22
Вт, Сеп
21 New Articles

Проблеми на българската демографска стратегия

брой5 2006
Typography

В статията си, публикувана в бр. 2 на “Геополитика” от т.г., се опитах да привлека вниманието към необходимостта от изработването на национална стратегия за преодоляване на демографския срив, крайно обезпокоен от факта, че липсва адекватна държавна политика за решаването на този ключов за бъдещето на България въпрос. От известно време насам, обществените надежди в това отношение се подхранваха от съобщенията в медиите, че: “… екип от учени от БАН и НСИ, по поръчка на Министерския съвет, ще изготви цялостен демографски анализ и стратегия за населението до 2020”, която ще “...насочва обществените усилия и държавните средства към забавяне на негативните темпове, към стабилизиране в дългосрочен план и към осигуряване на високо качество на човешкия капитал…” (в-к “Труд”, 8.12.2005).

Подобна проекто-стратегия (в обем от 60 страници) наистина бе представена на 25 април, т.г., макар и с парадоксално звучащото заглавие “Стратегия за демографско развитие”. И то при положение, че от близо 20 години насам населението на страната ни ежегодно се “топи” и, че от 189 страни в света, България държи трагично “първенство” в тази сфера – факт, отразен в документите на ООН и коментиран в редица чуждестранни публикации. Елементарната логика изисква първо прекратяване на демографския срив, а едва след това - реализирането на стратегия за демографско развитие. Вместо програма за практически действия, каквито бяха очакванията, с това заглавие и със своята посредствена и мъглява методика, „стратегията” рискува да се превърне в обикновено учебникарско напътствие. А по същество става дума за събитие, което историята на България не познава, и това налага към многобройните статистически аргументи да се прибави и още един – историческият.

Демографското развитие на България през ХХ век

В историята на Третата българска държава, от Освобождението до наши дни, продължава да не се отчита фактът, че най-съществена роля в нея играе демографският възход на нацията. Населението е “живата сила” на младата ни държава, която заема първото място сред тогавашните европейски страни по раждаемост. А както отбелязва през 1881-1882 в списание „Наука” румелийският старозагорски общественик Ат. Т. Илиев: “… от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни … нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството”.

Обладано от тази повеля, населението на България преодолява следосвобожденските перипетии, включително. Съединението и Сръбско-българската война и посреща новият ХХ век, увеличавайки само за 18 години (1888 - 1905) населението си с цели 986 428 души (вж. таблицата). Което (както е показано в сравнителната таблица) означава средногодишен ръст с 54 800 души на територия с 13 674 кв. км по-малка от днешната.

 

Сравнителна таблица за населението на България в началото и в края на ХХ век

Развитие „Стопяване” Намаление

Години (територия 96,35 хил.кв.км) Ръст в края на ХІХ и начало на ХХ век (души) Години (територия 110,19 хил. кв.км) Намаление (-) (души) Намаление (2 + 4)

1 2 3 4 5

1888 61193 1988 +103000 -50893

1889 57671 1989* -219300 -276971

1890 44553 1990 -98100 -142653

1891 39739 1991 -73800 -113539

1892 14012 1992 -110600 -124612

1893 23878 1993 -25100 -48978

1894 35479 1994 -32300 -67779

1895 48126 1995 -42700 -90826

1896 59179 1996 -44000 -103179

1897 59497 1997 -57700 -117197

1898 58231 1998 -52800 -111031

1899 57848 1999 -39500 -97348

1900 73995 2000 -41400 -115395

1901 54134 2001 -258400 -312534

1902 57626 2002 -45300 -102926

1903 70850 2003 -44600 -115450

1904 85532 2004 -40200 -123732

1905 86885 2005 -42300 -129185

х +986428 х -1257800 -2244228

 

* Данните са преизчислени в съответствие с преброяването към 04.12.1992

Източници:

1. За 1888-1905, Н.Михайлов, сп.”Съвременна мисъл”, кн.2/1910, с.110.

2. За 1998-2004, „Население и демографски процеси”, НСИ, 2004.

3. За 2005, „Статистически справочник”, 2006, с. 9.

Забележка: Преди 1888 не се води статистика .

 

Ето с такъв “демографски старт” България започва ХХ век!

А как го завършва също за 18 години (1988 – 2005), се вижда от същата таблица – с общо намаление от 1 257 800 души, т.е. 4 пъти по-голяма загуба на население спрямо петте войни, които България води от Освобождението до 1945. За да се направи необходимото сравнение се събира ръстът от края на ХIХ и началото на ХХ век (кол. 2), с ежегодното намаляване през периода 1988 – 2005 (кол. 4).

Сравнението потвърждава извода, че през последните повече от двайсет години (тьй като и преди 1988 има отделни години на намаляване) населението на България ежегодно и неотклонно намалява.


Крайно негативни тенденции, очертаха данните за раждаемостта по етноси, които отласи през април 2004 доц. Михаил Мирчев, ръководител на Агенция АССА-М, и които доказват започналото демографско стопяване на основния, т.е. на българския, етнос. Тревожно прозвуча констатацията, че днес “… се намираме в процес на автогеноцид” (3) . Нужни ли са повече доказателства, че през този сравнително дълъг 18-годишен период (1988-2004) държавата преживява истински демографски срив?

Историята ни познава само един аналог на подобен геодемографски срив – през ХV век, първият след падането на България под турско робство.

За този далечен исторически период липсват истински статистически данни. Затова изчисленията на геодемографските загуби (селища и население) се базират най-вече на стриктните турски турски регистри. Щателен анализ на тези регистри прави професор Христо Гандев (1). Именно той му дава основание да представи геодемографското състояние на България във вид, съпоставим със съвременният демографски срив, който преживява страната ни.

