22
Вт, Сеп
21 New Articles

Русия и ЕС – неизбежното геополитическо партньорство

брой5 2006
Typography

През март тази година в авторитетния германски вестник “Зюддойче цайтунг” се появи статия с малко странното заглавие-лозунг “Русия трябва да бъде в ЕС”. Подобна идея засега изглежда абсурдна, защото Москва нито е канена, нито пък е кандидатствала да се присъедини към Европейския съюз. Причините за това са много, но главните пречки за руското членство в ЕС са размера на страната и характера на политическата й система.

Русия едва ли някога ще членува в Европейския съюз, но геополитическото партньорство между Москва и Брюксел изглежда е неизбежно. След разпадането на Съветския съюз, Русия търси новото си място на световната сцена, което зависи най-вече от отношенията й с другите основни геополитически центрове на тежестта – САЩ, Европейския съюз, Китай и мюсюлманския сят. Непосредствено след рухването на комунизма, Русия на Борис Елцин бе готова да се сприятели със САЩ. Впоследствие обаче менторският тон на Вашингтон спрямо хода на (не)демократичния процес в Москва доведе до охлаждане на отношенията между Кремъл и Белия дом. Освен това, при положение, че САЩ са едноличния световен лидер, няма никаква логика Русия да се присламчва към тях, както правят редица по-малки и по-слаби държави. По-естественото поведение на Москва е да търси съюз с другите влиятелни световни фактори, които се дразнят от американската хегемония и биха желали ако не да я разрушат, то поне да я смекчат. Въпреки че открито води икономически флирт с изолирания от американците Иран, Русия не би могла да търси геополитическо партньорство с мюсюлманския свят, защото основните и проблеми със сигурността са свързани със сепаратистките амбиции на собствените й мюсюлмански малцинства в Кавказ. Освен това руската културно-историческа принадлежност към християнството е несъмнена, а политическият ислям е религиозно нетолерантен.

Антизападните сили в Москва поддържат тезата, че Русия трябва да си партнира най-вече с Китай. Това обаче е твърде опасен партньор. Огромната демографска маса и бурният икономически растеж неизбежно създават на Китай имидж на сила, търсеща експанзия на всяка цена. Поради рядката си населеност и липсата на добри комуникации, Сибир е слабото място на Русия. Съпоставен с пренаселеността на съседен Китай, този факт е достатъчен за да предизвика тревога у Москва. Същевременно, своеобразието на китайския език, религия и култура са твърде висока бариера, която трябва да бъде преодоляна, ако Русия и Китай действително искат да бъдат геополитически съюзници. Макар че ще поддържат интензивни контакти, в близките години Москва и Пекин едва ли ще развият стратегическо партньорство помежду си.

В исторически план Русия винаги е била част от т. нар. Европейски концерт на силите. След Октомврийската революция Европа е сцената, на която болшевиките смятат да разгърнат своето настъпление с цел изграждането на световна комунистическа държава. Едва двуполюсният световен ред от годините на Студената война прави външната политика на Москва многовекторна. В наши дни обаче, Русия е наясно, че не би могла да бъде суперсила от глобален мащаб и следователно трябва да потърси съюзници и да обърне геополитическия си вектор в една основна посока. Москва вече не може да претендира за монопол над някаква мощна универсална идеология, каквато бе комунизмът, нито пък се нарежда сред най-големите икономически сили на планетата. Според данни на Световната банка за 2005, по размер на брутния вътрешен продукт Русия е едва на 14-то място в света, отстъпвайки на далеч по-малки държави като Южна Корея, Испания и Канада и дори на Мексико. Рязкото покачване на цените на нефта и природния газ е подарък от съдбата, който дава възможност на Москва да преформулира своите претенции за членство в клуба на големите геополитически играчи. Новата философия на Путин гласи, че Русия е важна държава, защото може да доставя стратегически суровини в огромни количества. А кой ще купува тези суровини? Най-естествените клиенти са републиките от европейската част на бившия СССР – Беларус, Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Те обаче имат много сериозни проблеми с платежоспособността. Следователно най-големият и най-надежден пазар за руския нефт и природен газ са държавите от Европейския съюз.

