16
Сря, Окт
4 New Articles

Китайската карта на Пентагона

брой3 2006
Typography

Прословутата „война с тероризма” значително увеличи тревогата за състоянието на американската отбрана. В същото време, тя обърка и много от плановете на стратезите от Пентагона. Повечето високотехнологични оръжия, предназначени за борба с модерните противникови армии, се оказаха недотам полезни, или пък са напълно безполезни, срещу самоубийствените терористични атаки и бомбите, залагани по шосетата. Ето защо, когато администрацията на президента Буш и анализаторите на Пентагона решат да лобират за отпускането на повече средства за закупуване на свръхмодерни (и свръхскъпи) военни системи, особено за нуждите на флота и авиацията, те обикновено посочват не тероризма, а Китай, като най-сериозната потенциална заплаха за Америка.

Както е извество, в края на юли миналата година, Пентагонът най-сетне представи пред Конгреса годишния си отчет за китайската военна мощ (1) . Показателно е обаче, че вместо реално и подробно сравнение между китайските възможности и тези на САЩ и Тайван, в документа съвсем съзнателно се преувеличава китайската военна заплаха. Вярно е, че Пекин модернизира армията си, а китайският икономически ръст позволява нарастване на разходите за отбрана. Въпреки това обаче, повечето от твърденията на анализаторите от Пентагона в този доклад не издържат сериозна критика.

Истината е, че китайската армия (и особено нейните военноморски и военновъздушни сили) си остава твърде слаба в сравнение с тази на САЩ и съюзниците им, което изключва всякакво сравнение помежду им. Въпреки това, в своя доклад Пентагонът се опитва да очертае възможностите за бъдещ военен сблъсък на Китай с Тайван или САЩ без да анализира евентуалната реакция на тайванците и американците. Тоест, в сценариите на неговите стратези последните се разглеждат едва ли не като пасивни мишени, а на възможностите за сдържане на Китай въобще не се обръща внимание (2) .

В същото време е добре известно, че по отношение на хипотетичен военен сблъсък могат да се използват достатъчно сдържащи фактори, извън стандартния силов баланс. Така, повечето държави не се решават да обявят война заради възможните човешки жертви и материални загуби, които биха понесли. А да не забравяме, че в случая с трите държави, който разглеждаме, 40% от китайския износ е предназначен за Америка, Тайван е най-големия чуждестранен инвеститор в китайската икономика, а Пекин вече измести Вашингтон като най-голям търговски партньор на Тайпе. Да не говорим, че един въоръжен конфликт в Източна Азия би имал крайно негативно отражение върху поведението на чуждестранните инвеститори. Капиталът бяга от опасностите. А морските и въздушни сражения могат да съсипят търговията в региона, още повече, че веднъж започнала войната много трудно може да бъде спряна. Независимо от конкретния резултат от военните действия, икономическите последици за цяла Източна Азия ще бъдат ужасни.

В доклада на Пентагона се съдържат очевидно противоречиви твърдения относно китайските намерения (вероятно защото преди да бъде представен на Конгреса той е бил многократно преправян и редактиран). Така, в него се твърди, че днес Китай „се намира на стратегически кръстопът”, колебаейки се между „пълноценната си интеграция в международната общност, като конструктивен неин член” и употребата на сила, по-специално срещу Тайван. Липсва обаче прогноза, кой път все пак ще предпочете Пекин (3) .

Факт е, че китайците периодично отправят заплахи към Тайван. Въпреки че на практика островът е независим от 1949, Пекин продължава да претендира, че той е интегрална част от китайската държава. Китай декларира правото си да използва всички средства, включително сила, за да попречи на Тайван официално да обяви независимостта си. През 1995-1996 китайците изпробваха няколко свои балистични ракети, в непосредствена близост до острова, което бе оценено от повечето анализатори като опит за натиск върху тайванските избиратели да не гласуват на предстоящите президентски избори за Ли Дънхуей, обявяващ се за независим Тайван. Но, ако това действително е била целта на Пекин, тя не бе постигната. Ли спечели изборите през 1996 и управлява Тайван до 2000. Наследи го друг привърженик на независимостта - Чен Шуйбян, напук на китайските протести и заплахи, че прокламирането на независим Тайван ще бъде предотвратено с всички възможни средства, включително и военни. През март 2005 китайските претенции за суверенитет върху Тайван бяха въплътени в т.нар. „Закон против отделянето”. В отговор Съединените щати потвърдиха ангажиментите си по защитата на острова, в съответствие с Акта за отношенията с Тайван от 1979 и няколкото президентски декларации по този въпрос. Докладът на Пентагона от 2005 (също както и повечето американски и китайски анализатори) подчертава, че американските ангажименти към отбраната на Тайван са основния потенциален фактор за военна конфронтация между САЩ и Китай.

В тази връзка, по-надолу ще се опитам да направя обективно сравнение между американския и китайския стратегически и военен потенциал. Ще започна с това, че според мен, дори и без американска военна намеса в своя защита, Тайван не е чак толкова уязвим пред евентуална китайска агресия. Разговорите, които имах с висши тайвански военни преди няколко месеца потвърдиха, че те не се безспокоят толкова от китайско нахлуване на острова, колкото от възможни конфликти с ниска интензивност. Истината е, че поради относителната изостаналост на китайските военновъздушни и военноморски сили, за Пекин ще бъде много трудно да осъществи мащабна военна интервенция на острова. Китай разполага с няколко стотин балистични ракети, насочени към Тайван, но дори Пекин да реши да започне ядрена война (което може да има крайно опасни последици за самия Китай), тези ракети са почти безполезни срещу армията на противника, макар и да са в състояние да нанесат огромни поражения сред цивилното население. В цитирания по-горе рапорт на Пентагона се игнорира възможността подобна ракетна атака да бъде последвана от ответен удар, който да нанесе още по-големи щети на Китай, особено, ако се намесят и американците.