През 2004 населените масиви в България са 5333, т.е. с 814 по-малко от броя им през 1941, когато България си връща Южна Добруджа, придобивайки сегашната си територия. От тях 144 са без постоянно население. Или намалението в броя на населените места по статистически данни за 1941 – 2005 е с 985. Като се вземе предвид, че към 2004 над 200 села са с население под 10 души (по правило на преклонна възраст), общата загуба е от порядъка на 1200 изчезнали селища, т.е. горе-долу, колкото са били унищожени през ХV век. Както доказва проф. Христо Гандев, тогавашното обезлюдяване е било резултат на ожесточена вековна война: каквато въображението ни трудно може да си представи. Защото става дума за цялостно завоюване на една земя, за пълно унищожаване на нейната държавност, систематично разрушаване и обезлюдяване на всички селища от градски тип – като се започне с крепостните пунктове-паланки и се мине през малките, средните и големите градове и столицата Търново… тези военни действия са били съпроводени неотменно и с масово отвличане на населението извън страната и продаването му като добитък по робските пазари. Поробването и отвличането е военна институция, осветена от Корана, защото турците водели “свещена” война срещу “неверниците”. Султанът заплащал на бойците си едно основно възнаграждение, затова всеки от десетките хиляди войници с настървение се стремял да зароби колкото се може повече „неверници”. Пленниците и робите се отвеждали към робските тържища в Одрин, Солун, Мала Азия и Леванта. „Именно на тази стръв да се заловят повече роби се дължи в най-висока степен обезлюдяването на някои български области” (1) . Същото впрочем потвърждава и Бартоломео де Яно в писмото си до ръководителя на Йоанитския орден в Йерусалим през 1443 (Цветана Георгиева и Димитър Цанев, “Документи за историята на българския народ ХV – ХIХ век”, С., 1986, стр. 7-8).

Тази жестока политика на заробване, разоряване и обезлюдяване (фиг. 2) на България, в приблизителните и сегашни граници, причинява огромни демографски загуби, граничещи с изтриването на българската нация от картата на Света. За това съдбоносно време проф. Гандев казва: “.. ако в българските земи през III век са живели, както твърди проф. Александър Фол (5), между 800 000 и 1 000 000 души, възможно ли е дванадесет века по-късно населението да има същия брой, а и дори по-малък? Колкото и да стагнира растежът на народонаселението през вековете поради военни загуби, епидемии, лоша реколта и други причини. Защото е статистически доказано, че в периода от Късната античност до към ХV век населението на всички страни в Европа значително се увеличава.

Така че ако българската народност не бе претърпяла много големи загуби през ХIV – ХV век, в края на ХV век тя би трябвало да е далеч по-многобройна от регистрираните през 1490 890 000 души. От биологическа и демографска гледна точка е съвсем ясно, че щом през III век, т.е. още преди трайното заселване на славяните, по нашите земи са живеели между 800 000 и 1 000 000 души, то през ХV век българската народно би трябвало да възлиза не на 890 000, а най-малко на 1 570 000 души”!

Тази геодемографска загуба е резултат на военни нашествия в продължение на цял век. Във връзка с поставения от проф. Хр. Гандев въпрос, в някои от документите, които той изследва, тя се оценява в още по-големи размери. Така, в публикацията “Един поглед към миналото” на Петко Рачов Славейков се казва: “От десетмилионно население, както може да се предполага да е бил българския народ преди падането си под турците, в разстояние на два века (ХV – ХVII век) той намалял на два милиона, а по-късно и още повече”. Въпреки че тези хипотези на Славейков не са документално доказани, те очевидно не са съвсем лишени от логика.

Не бива да се забравя че посоченият по-горе исторически аналог обхваща цял век на геодемографско разоряване, докато във втория случай става дума за 18 години на мирно съществуване. Простото изчисление, с петкратно умножаване на посочената демографска загуба на сравнима основа, възлиза на около 12 милиона души. Може ли историята да опровергае този факт?

Увеличаване населението на окръжните центрове

Една от най-съществените промени през социалистическия период, дали старта на сегашния демографски срив бе ускорената урбанизация. В основата и беше преселването на селско население в окръжните центрове, определени като такива през април 1959. Макар и в противоречие с издаваните по онова време разпоредителни документи, постепенно се утвърди линията за изграждане 27-те града, като “окръжни столици”, в което се виждаше “предимството на социалистическото общество”. В един период от около 20 години (1960 – 1980) местните общински и окръжни дейци създаваха ялова обстановка за преселване в тях на младото (детеродно) селско население, освободено от трудова заетост в селското стопанство. Така ускорено се изтощаваше българското село и изкуствено се създаваха затруднения в окръжните центрове от липсата на достатъчно жилища и обслужваща инфраструктура в окръжните центрове

Същественото, което се пренебрегваше, бе, че от демографска гледна точка процесът на урбанизацията е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете в резултат от прииждащото селско население, но и с промените, настъпили в населените места, откъдето то се изселва. В края на ХХ век на преден план излязоха последствията, които на тази основа съществено изменят географската среда и условията на живот.

“Великото преселение” от селата в окръжните градове в най-осезаема степен променяше геодемографската структура на България. От 24.7 % градско население през 1946, до 1990 то се увеличи на 67 %. Така от 1965 насетне българското село престана да бъде демографски извор на нацията и на тази основа от средата на 80-те години на миналия век се появи демографският спад, превръщащ страната ни в огнище на демографски срив. Макар че и досега той не е дефиниран достатъчно ясно в научните дисциплини демография и геополитика.

В порядъка на маркирането му като един от най-силно проявените фактори за настоящия геодемографски срив в България, ще посочим, как се разпределяха държавните средства за жилищно строителство през предпоследната пета социалистическа „петилетка” (1981-1985). Общо за окръжните центрове се даваха 90.5 % от тях.

Така, от предвидените за Варненски окръг средства, за град Варна бяха заделени 97.2% и 2.7% за град Провадия, като за стотиците други селища на окръга оставаха 0.1%. От 2004 Варна е с намаляващо по брой население поради изчерпване възможностите на родилните контингенти, привлечени от селата.


В Бургаски, Добрички и Пазарджишки окръзи делът на капиталните вложения за центравоте им беше между 95% и 97%. Към 2004 населението им намаля спрямо най-високото си ниво след 1980 - съответно за Бургас с 9891 души, а за Добрич и Пазарджик – с над 6 000 души. Особено фрапираща по това време беше териториалната неравномерност в разпределението на промишлени мощности в Бургаски окръг – 90% от тях бяха в окръжния център. Така се стигна до почти пълното обезлюдяване на разположените южно от Бургас общини (в Малкотърновската например, под 5 души/кв.км застаряло население).

Подобно е положението във Видински и Ямболски окръг, които бяха на първо място по обезлюдяване от края на ХХ век.