Ако през ХІХ век САЩ бяха наречени “второ издание на Европа”, то през втората половина на ХХ век Европа се оказа геополитически придатък на САЩ. След 11 септември 2001 обаче, между атлантическите съюзници започна да се образува пукнатина. Редица влиятелни европейски държави не бяха съгласни с нападението срещу Ирак през 2003 и не подкрепиха американците в това начинание. Това бе първото голямо предизвикателство пред световната сигурност след края на Студената война, на което Франция, Германия и Русия отговориха по един и същи начин, противопоставяйки се на САЩ. Париж, Берлин и Москва оформиха т. нар. Евротройка и създадоха дипломатически формат за периодични политически консултации. През септември т. г., в натоварения с историческа символика френски град Компиен, се проведе среща в този формат, на която стана ясно, че перспективите за сътрудничество между Европейския съюз и Русия са отлични. Естествено, фокус на разговорите между Жак Ширак, Ангела Меркел и Владимир Путин бе въпросът с енергийните доставки. Изясни се, че Русия е готова да насочи природния газ от Щокмановското находище в Баренцово море към Европа. Освен че е в полза на ЕС, този ход е пряк удар върху енергийните интереси на САЩ, защото, според предишните планове, суровината от това много богато находище трябваше да се втечнява и да се изнася за Америка по море.

В Компиен Путин, Ширак и Меркел се договориха и за създаването на работна група, която да работи върху преразглеждането на Европейската енергийна харта, така че Русия да може да се присъедини към нея. Този документ е смятан от страните-членки на ЕС за много важен и е очевидно, че принципите, заложени в него ще проработят трудно без да бъде осигурено сътрудничеството с Москва.

Другата голяма новост в отношенията между Русия и ЕС е, че Москва е готова да влага парите, спечелени от нефт и газ, в закупуване на дялове от европейски компании. Разбира се, голяма част от най-мощните руски фирми са частни, но след като Владимир Путин успя да обуздае амбициите на олигарсите, те вече благоразумно съгласуват плановете си за задгранична експанзия с Кремъл. Първият опит за сливане между руска и европейска компания в огромни мащаби бе направен през пролетта на 2006, когато се планираше контролираната от Алексей Мордашов “Северсталь” да придобие контролен пакет акции от европейския стоманодобивен гигант “Арселор”. В крайна сметка страховете от непрозрачните бизнес-практики на руснаците надделяха и “Арселор” се сля с индийската “Митал стийл”, а не със “Северсталь”. Неуспехът обаче само амбицира руските олигарси да търсят нови изкупувания на компании от Европейския съюз.


 

В края на това лято дойде новината, че държавната Внешторгбанк е купила 5% от акциите на Европейската аерокосмическа и отбранителна агенция ( EADS ) . Владимир Путин твърди, че това е “обикновена игра на пазара на ценни книжа”, но истината е, че в тази сделка има предимно политически компонент. EADS работи по редица военни проекти от стратегическа важност за ЕС и ако руснаците бъдат допуснати в нейния директорски борд (за което обаче са нужни 10% от акциите), това на практика ще означава, че Москва и Брюксел вече са станали съюзници. В следващите години реакцията на европейците спрямо амбициите на руските държавни и частни олигарси да влагат пари в ЕС ще бъде сред основните лакмуси за отношенията между Москва и Брюксел. А че руските петродолари ще търсят „излаз” в чужбина няма съмнение, защото инвестиционният климат в самата Русия не е добър. Което обаче не пречи на европейски компании да се борят за големи поръчки, финансирани от руския държавен бюджет. На срещата в Компиен стана ясно, че френският концерн “Венси” печели многомилиарден договор за строителство на магистрала между Москва и Санкт Петербург.

Връзките на Москва с Брюксел, до голяма степен, са усложнени от факта, че Европейският съюз има „двуетажна” външна политика. На първото ниво е курсът, провеждан от отделните държави-членки на съюза, а на второто – все още неоформената окончателно обща политика на ЕС в областта на международните отношения. Отхвърленият проект за конституция на ЕС предвиждаше въвеждането на поста външен министър на Европейския съюз, но засега общият знаменател между външните политики на държавите-членки си остава много малък. При тази ситуация не е чудно, че Москва се стреми да работи не с недостроения втори етаж на европейската външнополитическа сграда, а с първия. А най-важният обитател на този първи етаж е Германия. Въпреки че бяха противници през Първата и през по-голямата част от Втората световна война, руснаците и германците имат много общи геополитически интереси. По географското си положение Германия е по-скоро част от евразийския хартленд, отколкото от заобикалящият го от запад римленд. Идеята за стратегически съюз с Русия съвсем не е нова за Берлин. Още преди Втората световна война големият немски геополитик Карл Хаусхофер лансира тезата за “ориентация на Изток”, предполагаща създаването на съюз между двата най-големи европейски народа – германския и руския (вж. Геополитика, бр. 4/06) . Сегашният стопанин на Кремъл се е трудил като шпионин в Германия и говори отлично немски, поради което има и чисто сантиментални мотиви да търси съюз с Берлин, но по-важни, разбира се, са обективните предпоставки за руско-германското сътрудничество.

