Нарастващото напрежение в Близкия изток, сложните взаимоотношения между държавите от региона и постепенната ерозия на консолидационните възможности на арабските страни, водят до задълбочаване на съперничеството между основните претенденти за лидерските позиции в света на Исляма. Особено място сред тях заемат Иран и Индонезия. Последната, която е най-голямата мюсюлманска страна в света (населението и надминава 240 милиона, като над 85% са мюсюлмани), отдавна вече не се смята за „периферна държава”. С това е свързана и активността, с която Джакарта опитва да се наложи като фактор, способен да допринесе за стабилизирането на ситуацията в Близкия изток, включително за разрешаването на палестинската, ливанската и иракската кризи, проблемът с иранската ядрена програма и т.н.
На свой ред, Иран също не пропуска да демонстрира претенциите си за ключова роля в региона. Икономическият и научно-технически потенциал на тази страна значително надминава този на повечето и арабски съседи. Доказателство за което са и нейните успехи в ядрената сфера. Не бива да се пренебрегва и фактът, че основателят на ислямската република аятолах Хомейни се отнасяше крайно отрицателно към режима в съседна Саудитска Арабия (друга страна, която по традиция претендира за водеща роля в ислямския свят), призовавайки мюсюлманите в света „да осъзнаят в колко голяма степен династията на Ибн Сауд е зависима от великите държави и, в частност, от империалистическа Америка,... демонстрирайки предателското си отношение към борбата на героичния палестински народ” (1) . А в Иран ценят изключително високо идеологическите тези, лансирани от покойния Хомейни.
На този фон двете държави, претендиращи за лидерските позиции в мюсюлманския свят, все по-открито си разменят взаимни нападки, отказвайки се от редица предишни оценки и вече поети задължения. Едва ли някой е забравил например, декларацията в подкрепа на мирния характер на иранската ядрена програма, която президентът на Индонезия Сусило Бамбанг Юдойоно направи по време на посещението на иранския му колега Махмуд Ахмадинеджад в Джакарта, през март 2006. Впрочем, тогава за Ахмадинеджад тази подкрепа от „една толкова голяма и приятелска мюсюлманска страна” имаше изключително важно значение. За да си я гарантира, иранският президент включи в състава на делегацията си един от най-авторитетните представители на висшето иранско шиитско духовенство – аятолах Мохамед Али Такшири (който преди това ръководеше Организацията за ислямски и културни връзки, смятаща се за един от основните инструменти в пропагандната машина на иранския режим). Това, без съмнение, съвпадаше с интересите на Индонезия, която от доста време насам поставя акцента в своята външна политика върху укрепването на мюсюлманската солидарност, на основата на все по-тясното взаимодействие в сферите на културата, образованието, науката и религията. Тоест, залага се на политическите съображения, интересите и далновидността на елитите в света на Исляма. В същото време миналогодишните преговори показаха, че амбициозните планове на индонезийските лидери не намират особен отклик от страна на Иран. Когато Джакарта предложи съдействието си за намаляване на напрежението в иранско-американските отношения (очевидно стремейки се към ролята на посредник за решаването на един от най-острите съвременни проблеми, което без съмнение би повишило значително авторитета и в мюсюлманския свят), иранският президент Махмуд Ахмадинеджад недвусмислено даде да се разбере, че не гледа сериозно на подобна оферта. Той декларира, че Техеран предпочита „самостоятелно за взема решенията, касаещи съдбините на страната” и затова не се нуждае от посредници в диалога със САЩ (2) . Тези му думи могат да се разглеждат като потвърждение на вече очерталите се намерения на иранското ръководство да играе все по-важна, ако не и решаваща, роля в съдбините на световната умма. Впрочем, индонезийският му колега Юдхойоно въобще не изглеждаше обезкуражен от подобна реакция и малко по-късно предложи (този път на САЩ) страната му да се включи в разрешаването на иракската криза, като отново постави акцент върху необходимостта проблемът да бъде решен от самите мюсюлмански държави, разбира се под егидата на Джакарта.
