Потребителски рейтинг: 5 / 5
Процесите, които текат напоследък в постсъветските републики от Централна Азия, придобиват все „по-хазартни” характеристики. Залозите в тях винаги са високи и на никой не му се иска да губи. Що се отнася до Туркменистан, тази страна е на второ място в света по запаси на природен газ, така че има за какво да се бори.
Най-динамичната комбинация, с участието на основните местни политически фигури, беше разиграна в Ашхабад непосредствено след внезапната смърт на диктатора Сапармурад Ниязов. От една страна, светът стана свидетел на традиционната за авторитарните източни режими смяна на властта, когато след смъртта на диктатора, креслото му бива заето не просто от неговия наследник, а от предварително посочена и подготвена от самия него фигура. Но, както във всяка друга затворена политическа система, и в Туркменистан смъртта на „бащата на нацията” активизира борбата за власт сред неговите фаворити-бюрократи и ръководителите на местните силови институции. Обикновено победителят в този тип схватки не става ясен веднага, в крайна сметка печелят само най-опитните „апаратчици”, които след това поделят основната „плячка” помежду си. Кои са водещите фигури в днешната туркменистанска политика, от кого ще зависи в бъдеще транзита на природен газ за значителна част от Евразия и кой точно ще се разпорежда с нарастващия поток на туркменистанските „газо-долари”?
Капризният „жокер”
Знае се, че „жокерът” е най-силната карта. Както се казва, тя е извън класацията и може да бие която и да била друга. През последните петнайсетина години, в Туркменистан, ролята на „жокер” успешно се изпълняваше от починалия внезапно в края на 2006 президент Сапармурад Ниязов, известен още и като Туркменбаши и петролно-газовият отрасъл се контролираше лично от него. Впрочем, дори и след смъртта му, влиянието на Ниязов върху политическите процеси в страната и „газовата геополитика” на Ашхабад продължава да е огромно. Той още дълго ще служи, ако не за пример, то със сигурност за модел, който ще се опитват да следват наследниците му. Именно Туркменбаши вдъхна на местния политически елит необходимото самочувствие и съзнание за особената роля на страната в битката за енергийните ресурси на континента. Пак той внуши на бъдещите си последователи и чувството за почти пълна безнаказаност, защото демократичният Запад винаги ще предпочете да си затвори очите пред многобройните нарушения на човешките права в страната, дотогава, докато Туркменистан продължава да продава своя сравнително евтин природен газ на Европа.
Освен това, Туркменбаши беше първият, наложил регионалния модел на „енергиен авторитаризъм”, т.е. първият централноазиатски „енергиен диктатор”. Той неведнъж провокираше бурни емоции сред съседите си от ОНД, повишавайки, както му скимне, цената на доставяния природен газ (за Украйна например, тя скочи от 44 на 58 долара за хиляда куб.м). През ноември 2005, напук на всички официални споразумения, Ниязов внезапно поиска от Русия да купува природния газ на по-висока цена, като освен това обяви, че Кремъл следва незабавно да изплати дълга си от 108 млн. долара, заплашвайки че в противен случай ще спре всички доставки на газ за тази страна. Впрочем, тази политика даваше нелоши резултати – така, през септември 2006, Москва склони да плаща 1,5 пъти повече за всеки кубически метър природен газ от Туркменистан.
Междувременно, авторът на обявената за „класическа” поема „Рухнаме” неведнъж изразяваше недоволството си от факта, че руският гигант „Газпром” почти е монополизирал транзита на туркменски природен газ, тъй като компанията контролира единствения пряк тръбопровод, свързващ газовите находища с крайните клиенти. Всъщност, по времето на Ниязов, Туркменистан използваше, всичко на всичко, два тръбопровода към външните си пазари: газопроводът „Централна Азия – Център” и туркменистанско-иранския газопровод. Зависимостта от основния купувач – Русия – не беше много по вкуса на покойния президент. Той дори започна преговори с Пекин за изграждането на туркменистанско-китайски газопровод, но така и не можа да дочака реализацията на проекта, макар че китайците бяха склонни да поемат разходите по него.
Докато беше жив, влиянието на Ниязов се простираше буквално във всички сфери на обществения живот. Туркменбаши лично определяше външната и вътрешната политика на държавата. Смята се, че значителна част от милиардните доходи от продажбите на природен газ са постъпвали в личните сметки на покойния президент в различни европейски банки. За истинските размери на личното му състояние можем само да правим догадки, макар че вече официално беше лансирана цифрата 3 млрд долара.