Наскоро стана известно, че във връзка с поемането на председателството на ЕС от началото на 2007 официален Берлин обмисля стратегия, целяща да направи Русия “необратимо” свързана с ЕС. “Целта е да се направят политическите, икономическите и културните връзки между Русия и ЕС необратими” – се казва в документ на германското външно министерство, огласен от вестник “Ханделсблат”. В него, освен това, се изтъква, че разрешаването на проблемите със сигурността на Балканите и в Близкия изток не може да стане без Русия. Германия направи решителна крачка към усилване на енергийната обвързаност с Русия през 2005 , когато бе подписано споразумението за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море. Логиката на Берлин е проста. Тя гласи, че ако не можеш да диверсифицираш газовите си доставки, трябва поне да ги направиш сигурни и предсказуеми, поставяйки ги на здрава договорна основа. Сега Германия е готова да отиде още по-далеч като се опитва да ускори и политическото сближаване между Москва и Брюксел.

За да свали от себе си всякакви подозрения в исторически реваншизъм, Германия иска да се сближи с Русия не просто на двустранна основа, а чрез рамката на Европейския съюз. Берлин не се стреми да изключи европейските си партньори от взаимноизгодното сътрудничество с Москва, а да ги убеди в ползите от него. За Русия тази тактика е нож с две остриета. От една страна, тежката дума на Германия ще работи за париране на русофобските настроения в ЕС. От друга гледна точка обаче, е ясно, че договарянето с Евросъюза, като цяло, винаги ще бъде много по-проблематично, отколкото двустранното разбирателство с Германия. В ЕС има малък, но доста гласовит русофобски лагер, който се възглавява от Полша като поддържащата роля е отредена на трите прибалтийски републики. За тях Русия не може да бъде партньор на ЕС, защото е „недемократична и имперска”. Това е идеологически аргумент, който действително тежи, но едва ли ще може да надделее над икономическите и геополитически съображения, изтъквани от най-голямата страна в ЕС. Въпреки тежките си исторически комплекси поляците, латвийците, литовците и естонците ще трябва да се примирят с факта, че сътрудничеството между ЕС и Русия е неизбежно.

Според класическата геополитика, Западна Европа образува т. нар. римленд, който е спорна зона между хартленда (чието ядро е Русия) и морските сили. От гледна точка на днешната енергийна геополитика обаче, Европейския съюз трябва да бъде причислен към хартленда. За добро или за лошо Русия и ЕС се намират на един и същ материк и до голяма степен могат да черпят енергийни ресурси от едни и същи находища. А основната част от тези находища е на руска територия, а не в Западна и Централна Европа. В момента ЕС доставя 25% от необходимите му енергоресурси от Русия и няма никакво съмнение, че този процент ще нараства през следващите години. Колкото по-важни стават енергийните аргументи в световната геополитика, толкова повече ще се скъсява политическата дистанция между Москва и Брюксел.

Погрешно е да се смята, че енергийната зависимост между Европейския съюз и Русия е едностранна. Колкото ЕС е зависим от руския нефт и природен газ, толкова и Русия е зависима от стабилните приходи, които получава от европейските си клиенти. В рамките на тактическото надиграване, Владимир Путин блъфира, заявявайки наскоро, че до 10-15 години Русия може да пренасочи до 30% от своя износ на нефт и газ към Азия. Според експертите, това е малко вероятно поради ред икономически, политически и чисто технологични причини. От друга страна, нефтът и втечненият природен газ са глобално търгуеми стоки и Европа би могла да си ги доставя от всички световни производители, макар и при повишени разходи за транспорт. Затова Москва е заинтересова не от шантаж и периодично “спиране на кранчето” с политически мотиви, а от стриктното изпълнение на дългосрочни договори. Петролопроводите и газопроводите ще бъдат здравата икономическа арматура на очертаващия се геополитически съюз между Русия и Европейския съюз.