Индонезия апелира към световната общност „да се замисли за решаването на иракския проблем” и лансира собствен план за етапно преодоляване на кризата, в който ударението се поставя върху „неизбежното изтегляне на САЩ от Ирак”. Това бе потвърдено от Юдхойоно и по време на съвместната му пресконференция с американския президент Буш в Джакарта, през ноември 2006. Тогава индонезийският държавен глава декларира убеждението си, че властта в Ирак трябва да остане в ръцете на законно избраното правителство, способно само да управлява страната, ако в нея бъде постигнато необходимото пълно помирение между враждуващите групировки. Според него, след изтеглянето на коалиционните сили от Ирак, там трябва да навлязат умиротворителни части на ООН или на друга „трета сила” (очевидно се имаше предвид Организацията Ислямска конференция - ОИК). Необходимостта от това, според Джакарта, се диктува от опасенията, че след неминуемото, по думите на президента Юдхойоно, изтегляне на американските части от Ирак, там може да възникне „вакуум във властта”. В подобна ситуация войниците от „братските мюсюлмански държави” няма да се възприемат от местното население като „врагове и окупатори на Ирак”, т.е. биха могли да поддържат мира и законността в страната през преходния период.
Малко по-късно външният министър на Индонезия Хасан Вираюда директно призна, че „Индонезия би искала да изпрати свои умиротворителни части в Ирак, като по този начин даде пример и на останалите мюсюлмански държави” (3) . Така, Джакарта, която навремето се обяви рязко против началото на американската военна интервенция, сега демонстрира желание да изпрати собствените си войски в Ирак, в качеството на инициатор на едно толкова значимо събитие. Последното впрочем, изцяло се вписва в намеренията на президента Юдхойоно, обявени по време на първата му реч, касаеща проблемите на външната политика: през май 2005 той заяви, че би искал да играе ролята на миротворец в тази сфера, стремейки се да създава атмосфера на взаимно доверие и да изгражда мостове за решаване на сложните международни проблеми.
Аргументирайки индонезийската инициатива за изтегляне на американските войски от Ирак, външният министър Вираюда, в своя анализ на събитията през миналата 2006 и перспективите за 2007, постави на първо място (т.е. като едно от основните събития) взривяването на шиитската джамия Аскария в иракския град Самара. Според него, именно това събитие е хвърлило страната в пламъците на гражданската война между сунити и шиити, което пък е направило невъзможно за американците да спечелят войната или да останат в Ирак по-дълго време без да навредят сериозно на собствения си международен престиж. В същото време, той смята, че прибързаното изтегляне на американските части от страната би сложило кръст на имиджа на САЩ като глобална свръхдържава и би ерозирало политическото им влияние, макар че Америка вероятно би запазила лидерските си позиции на международната сцена. Вираюда очевидно е убеден, че подобно развитие би дало възможност на т.нар. „държави парии” да атакуват открито международната система. Според него, регионалният ред в Близкия изток може да претърпи драматични промени под влиянието на Иран, в качеството му на регионална суперсила, тъй като притежаването (в перспектива) от въпросната държава на ядрено оръжие не предвещава мир и стабилност в района, а под влияние на този фактор противопоставянето между сунити и шиити може да провокира верижна реакция в целия Близък изток (4) .
Тезите, лансирани от Вираюда, не могат да се разглеждат иначе, освен като пълен отказ от споразуменията между Иран и Индонезия, постигнати в Джакарта през март миналата година. За целта бяха употребени най-различни средства. Използвайки обстоятелството, че Махмуд Ахмадинеджад далеч не винаги намира подкрепа от страна на иранските аятоласи, Джакарта се опитва да го привлече на своя страна и то не без известен успех. Така, в началото на март 2007, по време на срещата си с ръководителите на Съвета на индонезийските духовници, иранският аятолах Такшири призова Индонезия да поеме по-голяма отговорност за състоянието на ислямския свят. На свой ред, индонезийската страна, опитвайки се да закрепи вече постигнатото, покани Такшири да участва в конференцията в Джакарта, посветена на сближаването между мюсюлманите от различните страни и народности, както и на проблемите на икономическото възраждане на ислямските държави (5) . С други думи, борбата за лидерски позиции между Индонезия и Иран, постепенно преминава от чисто позиционна „игра” в открита конфронтация. В това отношения, събитията, споменати по-горе, могат да се окажат преломни. Защото след Техеран и Джакарта, в битката за лидерство в света на Исляма, могат да се включат още две държави, които имат сериозни амбиции в това отношение – Пакистан и Малайзия. Преградите, които доскоро сдържаха нарушаването на етичните норми и джентълменските споразумения, вече не съществуват. Новият етап от схватката все повече излиза извън рамките на дипломацията, а потвърждение за това могат да станат още събитията през следващите една-две години.
Бележки:
1. Завещание на аятолах Хомейни, Техеран, 1997, с. 143-144.
2. Институт за Близкия изток, 1 5.05.2006.
3. ATP , 15.01.2007.
4. Jacarta Post , 06.03.07
5. Irna, 06.03.2007.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