Както вече споменах по-горе, именно Ниязов успя да внуши на местния управляващ елит, че страната представлява действително сериозен фактор за енергийната сигурност на Европа и, че всеки опит за конфронтация с правителството в Ашхабад може да стане предпоставка за енергийна криза на Стария континент. Ето защо личният фактор, наред с традиционната „азиатска” загадъчност и непредсказуемост, още дълго ще продължи да играе ключова роля в политиката на Туркменистан.
Новият „енергиен диктатор”и неговият екип
Сегашният президент на страната Гурбангули Бердимухамедов още по времето на Ниязов се ползваше с репутацията на един от „сивите кардинали” на Туркменистан. Някои дори твърдят, че той е незаконен син на покойния президент. В основата на подобни слухове е стремителният възход на кариерата на Бердимухамедов, чиято биография е пълна с резки завои, при това само в една посока – към върховете на държавната власт. Днес именно от този човек зависи енергийното спокойствие на немалко политици в Европа и Азия.
Гурбангули Бердимухамедов е роден през 1957. Завършва стоматология и от 1979 до 1990 работи като зъболекар в различни столични поликлиники. До 1995 е декан на Стоматологичния факултет на Туркменистанския държавен медицински институт. През следващите две години ръководи стоматологичния център към Министерството на здравеопазването, а през 1997 става министър на здравеопазването и медицинската промишленост. Освен това, от април 2001, той беше назначен за вице-премиер, отговарящ за образованието, науката и здравеопазването. Защо именно този човек наследи Сапармурад Ниязов?
В книгата си „Нация от племена”, туркменистанският историк Шохрат Кадиров, който днес живее в Норвегия, твърди, че по-голямата част от територията на страната се контролира от представители на племето теке. И Ниязов, и Бердимухамедов са текинци (между другото, претендиращият съгласно местната Конституция за поста на държавния глава председател на парламента Овезгелди Атаев, който скоро след смъртта на Туркменбаши беше арестуван и чиято съдба продължава да е неизвестна, принадлежеше към съвсем друг клан).
Наред с президента, сред най-силните фигури в сегашния туркменистански елит е бившият началник на личната охрана на покойния Туркменбаши, а днес председател на Съвета за национална сигурност генерал Акмурад Реджепов. За него се знае малко, но според някои анализатори още по времето на Ниязов влиянието му върху политиката на президента в газовата сфера е било огромно. Впрочем, днес то едва ли е по-малко. Реджепов завършва Туркменистанския политехнически институт, а от 1974 до 1979 учи във Висшето училище на КГБ „Дзержински” в Москва. След това поема ръководството на прословутия Девети отдел в управлението на КГБ в Ашхабад, отговарящ за сигурността на местните политически и държавни ръководители. Близо пет години той охранява първия секретар на туркменистанската Компартия, а от 1990 ръководи службата за охрана на президента Ниязов – длъжност, която му позволява да разполага с нещо като лична гвардия – т.нар. „специален полк” с численост две хиляди души, намиращ се под негово пряко разпореждане. С течение на времето генералът съумя да постави под контрол дори Министерството на националната сигурност, да не говорим за останалите силови структури. Поради затворения характер на политическата система в страната, трудно може да се прецени, дали новият „сив кардинал” Реджепов играе в тандем с президента Бердимухамедов, или пък схватката за властта между тях е само въпрос на време. Имайки предвид обаче, че именно силовите структури контролират ситуацията в Турменистан не е изключено, че в бъдеще Реджепов може и сам да реши да излезе „на светло”.
Министърът на националната сигурност, генерал-лейтенант Гелмухамед Аширмухамедов е сред малцината по върховете на властта, съумели не само да оцелеят по време на чистките, провеждани от покойния Ниязов, но и успешно да стигнат до един от ключовите постове в държавата. Генералът е роден през 1957 и след като завършва Туркменистанския държавен университет известно време е учител по физика. През 1982-1992 е служител на местния КГБ и Комитета за национална сигурност. След това пет години е старши офицер в службата за сигурност на президента Ниязов. По-късно е назначен за командващ на сухопътните войски. През 2002 Туркменбаши го направи зам. председател на Комитета за национална сигурност и първи заместник-министър на вътрешните работи на Туркменистан. От декември 2004 е министър на националната сигурност. Както за предишн r т e , така и за сегашните управляващи, генералът е особено ценен заради доказаната си лоялност. Смята се, че не е забъркан в нито една газова или петролна афера и е концентрирал всичките си усилия за гарантиране на вътрешнополитическата стабилност в страната. Тъкмо благодарение на тези му усилия, режимът може спокойно да продължи да провежда своята „газова геополитика”.