След като някогашните източноевропейски сателити на Москва вече влязоха в ЕС, съдбата на страните от новата Източна Европа (Украйна, Молдова, Грузия, а в перспектива – и Беларус) се превръща в актуален предмет на спорове между Русия и Евросъюза. ЕС не криеше одобрението си за т. нар. „цветни революции” в Грузия и Украйна и за рязката промяна във външнополитическата ориентация на Молдова. Антируската насоченост е част от същността на тези събития. Особено голям конфликтен потенциал имат споровете около трите гравитиращи към Москва сепаратистки района – Приднестровието в Молдова и Абхазия и Южна Осетия в Грузия. Няма съмнение, че тези проблеми влошават отношенията между Русия и ЕС. Но ако сближаването между Москва и Брюксел на икономическа и геополитическа основа продължи да се развива, сепаратистките огнища в Молдова и в Грузия ще си останат със статут на замразени конфликти и Кремъл няма да изостря напрежението около тях.

Накрая, трябва да отчетем и една психологическа причина за потенциалния руско-европейски съюз. От изброените по-горе четири геополитически центрове на тежестта единствено Русия и ЕС са с много ниска раждаемост и намаляващо население, макар че в Европа този проблем е леко замаскиран поради мощния прилив на имигранти от Третия свят. А демографската динамика на “другия” е един от основните фактори той да бъде разглеждан като експанзивна сила и потенциален враг. Русия не се нуждае от жизнено пространство в Европа и ЕС няма амбиции за експанзия в Русия. Това са две сили, съсредоточени по-скоро върху вътрешните си проблеми, и сътрудничеството между тях изглежда повече от естествено.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

През март тази година в авторитетния германски вестник “Зюддойче цайтунг” се появи статия с малко странното заглавие-лозунг “Русия трябва да бъде в ЕС”. Подобна идея засега изглежда абсурдна, защото Москва нито е канена, нито пък е кандидатствала да се присъедини към Европейския съюз. Причините за това са много, но главните пречки за руското членство в ЕС са размера на страната и характера на политическата й система.

Русия едва ли някога ще членува в Европейския съюз, но геополитическото партньорство между Москва и Брюксел изглежда е неизбежно. След разпадането на Съветския съюз, Русия търси новото си място на световната сцена, което зависи най-вече от отношенията й с другите основни геополитически центрове на тежестта – САЩ, Европейския съюз, Китай и мюсюлманския сят. Непосредствено след рухването на комунизма, Русия на Борис Елцин бе готова да се сприятели със САЩ. Впоследствие обаче менторският тон на Вашингтон спрямо хода на (не)демократичния процес в Москва доведе до охлаждане на отношенията между Кремъл и Белия дом. Освен това, при положение, че САЩ са едноличния световен лидер, няма никаква логика Русия да се присламчва към тях, както правят редица по-малки и по-слаби държави. По-естественото поведение на Москва е да търси съюз с другите влиятелни световни фактори, които се дразнят от американската хегемония и биха желали ако не да я разрушат, то поне да я смекчат. Въпреки че открито води икономически флирт с изолирания от американците Иран, Русия не би могла да търси геополитическо партньорство с мюсюлманския свят, защото основните и проблеми със сигурността са свързани със сепаратистките амбиции на собствените й мюсюлмански малцинства в Кавказ. Освен това руската културно-историческа принадлежност към християнството е несъмнена, а политическият ислям е религиозно нетолерантен.

Антизападните сили в Москва поддържат тезата, че Русия трябва да си партнира най-вече с Китай. Това обаче е твърде опасен партньор. Огромната демографска маса и бурният икономически растеж неизбежно създават на Китай имидж на сила, търсеща експанзия на всяка цена. Поради рядката си населеност и липсата на добри комуникации, Сибир е слабото място на Русия. Съпоставен с пренаселеността на съседен Китай, този факт е достатъчен за да предизвика тревога у Москва. Същевременно, своеобразието на китайския език, религия и култура са твърде висока бариера, която трябва да бъде преодоляна, ако Русия и Китай действително искат да бъдат геополитически съюзници. Макар че ще поддържат интензивни контакти, в близките години Москва и Пекин едва ли ще развият стратегическо партньорство помежду си.

