02
Вт, Юни
24 New Articles

Империята Хуацяо

брой3 2007
Typography

Смята се, че днес китайската диаспора наброява между 35 и 80 милиона души, пръснати по целия свят. Това е най-голямата диаспора на планетата. При това, за разлика от България например, която все още умува по въпроса за връщането (или поне ангажирането с процеса на възраждане на националната икономика) на етническите българи, които по една или друга причина живеят в чужбина и имат чуждо гражданство – Китай никога не е прекъсвал връзките със своите диаспори в другите страни и всячески подкрепя контактите между „хуацяо” (т.е. лицата от китайски произход и чуждестранно гражданство) и техните роднини в страната.

Инвестициите – най-важният въпрос

Отделяйки специално внимание на работата с „външните китайци”, смятайки я за ангажимент не само на институциите, официално занимаващи се с въпросите на китайските имигранти, а и за стратегическа (т.е. дългосрочна) задача на цялото държавно ръководство, китайските лидери винаги са се стремели да разширят с тяхна помощ връзките си в чужбина за да улеснят реализацията на основната задача пред страната през последните няколко десетилетия – модернизацията на Китай и превръщането му в свръхсила, способна да съперничи дори на САЩ. Именно с тази цел, през 1979, Китай стартира политиката си на активно привличане на инвестиции от „хуацяо” към старата им родина. За целта комунистическото ръководство издаде редица нормативно-правни документи, насочени към подобряване на инвестиционния климат в страната: например Постановлението за поощряване инвестиците на тайванските сънародници от 1988 (допълнено през 1994) или Решението на Държавния съвет на Китай за поощряване на инвестирането в китайската икономика на капитали на китайските емигранти, включително тези от Хонконг и Макао, от 1990. Една година по-късно пък беше приет Закон за защита на правата и интересите на реемигрантите (т.е. на решилите да се върнат в отечеството китайски емигранти) и роднините на емигранти. Според него, реемигрантите и роднините на емигранти се ползват с всички права и задължения, определени от конституцията и законите на Китай и нито една държавна организация или частно лице нямат право да ги дискриминират. Съобразявайки се с реалната ситуация и отчитайки спецификата на проблема, държавата осигурява на реемигрантите и роднините на китайските емигранти необходимата подкрепа, съгласно правилата, утвърдени от Държавния съвет или съответните негови органи. Така, реемигрантите разполагат със собствена квота в в китайския национален парламент (Общокитайският съвет на народните представители - ОСНП) , както и в регионалните парламенти на онези райони, където живеят сравнително голям брой от тях. Разрешено им е да създават обществени организации, чието имущество се гарантира от закона, и да осъществяват съответната дейност.

Всички власти на национално, регионално и местно ниво са длъжни да оказват подкрепа на инициативите, организирани в страната от реемигрантите и роднините на китайските емигранти. Когато реемигрантите и роднините на емигрантите предоставят на държавата материали и средства, получени от роднините им зад граница, в съответствие с установената от държавата практика, те се ползват с редица привилегии, например плащат по-ниски мита или въобще биват освободени от тях.

Държавата гарантира частната собственост на реемигрантите и техните роднини. В частност, властите са поели ангажимента да съхраняват паричните им преводи, да им гарантират правото на наследство, разрешавайки им, в частност, да получават завещаното или подарено от техните роднини в чужбина имущество, както и да си го поделят, ако то се намира в чужбина. Те имат и правото на юридическа защита на връзките със своите роднини и приятели в чужбина. Със специален закон се гарантира облекчен режим за пътуване в чужбина на тази категория лица, особено в случай на спешна необходимост да напуснат Китай (поради болест или смърт на техни роднини, или за да уредят наследството си). Реемигрантите и роднините на китайските емигранти имат правото да се преселят за постоянно в чужбина, в частност, след като напуснат работа или излязат в пенсия. Те ползват и определени държавни привилегии, когато заминават в чужбина за да получат образование за собствена сметка. В закона се казва, че държавата защитава справедливите права на реемигрантите и роднините на китайските емигранти в чужбина, съобразно със сключените от Китай международни договори и в съотвествие с международната практика. Практическото прилагане на това законодателство и създаването на преференциален режим за «външните китайци», реемигрантите и техните роднини, повлия изключително положително върху потока от инвестиции, които «хуацяо» влагат в икономиката на Китай. Така, етническите китайци (заедно с деловите кръгове в Хонконг, Макао и Тайван) осигуряват основната част от всички чуждестранни инвестиции в Китай – над 80%. Само през 1999 «хуацяо» влагат 56 млрд. долара в Китай, а за целия период на реформите – над 500 млрд. долара. Показателна е и динамиката на инвестициите в континентален Китай на Хонконг, който беше основния инвеститор в китайската икономика през 80-те години на миналия век – тогава само за три години ежегодните инвестиции нарастнаха от 642 млн. до 4 млрд. долара. Друг нагледен пример е Сингапур (ключов пункт от «империята на хуацяо»), чиито инвестиции в Китай, само за една година (1990), нарастнаха от 62 млн. до над 6 млрд. долара.