В някои случаи се даваха средства за жилищно строителство в окръжните градове и тогава, когато в тях още не беше набрано нуждаещо се население. На такава основа беше съставен например, първоначалният проект за ЖК “Чародейка” в Русе.

На първо място по ускорено жилищно строителство, през този период, ненадмината остана столицата София. На 22 май т.г. в-к “Монитор” публикува интервю на видният български архитект професор Георги Стоилов, озаглавено “Държавата нехае за проблемите на столицата”. В него акцентът е в: “В центъра на София трябва да има модерни и високи сгради”, които той нарича в едно предишно интервю (в-к “Труд” 6.04.2004) “небостъргачи”.

Подобно предложение вече за вертикално разрастване на столицата, която е главната “демографска топилня” и чиито капацитет трябва се ограничава, а не да се увеличава, ми се вижда странно. Предложението на проф. Стоилов отпреди две години, като мотив “София да получи нов съвременен силует на ХХI век, и то много свободен. Опитите да се определят границите на сградите са занаятчийско отношение. Трябва да се учим от това, което става в САЩ, Париж, Франкфурт. Където се вижда тази огромна енергия на обществото, на икономиката, на капитала, на технологията…”, беше възприето от някои влиятелни членове на Софийския общински съвет, според които “като граждани на София следва да решим, дали да правим землянки или небостъргачи”. Къде са видели “землянките” в софийския център не е ясно Въпреки, че, до известна степен, идеята на проф. Стоилов за въпросните „небостъргачи” повлия върху архитектурното проектиране и както самият той отбелязва: “Най-големите постижения на съвременната ни архитектура са предимно офисни сгради. Причината е, че техните инвеститори не жалят средства за красиви, съвременни и функционални решения.”

Въпреки безспорните големи приноси на проф. Георги Стоилов за развитието на българската архитектура, това му предложение, в условията на демографски срив, очевидно е неконструктивно.

Струва ми се, че сегашното състояние на България и възможностите за излизането от него, са достатъчно добре описани в появилият се през 1998 бестселър на перуанеца Освалдо де Риверо “Митът за развитието” в която се изтъква:

“Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не бе осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а по-скоро как да оцелеят сред изпитанията, на които го подлагат технологическата революция и глобалната конкуренция… Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства…” (4) .

Фондът за регионално развитие - неизползвана възможност за преодоляване на демографския срив

Нуждата да се привлече вниманието към използването на този фонд за преодоляване на демографския срив възниква по две причини. Първата е, че със средствата на фонда може пряко да се въздейства за преодоляване на геодемографската криза, а втората - че поради количествената ограниченост на средствата му са нужни национално доказани критерии при тяхното разпределяне.

В установената през последните години практика доминира надпреварата на общините да доказват нуждата от отпускане на повече средства, немалка част от които обаче не се усвояват. Бързо развиващият се бизнес с недвижими имоти пряко и косвено утежнява регионалното развитие на България, защото спомага още повече да натежи консумативния дял на “центъра” за сметка на противоположната “периферия”.

Още преди 80 години, когато са почувствани първите симптоми на настоящия демографски срив у нас, недопускането и преодоляването му се определя като “въпрос над въпросите”. Сега средствата за преодоляването му се превръщат в императивен приоритет. За съжаление, България е платила досега, и продължава да плаща, тежък данък затова, че в политиката си дълго време е пренебрегвала обективните регионални изисквания. Пример в това отношение отпреди 45 години е изграждането на Металургичния комбинат “Кремиковци” до София. То породи ротационно преселение от порядъка на 300 хил. души, Комбинатът им осигуряваше работа за 5 години, плюс жилище, след което немалка част от тях напускаха и търсеха работа другаде.

Локализирането на този комбинат до София се базираше на идеята в България да се даде предимство на тежката промишленост - курс, който при това не се одобряваше от Съветския съюз, за което свидетелстват редица публикации от 1995 насам. Против това локализиране на комбината бяха и геолозите на Българската академия на науките (БАН), събирането на които по този повод беше разтурено с милиция. Съвременен аналог на такова погрешно регионално решение е липсата на безмитна зона на Варненското пристанище за разтоварване на средноазиатските транзитни превози. Предлаганата за него площадка под Аспаруховия мост отклонява същите превози към Констанца и към други пристанища.

Пренебрегната е и най-голямата възможност за допълнителни приходи на държавата ни, чрез използване на геополитическите й предимства. Свидетели сме на бездействие, при положение, че съседните страни, които нямат същите предимства, действат изключително активно за отклоняване на международните пътища и те започват да ни заобикалят. Макар че държавата ни би могла да се самоиздържа дори и само от транзита през нейната територия.

Преди 46 години бе решено регионалното развитие на страната ни да се базира на Единен териториалноустройствен план (ЕТУП). При промените след 1990 нуждата от подобен документ, чрез който да се осъществява регионалното развитие, доведе до появата на Национална комплексна схема за регионално развитие (чл. 100 от ЗТСУ). Сега той е задължителна основа за използване на отпусканите ни от ЕС средства (чрез Фонда за регионално развитие). Макар че държавата ни още не разполага с него. Отново се натъкваме на скандална “промяна” - съществуващият за целта институт Национален център за териториално развитие беше сведен до нивото на канцелария, за да може обявената комплексна схема да се съставя от други, вече и частни, фирмени организации (каквито обаче нямаме) чрез поръчки. В този център не бяха оставени специалисти, които да координират разработките на възложените поръчки. И не само това.


Заключение

При положение, че “живата сила” на държавата - нейното население (и особено основния етнос – българският) продължава да се топи, а Националният статистически институт (НСИ) не публикува етническа статистика, “острието” на работата по преодоляването на геодемографския срив губи концентрираност. Защото и без нея, а и от други самостоятелни изследвания (2) достатъчно категорично бе доказано, че всъщност сривът се отнася само за българския етнос. Колкото и недопустимо да е, в толкова чакания, но оказал се негоден за практическо използване, документ – т.нар. “стратегия”, личи почеркът на ръководните консултанти, според които откритото оповестяване на този факт “всява демографска истерия” (3) . Пригласят им лицемерни политици прикриващите се с несъстоятелния аргумент “да не се нарушава българския етнически модел”. А когато това се предлага и като държавна политика става ясно, че досегашните действия водят не към преодоляването на геодемографския срив, а обратно – към неговото задълбочаване. Като процесът се задълбочава и от десетилетното мълчание по въпроса от страна на националните медии.