В исторически план Русия винаги е била част от т. нар. Европейски концерт на силите. След Октомврийската революция Европа е сцената, на която болшевиките смятат да разгърнат своето настъпление с цел изграждането на световна комунистическа държава. Едва двуполюсният световен ред от годините на Студената война прави външната политика на Москва многовекторна. В наши дни обаче, Русия е наясно, че не би могла да бъде суперсила от глобален мащаб и следователно трябва да потърси съюзници и да обърне геополитическия си вектор в една основна посока. Москва вече не може да претендира за монопол над някаква мощна универсална идеология, каквато бе комунизмът, нито пък се нарежда сред най-големите икономически сили на планетата. Според данни на Световната банка за 2005, по размер на брутния вътрешен продукт Русия е едва на 14-то място в света, отстъпвайки на далеч по-малки държави като Южна Корея, Испания и Канада и дори на Мексико. Рязкото покачване на цените на нефта и природния газ е подарък от съдбата, който дава възможност на Москва да преформулира своите претенции за членство в клуба на големите геополитически играчи. Новата философия на Путин гласи, че Русия е важна държава, защото може да доставя стратегически суровини в огромни количества. А кой ще купува тези суровини? Най-естествените клиенти са републиките от европейската част на бившия СССР – Беларус, Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Те обаче имат много сериозни проблеми с платежоспособността. Следователно най-големият и най-надежден пазар за руския нефт и природен газ са държавите от Европейския съюз.

Ако през ХІХ век САЩ бяха наречени “второ издание на Европа”, то през втората половина на ХХ век Европа се оказа геополитически придатък на САЩ. След 11 септември 2001 обаче, между атлантическите съюзници започна да се образува пукнатина. Редица влиятелни европейски държави не бяха съгласни с нападението срещу Ирак през 2003 и не подкрепиха американците в това начинание. Това бе първото голямо предизвикателство пред световната сигурност след края на Студената война, на което Франция, Германия и Русия отговориха по един и същи начин, противопоставяйки се на САЩ. Париж, Берлин и Москва оформиха т. нар. Евротройка и създадоха дипломатически формат за периодични политически консултации. През септември т. г., в натоварения с историческа символика френски град Компиен, се проведе среща в този формат, на която стана ясно, че перспективите за сътрудничество между Европейския съюз и Русия са отлични. Естествено, фокус на разговорите между Жак Ширак, Ангела Меркел и Владимир Путин бе въпросът с енергийните доставки. Изясни се, че Русия е готова да насочи природния газ от Щокмановското находище в Баренцово море към Европа. Освен че е в полза на ЕС, този ход е пряк удар върху енергийните интереси на САЩ, защото, според предишните планове, суровината от това много богато находище трябваше да се втечнява и да се изнася за Америка по море.

В Компиен Путин, Ширак и Меркел се договориха и за създаването на работна група, която да работи върху преразглеждането на Европейската енергийна харта, така че Русия да може да се присъедини към нея. Този документ е смятан от страните-членки на ЕС за много важен и е очевидно, че принципите, заложени в него ще проработят трудно без да бъде осигурено сътрудничеството с Москва.

Другата голяма новост в отношенията между Русия и ЕС е, че Москва е готова да влага парите, спечелени от нефт и газ, в закупуване на дялове от европейски компании. Разбира се, голяма част от най-мощните руски фирми са частни, но след като Владимир Путин успя да обуздае амбициите на олигарсите, те вече благоразумно съгласуват плановете си за задгранична експанзия с Кремъл. Първият опит за сливане между руска и европейска компания в огромни мащаби бе направен през пролетта на 2006, когато се планираше контролираната от Алексей Мордашов “Северсталь” да придобие контролен пакет акции от европейския стоманодобивен гигант “Арселор”. В крайна сметка страховете от непрозрачните бизнес-практики на руснаците надделяха и “Арселор” се сля с индийската “Митал стийл”, а не със “Северсталь”. Неуспехът обаче само амбицира руските олигарси да търсят нови изкупувания на компании от Европейския съюз.

През март тази година в авторитетния германски вестник “Зюддойче цайтунг” се появи статия с малко странното заглавие-лозунг “Русия трябва да бъде в ЕС”. Подобна идея засега изглежда абсурдна, защото Москва нито е канена, нито пък е кандидатствала да се присъедини към Европейския съюз. Причините за това са много, но главните пречки за руското членство в ЕС са размера на страната и характера на политическата й система.

Русия едва ли някога ще членува в Европейския съюз, но геополитическото партньорство между Москва и Брюксел изглежда е неизбежно. След разпадането на Съветския съюз, Русия търси новото си място на световната сцена, което зависи най-вече от отношенията й с другите основни геополитически центрове на тежестта – САЩ, Европейския съюз, Китай и мюсюлманския сят. Непосредствено след рухването на комунизма, Русия на Борис Елцин бе готова да се сприятели със САЩ. Впоследствие обаче менторският тон на Вашингтон спрямо хода на (не)демократичния процес в Москва доведе до охлаждане на отношенията между Кремъл и Белия дом. Освен това, при положение, че САЩ са едноличния световен лидер, няма никаква логика Русия да се присламчва към тях, както правят редица по-малки и по-слаби държави. По-естественото поведение на Москва е да търси съюз с другите влиятелни световни фактори, които се дразнят от американската хегемония и биха желали ако не да я разрушат, то поне да я смекчат. Въпреки че открито води икономически флирт с изолирания от американците Иран, Русия не би могла да търси геополитическо партньорство с мюсюлманския свят, защото основните и проблеми със сигурността са свързани със сепаратистките амбиции на собствените й мюсюлмански малцинства в Кавказ. Освен това руската културно-историческа принадлежност към християнството е несъмнена, а политическият ислям е религиозно нетолерантен.

