колониални империи) създават силно изкривена представа за ролята на насилието в португалския колониален проект, който е бил една по-скоро мирна инициатива.

Възстановявайки независимостта си в средата на Х V ІІ век, Португалия сякаш получава нов прилив на енергия – наистина, фортовете в Индийския океан са почти напълно унищожени, но пък през следващия век изгрява звездата на пренебрегваната дотогава Бразилия, а пък след нейната загуба, през ХІХ век, отново са преоткрити африканските колонии.

Раздялата с Бразилия през 1822, вследствие неспокойната вътрешнополитическа обстановка в Португалия, се смята за фатална грешка в колониалната й геостратегия. Ситуациято обаче е такава, че Бразилия няма как да не се възползва от нея. Още тогава тя е най-голямата латиноамериканска територия, заемаща 2/3 от Южна Америка, като сухоземните й граници били очертани там, където някога се сблъсквали португалските и испанските геополитически интереси. Империята в Африка, включваща крайбрежни територии и вулканични острови, се разпада чак през април 1974, когато т.нар. „революция на карамфилите” слага край на системата на отвъдморските територии. Сред морско-търговските фактории в Южна и Югоизточна Азия най-важни са Гоа, Диу и Дамау, по бреговете на Арабско море, в Индия, стратегически разположените Ормуз, Маскат и Малака, богатите на екзотични стоки Молукски острови, Цейлон и Източен Тимор. С превръщането на Макау в Аомън, през 1999, Португалия окончателно се раздели с колониалния си период а с това и с най-великата епоха от своята история.

Империята, създадена от португалците, не й помага да се превърне в икономически феномен в европейски и световен мащаб. Днес тя притежава сравнително малък териториален, демографски и стопански потенциал и периферно географско положение в рамките на европейския континент. През 1986 страната стана част от ЕС, което допълнително намали значението на външноикономическите и политическите й връзки с бившите колонии. В културно-политическо отношение, населението на Бразилия е наследило езика, религията и манталитета на португалците, което я превръща в най-голямата португалоезична и католическа държава в света. Португалският език е признат за официален и в африканските колонии, както и в Източен Тимор - единственото място в Източна Азия, където мисионерската дейност на португалците постига подобен успех.

Колониалният период на Португалия (1415-1999) не води до траен икономически просперитет. Никой обаче не може да и отнеме авторитета и славата на първата голяма европейска морска сила, успяла да промени хода на световната история. Отдалечени от континенталната територия, Азорските острови и Мадейра, като част от съвременното португалско геопространство, както и многобройните крепости в различни части от света, продължават да напомнят за някогашната колониална империя.

---

Литература:

Азия. - E нциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Америка и Океания. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Африка. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Баро, Ж-Кл., Г. Биго, История на света. С., 2006.

Бацаров, З., Геополитически системи. С., 1999.

Беров, Л., Стопанска история. С., 1999.

Бешков, А. и др., История на географията и географските открития. С., 1966.

Боавен, М., История на Индия. С., 2002.

Бояджиев, В., Класическите колониални империи. – Год. СУ, Геол.-геогр.фак., 95, 2003.

Бояджиев, В., Средновековната иберийска държавност и колониализъм – начало на глобализацията. – Год. СУ, Геол-геогр. фак., 96, 2004.

Бродел, Ф., Световното време, С., 2005.

Бъчваров, М., Ст. Карастоянов (съставители), География – геополитика. С., 1992.

Бъчваров, М., Геополитика – терминологичен справочник. С., 1999.

Ваис, М., Международните отношения след 1945 г. С., 2004.

Видрович, К.-К., А. Монио. История на Черна Африка (от 1800 до наши дни), С., 2004.

Даков, В., Португалските владения в Африка – История и География, кн. 6, 1961.

Дейвис, Н., Европа – история. Велико Търново, 2005.

Дерменджиев, А., В. Дойков, Португалия (Духът на Лузитания). Велико Търново, 2000.

Димитров, Ст. и др., Страните в света. С., 2006.

Династии и владетели. – В: E нциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Динев, Л., Цейлон. С.,1962.

Европа. - Енциклопедия ТЕМА. С., 2005.

Иванов, А., Глобалната геополитическа надпревара на Новото време – Ние, бр. 3-9, 2003,

Исаев, Б., Геополитика. М., 2005.

История на света. Енциклопедия, С., 2002.

Карастоянов, Ст., Лисабон – География, 1, 1976.

Карастоянов, Ст., Политическа география, геополитика и геостратегия. С., 1997.

Карастоянов, Ст., М. Русев, Оценка на съвременното геополитическо положение на България – Военен журнал №1, 1998.

Карастоянов, Ст., Балканите – политикогеографски анлизи. С., 2002.

Карпантие, Ж., Ф. Льобрен, История на средиземноморието. С., 2001.

Киндер, Х. В. Хилгеман, Атлас Световна история. т. І, ІІ, Пловдив, 1999.

Колосов, В., Н. Мироненко, Геополитика и политическая география. М.,2001.

Кунин, А., Васко да Гама, С.,1972.

Лакост, Ив, Геополитически речник на света. С., 2005.

Магидович, Й. П., В. И. Магидович, Очерки по истории географических откритий в 5

томах. М., 1982-1983.

Ненов, Т., Ангола – страната на кафето и диамантите, очерк, С.,1985.

Неру, Дж., Откриването на Индия. С.,1955.

Николов, Й., История на средновековния свят. т. І, ІІ, ІІІ, С., 2002.

Панайотов, И., Р. Чолаков, Календар на географските открития и изследвания. С., 1989.

Пантев, А., Защо две Америки. С., 1993.

Пантев, А. и др., История на Новото време, Велико Търново, 2002.

Петков, П., Записки по история на Новото време. С., 1993.

Ралф, Ф.-Л. и др., Световните цивилизации, т. ІІ, ІІІ, ІV, С., 1998.

Роб, П., История на Индия, С., 2006.

Ротермунд, Х. и др., История на Южна и Източна Азия, С., 2003.

Русев, М., Атлантическата геополитическа традиция и перспектива – Военен журнал, 4, 1998.

Русев, М., Мондиализмът срещу традиционализмът или съвременната геополитическа структура на света – Ние, 7-8, 2002.

Русев, М. (съставител), Политическа география и геополитика в оригинал. С., 2003.

Сарайва, Ж., История на Португалия. С., 2002.

Саушкин, Ю., Очерци по история и методология на географската наука. С., 1979.

Свет, Я., Фернандо Магеллан. М., 1956.

Стам, Ан, Африканските цивилизации. Враца, 2003.

Сурдел, Д., История на арабите. Враца, 2002.

Тушар, П. и др., Век на крайности. С, 2005.

Фернандес-Арместо, Ф., Хилядолетието. С., 1995.

Фернандес-Арместо, Ф., Цивилизациите, С., 2004.

Фернандес-Арместо, Ф., Двете Америки. С., 2004.

Хроника. . - Енциклопедия ТЕМА. С., 2004.

Цвайг, Ст., Магелан. С., 1966.

Цветков, Пл., Светът през ХХ век. С., 2005.

Цолов, П., Ангола. С., 1966.

Цолов, П., Мозамбик. С., 1967.

Шевалие, Фр., История на Латинска Америка. С., 2002.

Шоню, П., История на Латинска Америка. С., 2002.

Kagan , N ., Concise history of the world. Washington , 2006.

* Преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”

{rt}