Остават още малко години до момента, когато българският етнос не ще може да се възпроизвежда и тогава за ефективна държавна политика за преодоляване на демографския срив ще е безсмислено да се пледира. Възниква въпросът, нима това целят авторите на представената стратегия. Защото тя не дава отговор на простичкия въпрос: “Какво да се прави?”. А този отговор засяга съвсем конкретни практически въпроси, сред по-важните от които са:

•  Да се създаде, без нови щатни бройки, като се изпълнят с практически конструктивни функции структурите на МС, един – да го наречем условно, “Щаб за преодоляване на демографския срив”, с надведомствени координиращи функции;

•  В ускорени темпове Националният център за териториално развитие да започне работа по проектиране на Комплексна териториално-устройствена схема, съгласно чл. 100 на ЗТСУ, с разширени координационни функции, съвместно с ресорните специалисти от областите и централните ведомства;

•  Министерството на икономиката да накара всички фирми да съставят схеми, спомагащи за рационалното демографско устройство на територията и фаворизиращи периферните и обезлюдяващи се територии;

•  Министерството на регионалното развитие да придобие статут на държавен координиращ орган, съвместно със споменатия по-горе „щаб”, и да формулира ясни изисквания към чуждестранните инвеститори да съдействат на държавата в тази насока. Да подпомага стабилизирането на селата, чрез рационализиране селищната мрежа на страната;

•  Министерството на земеделието да стимулира максимално кооперативното земеделие и активно да насърчава циганското население към земеделски труд. Да създаде нови стимули за използването на пустеещите земеделски земи;

•  Министерството на транспорта да подпомага изграждането на междуселищни пътища и междуселищния транспорт. Както и да следи и координира оптималното използване геополитическите предимства на страната ни.

•  Министерството на труда и социалната политика да обнови системата от стимули за демографско възраждане, чрез подробно изучаване опита на другите страни, предимно чрез нашите посолства и, в частност, изучавайки опита на Франция, която преживяваше демографски спад преди Втората световна война, но съумя към 60-те години на миналия век да се стабилизира демографски;

•  Националният статистически институт (НСИ) да въведе и публикува етническа статистика и да актуализира дългосрочните си прогнози след всяко годишно отчитане, като ги обявява в отделни издания и ги разпраща до водещите национални институции.

Пред надвисналата над страната ни демографска катастрофа, държавното ръководство трябва да преподчини цялата си политика на борбата за преодоляване на демографския срив. Час по-скоро следва да се излезе от фалшивото спокойствие и опасната демагогия и да се премине към активни действия. Програмата на която те ще бъдат базирани, не може да бъде някакъв “закован” документ. Неговата динамичност се обуславя от текущо възникващи нужди.

•  От когато има сравнима статистика

Литература

•  Гандев, Хр. Българската народност през ХV в. 1973; Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975, с. 56-68.

•  Мирчев, доц. М. Нацията се топи, но това е само част от цялото в. “Труд”, 24 ноември 2005; Неграмотни обсъждат бъдещето на нацията, в. “Труд”, 29 ноември, 2005.

•  Митев, проф. П. Надеждата нашенците да се върнат от чужбина, в. “Труд”, 13 юли 2004.

•  Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. “Куриер” на ЮНЕСКО, VIII – IХ, 1999, с. 47-51.

•  Фол, доц. Ал., Демографска и социална структура на древна Тракия, С. Изд. “Наука и изкуство” 1970, с. 102 – 106.

* Председател на Българското геополитическо дружество

Над надписа :

Легенда: 1 и 2 граница и територия на турските нашествия

3 и 4 – на маджарски полски и влашки нашествия

Под надписа:

Източник: Гандев, проф. Хр. Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975 г. с. 61

 

{rt}

В статията си, публикувана в бр. 2 на “Геополитика” от т.г., се опитах да привлека вниманието към необходимостта от изработването на национална стратегия за преодоляване на демографския срив, крайно обезпокоен от факта, че липсва адекватна държавна политика за решаването на този ключов за бъдещето на България въпрос. От известно време насам, обществените надежди в това отношение се подхранваха от съобщенията в медиите, че: “… екип от учени от БАН и НСИ, по поръчка на Министерския съвет, ще изготви цялостен демографски анализ и стратегия за населението до 2020”, която ще “...насочва обществените усилия и държавните средства към забавяне на негативните темпове, към стабилизиране в дългосрочен план и към осигуряване на високо качество на човешкия капитал…” (в-к “Труд”, 8.12.2005).

Подобна проекто-стратегия (в обем от 60 страници) наистина бе представена на 25 април, т.г., макар и с парадоксално звучащото заглавие “Стратегия за демографско развитие”. И то при положение, че от близо 20 години насам населението на страната ни ежегодно се “топи” и, че от 189 страни в света, България държи трагично “първенство” в тази сфера – факт, отразен в документите на ООН и коментиран в редица чуждестранни публикации. Елементарната логика изисква първо прекратяване на демографския срив, а едва след това - реализирането на стратегия за демографско развитие. Вместо програма за практически действия, каквито бяха очакванията, с това заглавие и със своята посредствена и мъглява методика, „стратегията” рискува да се превърне в обикновено учебникарско напътствие. А по същество става дума за събитие, което историята на България не познава, и това налага към многобройните статистически аргументи да се прибави и още един – историческият.

Демографското развитие на България през ХХ век

В историята на Третата българска държава, от Освобождението до наши дни, продължава да не се отчита фактът, че най-съществена роля в нея играе демографският възход на нацията. Населението е “живата сила” на младата ни държава, която заема първото място сред тогавашните европейски страни по раждаемост. А както отбелязва през 1881-1882 в списание „Наука” румелийският старозагорски общественик Ат. Т. Илиев: “… от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни … нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството”.

Обладано от тази повеля, населението на България преодолява следосвобожденските перипетии, включително. Съединението и Сръбско-българската война и посреща новият ХХ век, увеличавайки само за 18 години (1888 - 1905) населението си с цели 986 428 души (вж. таблицата). Което (както е показано в сравнителната таблица) означава средногодишен ръст с 54 800 души на територия с 13 674 кв. км по-малка от днешната.