Относителната военна слабост на Китай

Китай не е военна свръхсила. И няма някакъв шанс през следващите десетилетия китайците да поставят под въпрос военното превъзходство на САЩ и съюзниците им. САЩ ще си останат единствената военна свръхсила, освен ако Пекин не започне да отделя огромна част от доходите си за отбрана, вместо да ги влага в икономиката (както прави сега). Но дори Китай да увеличи драматично разходите си за военни нужди, ще са необходими десетилетия докато неговият флот, авиацията и ядрените му сили, започнат да съперничат на американските. Впрочем, даже и да приемем, че Китай може да предприеме подобно титанично усилие, САЩ лесно могат да съхранят дистанцията, повишавайки собствените си разходи за отбрана. Разпадането на Съветския съюз освободи Америка от единствената свръхсила, способна да и съперничи, и днес дава възможност на САЩ да съсредоточат (ако се наложи) огромната си морска и въздушна мощ срещу Китай. Ако сегашните тенденции се запазят, Китай ще си остане значима регионална сила, напълно способна да защити собствената си територия, но няма да може да застраши американската хегемония през следващите десетилетия.

В статиите, посветени на военната мощ на Китай, тази страна се представя като възходяща сила. Което е вярно само в икономически план. Всъщност, през втората половина на ХХІ век икономическата мощ действително може да позволи на Китай да се превърне във военно предизвикателство за САЩ. Само че, през последните няколко десетилетия относителната военна мощ на страната, на практика, деградира. Ще припомня, че студената война приключи твърде рано за Китай. През 50-те и 60-те години на миналия век китайците изградиха своята военна мощ за да могат да се противопоставят на САЩ, а след това и на Съветския съюз. Техните грандиозни усилия във военната сфера стигнаха върха си през 1971. Именно през тази година, след като Мао Цзедун и групата около него ликвидираха заговора на тогавашния военен министър маршал Лин Бяо, Китай предприе първите драстични съкращения на военните си разходи – тенденция, която продължава до днес. Оттогава насам числеността на Китайската народно-освободителна армия (КНОА) беше съкратена от над 5 милиона до 2,2 милиона души. И, ако случайно не реши да увеличи драстично военните си разходи (много над сегашното устойчиво нарастващо равнище), китайската армия ще продължи да намалява, докато не стигне нивото, при което Пекин ще може да си позволи да замени остарялото въоръжение на всичките си военни части. Често се пише за „военната модернизация на Китай”. Да, китайската армия действително се модернизира. Само че доставките на ново оръжие стават бавно, така че, като цяло, въоръжението и продължава да остарява. В технологично отношение, китайската армия е много по-изостанала, отколкото тези на другите големи световни сили.

Слабостта на китайските военновъздушни сили

Постепенният упадък на КНОА е особено очевиден при нейните военновъздушни сили. А, както е известно, в съвременната война, този род войски често играе решаваща роля. В продължение на десетилетия Китай разполагаше с най-големите военновъздушни сили в света (4) . През 1980 например, китайците имаха 6000 бойни самолета, докато Тайван разполагаше само с 388. Днес съотношението е паднало до 2600 към 440, като китайските военновъздушни сили са по-малки от тези на САЩ, разполагащи с над 4000 самолета. В докладите на Пентагона обаче, тези данни липсват. Докато тайванската армия се е сдобила през последните десетина години с 340 нови изтребители от четвърто поколение, драстично увеличавайки качеството на въздушната си мощ, китайските военни доставки за същия период, включват както остарели модели от трето поколение J -7 и J -8 (копия на руските Миг 21Ф -13 ), така и по-новите руски изтребители Су-27 и Су-30. Над хиляда китайски бойни самолети са модели, отдавна излезли от употреба от военновъздушните сили на останалите развити държави. Повечето от тях са J -6 (копие на руския Миг-19, чиито първи полет бе преди почти половин век), леко усъвършенстваните Q -5 , както и Н-5 (копие на руския Ил-28). Ще припомня, че Ил-28 беше проектиран като първия руски реактивен бомбардировач още преди 60 години! След като всички тези остарели самолети бъдат бракувани през следващите няколко години, китайските военновъздушни сили ще продължат бързо да намаляват, докато не достигнат количеството, което страната е в състояние да си позволи да поддържа - вероятно около 1500 бойни самолета. Ако обаче броим само изтребителите от трето и четвърто поколение (необходими за постигане на въздушно превъзходство), китайското числено превъзходство по отношение на тайванските военновъздушни сили ще спадне до 1100 към 420 самолета, но да не забравяме, че Тайван разполага с два пъти повече изтребители от четвърто поколение отколкото Китай. Освен това, китайските изтребители са разположени в бази, пръснати по цялата територия на страната. Броят на изтребителите, разположени в относителна близост до Тайван се равнява на този на тайванските, но им отстъпват по много показатели. И, ако Китай реши да достави повече модерни изтребители през следващите години, Тайван ще трябва просто да замени по-старите си изтребители (американски F -5 E / Fs ) за да съхрани сегашното съотношение на силите. Но след като Китай изпитва трудности с постигането на необходимото въздушно превъзходство над Тайван, можем да сме сигурни, че ако американците решат да подкрепят Тайпе дори и само с няколкостотин от своите 3000 изтребители от четвърто поколение, това решително ше наклони везните във вреда на Китай.