Антизападните сили в Москва поддържат тезата, че Русия трябва да си партнира най-вече с Китай. Това обаче е твърде опасен партньор. Огромната демографска маса и бурният икономически растеж неизбежно създават на Китай имидж на сила, търсеща експанзия на всяка цена. Поради рядката си населеност и липсата на добри комуникации, Сибир е слабото място на Русия. Съпоставен с пренаселеността на съседен Китай, този факт е достатъчен за да предизвика тревога у Москва. Същевременно, своеобразието на китайския език, религия и култура са твърде висока бариера, която трябва да бъде преодоляна, ако Русия и Китай действително искат да бъдат геополитически съюзници. Макар че ще поддържат интензивни контакти, в близките години Москва и Пекин едва ли ще развият стратегическо партньорство помежду си.

В исторически план Русия винаги е била част от т. нар. Европейски концерт на силите. След Октомврийската революция Европа е сцената, на която болшевиките смятат да разгърнат своето настъпление с цел изграждането на световна комунистическа държава. Едва двуполюсният световен ред от годините на Студената война прави външната политика на Москва многовекторна. В наши дни обаче, Русия е наясно, че не би могла да бъде суперсила от глобален мащаб и следователно трябва да потърси съюзници и да обърне геополитическия си вектор в една основна посока. Москва вече не може да претендира за монопол над някаква мощна универсална идеология, каквато бе комунизмът, нито пък се нарежда сред най-големите икономически сили на планетата. Според данни на Световната банка за 2005, по размер на брутния вътрешен продукт Русия е едва на 14-то място в света, отстъпвайки на далеч по-малки държави като Южна Корея, Испания и Канада и дори на Мексико. Рязкото покачване на цените на нефта и природния газ е подарък от съдбата, който дава възможност на Москва да преформулира своите претенции за членство в клуба на големите геополитически играчи. Новата философия на Путин гласи, че Русия е важна държава, защото може да доставя стратегически суровини в огромни количества. А кой ще купува тези суровини? Най-естествените клиенти са републиките от европейската част на бившия СССР – Беларус, Украйна, Грузия, Армения и Молдова. Те обаче имат много сериозни проблеми с платежоспособността. Следователно най-големият и най-надежден пазар за руския нефт и природен газ са държавите от Европейския съюз.

Ако през ХІХ век САЩ бяха наречени “второ издание на Европа”, то през втората половина на ХХ век Европа се оказа геополитически придатък на САЩ. След 11 септември 2001 обаче, между атлантическите съюзници започна да се образува пукнатина. Редица влиятелни европейски държави не бяха съгласни с нападението срещу Ирак през 2003 и не подкрепиха американците в това начинание. Това бе първото голямо предизвикателство пред световната сигурност след края на Студената война, на което Франция, Германия и Русия отговориха по един и същи начин, противопоставяйки се на САЩ. Париж, Берлин и Москва оформиха т. нар. Евротройка и създадоха дипломатически формат за периодични политически консултации. През септември т. г., в натоварения с историческа символика френски град Компиен, се проведе среща в този формат, на която стана ясно, че перспективите за сътрудничество между Европейския съюз и Русия са отлични. Естествено, фокус на разговорите между Жак Ширак, Ангела Меркел и Владимир Путин бе въпросът с енергийните доставки. Изясни се, че Русия е готова да насочи природния газ от Щокмановското находище в Баренцово море към Европа. Освен че е в полза на ЕС, този ход е пряк удар върху енергийните интереси на САЩ, защото, според предишните планове, суровината от това много богато находище трябваше да се втечнява и да се изнася за Америка по море.

В Компиен Путин, Ширак и Меркел се договориха и за създаването на работна група, която да работи върху преразглеждането на Европейската енергийна харта, така че Русия да може да се присъедини към нея. Този документ е смятан от страните-членки на ЕС за много важен и е очевидно, че принципите, заложени в него ще проработят трудно без да бъде осигурено сътрудничеството с Москва.