 

Сравнителна таблица за населението на България в началото и в края на ХХ век

Развитие „Стопяване” Намаление

Години (територия 96,35 хил.кв.км) Ръст в края на ХІХ и начало на ХХ век (души) Години (територия 110,19 хил. кв.км) Намаление (-) (души) Намаление (2 + 4)

1 2 3 4 5

1888 61193 1988 +103000 -50893

1889 57671 1989* -219300 -276971

1890 44553 1990 -98100 -142653

1891 39739 1991 -73800 -113539

1892 14012 1992 -110600 -124612

1893 23878 1993 -25100 -48978

1894 35479 1994 -32300 -67779

1895 48126 1995 -42700 -90826

1896 59179 1996 -44000 -103179

1897 59497 1997 -57700 -117197

1898 58231 1998 -52800 -111031

1899 57848 1999 -39500 -97348

1900 73995 2000 -41400 -115395

1901 54134 2001 -258400 -312534

1902 57626 2002 -45300 -102926

1903 70850 2003 -44600 -115450

1904 85532 2004 -40200 -123732

1905 86885 2005 -42300 -129185

х +986428 х -1257800 -2244228

 

* Данните са преизчислени в съответствие с преброяването към 04.12.1992

Източници:

1. За 1888-1905, Н.Михайлов, сп.”Съвременна мисъл”, кн.2/1910, с.110.

2. За 1998-2004, „Население и демографски процеси”, НСИ, 2004.

3. За 2005, „Статистически справочник”, 2006, с. 9.

Забележка: Преди 1888 не се води статистика .

 

Ето с такъв “демографски старт” България започва ХХ век!

А как го завършва също за 18 години (1988 – 2005), се вижда от същата таблица – с общо намаление от 1 257 800 души, т.е. 4 пъти по-голяма загуба на население спрямо петте войни, които България води от Освобождението до 1945. За да се направи необходимото сравнение се събира ръстът от края на ХIХ и началото на ХХ век (кол. 2), с ежегодното намаляване през периода 1988 – 2005 (кол. 4).

Сравнението потвърждава извода, че през последните повече от двайсет години (тьй като и преди 1988 има отделни години на намаляване) населението на България ежегодно и неотклонно намалява.

В статията си, публикувана в бр. 2 на “Геополитика” от т.г., се опитах да привлека вниманието към необходимостта от изработването на национална стратегия за преодоляване на демографския срив, крайно обезпокоен от факта, че липсва адекватна държавна политика за решаването на този ключов за бъдещето на България въпрос. От известно време насам, обществените надежди в това отношение се подхранваха от съобщенията в медиите, че: “… екип от учени от БАН и НСИ, по поръчка на Министерския съвет, ще изготви цялостен демографски анализ и стратегия за населението до 2020”, която ще “...насочва обществените усилия и държавните средства към забавяне на негативните темпове, към стабилизиране в дългосрочен план и към осигуряване на високо качество на човешкия капитал…” (в-к “Труд”, 8.12.2005).

Подобна проекто-стратегия (в обем от 60 страници) наистина бе представена на 25 април, т.г., макар и с парадоксално звучащото заглавие “Стратегия за демографско развитие”. И то при положение, че от близо 20 години насам населението на страната ни ежегодно се “топи” и, че от 189 страни в света, България държи трагично “първенство” в тази сфера – факт, отразен в документите на ООН и коментиран в редица чуждестранни публикации. Елементарната логика изисква първо прекратяване на демографския срив, а едва след това - реализирането на стратегия за демографско развитие. Вместо програма за практически действия, каквито бяха очакванията, с това заглавие и със своята посредствена и мъглява методика, „стратегията” рискува да се превърне в обикновено учебникарско напътствие. А по същество става дума за събитие, което историята на България не познава, и това налага към многобройните статистически аргументи да се прибави и още един – историческият.

Демографското развитие на България през ХХ век

В историята на Третата българска държава, от Освобождението до наши дни, продължава да не се отчита фактът, че най-съществена роля в нея играе демографският възход на нацията. Населението е “живата сила” на младата ни държава, която заема първото място сред тогавашните европейски страни по раждаемост. А както отбелязва през 1881-1882 в списание „Наука” румелийският старозагорски общественик Ат. Т. Илиев: “… от числото на народонаселението зависи най-много величието на държавата ни … нека съвестта ни бъде чиста, че сме изпълнили своята най-свята длъжност към Отечеството”.

Обладано от тази повеля, населението на България преодолява следосвобожденските перипетии, включително. Съединението и Сръбско-българската война и посреща новият ХХ век, увеличавайки само за 18 години (1888 - 1905) населението си с цели 986 428 души (вж. таблицата). Което (както е показано в сравнителната таблица) означава средногодишен ръст с 54 800 души на територия с 13 674 кв. км по-малка от днешната.

 

Сравнителна таблица за населението на България в началото и в края на ХХ век

Развитие „Стопяване” Намаление

Години (територия 96,35 хил.кв.км) Ръст в края на ХІХ и начало на ХХ век (души) Години (територия 110,19 хил. кв.км) Намаление (-) (души) Намаление (2 + 4)

1 2 3 4 5

1888 61193 1988 +103000 -50893

1889 57671 1989* -219300 -276971

1890 44553 1990 -98100 -142653

1891 39739 1991 -73800 -113539

1892 14012 1992 -110600 -124612

1893 23878 1993 -25100 -48978

1894 35479 1994 -32300 -67779

1895 48126 1995 -42700 -90826

1896 59179 1996 -44000 -103179

1897 59497 1997 -57700 -117197

1898 58231 1998 -52800 -111031

1899 57848 1999 -39500 -97348

1900 73995 2000 -41400 -115395

1901 54134 2001 -258400 -312534

1902 57626 2002 -45300 -102926

1903 70850 2003 -44600 -115450

1904 85532 2004 -40200 -123732

1905 86885 2005 -42300 -129185

х +986428 х -1257800 -2244228

 

* Данните са преизчислени в съответствие с преброяването към 04.12.1992

Източници:

1. За 1888-1905, Н.Михайлов, сп.”Съвременна мисъл”, кн.2/1910, с.110.

2. За 1998-2004, „Население и демографски процеси”, НСИ, 2004.

3. За 2005, „Статистически справочник”, 2006, с. 9.

Забележка: Преди 1888 не се води статистика .

 

Ето с такъв “демографски старт” България започва ХХ век!