Докладите на Пентагона и редица анализи в специализираните издания поставят ударение върху заплахата, която представлява за Тайван растящият китайски арсенал от балистични ракети със среден радиус. Твърди се, че Китай има 750 такива ракети, но устройствата за изстрелването им, с които разполага, са много по-малко, така че китайците могат да изстрелят едновременно не повече от сто ракети. Въпросните ракети са подобни (макар и модернизирани) на ракетите Скъд, които Ирак използва срещу съюзническите сили по време на Първата война в Залива през 1991. Снабдени с конвенционални бойни глави, те представляват сравнително ограничена заплаха. Зарядът им е много по-малък (около половин тон), а точността им - също по-малка, от тази на модерните бомбардировачи (Тайван има 400 такива). При това, докато ракетата може да се използва само веднъж, бомбардировачът се използва многократно, осъществявайки своите прецизни атаки срещу противника. Да не говорим, че (напук на твърденията на някои анализатори) китайските балистични ракети не са в състояние да унищожат значителна част от тайванските военновъздушни сили чрез изненнадваща атака. На първо място, защото са уязвими и могат да бъдат прихванати от тайванските батареи, въоръжени с ракети Пейтриът (5) . На второ място, те са твърде неточни за да поразят със сигурност толкова малка цел, каквато е една самолетна писта. На трето място, както вече споменах, Тайван съхранява значителна част от бойните си самолети в укрепени подземни убежища, способни да ги защитят от самолетни и ракетни атаки. Китайските балистични ракети биха представлявали значителна опасност, ако са снабдени с ядрени бойни глави (за което ще говорим по-долу), но иначе те не са в състояние да компенсират липсата на достатъчно въздушна мощ. От Втората световна война насам, можахме да се убедим, че военновъздушните сили (включително базираните на самолетоносачите) са по-важни от военноморските. Така че хипотетична китайска блокада на Тайван ще струва изключително скъпо, ако въобще се окаже възможна, без да бъде подкрепена и с контрол от въздуха.

Невъзможното нахлуване в Тайван

Докладите на Пентагона описват с най-общи фрази някои от трудностите, с които би се сблъскало китайското нахлуване в Тайван, но оставят общото впечатление, че подобно нахлуване все пак е практически осъществимо. Това обаче просто не е вярно. Според последния доклад на Пентагона: „Подобна операция по вода и суша ще постави на изпитание капацитета от десантни средства, с който разполага китайската армия за осъществяването и”. Тук обаче съзнателно се пропуска фактът, че капацитетът на китайските десантни кораби въобще не позволява осъществяването на успешно нахлуване в Тайван. 50-те десантни кораба, с които разполагат китайците могат да транспортират (и то трудно) до 10 хиляди войници и 300 танка през Тайванския пролив. Ако реши да използва и други налични кораби (включително граждански съдове), Китай би могал да прехвърли още 20-30 хиляди пехотинци, но само след продължителна предварителна подготовка (изискваща седмици и дори месеци), която в никакъв случай не може да остане скрита. Тоест, Тайван би имал достатъчно време да мобилизира отлично подготвените си запасняци и да увеличи личния състав на своята армия и военноморски сили от 230 000 до повече от един милион души (6) . На един малък остров, където защитаващите го могат бързо да концентрират силите си, китайски десант, наброяващ няколко десетки хиляди души, може бързо да бъде унищожен от превъзхождащите го тайвански сухопътни сили (освен, може би, ако Китай не реши да ограничи атаката си с малките, принадлежащи на Тайван, островчета, разположени непосредствено до китайския бряг).


Някой би могъл да възрази, че подобен десант в Тайван може да стане по-лесно осъществим в бъдеще, когато китайците ще разполагат с много по-мощен десантен флот. Днес обаче, капацитетът на този флот е същият, какъвто беше и преди 25 години. Основната разлика е, че китайците все пак успяха да заменят десантните си кораби, произведени в САЩ по време на Втората световна война и доставени до 1949. Ако се запазят сегашните темпове във военното корабостроене и доставките от чужбина, китайският капацитет ще продължи да нараства прекалено бавно. В същото време, Пекин би трябвало да е наясно, че ако действително планира нахлуване в Тайван, десантният му флот би трябвало да е поне като този на съюзниците, осъществили десанта в Нормандия през 1944. Нищо по-малко няма да е в състояние да преодолее мощната брегова отбрана на Тайван.

Според някои, големият китайски търговски флот също би могъл да се използва за осъществяване на десанта в Тайван. Мобилизацията му действително ще позволи едновременното прехвърляне на поне 30 000 китайски войници на острова. Само че има определени ограничения върху броя на използваните невоенни кораби. За разлика от десантните, търговските кораби не могат да стигнат до самия бряг за да стоварят там войниците и бойната техника. Ако китайците успеят предварително да завладеят някое голямо тайванско пристанище, търговските кораби наистина могат да се окажат много полезни за прехвърлянето на допълнителна жива сила и бойна техника, в противен случай обаче те ще трябва да хвърлят котва далеч от тайванския бряг и да бъдат разтоварвани от десантните кораби. Но подобно голямо струпване на кораби ще представлява отлична мишена за тайванските военноморски и военновъздушни сили. Така, докато Китай съумее да установи пълен контрол по въздух и море, рискува да загуби почти целия си търговски флот. Но дори и тогава Тайван ще може да използва своите разположени по крайбрежието противокорабни ракети, укрити в пещери или бункери, за да продължи да унищожава флота на противника. Повечето китайски бойни кораби, както и всички десантни и търговски кораби са напълно беззащитни срещу тези ракети, чиито брой е достатъчен за да покрият целия Тайвански пролив. Тайван произвежда такива ракети, а освен това продължава да купува и ракети Харпун от САЩ. Всъщност, за Тайпе ще бъде много по-евтино да реагира на възможно нарастване на китайския десантен флот като увеличи собственото производство и закупи допълнителни количества противокорабни ракети.

Тъй като е трудно да си представим действително реалистичен сценарий за китайско нахлуване в Тайван, редица анализатори (включително тези от Пентагона) се опитват да ни предложат няколко по-малко мащабни сценарии. Ясно е обаче, че само успешното нахлуване на острова може да гарантира на Китай суверенитета му над Тайван. Другите възможни сценарии предвиждат, че военните разходи ще принудят тайванските лидери да приемат исканията на Пекин, дори и ако тайванската армия не бъде победена. Макар че е също толкова вероятно използването на сила от страна на Китай само допълнително да укрепи решимостта на Тайван да остане независим. А една война без ясен изход, де факто, ще потвърди реалната независимост на острова. Което ще бъде по-лошо за Китай, отколкото запазването на сегашното „двойнствено” статукво.