Другата голяма новост в отношенията между Русия и ЕС е, че Москва е готова да влага парите, спечелени от нефт и газ, в закупуване на дялове от европейски компании. Разбира се, голяма част от най-мощните руски фирми са частни, но след като Владимир Путин успя да обуздае амбициите на олигарсите, те вече благоразумно съгласуват плановете си за задгранична експанзия с Кремъл. Първият опит за сливане между руска и европейска компания в огромни мащаби бе направен през пролетта на 2006, когато се планираше контролираната от Алексей Мордашов “Северсталь” да придобие контролен пакет акции от европейския стоманодобивен гигант “Арселор”. В крайна сметка страховете от непрозрачните бизнес-практики на руснаците надделяха и “Арселор” се сля с индийската “Митал стийл”, а не със “Северсталь”. Неуспехът обаче само амбицира руските олигарси да търсят нови изкупувания на компании от Европейския съюз.

Страница 2

 

В края на това лято дойде новината, че държавната Внешторгбанк е купила 5% от акциите на Европейската аерокосмическа и отбранителна агенция ( EADS ) . Владимир Путин твърди, че това е “обикновена игра на пазара на ценни книжа”, но истината е, че в тази сделка има предимно политически компонент. EADS работи по редица военни проекти от стратегическа важност за ЕС и ако руснаците бъдат допуснати в нейния директорски борд (за което обаче са нужни 10% от акциите), това на практика ще означава, че Москва и Брюксел вече са станали съюзници. В следващите години реакцията на европейците спрямо амбициите на руските държавни и частни олигарси да влагат пари в ЕС ще бъде сред основните лакмуси за отношенията между Москва и Брюксел. А че руските петродолари ще търсят „излаз” в чужбина няма съмнение, защото инвестиционният климат в самата Русия не е добър. Което обаче не пречи на европейски компании да се борят за големи поръчки, финансирани от руския държавен бюджет. На срещата в Компиен стана ясно, че френският концерн “Венси” печели многомилиарден договор за строителство на магистрала между Москва и Санкт Петербург.

Връзките на Москва с Брюксел, до голяма степен, са усложнени от факта, че Европейският съюз има „двуетажна” външна политика. На първото ниво е курсът, провеждан от отделните държави-членки на съюза, а на второто – все още неоформената окончателно обща политика на ЕС в областта на международните отношения. Отхвърленият проект за конституция на ЕС предвиждаше въвеждането на поста външен министър на Европейския съюз, но засега общият знаменател между външните политики на държавите-членки си остава много малък. При тази ситуация не е чудно, че Москва се стреми да работи не с недостроения втори етаж на европейската външнополитическа сграда, а с първия. А най-важният обитател на този първи етаж е Германия. Въпреки че бяха противници през Първата и през по-голямата част от Втората световна война, руснаците и германците имат много общи геополитически интереси. По географското си положение Германия е по-скоро част от евразийския хартленд, отколкото от заобикалящият го от запад римленд. Идеята за стратегически съюз с Русия съвсем не е нова за Берлин. Още преди Втората световна война големият немски геополитик Карл Хаусхофер лансира тезата за “ориентация на Изток”, предполагаща създаването на съюз между двата най-големи европейски народа – германския и руския (вж. Геополитика, бр. 4/06) . Сегашният стопанин на Кремъл се е трудил като шпионин в Германия и говори отлично немски, поради което има и чисто сантиментални мотиви да търси съюз с Берлин, но по-важни, разбира се, са обективните предпоставки за руско-германското сътрудничество.

Наскоро стана известно, че във връзка с поемането на председателството на ЕС от началото на 2007 официален Берлин обмисля стратегия, целяща да направи Русия “необратимо” свързана с ЕС. “Целта е да се направят политическите, икономическите и културните връзки между Русия и ЕС необратими” – се казва в документ на германското външно министерство, огласен от вестник “Ханделсблат”. В него, освен това, се изтъква, че разрешаването на проблемите със сигурността на Балканите и в Близкия изток не може да стане без Русия. Германия направи решителна крачка към усилване на енергийната обвързаност с Русия през 2005 , когато бе подписано споразумението за изграждането на газопровод по дъното на Балтийско море. Логиката на Берлин е проста. Тя гласи, че ако не можеш да диверсифицираш газовите си доставки, трябва поне да ги направиш сигурни и предсказуеми, поставяйки ги на здрава договорна основа. Сега Германия е готова да отиде още по-далеч като се опитва да ускори и политическото сближаване между Москва и Брюксел.