А как го завършва също за 18 години (1988 – 2005), се вижда от същата таблица – с общо намаление от 1 257 800 души, т.е. 4 пъти по-голяма загуба на население спрямо петте войни, които България води от Освобождението до 1945. За да се направи необходимото сравнение се събира ръстът от края на ХIХ и началото на ХХ век (кол. 2), с ежегодното намаляване през периода 1988 – 2005 (кол. 4).

Сравнението потвърждава извода, че през последните повече от двайсет години (тьй като и преди 1988 има отделни години на намаляване) населението на България ежегодно и неотклонно намалява.

Страница 2

Крайно негативни тенденции, очертаха данните за раждаемостта по етноси, които отласи през април 2004 доц. Михаил Мирчев, ръководител на Агенция АССА-М, и които доказват започналото демографско стопяване на основния, т.е. на българския, етнос. Тревожно прозвуча констатацията, че днес “… се намираме в процес на автогеноцид” (3) . Нужни ли са повече доказателства, че през този сравнително дълъг 18-годишен период (1988-2004) държавата преживява истински демографски срив?

Историята ни познава само един аналог на подобен геодемографски срив – през ХV век, първият след падането на България под турско робство.

За този далечен исторически период липсват истински статистически данни. Затова изчисленията на геодемографските загуби (селища и население) се базират най-вече на стриктните турски турски регистри. Щателен анализ на тези регистри прави професор Христо Гандев (1). Именно той му дава основание да представи геодемографското състояние на България във вид, съпоставим със съвременният демографски срив, който преживява страната ни.

През 2004 населените масиви в България са 5333, т.е. с 814 по-малко от броя им през 1941, когато България си връща Южна Добруджа, придобивайки сегашната си територия. От тях 144 са без постоянно население. Или намалението в броя на населените места по статистически данни за 1941 – 2005 е с 985. Като се вземе предвид, че към 2004 над 200 села са с население под 10 души (по правило на преклонна възраст), общата загуба е от порядъка на 1200 изчезнали селища, т.е. горе-долу, колкото са били унищожени през ХV век. Както доказва проф. Христо Гандев, тогавашното обезлюдяване е било резултат на ожесточена вековна война: каквато въображението ни трудно може да си представи. Защото става дума за цялостно завоюване на една земя, за пълно унищожаване на нейната държавност, систематично разрушаване и обезлюдяване на всички селища от градски тип – като се започне с крепостните пунктове-паланки и се мине през малките, средните и големите градове и столицата Търново… тези военни действия са били съпроводени неотменно и с масово отвличане на населението извън страната и продаването му като добитък по робските пазари. Поробването и отвличането е военна институция, осветена от Корана, защото турците водели “свещена” война срещу “неверниците”. Султанът заплащал на бойците си едно основно възнаграждение, затова всеки от десетките хиляди войници с настървение се стремял да зароби колкото се може повече „неверници”. Пленниците и робите се отвеждали към робските тържища в Одрин, Солун, Мала Азия и Леванта. „Именно на тази стръв да се заловят повече роби се дължи в най-висока степен обезлюдяването на някои български области” (1) . Същото впрочем потвърждава и Бартоломео де Яно в писмото си до ръководителя на Йоанитския орден в Йерусалим през 1443 (Цветана Георгиева и Димитър Цанев, “Документи за историята на българския народ ХV – ХIХ век”, С., 1986, стр. 7-8).

Тази жестока политика на заробване, разоряване и обезлюдяване (фиг. 2) на България, в приблизителните и сегашни граници, причинява огромни демографски загуби, граничещи с изтриването на българската нация от картата на Света. За това съдбоносно време проф. Гандев казва: “.. ако в българските земи през III век са живели, както твърди проф. Александър Фол (5), между 800 000 и 1 000 000 души, възможно ли е дванадесет века по-късно населението да има същия брой, а и дори по-малък? Колкото и да стагнира растежът на народонаселението през вековете поради военни загуби, епидемии, лоша реколта и други причини. Защото е статистически доказано, че в периода от Късната античност до към ХV век населението на всички страни в Европа значително се увеличава.

Така че ако българската народност не бе претърпяла много големи загуби през ХIV – ХV век, в края на ХV век тя би трябвало да е далеч по-многобройна от регистрираните през 1490 890 000 души. От биологическа и демографска гледна точка е съвсем ясно, че щом през III век, т.е. още преди трайното заселване на славяните, по нашите земи са живеели между 800 000 и 1 000 000 души, то през ХV век българската народно би трябвало да възлиза не на 890 000, а най-малко на 1 570 000 души”!

Тази геодемографска загуба е резултат на военни нашествия в продължение на цял век. Във връзка с поставения от проф. Хр. Гандев въпрос, в някои от документите, които той изследва, тя се оценява в още по-големи размери. Така, в публикацията “Един поглед към миналото” на Петко Рачов Славейков се казва: “От десетмилионно население, както може да се предполага да е бил българския народ преди падането си под турците, в разстояние на два века (ХV – ХVII век) той намалял на два милиона, а по-късно и още повече”. Въпреки че тези хипотези на Славейков не са документално доказани, те очевидно не са съвсем лишени от логика.

Не бива да се забравя че посоченият по-горе исторически аналог обхваща цял век на геодемографско разоряване, докато във втория случай става дума за 18 години на мирно съществуване. Простото изчисление, с петкратно умножаване на посочената демографска загуба на сравнима основа, възлиза на около 12 милиона души. Може ли историята да опровергае този факт?

Увеличаване населението на окръжните центрове

Една от най-съществените промени през социалистическия период, дали старта на сегашния демографски срив бе ускорената урбанизация. В основата и беше преселването на селско население в окръжните центрове, определени като такива през април 1959. Макар и в противоречие с издаваните по онова време разпоредителни документи, постепенно се утвърди линията за изграждане 27-те града, като “окръжни столици”, в което се виждаше “предимството на социалистическото общество”. В един период от около 20 години (1960 – 1980) местните общински и окръжни дейци създаваха ялова обстановка за преселване в тях на младото (детеродно) селско население, освободено от трудова заетост в селското стопанство. Така ускорено се изтощаваше българското село и изкуствено се създаваха затруднения в окръжните центрове от липсата на достатъчно жилища и обслужваща инфраструктура в окръжните центрове

Същественото, което се пренебрегваше, бе, че от демографска гледна точка процесът на урбанизацията е двустранен. Характеризира се не само с нарастването на градовете в резултат от прииждащото селско население, но и с промените, настъпили в населените места, откъдето то се изселва. В края на ХХ век на преден план излязоха последствията, които на тази основа съществено изменят географската среда и условията на живот.