Реципрочните заплахи на морската блокада

В докладите на Пентагона се допуска възможността Китай да парализира жизненоважната за Тайван търговия с останалия свят, за да постигне целите си по отношение на острова. Пекин, в частност, би могъл да прекрати собствената си търговия с Тайван, както и да конфискува мащабните тайвански инвестиции на континента. Проблемът с подобен „невоенен” (ако използваме терминологията на експертите от Пентагона) икономически натиск е, че той има много сериозен реципрочен ефект. Така, прекъсването на търговията с Тайван и експроприацията на тайванските инвестиции ще разклати доверието на всички чуждестранни инвеститори към Китай. Впрочем, чуждите инвестиции и търговията с Китай могат да претърпят драматичен спад, дори и без формалното налагане на ембарго. Опасността да изгуби инвестициите си може да накара тайванския бизнес да призове правителството да приеме китайските искания, но може и да го тласне в лагера на привържениците на независим Тайван. Островът дори може да спечели от подобно развитие, ако неговите стоки изместят китайските на американския пазар.

Последиците от евентуална морска и въздушна блокада на Тайван са непредсказуеми, но със сигурност са много по-опасни. В това отношение, последният доклад на Пентагона е доста по-реалистичен, подчертавайки, че: „традиционната блокада би оказала определено отрицателно влияние върху тайванската икономика, но би поставила на изпитание възможностите на китайските военноморски сили и би увеличила възможността за пряк военен сблъсък, особено с американските военноморски съединения в района”. Както е известно, САЩ разполагат с най-големия флот в света. Сред основните му цели е да гарантира свободната търговия на Америка и нейните съюзници. И всеки опит да се попречи на това, особено извършвайки нападения срещу кораби на САЩ, ще бъде последван от моментална ответна американска морска и въздушна атака. Това означава, че Китай едва ли ще дръзне да атакува кораби на Тайван, ако те плават под американски флаг (също както в края на 80-те години кувейтските петролни танкери плаваха под американски флаг за да избегнат иранските атаки).

Сред най-показателните фактори за състоянието на китайските военноморски сили е подводният флот на страната. Там също се наблюдава относителна деградация. В своя най-силен период (от 70-те до 90-те години на миналия век) китайският подводен флот разполагаше с около сто постепенно остаряващи подводници. От тогава насам Пекин е закупил четири руски подводници клас Кило, към които трябва да прибавим китайските подводници клас Сон, каквито страната произвежда по две годишно. Към тях следва да добавим и 20-те по-малко модерни китайски подводници клас Мин, от което следва, че Китай разполага с ефективен подводен флот от трийсетина подводници. Впрочем, китайците произведоха през последните години и няколко атомни подводници Ксиа, с които да заменят остарелите си четири атомни подводници. В строя все още са и дузина остарели подводници от клас R , но те все по-рядко излизат в открито море и предстои да бъдат бракувани. Тоест, китайският подводен флот действително представлява известна заплаха за свободното корабоплаване в района, но въобще не може да се сравнява с американския потенциал в тази сфера.


В редица анализи (включително и на Пентагона) се обръща специално внимание на някои нови придобивки на китайските военноморски сили, като например скорошната покупка на четири руски есминци клас „Современный”, разполагащи със свръхзвукови крилати ракети CC - H -22 . Твърди се дори, че тези ракети могат да представляват опасност за самолетоносачите, формиращи гръбнака на американските военноморски и въздушни сили. На теория това действително е възможно, но е много по-вероятно, в случай на военен сблъсък, тези китайски кораби да бъдат унищожени от ракетите Харпун, изстреляни от въздушните групи, базирани на самолетоносачите, или от американските подводници, далеч преди да се доближат на по-малко от 160 км (какъвто е обсегът на ракетите СС-Н-22) от самолетоносачите. Всъщност, те могат да бъдат ударени от тайванските или американските крилати ракети още в китайските пристанища. Въпросните кораби действително усилват мощта на китайския военен флот, но само по отношение на по-слабите във военно отношение страни от региона. Наличието им въобще не променя тоталното американско превъзходство, и едва ли може да бъде кой знае колко полезно срещу Тайван, тъй като те са уязвими за неговите противокорабни ракети, изстреляни от въздуха или от сушата. Междувременно, тайванските военноморски сили също бяха подсилени с доставката, през 2006, на четири изцяло модернизирани американски разрушители от клас К id . Ще напомня, че през 80-те години Съветският съюз разполагаше с огромно количество разрушители и крилати ракети, включително и доста по-мощни от есминците клас „Современный”, но дори и по отношение на един толкова могъщ военен флот Съединените щати не изпитваха никакви съмнения за своето превъзходство. Всъщност, целият сегашен флот на Китай е само малка част от далеч по-мощните руски бойни кораби и подводници, които бяха бракувани и унищожени в годините след разпадането на Съветския съюз. Което допълнително укрепи американското превъзходство в тази сфера.

Ядреният вариант

В докладите на Пентагона се отбелязва, че резултатът от конфликта между Китай и Тайван ще зависи и от евентуалната американска намеса, която Пекин всячески ще се стреми да не допусне или поне да забави. Възможните сценарии, съдържащи се в тях, не посочват обаче, как китайците могат да спрат американците, нито пък, как биха могли да нанесат достатъчно сериозни удари по техните въоръжени сили. Така например, споменава се възможността Китай да атакува с балистични ракети американските военни бази в Япония. Но, ако тези ракети носят конвенционални заряди, те не са в състояние да им навредят с нищо. Единствено атомна атака срещу базите би могла да има значим военен ефект. Само че в докладите и анализите не се казва нищо, какви последици за самия Китай би имала подобна ядрена атака срещу САЩ.

