Майкъл Т. Клер е известен американски геополитик и професор по проблемите на мира и сигурността в света в Хемпшир Колидж, САЩ. Наред с това чете лекции във военния колеж Амхърст, както и в колежите Смит, Маунт Холиоки и в Мазачузетския университет. Той е член на борда на директорите на „Хюмън райтс уотч” и на Асоциацията за контрол на въоръжаването. Автор е на десетки статии и анализи в „ The Nation ”, “ Mother Jones ” и др., както и на няколко книги, повечето от които се превръщат в бестселъри. У нас е преведена „Войни за ресурси: новият облик на световния конфликт”. Майкъл Т. Клер живее в Нортхемптън, Масачузетс .
- В една своя статия предупреждавате: „пазете се от империите в упадък”, имайки предвид Съединените щати. Какво всъщност знаем от историята за геополическото поведение на такива империи и доколко склонни са те към извършването на „безсмислени и саморазрушителни действия”, както ги определяте самият Вие? Всъщност, действително ли мислите, че Америка преживява упадък?
- Изграждането и поддържането на една империя изисква изключително много енергия. Небходими са голяма енергия и ресурси за да завладееш други народи, да поддържаш постоянни гарнизони далеч отвъд границите, да се справяш с бунтовете, да управляваш колониите, да плащаш редовно заплатите на войниците и имперските бюрократи, да поддържаш достатъчно мощен флот и т.н. Всяка империя се е сблъсквала с тази дилема и всяка империя, рано или късно, се разпада когато се окаже, че разходите по запазването и започват да надминават приходите. Според мен, за Съединените щати, Ирак се оказа повратна точка: преди да навлязат в Ирак, САЩ бяха доминиращата световна сила и разполагаха с достатъчно мощ за да упражняват хегемонията си в почти всяка точка на света. Администрацията на Буш обаче много погрешно прогнозира разходите си по окупацията на Ирак (твърди се, че досега за целта са изразходвани между един и два трилиона долара) и тази грешка толкова зле се отрази на американската хазна, че САЩ вероятно вече никога няма да бъдат в състояние да предприемат толкова мащабно и скъпо начинание, без да рискуват да докарат страната до фалит, превръщайки нас, нейните жители, в просяци. Това трябва ясно да се заяви, защото реалностите на новата ситуация изглежда още не се осъзнават от сега управляващите, някои от които си въобразяват, че все още разполагаме със същата финансова и военна мощ и поради това са склонни да предприемат и други подобни авантюри. Ако го направят, това окончателно ще погребе Америка.
- След като заговорихте за Ирак, ако оставим настрана причините за тази война, които бяха дискутирани достатъчно широко, кажете, какво според Вас, предстои да се случи в тази страна? Очевидно там се разгаря гражданска война между шиити и сунити. Преди време бяхте казал, че е необходимо споразумение от типа на Дейтънското (сложило край на войната в Босна през 1995), както и, че Багдад трябва да стане неутрален, свободен град, а сунитите да получат част от петролните доходи. Смятате ли, че има шанс да се случи нещо подобно? Нима историята не ни учи, че такива граждански войни обикновено продължават дълги години, ако не и десетилетия. Освен това е налице сериозен бежански проблем. Как се вписват в тази картина кюрдите? И, накрая, ясно е, че САЩ не могат вечно да поддържат толкова многобройна армия в Ирак. Какво, според Вас, ще се случи там?
- Доста е рисковано, за когото и да било, да прогнозира бъдещето на Ирак, имайки предвид колко нестабилна е ситуацията в страната, както и провала на всички досегашни усилия за налагането на ред. Ще започна с това, че Ирак всъщност е една измислена, т.е. изкуствено създадена, държава. Тя е създадена от британците, по време и след Първата световна война, за да улесни контрола им върху петролните находища в региона. Британците създават т.нар. „Кралство Ирак”, обединявайки в едно три провинции на бившата Османска империя – Мосул в предимно кюрдския Север, Багдад в предимно сунитския център и Басра в предимно шиитския Юг, след което поставят начело един също толкова фалшив „крал”, произхождащ от район, който днес е част от Саудитска Арабия. За да не допусне това образувание да се разпадне, Великобритания залага на подкупите и грубата сила – т.е. на същата тактика, която десетилетия по-късно прилагаше и Саддам Хюсеин, след изгонването на британците от страната. Това означава, че САЩ са изправени пред екзистенциален избор: да тръгнат по пътя на британците и на Саддам Хюсеин, използвайки военна сила и пари за да запазят единството на Ирак, или пък да позволят страната да се върне към първоначалното си състояние, с минимално проливане на кръв. Разбира се, това няма да е лесно, но другата възможност е просто несъстоятелна. Според мен, след като веднъж стане ясно, че Ирак ще бъде разделен на три държави, като Багдад се превърне в „международен град” и се гарантира справедливо разпределение на доходите от петрола, както и, че американските войски постепенно ще напуснат страната – отделните елити ще седнат заедно и ще изработят необходимия modus operandi за практическото реализиране на този модел. Мисля, че подобна формула ще позволи и разполагането на международен мероопазващ контингент, под егидата на ООН, към който всички местни сили ще се отнасят с уважение и който ще замени американските части, чието присъствие само провокира проявите на насилие.
