Second Chance: Three Presidents and the Crisis of American Superpower, by Zbigniew Brzezinski, 234 pp., Basic Books, 2007.
В периода, предхождащ американската интервенция в Ирак, Збигнев Бжежински (бивш съветник по националната сигурност на президента Картър и един от най-известните съвременни американски геополитици) беше сред малцината видни представители на външнополитическия истъблишмънт (заедно с някогашния съветник по сигурността на президента Буш-старши Брент Скаукрофт), който дръзна да предупреди, при това с достатъчно рязък тон, за опасностите от едностранните действия на САЩ срещу режима на Саддам Хюсеин, очертавайки възможните ужасни последици от инвазията в Ирак без наличието на дългосрочен стратегически план за действие в региона.
През август 2002, когато тогавашната администрация на президента Буш-младши вече предвкусваше триумфа, Бжежински отново предупреди, „че към войната с Ирак следва да се подхожда изключително сериозно, защото нейните последици, особено в такъв взривоопасен регион, са непредвидими и е безотговорно в основата на подобно решение да стоят емоции, демагогия, насаждане на страхове или мъгляви и непроверени твърдения”. През февруари 2003, само няколко седмици преди нахлуването, той заяви, че „решавайки да действа едностранно по отношение на Ирак, Америка рискува да плати цялата цена и да поеме огромното бреме на последиците от тази война, да не говорим за риска от нарастваща враждебност към САЩ в целия свят”.
Във впечатляващата си нова книга „Вторият шанс: тримата президенти и кризата на американската свръхсила”, Бжежински не само разглежда краткосрочните и дългосрочни последици от иракската война, но и анализира днешната нерадостна ситуация през призмата на впечатляващите глобални промени в света през последните двайсетина години. Безстрастната му професионална дисекция на американската външна политика по времето на последните трима президенти: Джордж Буш-старши, Бил Клинтън и Джордж Буш-младши, дава на читателя обективна представа за това, как действията им докараха САЩ до сегашното положение – да търсят най-подходящата стратегия за изтегляне от Ирак, на фона на потенциално експлозивната ситуация в Иран и Северна Корея и съобразявайки се с нарастващото отчуждаване на Европа и растящите амбиции на Китай.
Оценката, която Бжежински дава на сегашната администрация в Белия дом (чиито действия той оценява в книгата си като „катастрофални”) е наистина унищожителна. Тревожно звучи и характеристиката на ситуацията, в която се намират САЩ днес: „Въпреки че в някои отношения, например в чисто военен план, американската мощ изглежда по-голяма в сравнение с 1991, истината е, че възможностите на страната да мобилизира и вдъхновява, да води съюзниците си и да променя глобалните реалности, драстично са намалели. Петнайсет години след като бе обявена за единствена свръхсила и глобален лидер, Америка се е превърнала в нерешителна и самотна демокрация в един политически антагонистичен свят”.
В редица отношения „Вторият шанс” е своеобразно продължение на предишните книги на Бжежински - „Изборът: глобално господство или глобално лидерство” (2004) и „Голямата шахматна дъска: Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви” (1997), анализиращи отговорностите и опасностите на глобалното лидерство, пред които са изправени САЩ, в качеството им на единствената свръхсила в света след края на студената война. Авторът използва същия жив и оригинален стил, впечатлявайки с голямата си ерудиция в сферите на историята и външната политика, за да представи по един стегнат и убедителен начин собствената си позиция. Убеден „реалист” (т.е. привърженик на геополитическата школа, която тотално отхвърля идеализма на свръхидеологизираните „ястреби” от сегашната администрация на Буш), авторът демонстрира отлично разбиране за това, как военните или политически действия в някоя част на света могат да засегнат развитието на събитията в съвсем друг и отдалечен от нея регион, както и, че духът на днешното време все повече се определя от антиимпериалистическите, антизападни и антиамерикански настроения.
Но онова, което тази книга внушава най-силно на читателя е, че от падането на Берлинската стена през 1989 и разпадането на съветската империя светът действително много се е променил. „По онова време – припомня Бжежински – Америка беше подкрепяна от всички, тя вече нямаше равностойни съперници (или съюзници), изчезнаха западният, източния и южният фронтове, съществували през десетилетията на студената война на огромната евроазиатска шахматна дъска”. Само петнайсетина години по-късно обаче, продължава авторът, САЩ „се сблъскват с нарастващата враждебност на останалия свят”, „доверието към тях драматично е спаднало”, армията им е затънала в близкоизточното блато, а „доскорошните съюзници все повече се дистанцират от тях”.