Всъщност, дали въобще е възможно китайците да окажат някакъв натиск върху САЩ, заплашвайки с употребата на ядрени оръжия? Въпросът няма еднозначен отговор, но е съвсем ясно, че ако тръгне по този път самият Китай рискува да бъде унищожен. По време на студената война САЩ и Съветският съюз (всеки поотделно) разполагаха с огромно количество ядрени бойни глави, както и с хиляди ракети и бомбардировачи. Ядрените сили на всяка от двете страни бяха толкова големи и така разположени, че нито една от тях не можеше да разчита на успешна превантивна атака, т.е., че ще успее да унищожи толкова значителна част от противниковия ядрен арсенал, та да не се опасява от унищожителен ответен удар.

Подобно нещо обаче, не може да се каже и за американско-китайския ядрен баланс, защото американското превъзходство по отношение на количеството и точността на наличното ядрено оръжие е толкова голямо, че една превантивна американска атака е в състояние да елиминира целия ядрен арсенал на Китай. Ядрените ракети, особено тези, намиращи се в постоянни силози (като 20-те китайски ракети ІСВМ например ), могат много по-лесно да бъдат унищожени, преди да бъдат изстреляни, отколкото след това. Ако при евентуална криза Пекин отправи ядрени заплахи срещу САЩ, американският президент може и да отстъпи. Но е по-вероятно да реши, че една превантивна атака срещу китайците ще е по-полезна за сигурността на страната му. Подобна атака срещу китайските ядрени сили ще позволи на американците да унищожат поне онези 20 китайски ракети ІСВМ, които могат да достигнат територията на САЩ. При положение, че американските стратегически ядрени сили са над сто пъти по-мощни от китайските, САЩ могат да унищожат целия ядрен потенциал на Китай, запазвайки в същото време почти целия си ядрен арсенал. Обратното, няколкото китайски ракети ІСВМ нямат никакъв шанс да засегнат сериозно американския ядрен потенциал, ако Пекин реши да предприеме превантивна атомна атака. Наистина, Китай разполага и с подвижни установки за изстрелване на ракети ІСВМ, както и с балистични ракети, които могат да бъдат изстреляни от подводниците му, което може да затрудни засичането им. Въпреки това, Китай не е застрахован от унищожителна превантивна атака на САЩ, ако американците решат, че разузнаването им може да локализира повечето китайски ядрени ракети. Ако пък Вашингтон действително изгради, както планира, прословутия си противоракетен щит, рискът за Китай от превантивно американско нападение в случай на криза силно нараства, защото при това положение, дори някоя китайска ракета да оцелее след американския удар, тя със сигурност ще бъде прихваната от въпросния щит (7) .

Но дори американците да се съобразят с китайската ядрена заплаха, те разполагат с много възможности да продължат тайно да подкрепят Тайван. Включително предоставяйки му данни за движението на китайските части от своите шпионски сателити, сензорите, разположени на морското дъно, и други източници. САЩ могат също тайно (или открито) да продължат да снабдяват Тайван с необходимата му военна техника, като например с всички видове управляеми ракети.

Всичко това показва, колко неоснователни са твърденията за възможностите на Китай да получи стратегическо предимство по отношение както на Тайван, така и (особено) на САЩ, използвайки т.нар. „асиметрични средства”, т.е. средства, с които противникът не разполага, или пък не може да им се противопостави. Истината е, че китайците нямат никакви „асиметрични” предимства в нито една сфера.

Информационната война е друга, предпочитана тема за анализаторите, твърдящи, че Китай може да използва срещу САЩ асиметрична стратегия. Всъщност, нарастващият интерес на китайците към постиженията в тази сфера се корени в тяхната слабост, а не в силата им. Китайските наблюдатели на иракската криза отбелязаха ефективността на американската кампания срещу комуникациионната система на Ирак, подчертавайки уязвимостта на Китай в това отношение. Така например, точността на много най-новите китайски ракети зависи от връзката им със Системата за глобално позициониране ( GPS ), но тази скъпа сателитна система на практика се контролира от Пентагона. Наистина, Китай инвестира в съперничещата и система Галилео, изграждана съвместно с ЕС. Само че ще трябва да минат още доста години, докато тя изцяло влезе в действие. Освен това, в случай на война, американските съюзници от НАТО, които държат контрола върху системата Галилео, със сигурност ще намерят начин да предотвратят използването и от Китай за атака срещу САЩ или Тайван.

Друг сценарий, съдържащ се в последния доклад на Пентагона, предвижда изненадваща китайска атака с балистични ракети, целяща унищожаването на тайванското политическо и военно ръководство. Макар че това е теоретично възможно, изглежда спорно, доколко то би помогнало на Пекин да постигне стратегическите си цели. Убийството на част от тайванските лидери едва ли ще намали драстично способността на Тайван да се противопостави на китайска интервенция, за осъществяването на която ще бъде необходимо известно време, след първоначалната атака. Нито пък ще направи наследниците на ликвидираните лидери по-склонни да преговарят с Китай. Първата им реакция, по-скоро, ще бъде да потърсят сигурни укрития, след което ще действат по същия начин, по който и американското правителство след атаката от 11 септември 2001.


Стабилното сдържане

Макар че настоящата статия концентрира вниманието върху сдържането на Китай, основаващо се на съществуващия силов баланс, всъщност предпоставките в Източна Азия да не избухне война са много повече, отколкото се посочват в редица военни и геополитически анализи. Историческият преход на Китай (стартирал през 1978) от изолирана, автархична военна сила, към пазарно ориентирана и експортно зависима търговска държава, е най-сериозната причина за запазването на мира в региона. Днешната стратегия на Китай цели по-скоро превръщането на страната в икономическа и търговска суперсила, подобна на Япония, отколкото трансформацията и във военна свръхдържава, като някогашния Съветски съюз (чиито разпад демонстрира нагледно колко опасен може да бъде този път).

Възможно е, евентуална бъдеща вътрешна криза да принуди Китай да промени посоката и постави ударението върху военните си възможности. Но, ако това се случи, то ще стане ясно, много преди китайците да прекрачат опасната граница. За да разчита на военно решение на тайванския въпрос, Китай трябва да е в състояние да предотврати американската намеса и да разполага с достатъчно голям десантен флот, за да осъществи мащабна интервенция на острова. В противен случай, всеки опит за използване на военна сила срещу Тайван, може да вкара Китай в крайно опасна за самия него безизходна ситуация, или пък ще приключи с унизително поражение на китайците.