“Великото преселение” от селата в окръжните градове в най-осезаема степен променяше геодемографската структура на България. От 24.7 % градско население през 1946, до 1990 то се увеличи на 67 %. Така от 1965 насетне българското село престана да бъде демографски извор на нацията и на тази основа от средата на 80-те години на миналия век се появи демографският спад, превръщащ страната ни в огнище на демографски срив. Макар че и досега той не е дефиниран достатъчно ясно в научните дисциплини демография и геополитика.

В порядъка на маркирането му като един от най-силно проявените фактори за настоящия геодемографски срив в България, ще посочим, как се разпределяха държавните средства за жилищно строителство през предпоследната пета социалистическа „петилетка” (1981-1985). Общо за окръжните центрове се даваха 90.5 % от тях.

Така, от предвидените за Варненски окръг средства, за град Варна бяха заделени 97.2% и 2.7% за град Провадия, като за стотиците други селища на окръга оставаха 0.1%. От 2004 Варна е с намаляващо по брой население поради изчерпване възможностите на родилните контингенти, привлечени от селата.

Страница 3

В Бургаски, Добрички и Пазарджишки окръзи делът на капиталните вложения за центравоте им беше между 95% и 97%. Към 2004 населението им намаля спрямо най-високото си ниво след 1980 - съответно за Бургас с 9891 души, а за Добрич и Пазарджик – с над 6 000 души. Особено фрапираща по това време беше териториалната неравномерност в разпределението на промишлени мощности в Бургаски окръг – 90% от тях бяха в окръжния център. Така се стигна до почти пълното обезлюдяване на разположените южно от Бургас общини (в Малкотърновската например, под 5 души/кв.км застаряло население).

Подобно е положението във Видински и Ямболски окръг, които бяха на първо място по обезлюдяване от края на ХХ век.

В някои случаи се даваха средства за жилищно строителство в окръжните градове и тогава, когато в тях още не беше набрано нуждаещо се население. На такава основа беше съставен например, първоначалният проект за ЖК “Чародейка” в Русе.

На първо място по ускорено жилищно строителство, през този период, ненадмината остана столицата София. На 22 май т.г. в-к “Монитор” публикува интервю на видният български архитект професор Георги Стоилов, озаглавено “Държавата нехае за проблемите на столицата”. В него акцентът е в: “В центъра на София трябва да има модерни и високи сгради”, които той нарича в едно предишно интервю (в-к “Труд” 6.04.2004) “небостъргачи”.

Подобно предложение вече за вертикално разрастване на столицата, която е главната “демографска топилня” и чиито капацитет трябва се ограничава, а не да се увеличава, ми се вижда странно. Предложението на проф. Стоилов отпреди две години, като мотив “София да получи нов съвременен силует на ХХI век, и то много свободен. Опитите да се определят границите на сградите са занаятчийско отношение. Трябва да се учим от това, което става в САЩ, Париж, Франкфурт. Където се вижда тази огромна енергия на обществото, на икономиката, на капитала, на технологията…”, беше възприето от някои влиятелни членове на Софийския общински съвет, според които “като граждани на София следва да решим, дали да правим землянки или небостъргачи”. Къде са видели “землянките” в софийския център не е ясно Въпреки, че, до известна степен, идеята на проф. Стоилов за въпросните „небостъргачи” повлия върху архитектурното проектиране и както самият той отбелязва: “Най-големите постижения на съвременната ни архитектура са предимно офисни сгради. Причината е, че техните инвеститори не жалят средства за красиви, съвременни и функционални решения.”

Въпреки безспорните големи приноси на проф. Георги Стоилов за развитието на българската архитектура, това му предложение, в условията на демографски срив, очевидно е неконструктивно.

Струва ми се, че сегашното състояние на България и възможностите за излизането от него, са достатъчно добре описани в появилият се през 1998 бестселър на перуанеца Освалдо де Риверо “Митът за развитието” в която се изтъква:

“Развитието като цяло, както бе изпробвано от социализма, а сега и от капитализма, не бе осъществено. За бедните страни изборът вече не е как да се развиват, а по-скоро как да оцелеят сред изпитанията, на които го подлагат технологическата революция и глобалната конкуренция… Решение няма да се намери, докато в развиващите се страни градското население продължава да нараства…” (4) .

Фондът за регионално развитие - неизползвана възможност за преодоляване на демографския срив

Нуждата да се привлече вниманието към използването на този фонд за преодоляване на демографския срив възниква по две причини. Първата е, че със средствата на фонда може пряко да се въздейства за преодоляване на геодемографската криза, а втората - че поради количествената ограниченост на средствата му са нужни национално доказани критерии при тяхното разпределяне.

В установената през последните години практика доминира надпреварата на общините да доказват нуждата от отпускане на повече средства, немалка част от които обаче не се усвояват. Бързо развиващият се бизнес с недвижими имоти пряко и косвено утежнява регионалното развитие на България, защото спомага още повече да натежи консумативния дял на “центъра” за сметка на противоположната “периферия”.

Още преди 80 години, когато са почувствани първите симптоми на настоящия демографски срив у нас, недопускането и преодоляването му се определя като “въпрос над въпросите”. Сега средствата за преодоляването му се превръщат в императивен приоритет. За съжаление, България е платила досега, и продължава да плаща, тежък данък затова, че в политиката си дълго време е пренебрегвала обективните регионални изисквания. Пример в това отношение отпреди 45 години е изграждането на Металургичния комбинат “Кремиковци” до София. То породи ротационно преселение от порядъка на 300 хил. души, Комбинатът им осигуряваше работа за 5 години, плюс жилище, след което немалка част от тях напускаха и търсеха работа другаде.

Локализирането на този комбинат до София се базираше на идеята в България да се даде предимство на тежката промишленост - курс, който при това не се одобряваше от Съветския съюз, за което свидетелстват редица публикации от 1995 насам. Против това локализиране на комбината бяха и геолозите на Българската академия на науките (БАН), събирането на които по този повод беше разтурено с милиция. Съвременен аналог на такова погрешно регионално решение е липсата на безмитна зона на Варненското пристанище за разтоварване на средноазиатските транзитни превози. Предлаганата за него площадка под Аспаруховия мост отклонява същите превози към Констанца и към други пристанища.