Друг представител на елита, който разполага с реални лостове за влияние, е военният министър армейски генерал Агагелди Мамедгелдиев, чиято кариера е доста екзатична. Той е роден през 1946 в Ашхабад и след като завършва Военно-медицинския факултет на Медицинския институт в Саратов известно време е военен лекар. От 1988 до 1992 е преподавател в Медицинския институт на Туркменистан, после две години е началник на един военен санаториум. От 1994 до 2002 е заместник-министър на отбраната, отговарящ за тила, след това в продължение на година ръководи Държавната гранична служба и командва Граничните войски на страната. От септември 2003 е военен министър и секретар на Държавия съвет за сигурност на републиката (който се смята за висшия военен орган и се председателстваше лично от покойния Турменбаши).
Мамедгелдиев също демонстрира истински чудеса в битката за политическо и физическо оцеляване по време на многобройните чистки в силовите структури, осъществявани по нареждане на президента Ниязов. Въпреки появилите през декември 2006 слухове, че е арестуван, той беше избран в Президиума на Народния съвет на Туркменистан. Смятат го за една от основните фигури, осигуряваши спокойствието на местната „газокрация”.
Малко по-ниско в йерархията се намира министърът на вътрешните работи и ректор на Полицейската академия в Ашхабад Акмамет Рахманов. Той е юрист по образование и цялата му кариера е минала в силовите структури. Смята се, че влиянието му може да се сравнява с това на военния министър Мамедгелдиев. Именно добрата координация между институциите, които двамата ръководят, позволява на администрацията на сегашния президент спокойно да се занимава с газовата дипломация и другите сфери на националната политика и икономика.
Още по-надолу са министърът на петролната и газова индустрия и минералните ресурси Курбанмурат Атаев (който също запази поста си при новия президент), както и шефът на държавния концерн „Туркменнефт” Кариагд Ташлиев. Те обаче са по-скоро технократи и изпълнители на политиката и задачите, които им поставят представителите на силовите структури. Което е нещо съвсем нормално в пространството на постсъветска Централна Азия.
Заемайки президентския пост, Бердимухамедов заяви, че ще спазва всички международни договори, сключени от Туркменбаши. Сред най-важните измежду тях е споразумението за стратегическо сътрудничество между Москва и Ашхабад в газовата сфера, с което се уточняват условията за доставката на туркменистански природен газ за Русия чак до 2028. Малцина обаче наистина вярват, че Туркменистан ще продължи да изпълнява стриктно поетите задължения, а няма да се опита да наложи промени в тях. Ясно е, че новият президент вече се сблъсква с нарастващия натиск от страна на Европа и на Китай, опитващи да се възползват от очерталото се „политическо затопляне” за да си извоюват по-добри позиции в газовата сфера. Възможно е западните политически лидери (сред които все по-активни напоследък са американците) да се опитат да убедят Бердимухамедов да стартира изграждането на нов тръбопровод по дъното на Каспийско море, насочвайки транзита на туркменистанския петрол и природен газ към Азербайджан, Грузия и Турция, за да се избегне преминаването му през неспокойния и непредсказуем Иран. От друга страна, вероятно ще се засили и натискът за строежа на т.нар. „трансафганистански газопровод”, с който ще се осъществи транзит на туркменистански природен газ, през Афганистан, към Пакистан и Индия.
Американският фактор
Редица западни коментатори посочват, че реализирането на сегашната политическа стратегия на САЩ към „ускорена демократизация” на туркменистанското общество по западен образец и постепенното ликвидиране на политическото наследство на Ниязов, може да наруши баланса на формиралата се в годините след обявяването на независимостта на страната политическа система. Целта на американците очевидно е създаването на необходимите предпоставки за поредната „цветна революция” по модела на онази в Киргизстан (макар последната да не се оказа особено успешна). Анализите обаче сочат, че е много вероятно в резултат от подобно развитие на власт да дойдат местните ислямски фундаменталисти, с всички произтичащи от това негативни последици за централноазиатския регион.
По време на срещата си с президента Бердимухамедов, помощникът на държавният секретар на САЩ Ричард Баучър директно предложи установяването на „стратегическо партньорство” между Ашхабад и Вашингтон, както и американска политическа подкрепа за режима в случай на външна опасност. САЩ обаче държат задълбочаването на отношенията им с Туркменистан да става паралелно с конкретни мерки на правителството за либерализирането на политическия живот в страната, включването в него на политическите емигранти, амнистия за политическите затворници и снемане на ограниченията, наложени върху дейността на чуждестранните фондации и неправителствени организации.