Опитът да се използва военна сила, без увереност в крайния изход, винаги е по-лошо, отколкото мирното решаване на проблемите. Макар че и стартът на мащабно военно строителство в Китай не гарантира крайния успех – той със сигурност ще накара Тайван да предприеме съответните мерки, т.е. ще провокира нова оръжейна надпревара, като тайванците без съмнение ще бъдат финансирани от САЩ. Това означава, че в обозримо бъдеще Тайпе ще разполага с необходимите средства за да реагира адекватно на всеки опит срещу него да бъде използвана сила.

Избухването на война в Източна Азия не изглежда вероятно, но ако все пак това се случи, то до голяма степен ще се дължи на зле направени предварителни сметки. Ако на всички потенциални участници стане ясно, че войната не само ще бъде изключително скъпа, но и ще ги доведе до задънена улица, тя може да бъде предотвратена. Всички знаем от историята обаче, че войните често биват провокирани от политици, очакващи бърза победа, за да приключат или със скъпоструващо запазване на статуквото или с разгрома на инициаторите им. Доказателство са двете световни войни, корейската , виетнамската и ирано-иракската войни, или иракското нахлуване в Кувейт. От друга страна, когато политиците предварително са наясно, че подобна военна акция най-вероятно ще се окаже контрапродуктивна, те се държат далеч по-сдържано.

Ето защо последният доклад на Пентагона за Китай, всъщност оказва много лоша услуга на каузата на мира в Източна Азия. Като твърдят, че Китай може безнаказано да използва сила (и то още днес) и не вземат предвид възможната реакция на Тайван и САЩ, авторите на доклада, на практика, окуражават Пекин да предприеме подобна безразсъдна, и много опасна за самия него, стъпка. Изглежда крайно безотговорно една американска държавна институция да внушава на Китай, че действително е в състояние да заложи на силовите действия в Източна Азия. За щастие, в последните анализи на самите китайски военни откриваме достатъчно доказателства, че лидерите на тази страна са съвсем наясно с катастрофалните за самия Китай последици от евентуална военна акция в региона.

Бележки:

1. Office of the Secretary of Defence, “Annual Report to Congress: The Millitary Power of the People's Republic of China 2005”. ( www . defencelink . mil ). Докладът се публикува всяка година от 2000 насам.

2. Повечето заблуждаващи данни, използвани в доклада, касаят разходите за отбрана. Според авторите му, различията в цифрите се дължат на секретността, която Пекин стриктно спазва. Всъщност, много неща за китайските военни доставки са известни. Най-високите оценки за разходите на Китай за отбрана (включително 90-те милиарда долара, цитирани в доклада), се базират на грубата сметка, какво би струвало поддръжката на армия като китайската на САЩ. Което просто не е сериозно. Истината е, че сухопътните сили, които са в основата на китайската военна мощ, са в състояние да предотвратят нахлуване и окупиране на част от територията на страната, но едви ли биха играли сериозна роля в евентуална война за Тайван. По-реалистични изглеждат твърденията, че китайските военни разходи не надвишават 45-60 млрд. долара годишно. Това е по-малко от 1/6 от разходите на САЩ и поставя Китай след Русия и Япония.

3. Без съмнение, привържениците на тезата за китайската заплаха ще цитират като доказателство съвместните руско-китайски учения, провели се през август 2005, най-вече с китайски средства, в и около китайската провинция Шандун. Значението на тези сравнително ограничени маневри обаче се преувеличава. Мнозина коментатори отбелязват, че Пекин ги използва, освен всичко друго, за да се убеди на практика в качествата на руските оръжия, които възнамерява да купи. В същото време Москва ясно заяви, че ученията не означават курс към военен съюз с Китай, нито пък одобрение за китайската политика.

4. Данните, цитирани в статията са от различни издания на Военния баланс – ежегодният анализ на Международния институт за стратегически изследвания, Годишника на Стокхолмския международен институт за мирни изследвания ( SIPRI ), озаглавен „Въоръжаване, разоръжаване и международна сигурност”, както и от Jane ' s Defense Weekly , Jane ' Fighting Ships , Jane ' s All the World Aircraft , Jane ' s Strategic Weapon Systems и Aviation Week & Space Technology .

5. Ракетните батареи Пейтриът се представиха зле срещу иракските ракети Скъд по време на Първата война в Залива през 1991. Оттогава обаче, те бяха изцяло модернизирани, макар че дали това ги е направило по-ефективни остава открит въпрос. Все пак, ако Китай действително планира изненадваща ракетна атака срещу Тайван, в Пекин едва ли разчитат, че батареите Пейтриът няма да сработят. Затова китайците ще са принудени да увеличат броя на ракетите си, предназначени зе всеки набелязан обект, за да са сигурни, че в крайна сметка той ще бъде поразен. Тоест, батареите Пейтриът ще намалят ефекта от китайската ракетна атака, дори ако не действат както се очаква.

6. В доклада на Пентагона се твърди, че тайванската сухопътна армия наброява само 200 000 души като напълно се игнорира огромният и добре подготвен резерв на Тайван.

7. Ограниченият противоракетен щит, като този, който САЩ се готвят да изградят, едва ли ще бъде особено полезен срещу координирана превантивна атака от някоя голяма ядрена сила (каквато е Русия). В това отношение той определено е уязвим при внезапно нападение. Но, ако тази скъпа система бъде усъвършенствана, тя ще е в състояние да прихване малкото и недобре насочени ответни ракети, които могат да се очакват ако самите САЩ решат да нанесат превантивен ядрен удар. Именно това накара през 1972 Москва и Вашингтон да сключат прословутия договор, ограничаващ създаването на подобни системи, от който обаче американците се отказаха през 2002.