Сред привилегиите, предоставяни на инвеститорите – «хуацяо», са правителствените гаранции срещу национализация на техните вложения и другата им собственост, изплащането на държавни компенсации в случай на реквизиции, както и възможността, след плащане на дължимите данъци, да превеждат печалбите и другите си доходи в чужбина. Освен това бе решено да не се облагат с вносни мита и с единен търговско-промишлен данък (както и да не се изискват вносни лицензи) внасяното в Китай индустриално оборудване, детайли, гориво и суровини, използвани в производството, в рамките на общата сума на инвестициите. Поощрява се създаването на съвместни предприятия с китайски и емигрантски капитали, като в тази връзка е предвидено местните власти да могат да решават оперативно (за около месец) проблемите, свързани със създаването на подобни компании. При това последните се ползват с правото да теглят заеми както от китайски, така и от чуждестранни банки. Наетият в чужбина управленски и технически персонал получава отворени входни и изходни визи. За допълнително удобство на инвеститорите и защита на интересите им, те могат да бъдат представлявани в Китай от своите роднини. Разрешено е също създаването на асоциации на инвеститорите в районите, където са разположени обектите на техните инвестиции. Ако през 1986 в страната е имало 1500 предприятия с чуждестранен капитал и капитал на «хуацяо» и на китайците от Хонконг и Макао, само през 1992 са били създадени 40 хиляди подобни компании.

Граждани или не?

Интересен е и опитът за решаването на проблема за представителството на етническите китайци, които не са граждани на страната, в ОСНП, както и на въпроса за предоставянето им (или отказа) на китайско гражданство. Както е известно, китайската конституция от 1975 не даваше на „хуацяо” правото да разполагат със свои депутати в ОСНП, което предизвикваше възраженията на правителствата, в страните със значителен брой китайски емигранти.

В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век политиката спрямо китайците, живеещи в чужбина, до голяма степен, се определяше от програмата за „четирите модернизации”, към чиято реализация китайските власти искаха да привлекат и „хуацяо”. Именно тогава, отново бе поставен въпросът за тяхното гражданство. Той се решаваше с всяка страна (където има китайска общност) поотделно и с подписването на съответните официални документи. За първи път тази политика беше официално формулирана в Закона за гражданството, приет на Петата сесия на ОСНП през октомври 1980. В него, при определяне правото на гражданство, се изхождаше както от „кръвния” така и от „териториалния” принцип и не се признаваше „двойното гражданство”. Така обаче от китайско гражданство бяха лишени всички, получили чуждо гражданство по рождение, или по собствено желание (параграф 9: „ако китайските граждани, постоянно живеещи на територията на друга държава, доброволно придобият чуждо гражданство, автоматично губят китайското”). При това се признаваше само чуждото гражданство, получено в страните, където действа „териториалния” принцип, дори и ако единият или и двамата родители са граждани на КНР. Във всички останали случаи за получаването на чуждо гражданство беше необходимо съгласието на китайското правителство. Законът даваше право на китайците, получили чуждо гражданство, да си върнат китайското и признаваше съществуването на лица без гражданство, които в миналото са се смятали за граждани на Китай.

Отстраняването на проблема за „двойното гражданство”, макар и да не сне окончателно, поне значително ограничи въздействието на факторите, генериращи напрежение в отношенията между страните от Югоизточна Азия и Китай, както и между „външните” китайци и коренното население.

Поемайки курс към модернизация на страната, което предполагаше и разширяване на сферите на сътрудничество с другите държави за получаване от тях на необходимите инвестиции, високи технологии и управленски опит в икономиката, китайското ръководство преосмисли и отношението си към китайците, живеещи в чужбина и започна да поощрява по-тесните връзки с тях. Същността на тази стратегия бе в активното привличане на финансови средства от „външните китайци” и техните роднини в Китай, както и приемането на закони, гарантиращи техните права и интереси.

В практическата и реализация бяха ангажирани партийните, правителствени и обществени организации. В Централния комитет на Китайската компартия тези въпроси бяха възложени на комитета, отговарящ за т.нар. Единен фронт. С практическата работа обаче се занимава Канцеларията на Държавния съвет за китайците, живещи в чужбина, както и Комитетът по въпросите на китайските емигранти към ОСНП. Задачата на последния е да придаде законодателен, систематичен характер на политиката както по отношение на „хуацяо”, така и на техните роднини и на реемигрантите, и да контролира работата на държавните органи и обществените организации за практическата реализация на приетите закони.

През 1988 пък беше създадена Комисията на Народния политически консултативен съвет на Китай по въпросите на китайците, живеещи в чужбина. Сред задачите на комисията е установяването на контакти и осъществяването на съвместни инициативи с лидерите на „хуацяо” в чужбина, както и консултирането на законите и правителствената стратегия по отношение на „външните китайци”. Важна роля в реализацията на тази стратегия играе обществената Общокитайска асоциация на реемигрантите (ОАР), която се контролира пряко от Централния комитет на Китайската компартия и Канцеларията на Държавния съвет. Тя трябва да следи, доколко се спазват гарантираните от държавата права и интереси на реемигрантите, да им помага при решаването на техните конкретни проблеми, както и да осведомява властите за настроенията сред тях.

Институциите за работа с „хуацяо” лансираха през последните години редица мерки, които трябва да създадат привилегировани условия за реемигрантите. Сред практическите стъпки в тази посока е частичната либерализация на пътуванията им в чужбина, изплащането на паричните преводи и опростените правила за влизане в Китай което значително укрепи доверието на „външните китайци” към сегашното ръководство в Пекин.

Така новата азиатска свръхсила не само успя да си върне доверието на китайските диаспори и да възобнови диалога на „хуацяо” с континентален Китай, но и организира това взаимодействие по такъв начин, че да окаже максимално благоприятно въздействие върху вътрешната икономическа и политическа ситуация в страната.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020