Напоследък постоянният диалог между двете страни се поддържа чрез зачестилите краткосрочни посещения на високопоставени американски чиновници в Ашхабад. Освен това, САЩ възнамеряват да използват възможностите на своите регионални съюзници – Турция и Израел за да окажат допълнителен натиск върху новото туркменистанско ръководство. Известно е, че представителят на израелската компания „Меркава” в Ашхабад (за която се смята, че е свързана с Мосад) поддържаше тесни контакти с някои съветници на покойния президент Ниязов, един от които през ноември миналата година дори избяга в Израел. Американците възлагат определени надежди и на предстоящото (до края на 2007) посещение на Бердимухамедов в Анкара и преговорите му с турските лидери. Впрочем, за да „стимулират” новото туркменистанско ръководство да стартира препоръчаните му от Вашингтон вътрешнополитически реформи, САЩ не изключват и използването на такъв ефективен лост за въздействие, като замразяването на сметките на представителите на туркменистанския елит в различни западни (и, особено, в американски) банки. Опитвайки се да подготвят в обозримо бъдеще проамерикански настроена прослойка в местния политически елит, Вашингтон (отново взаимодействайки с Анкара) поставя ударението върху работата с туркменистанските студенти, учещи в чужбина. Впрочем, в Турция вече се подготвят активисти на туркменистанската опозиция, включително на т.нар. Младежка националистическа организация на Туркменистан.
В същото време, прекалено силният натиск, който САЩ се опитват да оказват върху новия туркменистански лидер, както и опитите Ашхабад да бъде принуден да възприеме едностранно прозападен курс, могат да доведат до точно обратния резултат – т.е. до укрепване на позициите на Китай, Иран и арабските държави в Туркменистан. Доказателство за това е фактът, че първото си посещение в чужбина новият президент Бердимухамедов осъществи не някъде другаде, а... в Саудитска Арабия (на значението му ще се спра по-нататък). Възможно е също, Ашхабад не само да забрани използването на националното въздушно пространство от самолетите на НАТО, обслужващи мироопазващите сили в Афганистан, но и да пресече опитите на западните държави да диверсифицират маршрутите за доставки на петрол и природен газ от Туркменистан към Европа, заобикаляйки Русия. Впрочем, самите западноевропейци не крият, че разширяващото се военно присъствие на САЩ в региона, както и възможността от въоръжен сблъсък с Иран въобще не отговарят на дългосрочните им политически и търговско-икономически интереси. Междувременно обаче, при посещението на американската военна делегация в Ашхабад, през май т.г., отново беше сондирана позицията на новото правителство относно възможността военно-въздушните сили на САЩ да използват някогашните съветски авиационни бази в Туркменистан. Особен интерес за Вашингтон представлява базата в Туркменбаши (някогашния Красноводск), която може да приема и тежки стратегически бомбардировачи. Освен това, Пентагонът би искал да създаде в районите на север от Иран специална зона за контрол на въздушното пространство и акваторията на Каспийско море. Според американските стратези, освен Азербайджан, на чиято територия вече са разположени радарни установки на САЩ, и Грузия, тази зона следва да влючва и Туркменистан, който разполага с необходимата (наследена от рухналия СССР) военна инфраструктура. Ако тези планове се реализират, Вашингтон би получил възможност да затвори пръстена на блокадата около Иран.
Саудитската алтернатива
Междувременно обаче, новият туркменистански лидер сериозно разтревожи Белия дом и донякъде озадачи Кремъл, решавайки да осъществи първото си посещение в чужбина не някъде другаде, а в Саудитска Арабия. По официална покана на крал Абдула, в средата на април 2007, Гурбангули Бердимухамедов посети Ер Риад. Така в отношенията между двете страни се очерта принципна промяна. Както е известно, когато Туркменистан обяви независимостта си в началото на 90-те, Саудитското кралство бе сред първите държави, които я признаха. За това имаше сериозни причини. Саудитският елит винаги е смятал централноазиатските държави за „неотделима част от света на исляма в цивилизационно отношение”. Възстановявайки дипломатическите си отношения със Съветския съюз през 1990, Риад не криеше, че целта му е „установяването на канали за преки контакти с мюсюлманите от Централна Азия”. Година по-късно, разпадането на съветската империя беше коментирана в кралството като „крах на един от стълбовете на двуполюсния свят, победа на исляма над атеистичната комунистическа идеология и освобождаване на мюсюлманските народи в Централна Азия от руската тирания”. Обявяването на последните за независими пък се тълкуваше като „завръщане към ценностите на ислямската култура и пробуждане на мюсюлманското им съзнание”. Съпътстващата саудитската политика за установяване на тесни връзки с новите независими държави от региона религиозна реторика предполагаше възстановяване на прекъснатите връзки между тях и „световната ислямска умма”, която естествено се персонифицираше с режима в Риад. Което пък означаваше, че кралството трябва да помогне, преди всичко, за преодоляване на наследените от съветската епоха „джахилия” (т.е. религиозно невежество) и атеизъм.