* Авторът е известeн специалист по Китай и старши анализатор в американския Институт за световна политика

{rt}

Прословутата „война с тероризма” значително увеличи тревогата за състоянието на американската отбрана. В същото време, тя обърка и много от плановете на стратезите от Пентагона. Повечето високотехнологични оръжия, предназначени за борба с модерните противникови армии, се оказаха недотам полезни, или пък са напълно безполезни, срещу самоубийствените терористични атаки и бомбите, залагани по шосетата. Ето защо, когато администрацията на президента Буш и анализаторите на Пентагона решат да лобират за отпускането на повече средства за закупуване на свръхмодерни (и свръхскъпи) военни системи, особено за нуждите на флота и авиацията, те обикновено посочват не тероризма, а Китай, като най-сериозната потенциална заплаха за Америка.

Както е извество, в края на юли миналата година, Пентагонът най-сетне представи пред Конгреса годишния си отчет за китайската военна мощ (1) . Показателно е обаче, че вместо реално и подробно сравнение между китайските възможности и тези на САЩ и Тайван, в документа съвсем съзнателно се преувеличава китайската военна заплаха. Вярно е, че Пекин модернизира армията си, а китайският икономически ръст позволява нарастване на разходите за отбрана. Въпреки това обаче, повечето от твърденията на анализаторите от Пентагона в този доклад не издържат сериозна критика.

Истината е, че китайската армия (и особено нейните военноморски и военновъздушни сили) си остава твърде слаба в сравнение с тази на САЩ и съюзниците им, което изключва всякакво сравнение помежду им. Въпреки това, в своя доклад Пентагонът се опитва да очертае възможностите за бъдещ военен сблъсък на Китай с Тайван или САЩ без да анализира евентуалната реакция на тайванците и американците. Тоест, в сценариите на неговите стратези последните се разглеждат едва ли не като пасивни мишени, а на възможностите за сдържане на Китай въобще не се обръща внимание (2) .

В същото време е добре известно, че по отношение на хипотетичен военен сблъсък могат да се използват достатъчно сдържащи фактори, извън стандартния силов баланс. Така, повечето държави не се решават да обявят война заради възможните човешки жертви и материални загуби, които биха понесли. А да не забравяме, че в случая с трите държави, който разглеждаме, 40% от китайския износ е предназначен за Америка, Тайван е най-големия чуждестранен инвеститор в китайската икономика, а Пекин вече измести Вашингтон като най-голям търговски партньор на Тайпе. Да не говорим, че един въоръжен конфликт в Източна Азия би имал крайно негативно отражение върху поведението на чуждестранните инвеститори. Капиталът бяга от опасностите. А морските и въздушни сражения могат да съсипят търговията в региона, още повече, че веднъж започнала войната много трудно може да бъде спряна. Независимо от конкретния резултат от военните действия, икономическите последици за цяла Източна Азия ще бъдат ужасни.

В доклада на Пентагона се съдържат очевидно противоречиви твърдения относно китайските намерения (вероятно защото преди да бъде представен на Конгреса той е бил многократно преправян и редактиран). Така, в него се твърди, че днес Китай „се намира на стратегически кръстопът”, колебаейки се между „пълноценната си интеграция в международната общност, като конструктивен неин член” и употребата на сила, по-специално срещу Тайван. Липсва обаче прогноза, кой път все пак ще предпочете Пекин (3) .

Факт е, че китайците периодично отправят заплахи към Тайван. Въпреки че на практика островът е независим от 1949, Пекин продължава да претендира, че той е интегрална част от китайската държава. Китай декларира правото си да използва всички средства, включително сила, за да попречи на Тайван официално да обяви независимостта си. През 1995-1996 китайците изпробваха няколко свои балистични ракети, в непосредствена близост до острова, което бе оценено от повечето анализатори като опит за натиск върху тайванските избиратели да не гласуват на предстоящите президентски избори за Ли Дънхуей, обявяващ се за независим Тайван. Но, ако това действително е била целта на Пекин, тя не бе постигната. Ли спечели изборите през 1996 и управлява Тайван до 2000. Наследи го друг привърженик на независимостта - Чен Шуйбян, напук на китайските протести и заплахи, че прокламирането на независим Тайван ще бъде предотвратено с всички възможни средства, включително и военни. През март 2005 китайските претенции за суверенитет върху Тайван бяха въплътени в т.нар. „Закон против отделянето”. В отговор Съединените щати потвърдиха ангажиментите си по защитата на острова, в съответствие с Акта за отношенията с Тайван от 1979 и няколкото президентски декларации по този въпрос. Докладът на Пентагона от 2005 (също както и повечето американски и китайски анализатори) подчертава, че американските ангажименти към отбраната на Тайван са основния потенциален фактор за военна конфронтация между САЩ и Китай.

В тази връзка, по-надолу ще се опитам да направя обективно сравнение между американския и китайския стратегически и военен потенциал. Ще започна с това, че според мен, дори и без американска военна намеса в своя защита, Тайван не е чак толкова уязвим пред евентуална китайска агресия. Разговорите, които имах с висши тайвански военни преди няколко месеца потвърдиха, че те не се безспокоят толкова от китайско нахлуване на острова, колкото от възможни конфликти с ниска интензивност. Истината е, че поради относителната изостаналост на китайските военновъздушни и военноморски сили, за Пекин ще бъде много трудно да осъществи мащабна военна интервенция на острова. Китай разполага с няколко стотин балистични ракети, насочени към Тайван, но дори Пекин да реши да започне ядрена война (което може да има крайно опасни последици за самия Китай), тези ракети са почти безполезни срещу армията на противника, макар и да са в състояние да нанесат огромни поражения сред цивилното население. В цитирания по-горе рапорт на Пентагона се игнорира възможността подобна ракетна атака да бъде последвана от ответен удар, който да нанесе още по-големи щети на Китай, особено, ако се намесят и американците.