За да свали от себе си всякакви подозрения в исторически реваншизъм, Германия иска да се сближи с Русия не просто на двустранна основа, а чрез рамката на Европейския съюз. Берлин не се стреми да изключи европейските си партньори от взаимноизгодното сътрудничество с Москва, а да ги убеди в ползите от него. За Русия тази тактика е нож с две остриета. От една страна, тежката дума на Германия ще работи за париране на русофобските настроения в ЕС. От друга гледна точка обаче, е ясно, че договарянето с Евросъюза, като цяло, винаги ще бъде много по-проблематично, отколкото двустранното разбирателство с Германия. В ЕС има малък, но доста гласовит русофобски лагер, който се възглавява от Полша като поддържащата роля е отредена на трите прибалтийски републики. За тях Русия не може да бъде партньор на ЕС, защото е „недемократична и имперска”. Това е идеологически аргумент, който действително тежи, но едва ли ще може да надделее над икономическите и геополитически съображения, изтъквани от най-голямата страна в ЕС. Въпреки тежките си исторически комплекси поляците, латвийците, литовците и естонците ще трябва да се примирят с факта, че сътрудничеството между ЕС и Русия е неизбежно.

Според класическата геополитика, Западна Европа образува т. нар. римленд, който е спорна зона между хартленда (чието ядро е Русия) и морските сили. От гледна точка на днешната енергийна геополитика обаче, Европейския съюз трябва да бъде причислен към хартленда. За добро или за лошо Русия и ЕС се намират на един и същ материк и до голяма степен могат да черпят енергийни ресурси от едни и същи находища. А основната част от тези находища е на руска територия, а не в Западна и Централна Европа. В момента ЕС доставя 25% от необходимите му енергоресурси от Русия и няма никакво съмнение, че този процент ще нараства през следващите години. Колкото по-важни стават енергийните аргументи в световната геополитика, толкова повече ще се скъсява политическата дистанция между Москва и Брюксел.

Погрешно е да се смята, че енергийната зависимост между Европейския съюз и Русия е едностранна. Колкото ЕС е зависим от руския нефт и природен газ, толкова и Русия е зависима от стабилните приходи, които получава от европейските си клиенти. В рамките на тактическото надиграване, Владимир Путин блъфира, заявявайки наскоро, че до 10-15 години Русия може да пренасочи до 30% от своя износ на нефт и газ към Азия. Според експертите, това е малко вероятно поради ред икономически, политически и чисто технологични причини. От друга страна, нефтът и втечненият природен газ са глобално търгуеми стоки и Европа би могла да си ги доставя от всички световни производители, макар и при повишени разходи за транспорт. Затова Москва е заинтересова не от шантаж и периодично “спиране на кранчето” с политически мотиви, а от стриктното изпълнение на дългосрочни договори. Петролопроводите и газопроводите ще бъдат здравата икономическа арматура на очертаващия се геополитически съюз между Русия и Европейския съюз.

След като някогашните източноевропейски сателити на Москва вече влязоха в ЕС, съдбата на страните от новата Източна Европа (Украйна, Молдова, Грузия, а в перспектива – и Беларус) се превръща в актуален предмет на спорове между Русия и Евросъюза. ЕС не криеше одобрението си за т. нар. „цветни революции” в Грузия и Украйна и за рязката промяна във външнополитическата ориентация на Молдова. Антируската насоченост е част от същността на тези събития. Особено голям конфликтен потенциал имат споровете около трите гравитиращи към Москва сепаратистки района – Приднестровието в Молдова и Абхазия и Южна Осетия в Грузия. Няма съмнение, че тези проблеми влошават отношенията между Русия и ЕС. Но ако сближаването между Москва и Брюксел на икономическа и геополитическа основа продължи да се развива, сепаратистките огнища в Молдова и в Грузия ще си останат със статут на замразени конфликти и Кремъл няма да изостря напрежението около тях.

Накрая, трябва да отчетем и една психологическа причина за потенциалния руско-европейски съюз. От изброените по-горе четири геополитически центрове на тежестта единствено Русия и ЕС са с много ниска раждаемост и намаляващо население, макар че в Европа този проблем е леко замаскиран поради мощния прилив на имигранти от Третия свят. А демографската динамика на “другия” е един от основните фактори той да бъде разглеждан като експанзивна сила и потенциален враг. Русия не се нуждае от жизнено пространство в Европа и ЕС няма амбиции за експанзия в Русия. Това са две сили, съсредоточени по-скоро върху вътрешните си проблеми, и сътрудничеството между тях изглежда повече от естествено.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020