Въпреки това обаче, в началото на 90-те години, опитите за практическа реализация на тази идея не доведоха до съществено укрепване на отношенията между постсъветските държави от Централна Азия (включително Туркменистан) и Саудитската монархия. Разбира се, всички те влязоха в доминираната от Риад Организация Ислямска конференция (ОИК), но това не промени нещата. В Киргизстан и Таджикистан така и не се появиха саудитски посолства, сред причините за което бе решението на киргизстанското правителство да признае Йерусалим за столица на Израел, както и продължителната гражданска война в Таджикистан. Саудитските посолства в Ташкент (Узбекистан) и Алмати (Казахстан) се появиха чак през 1997. При управлението на покойния Ниязов, Саудитска Арабия поддържаше съвсем малък персонал в посолството си в Ашхабад, а Туркменистан така и не отвори свое представителство в Риад. Разбира се, саудитският бизнес присъстваше в страната, където (макар и в рамките на консорциума с американската компания UNICOL ) действаше частната петролно-газова компания „Делта”. През 1995 консорциумът между „Делта” и UNICOL подписа дългосрочно споразумение с туркменистанското правителство за проучвателни работи, свързани с изграждането на газопровод, през територията на Афганистан, до пакистанската провинция Белуджистан. Саудитското участие в проекта, включващо изграждането на тръбопровода и проучване на възможностите за пласиране на туркменистанския природен газ (чиито дневен транзит трябваше да достигне 2 млрд куб. м) на пакистанския и някои съседни пазари, се равняваше на 40% от целия капитал. Въпреки това реализацията на проекта е силно затруднена не само поради продължаващата нестабилност в Афганистан, но и заради конкуренцията на разполагащите с много сериозни запаси от природен газ Иран и Катар, които също се стремят да укрепват икономическото си сътрудничество с Пакистан.
Основният проблем в случая обаче е друг. Проектът „Делта” е частна инициатива, която не се ползва с подкрепата на саудитския елит. Макар че успя да постигне известни успехи в Узбекистан и Казахстан, Саудитска Арабия така и не съумя да си извоюва сериозни позиции в Туркменистан на Ниязов (въпреки че през 1992 той все пак посети Риад). Специфичната вътрешна политика на първия туркменистански президент, включително в религиозната сфера, не оставяше кой знае какво поле за действие на саудитските благотворителни фондации. Броят на туркменистанските поклоници в Мека не надминаваше двайсетина души годишно, докато за извозването на тези от Ташкент или Алмати например, се наемаха многобройни чартърни самолети. В Туркменистан саудитците не можеха да финансират строителството на джамии, както го правеха в Казахстан или Узбекистан, нито пък да разпространяват Корана. Освен това туркменистанските власти твърдо пресичаха всички опити граждани на страната да участват в инициативи, организирани от „Световния комитет за ислямско спасение в Кралство Саудитска Арабия” и координирани от саудитски министерства.
На този фон, посещението на Гурбангули Бердимухамедов в Риад може да се тълкува като опит за преодоляване на застоя в отношенията между двете държави. Президентът на Туркменистан беше приет не само от крал Абдула, с когото обсъди „ситуацията в ислямския свят и международните отношения, като цяло” (и от когото получи висшия орден в кралството, с който преди това бе удостоен и руският президент Путин), но и от две ключови фигури от саудитския елит – престолонаследникът принц Султан и губернаторът на Ер Риад принц Салман. Сред многобройните споразумения, които бяха подписани в саудитската столица, изпъкват това за саудитско участие в проучването на разработването на петролните и газови находища в туркменистанския шелф на Каспийско море, принципното съгласие на саудитския филиал на A РАМКО да инвестира в Туркменистан, както и взаимното поощряване на ислямското образование и строителството на джамии в постсъветската централноазиатска република.
По-интересното в случая обаче е, че традиционната вербална формулировка на необходимостта от развитие на отношенията между Саудитското кралство и Туркменистан се лансира в качествено различна международна ситуация. И двете страни подчертаха стремежа си „да се противопоставят на международния тероризъм и лъжливите апели на неговите привърженици към исляма”. Не може да се очаква също, че взаимодействието между Риад и Ашхабад ще се развива в същото русло, в което досега се осъществяваха саудитско-казахстанските или саудитско-узбекистанските контакти например. Самото начало на сегашния етап в отношенията между Саудитска Арабия и Казахстан ги поставя в принципно нов контекст, в който специфична роля играе „културно-цивилизационната близост”. Възможно е този модел на взаимодействие (ако се окаже успешен, разбира се) да доведе до определени корекции в саудитската политика спрямо останалите централноазиатски държави (което вече се забелязва по отношение на Казахстан).