- Сега нека се прехвърлим на проблема с Иран. Наскоро заявихте, че очаквате срещу тази страна да бъде предприета военна акция – нещо подобно на въздушната операция „Шок и ужас” – при това до края на 2007. Все още ли смятате, че подобно нещо може да се случи? В края на краищата, Америка би трябвало да си е взела поука от случилото се в Ирак, още повече, че последиците от подобна акция биха били катастрофални, особено по отношение на петролните доставки. Според Вас, какви биха били тези последици и как те биха се отразили върху Ирак, както и върху Саудитска Арабия и другите държави от Залива?
- Да, все още смятам, че САЩ ще предприемат въздушни и ракетни удари срещу Иран през 2007, освен ако Ахмадинеджад не капитулира пред исканията на Запада и не прекрати обогатяването на уран, което не ми се струва вероятно. Все пак, мисля, че президентът Буш е научил нещо от Ирак и то е, че ако решиш да атакуваш една страна, подозирайки, че тя притежава оръжия за масово поразяване, първо трябва да изчакаш да се изчерпят всички възможности на дипломацията, преди да използваш сила, за да можеш с чиста съвест да заявиш, че си опитал всичко. Буш беше критикуван, че е нападнал Ирак преди да са се провалили всички дипломатически усилия за решаването на проблема, което представи Америка в много лоша светлина и доведе до взрив на антиамериканските настроения в света. Този път той няма да действа, преди европейците да признаят, че са опитали всички мирни средства, но те не са сработили, както и че санкциите на ООН не са имали никакъв ефект. Тогава президентът спокойно ще може да заяви пред Конгреса, че е оставил достатъчно възможности и време на европейците да решат проблема по своя си начин, проявявайки необходимото търпение, но „тъй като става дума за американските национални интереси, вече трябва да се действа”. Междувременно, той ще направи необходимото за попълване на Стратегическия петролен резерв за да може да посрещне евентуална петролна криза и ще изпрати допълнителни сили в Персийския залив за да предотвратят евентуален ирански ответен удар. Все още мисля, че подобни действия биха предизвикали хаос, но не вярвам, че това би спряло президента да нареди атака срещу Иран.
- През последните няколко месеца се очерта известен спад в цените на петрола, отчасти поради преценката, че рискът от сериозни проблеми с петролните доставки от Близкия изток или от други региони е намалял. Според Вас обаче, ситуацията не само не се е подобрила, а е станала по-лоша. Как евентуални терористични нападения срещу основните инсталации за добив на петрол и природен газ (например срещу Рас Танура в Саудитска Арабия) биха се отразили върху цените?
- Всъщност, рисковете от нов скок в цените на петрола бяха донякъде свързани с евентуална война срещу Иран, а донякъде с възможността от поредния унищожителен ураган, от типа на „Катрина” или „Рита”, през 2005. След като това досега не се случи, цените паднаха, но ако все пак то стане факт, те отново ще скочат. Ако ме питате, каква е вероятността да изкараме още една година без да избухне нова криза в Близкия изток, или пък без да ни сполети нов ураган, бих я определил като много малка. Факт е, че има много малко налични петролни резерви, докато търсенето бързо нараства. Така че, сами можете да прецените до какво би довела нова криза в региона, или пък нов ураган. Ако пък се случат и двете, скокът в цените не петрола ще бъде драматичен.
- Какво мислите за Китай – една страна, която е сред най-големите потребители на петрол и газ в света (и чиито потребности непрекъснато нарастват), както и за Русия, която днес е най-големият производител на петрол, а чрез „Газпром” е основен притежател и доставчик на природен газ. Как оценявате геостратегическите отношения между тези две страни? Смятате ли за възможно формирането на „енергийни алианси и блокове” в бъдеще и, ако да, как биха изглеждали те? Наскоро например заявихте, че Япония е прекалено обвързана с американските енергийни интереси. Бихте ли пояснили, какво имате предвид?