Въпреки, че според Бжежински сегашния президент Джордж Буш-младши е отговорен в най-голяма степен за ерозията на „геополитическата позиция на САЩ”, както и за пропиляването на уникалния „исторически момент”, той посочва и грешките и пропуснатите от двамата му предшественици в Белия дом възможности. Макар че оценява положително поведението на Буш-старши по време на разпадането на Съветския съюз, както и реакцията му след иракската окупация на Кувейт („осъществена с впечатляващо дипломатическо умение и добре координирани военни действия”), Бжежински подчертава че президентът е пропуснал да превърне „този временен триумф в истински исторически успех”.
Според него, Буш-старши така и не съумява да използва „тогавашното уникално политическо влияние и морален авторитет на Америка за да помогне за превръщането на Русия в истинска демокрация”, нито пък победата в Първата война в Залива за да постигне мирно споразумение между Израел и палестинците. През следващите години, продължава авторът, начинът, по който се възприема американската роля в Близкия изток драматично се влошава и там „започват да я смятат (без значение, доколко основателно) не само за наследник на британския империализъм в региона, но и за основния съюзник на Израел, който на думи подкрепя мира между евреи и палестинци, но на практика улеснява експанзията на израелските заселници”.
Според Бжежински, следващият американски президент – Бил Клинтън, заслужава добра оценка затова, че очертава ясни параметри за решаване на близкоизточния проблем в хода на Кемп Дейвид ІІ, както и за усилията му за разширяване и консолидиране на Атлантическия алианс и стабилизиране на Балканите. В крайна сметка обаче, той посочва, че „липсата на стратегическа визия и политическият опортюнизъм, демонстриран от Клинтън при вземането на решения, не допринася за изясняване на американската стратегия, още повече, че неговата вяра в историческата предопределеност на глобализацията поражда убеждението, че подобна стратегия просто не е необходима”.
Към 1995, продължава Бжежински, „глобалният статут на Америка достига своя апогей”, но в същото време броят на „мултиплицираните и комплексни” проблеми и ситуации, които възникват след края на студената война, непрекъснато нараства и „в резултат от това, стълбът, върху който е стъпила администрацията на Клинтън, се оказва забит в много неустойчива почва”.
Въпреки че терористичните атаки от 11 септември възраждат за момент „глобалната солидарност” с Америка, според Бжежински, демонстрираният от администрацията на Буш-младши самоуверен и едностранен подход, както и „манихейството на неоконсерваторите” около президента, са причината тази възможност да бъде проиграна, както и за „провокираният от подобно поведение ръст на враждебността към САЩ”. Той изрично подчертава, че последвалата война в Ирак е нанесла „огромна вреда на глобалните позиции на Америка”, демонстрирайки, че Съединените щати „са неспособни както да обединят света, около своята кауза, така и да я наложат със силата на оръжието”.
Нещо повече, според него „войната в Ирак се оказа геополитическа катастрофа”, отклонявайки ресурсите и вниманието от терористичната заплаха в Афганистан и Пакистан – нещо повече, тя на практика води до нарастване на терористичните заплахи за самите САЩ, провокирайки враждебността към тях и подготвяйки подходящата почва за нови поколения терористи”.
Бжежински смята, че възникването на подобна рискова ситуация означава, че „ще бъдат необходими дълги години на упорити усилия, както и съответните значителни умения за да бъде възстановено доверието към Америка и нейната легитимност”. В тази връзка, той поставя ударението върху дипломатическите и стратегически способности на следващия американски президент да „формулира и провежда адекватна на ерата след студената война глобалистка външна политика”. Именно в това, впрочем, той вижда и „втория шанс” за Съединените щати.
„Нищо не може са бъде по-лошо за Америка, а и за останалия свят – пише авторът в края на книгата си – от това, американската политика да продължи да се смята от всички за арогантна и имперска в съвременната пост-имперска епоха, да се разглежда като рецидив на колониализма в днешното пост-колониално време, да се тълкува като едностранна пред лицето на безпрецедентната глобална взаимна зависимост, или пък като претендираща за културна хегемония в един религиозно и културно многообразен свят. Ако това се случи, кризата на американската свръхсила ще стане пълна и окончателна”.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