Всъщност, корекцията към по-голям прагматизъм в подхода на Риад не е свързана само с променената международна и регионална обстановка. Тя напълно се вписва в обявения от крал Абдула курс „към активизиране действията на саудитската дипломация” по обявения за приоритетен „източен геополитически вектор”. В същото време, по-прагматична става и туркменистанската политика, макар че, в общи линии, продължава да не излиза извън рамките на „позитивния неутралитет”. Сред причините за това е и смяната на лидерите в Ашхабад. В Туркменистан се усеща стремеж да се търсят нови средства и механизми за легитимиране на режима и тъкмо това обяснява решението на президента Бердимухамедов да осъществи първото си посещение в чужбина именно в Саудитска Арабия.
Шансове и проблеми пред газовата „ос”Москва-Ашхабад
Впрочем, почти веднага след завръщането си от Риад, новият туркменистански лидер посети и Москва (на 23-24 април). Според повечето руски коментатори, в резултат от това посещение Русия е успяла да укрепи позициите си в борбата за контрол на газовите запаси в Каспийския регион. По време на срещата с президента Путин, Бердимухамедов отново гарантира, че страната му ще продължи да спазва договора с „Газпром”, сключен през 2003 за 25-годишен срок (т.е. до 2028). Както можеше да се очаква, на преговорите в Москва се обсъждаше най-вече сътрудничеството в енергийната сфера. Русия не крие, че целта и е запазване и увеличаване на обемите на туркменистанските газови доставки и предотвратяване на евентуално преориентиране на газовия транзит към Европа (или Китай), заобикаляйки руските газопроводи. В този смисъл, основната задача пред Кремъл е да убеди Ашхабад да не участва в лансирания от САЩ проект за т.нар. Транскаспийски газопровод. Както е известно, той предвижда изграждането по дъното на Каспийско море на тръбопровод с пропусквателна способност до 30 млрд. куб. м годишно. По-нататък, природният газ би могъл да се транзитира по газопровода Баку-Тбилиси-Ерзурум (който функционира от 2006) и оттам към Европа, по тръбопровода Nabuco (който трябва да бъде завършен през 2010).
Туркменистан планира да увеличи, през 2007, износа на природен газ с 25%, като той достигне 58 млрд. куб. м и в тази връзка проучва възможните пътища за диверсифициране на доставките. Както споменахме по-горе, засега маршрутите за износ на газ се изчерпват със съществуващите тръбопроводи на „Газпром” и маломощния газопровод през Иран. В тази ситуация, за Москва е особено важно да запази контрола върху основните маршрути на газовия транзит, включително разширявайки транспортните мощности, които предлага на Ашхабад.
Последната среща между президентите на Туркменистан и Русия показва, че поне засега руснаците продължават да изпреварват Запада (и най-вече САЩ), отстоявайки позициите си в тази сфера. Сред доказателствата за това е и нивото на срещите между двете страни, защото докато контактите със САЩ се поддържат от второстепенни чиновници, тези с Русия са на най-високото възможно ниво.
Така, срещата с Путин в Москва, беше предшествана от появата в Ашхабад на руския премиер Фрадков, който присъства при встъпването в длъжност на Бердимухамедов през февруари (тогава в делегацията беше включен и шефът на „Газпром” Алексей Милер). В началото на април, в Ашхабад пристигна и външният министър на Русия Сергей Лавров, пред когото президентът Бердимухамедов за пореден път потвърди, че не възнамерява да прераглежда газовия договор с Москва.
Тоест, предложенията на руския президент за разширяване на действащия газопровод Средна Азия – Център, както и за изграждането на Прикаспийския газопровод с мощност 30 млрд. куб. м годишно, който трябва да преминава по източния бряг на Каспийско море, изглежда се приемат положително от Туркменистан. Нещо повече, по време на срещата между президента Бердимухамедов и казахстанския премиер Карим Масимов, двете страни са се договорили и за изграждането на нова железопътна линия, паралелно на Прикаспийския газопровод. Не по-малко важно е, че Ашхабад вероятно ще започне да изпълнява в пълния им обем доставките на природен газ за „Газпром” и дори постепенно да ги увеличава. Както е извество, съгласно споразумението между двете страни от 2006, в периода 2006-2010 Русия трябва да получава ежегодно по 50 млрд куб. м природен газ. В резултат от тази сделка, цената на туркменистанския газ се повиши от 44 на 100 долара за хиляда куб м.