- Няма никакво съмнение, че Китай ще се нуждае от все повече енергоносители през следващите години и ще се конкурира със САЩ за достъпа до отдалечените находища на петрол и природен газ, особено до тези в Африка, Близкия изток и Централна Азия. Мисля, че китайците ще искат да се съревновават с американците, като всяка от страните разчита на своите енергийни мегакорпорации, но се опасявам, че Пекин смята, че САЩ се опитват да ограничат достъпа му до глобалните източници на енергоносители и това, волю-неволю, го тласка в обятията на Москва. Според мен, именно тази поука са си извлекли китайците от отказа на американското правителство да им разреши покупката на Unocal , което беше ужасна грешка, защото потвърди страховете на Пекин, че САЩ няма да му позволят да участват при равни условия в конкуренцията на глобалния енергиен пазар и, че Китай няма друг избор, освен да се обърне към Русия или да търси пробив в страни като Иран, Судан, Венецуела, Казахстан и Нигерия, където китайците виждат свободна ниша. Аз действително смятам, че се очертава появата на „енергийни алианси и блокове” и не мисля, че това развитие е здравословно за международните отношения, тъй като то може да доведе и до формирането на нови военни блокове, както в периода преди Първата световна война.
- Междувременно, сигурността на доставките на нигерийски петрол бяха поставени под въпрос поради активизирането на бунтовниците от MEND в делтата на Нигер. Ангола се очертава като все по-важен износител на петрол, особено за Китай. Като цяло, Гвинейският залив вече е, и вероятно ще остане и през следващите години, ключов регионален производител на лек суров петрол. Дали, при нужда, Западът би предприел военна интервенция в Западна Африка? И, дали това не би довело до открит конфликт с китайските интереси там, както и на целия континент?
- По правило, „военната интервенция” бива предшествана от засилен оръжеен трафик, следва появата на военни инструктори и съветници, след това пък се изпращат специални части, в подкрепа на местните нередовни военни формирования (какъвто беше Северният алианс в Афганистан, например) и едва след това настъпва финалната фаза, когато се изпращат редовни военни части. Може би ще мине известно време, преди САЩ да достигнат до тази фаза в Африка, но е факт, че някои от предходните фази (например оръжейните доставки и изпращането на военни инструктори) вече са налице, а се появиха и съобщения, че американски специални части вече действат срещу радикалните ислямистки групи в района на Сахара, така че процесът, за който говорите, вече тече. Впрочем, китайците също осъществяват различни индиректни форми на интервенция, особено в Судан, където помагат на правителството на Севера в усилията му да се справи с бунтовниците от Суданската народно-освободителна армия в богатите на петрол южни райони. Не вярвам, че това би могло да доведе до директен военен сблъсък между китайците и американците в Африка, но напълно допускам да се стигне до други форми на конфронтация на континента. Всъщност, това вече се случва: САЩ например, се опитват да изолират суданското правителство в Съвета за сигурност на ООН, докато китайците открито се противопоставят на това.
- Накрая, как бихте коментирал вероятността от нови „войни за ресурси” в бъдеще? Имам предвид истински военен конфликт. В тази връзка, какво мислите за Каспийския регион, за бившите съветски републики от региона, или пък за района на Южнокитайско море?
- Предполагам, че правите разлика между гражданските войни, които се водят за доходите от наличните енергийни ресурси, като тези в Ирак или Нигерия, и пълномащабните войни между големите сили за достъп и контрол на богатите на петрол региони. Войните от първия вид вече се водят и очаквам броят им в бъдеще да нараства. Що се отнася до втория вид войни, мисля, че си струва внимателно да анализираме възможността от „непреднамереното им ескалиране”. Не мисля, че някоя от големите сили съзнателно би провокирала война за петрол, както навремето Япония нахлу в Холандска Западна Индия през 1941 (и бомбардира Пърл Харбър, като превантивна мярка срещу евентуална американска реакция), но смятам, че те биха могли да възприемат опасно провокативно поведение, което при определено развитие да ескалира, водейки до хаос и непремерена реакция (подобно на развитието на събитията, довели до избухването на Първата световна война например). Възможна „гореща точка” за реализацията на подобен сценарий е Източнокитайско море, където Китай и Япония са разположили свои военни кораби и бойна авиация около оспорваните залежи на енергоносители и ги използват по един доста заплашителен начин, рискувайки да провокират случаен сблъсък, който да прерастне в пълномащабна война. В този смисъл, отговорът на въпроса ви е положителен – смятам, че войните за петрол и природен газ са напълно възможни.
{rt}