Пренебрегната е и най-голямата възможност за допълнителни приходи на държавата ни, чрез използване на геополитическите й предимства. Свидетели сме на бездействие, при положение, че съседните страни, които нямат същите предимства, действат изключително активно за отклоняване на международните пътища и те започват да ни заобикалят. Макар че държавата ни би могла да се самоиздържа дори и само от транзита през нейната територия.

Преди 46 години бе решено регионалното развитие на страната ни да се базира на Единен териториалноустройствен план (ЕТУП). При промените след 1990 нуждата от подобен документ, чрез който да се осъществява регионалното развитие, доведе до появата на Национална комплексна схема за регионално развитие (чл. 100 от ЗТСУ). Сега той е задължителна основа за използване на отпусканите ни от ЕС средства (чрез Фонда за регионално развитие). Макар че държавата ни още не разполага с него. Отново се натъкваме на скандална “промяна” - съществуващият за целта институт Национален център за териториално развитие беше сведен до нивото на канцелария, за да може обявената комплексна схема да се съставя от други, вече и частни, фирмени организации (каквито обаче нямаме) чрез поръчки. В този център не бяха оставени специалисти, които да координират разработките на възложените поръчки. И не само това.

Страница 4

Заключение

При положение, че “живата сила” на държавата - нейното население (и особено основния етнос – българският) продължава да се топи, а Националният статистически институт (НСИ) не публикува етническа статистика, “острието” на работата по преодоляването на геодемографския срив губи концентрираност. Защото и без нея, а и от други самостоятелни изследвания (2) достатъчно категорично бе доказано, че всъщност сривът се отнася само за българския етнос. Колкото и недопустимо да е, в толкова чакания, но оказал се негоден за практическо използване, документ – т.нар. “стратегия”, личи почеркът на ръководните консултанти, според които откритото оповестяване на този факт “всява демографска истерия” (3) . Пригласят им лицемерни политици прикриващите се с несъстоятелния аргумент “да не се нарушава българския етнически модел”. А когато това се предлага и като държавна политика става ясно, че досегашните действия водят не към преодоляването на геодемографския срив, а обратно – към неговото задълбочаване. Като процесът се задълбочава и от десетилетното мълчание по въпроса от страна на националните медии.

Остават още малко години до момента, когато българският етнос не ще може да се възпроизвежда и тогава за ефективна държавна политика за преодоляване на демографския срив ще е безсмислено да се пледира. Възниква въпросът, нима това целят авторите на представената стратегия. Защото тя не дава отговор на простичкия въпрос: “Какво да се прави?”. А този отговор засяга съвсем конкретни практически въпроси, сред по-важните от които са:

•  Да се създаде, без нови щатни бройки, като се изпълнят с практически конструктивни функции структурите на МС, един – да го наречем условно, “Щаб за преодоляване на демографския срив”, с надведомствени координиращи функции;

•  В ускорени темпове Националният център за териториално развитие да започне работа по проектиране на Комплексна териториално-устройствена схема, съгласно чл. 100 на ЗТСУ, с разширени координационни функции, съвместно с ресорните специалисти от областите и централните ведомства;

•  Министерството на икономиката да накара всички фирми да съставят схеми, спомагащи за рационалното демографско устройство на територията и фаворизиращи периферните и обезлюдяващи се територии;

•  Министерството на регионалното развитие да придобие статут на държавен координиращ орган, съвместно със споменатия по-горе „щаб”, и да формулира ясни изисквания към чуждестранните инвеститори да съдействат на държавата в тази насока. Да подпомага стабилизирането на селата, чрез рационализиране селищната мрежа на страната;

•  Министерството на земеделието да стимулира максимално кооперативното земеделие и активно да насърчава циганското население към земеделски труд. Да създаде нови стимули за използването на пустеещите земеделски земи;

•  Министерството на транспорта да подпомага изграждането на междуселищни пътища и междуселищния транспорт. Както и да следи и координира оптималното използване геополитическите предимства на страната ни.

•  Министерството на труда и социалната политика да обнови системата от стимули за демографско възраждане, чрез подробно изучаване опита на другите страни, предимно чрез нашите посолства и, в частност, изучавайки опита на Франция, която преживяваше демографски спад преди Втората световна война, но съумя към 60-те години на миналия век да се стабилизира демографски;

•  Националният статистически институт (НСИ) да въведе и публикува етническа статистика и да актуализира дългосрочните си прогнози след всяко годишно отчитане, като ги обявява в отделни издания и ги разпраща до водещите национални институции.

Пред надвисналата над страната ни демографска катастрофа, държавното ръководство трябва да преподчини цялата си политика на борбата за преодоляване на демографския срив. Час по-скоро следва да се излезе от фалшивото спокойствие и опасната демагогия и да се премине към активни действия. Програмата на която те ще бъдат базирани, не може да бъде някакъв “закован” документ. Неговата динамичност се обуславя от текущо възникващи нужди.

•  От когато има сравнима статистика

Литература

•  Гандев, Хр. Българската народност през ХV в. 1973; Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975, с. 56-68.

•  Мирчев, доц. М. Нацията се топи, но това е само част от цялото в. “Труд”, 24 ноември 2005; Неграмотни обсъждат бъдещето на нацията, в. “Труд”, 29 ноември, 2005.

•  Митев, проф. П. Надеждата нашенците да се върнат от чужбина, в. “Труд”, 13 юли 2004.

•  Освалдо де Риверо, Развенчаване на митовете за развитието, сп. “Куриер” на ЮНЕСКО, VIII – IХ, 1999, с. 47-51.

•  Фол, доц. Ал., Демографска и социална структура на древна Тракия, С. Изд. “Наука и изкуство” 1970, с. 102 – 106.

* Председател на Българското геополитическо дружество

Над надписа :

Легенда: 1 и 2 граница и територия на турските нашествия

3 и 4 – на маджарски полски и влашки нашествия

Под надписа:

Източник: Гандев, проф. Хр. Теорията и изследователската практика в историческата демография, сп. “Векове”, кн. 1/1975 г. с. 61

 

{rt}

Поръчай онлайн бр.3 2020