Въпреки това, проблемът с цената продължава да е висящ. Ашхабад очевидно се дразни от факта, че „Газпром” продава туркменистанския газ на Украйна по 100 долара за хиляда куб м., докато пласира руския в Европа за почти 300 долара. Възможно е, в крайна сметка, проблемът да бъде решен със създаването на съвместен руско-туркменистански консорциум, подобен на „РосУкрЕнерго” (между Русия и Украйна), който да поеме доставките на туркменистанския газ за Европа, но на по-високи от сегашните цени.
В този смисъл посещението на руския президент Путин и казахстанския му колега Назарбаев в Ашхабад, на 11 май, където двамата обсъдиха с Гурбангули Бердимухамедов конкретните параметри на бъдещия Прикаспийски газопровод, показват, че Москва е твърдо решена да съхрани доминиращите си позиции в сферата на енергийните доставки от Централна Азия. Тепърва предстои да се види обаче, дали тя ще съумее да формулира достатъчно ясна и добре обмислена стратегия (включително ценова) по отношение не само на Туркменистан, но и на останалите страни от региона.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Процесите, които текат напоследък в постсъветските републики от Централна Азия, придобиват все „по-хазартни” характеристики. Залозите в тях винаги са високи и на никой не му се иска да губи. Що се отнася до Туркменистан, тази страна е на второ място в света по запаси на природен газ, така че има за какво да се бори.
Най-динамичната комбинация, с участието на основните местни политически фигури, беше разиграна в Ашхабад непосредствено след внезапната смърт на диктатора Сапармурад Ниязов. От една страна, светът стана свидетел на традиционната за авторитарните източни режими смяна на властта, когато след смъртта на диктатора, креслото му бива заето не просто от неговия наследник, а от предварително посочена и подготвена от самия него фигура. Но, както във всяка друга затворена политическа система, и в Туркменистан смъртта на „бащата на нацията” активизира борбата за власт сред неговите фаворити-бюрократи и ръководителите на местните силови институции. Обикновено победителят в този тип схватки не става ясен веднага, в крайна сметка печелят само най-опитните „апаратчици”, които след това поделят основната „плячка” помежду си. Кои са водещите фигури в днешната туркменистанска политика, от кого ще зависи в бъдеще транзита на природен газ за значителна част от Евразия и кой точно ще се разпорежда с нарастващия поток на туркменистанските „газо-долари”?
Капризният „жокер”
Знае се, че „жокерът” е най-силната карта. Както се казва, тя е извън класацията и може да бие която и да била друга. През последните петнайсетина години, в Туркменистан, ролята на „жокер” успешно се изпълняваше от починалия внезапно в края на 2006 президент Сапармурад Ниязов, известен още и като Туркменбаши и петролно-газовият отрасъл се контролираше лично от него. Впрочем, дори и след смъртта му, влиянието на Ниязов върху политическите процеси в страната и „газовата геополитика” на Ашхабад продължава да е огромно. Той още дълго ще служи, ако не за пример, то със сигурност за модел, който ще се опитват да следват наследниците му. Именно Туркменбаши вдъхна на местния политически елит необходимото самочувствие и съзнание за особената роля на страната в битката за енергийните ресурси на континента. Пак той внуши на бъдещите си последователи и чувството за почти пълна безнаказаност, защото демократичният Запад винаги ще предпочете да си затвори очите пред многобройните нарушения на човешките права в страната, дотогава, докато Туркменистан продължава да продава своя сравнително евтин природен газ на Европа.
Освен това, Туркменбаши беше първият, наложил регионалния модел на „енергиен авторитаризъм”, т.е. първият централноазиатски „енергиен диктатор”. Той неведнъж провокираше бурни емоции сред съседите си от ОНД, повишавайки, както му скимне, цената на доставяния природен газ (за Украйна например, тя скочи от 44 на 58 долара за хиляда куб.м). През ноември 2005, напук на всички официални споразумения, Ниязов внезапно поиска от Русия да купува природния газ на по-висока цена, като освен това обяви, че Кремъл следва незабавно да изплати дълга си от 108 млн. долара, заплашвайки че в противен случай ще спре всички доставки на газ за тази страна. Впрочем, тази политика даваше нелоши резултати – така, през септември 2006, Москва склони да плаща 1,5 пъти повече за всеки кубически метър природен газ от Туркменистан.
Междувременно, авторът на обявената за „класическа” поема „Рухнаме” неведнъж изразяваше недоволството си от факта, че руският гигант „Газпром” почти е монополизирал транзита на туркменски природен газ, тъй като компанията контролира единствения пряк тръбопровод, свързващ газовите находища с крайните клиенти. Всъщност, по времето на Ниязов, Туркменистан използваше, всичко на всичко, два тръбопровода към външните си пазари: газопроводът „Централна Азия – Център” и туркменистанско-иранския газопровод. Зависимостта от основния купувач – Русия – не беше много по вкуса на покойния президент. Той дори започна преговори с Пекин за изграждането на туркменистанско-китайски газопровод, но така и не можа да дочака реализацията на проекта, макар че китайците бяха склонни да поемат разходите по него.
Докато беше жив, влиянието на Ниязов се простираше буквално във всички сфери на обществения живот. Туркменбаши лично определяше външната и вътрешната политика на държавата. Смята се, че значителна част от милиардните доходи от продажбите на природен газ са постъпвали в личните сметки на покойния президент в различни европейски банки. За истинските размери на личното му състояние можем само да правим догадки, макар че вече официално беше лансирана цифрата 3 млрд долара.
Както вече споменах по-горе, именно Ниязов успя да внуши на местния управляващ елит, че страната представлява действително сериозен фактор за енергийната сигурност на Европа и, че всеки опит за конфронтация с правителството в Ашхабад може да стане предпоставка за енергийна криза на Стария континент. Ето защо личният фактор, наред с традиционната „азиатска” загадъчност и непредсказуемост, още дълго ще продължи да играе ключова роля в политиката на Туркменистан.
Новият „енергиен диктатор”и неговият екип
Сегашният президент на страната Гурбангули Бердимухамедов още по времето на Ниязов се ползваше с репутацията на един от „сивите кардинали” на Туркменистан. Някои дори твърдят, че той е незаконен син на покойния президент. В основата на подобни слухове е стремителният възход на кариерата на Бердимухамедов, чиято биография е пълна с резки завои, при това само в една посока – към върховете на държавната власт. Днес именно от този човек зависи енергийното спокойствие на немалко политици в Европа и Азия.
Гурбангули Бердимухамедов е роден през 1957. Завършва стоматология и от 1979 до 1990 работи като зъболекар в различни столични поликлиники. До 1995 е декан на Стоматологичния факултет на Туркменистанския държавен медицински институт. През следващите две години ръководи стоматологичния център към Министерството на здравеопазването, а през 1997 става министър на здравеопазването и медицинската промишленост. Освен това, от април 2001, той беше назначен за вице-премиер, отговарящ за образованието, науката и здравеопазването. Защо именно този човек наследи Сапармурад Ниязов?
В книгата си „Нация от племена”, туркменистанският историк Шохрат Кадиров, който днес живее в Норвегия, твърди, че по-голямата част от територията на страната се контролира от представители на племето теке. И Ниязов, и Бердимухамедов са текинци (между другото, претендиращият съгласно местната Конституция за поста на държавния глава председател на парламента Овезгелди Атаев, който скоро след смъртта на Туркменбаши беше арестуван и чиято съдба продължава да е неизвестна, принадлежеше към съвсем друг клан).
Наред с президента, сред най-силните фигури в сегашния туркменистански елит е бившият началник на личната охрана на покойния Туркменбаши, а днес председател на Съвета за национална сигурност генерал Акмурад Реджепов. За него се знае малко, но според някои анализатори още по времето на Ниязов влиянието му върху политиката на президента в газовата сфера е било огромно. Впрочем, днес то едва ли е по-малко. Реджепов завършва Туркменистанския политехнически институт, а от 1974 до 1979 учи във Висшето училище на КГБ „Дзержински” в Москва. След това поема ръководството на прословутия Девети отдел в управлението на КГБ в Ашхабад, отговарящ за сигурността на местните политически и държавни ръководители. Близо пет години той охранява първия секретар на туркменистанската Компартия, а от 1990 ръководи службата за охрана на президента Ниязов – длъжност, която му позволява да разполага с нещо като лична гвардия – т.нар. „специален полк” с численост две хиляди души, намиращ се под негово пряко разпореждане. С течение на времето генералът съумя да постави под контрол дори Министерството на националната сигурност, да не говорим за останалите силови структури. Поради затворения характер на политическата система в страната, трудно може да се прецени, дали новият „сив кардинал” Реджепов играе в тандем с президента Бердимухамедов, или пък схватката за властта между тях е само въпрос на време. Имайки предвид обаче, че именно силовите структури контролират ситуацията в Турменистан не е изключено, че в бъдеще Реджепов може и сам да реши да излезе „на светло”.