Прословутата „война с тероризма” значително увеличи тревогата за състоянието на американската отбрана. В същото време, тя обърка и много от плановете на стратезите от Пентагона. Повечето високотехнологични оръжия, предназначени за борба с модерните противникови армии, се оказаха недотам полезни, или пък са напълно безполезни, срещу самоубийствените терористични атаки и бомбите, залагани по шосетата. Ето защо, когато администрацията на президента Буш и анализаторите на Пентагона решат да лобират за отпускането на повече средства за закупуване на свръхмодерни (и свръхскъпи) военни системи, особено за нуждите на флота и авиацията, те обикновено посочват не тероризма, а Китай, като най-сериозната потенциална заплаха за Америка.

Както е извество, в края на юли миналата година, Пентагонът най-сетне представи пред Конгреса годишния си отчет за китайската военна мощ (1) . Показателно е обаче, че вместо реално и подробно сравнение между китайските възможности и тези на САЩ и Тайван, в документа съвсем съзнателно се преувеличава китайската военна заплаха. Вярно е, че Пекин модернизира армията си, а китайският икономически ръст позволява нарастване на разходите за отбрана. Въпреки това обаче, повечето от твърденията на анализаторите от Пентагона в този доклад не издържат сериозна критика.

Истината е, че китайската армия (и особено нейните военноморски и военновъздушни сили) си остава твърде слаба в сравнение с тази на САЩ и съюзниците им, което изключва всякакво сравнение помежду им. Въпреки това, в своя доклад Пентагонът се опитва да очертае възможностите за бъдещ военен сблъсък на Китай с Тайван или САЩ без да анализира евентуалната реакция на тайванците и американците. Тоест, в сценариите на неговите стратези последните се разглеждат едва ли не като пасивни мишени, а на възможностите за сдържане на Китай въобще не се обръща внимание (2) .

В същото време е добре известно, че по отношение на хипотетичен военен сблъсък могат да се използват достатъчно сдържащи фактори, извън стандартния силов баланс. Така, повечето държави не се решават да обявят война заради възможните човешки жертви и материални загуби, които биха понесли. А да не забравяме, че в случая с трите държави, който разглеждаме, 40% от китайския износ е предназначен за Америка, Тайван е най-големия чуждестранен инвеститор в китайската икономика, а Пекин вече измести Вашингтон като най-голям търговски партньор на Тайпе. Да не говорим, че един въоръжен конфликт в Източна Азия би имал крайно негативно отражение върху поведението на чуждестранните инвеститори. Капиталът бяга от опасностите. А морските и въздушни сражения могат да съсипят търговията в региона, още повече, че веднъж започнала войната много трудно може да бъде спряна. Независимо от конкретния резултат от военните действия, икономическите последици за цяла Източна Азия ще бъдат ужасни.

В доклада на Пентагона се съдържат очевидно противоречиви твърдения относно китайските намерения (вероятно защото преди да бъде представен на Конгреса той е бил многократно преправян и редактиран). Така, в него се твърди, че днес Китай „се намира на стратегически кръстопът”, колебаейки се между „пълноценната си интеграция в международната общност, като конструктивен неин член” и употребата на сила, по-специално срещу Тайван. Липсва обаче прогноза, кой път все пак ще предпочете Пекин (3) .

Факт е, че китайците периодично отправят заплахи към Тайван. Въпреки че на практика островът е независим от 1949, Пекин продължава да претендира, че той е интегрална част от китайската държава. Китай декларира правото си да използва всички средства, включително сила, за да попречи на Тайван официално да обяви независимостта си. През 1995-1996 китайците изпробваха няколко свои балистични ракети, в непосредствена близост до острова, което бе оценено от повечето анализатори като опит за натиск върху тайванските избиратели да не гласуват на предстоящите президентски избори за Ли Дънхуей, обявяващ се за независим Тайван. Но, ако това действително е била целта на Пекин, тя не бе постигната. Ли спечели изборите през 1996 и управлява Тайван до 2000. Наследи го друг привърженик на независимостта - Чен Шуйбян, напук на китайските протести и заплахи, че прокламирането на независим Тайван ще бъде предотвратено с всички възможни средства, включително и военни. През март 2005 китайските претенции за суверенитет върху Тайван бяха въплътени в т.нар. „Закон против отделянето”. В отговор Съединените щати потвърдиха ангажиментите си по защитата на острова, в съответствие с Акта за отношенията с Тайван от 1979 и няколкото президентски декларации по този въпрос. Докладът на Пентагона от 2005 (също както и повечето американски и китайски анализатори) подчертава, че американските ангажименти към отбраната на Тайван са основния потенциален фактор за военна конфронтация между САЩ и Китай.

В тази връзка, по-надолу ще се опитам да направя обективно сравнение между американския и китайския стратегически и военен потенциал. Ще започна с това, че според мен, дори и без американска военна намеса в своя защита, Тайван не е чак толкова уязвим пред евентуална китайска агресия. Разговорите, които имах с висши тайвански военни преди няколко месеца потвърдиха, че те не се безспокоят толкова от китайско нахлуване на острова, колкото от възможни конфликти с ниска интензивност. Истината е, че поради относителната изостаналост на китайските военновъздушни и военноморски сили, за Пекин ще бъде много трудно да осъществи мащабна военна интервенция на острова. Китай разполага с няколко стотин балистични ракети, насочени към Тайван, но дори Пекин да реши да започне ядрена война (което може да има крайно опасни последици за самия Китай), тези ракети са почти безполезни срещу армията на противника, макар и да са в състояние да нанесат огромни поражения сред цивилното население. В цитирания по-горе рапорт на Пентагона се игнорира възможността подобна ракетна атака да бъде последвана от ответен удар, който да нанесе още по-големи щети на Китай, особено, ако се намесят и американците.

Страница 2

Относителната военна слабост на Китай

Китай не е военна свръхсила. И няма някакъв шанс през следващите десетилетия китайците да поставят под въпрос военното превъзходство на САЩ и съюзниците им. САЩ ще си останат единствената военна свръхсила, освен ако Пекин не започне да отделя огромна част от доходите си за отбрана, вместо да ги влага в икономиката (както прави сега). Но дори Китай да увеличи драматично разходите си за военни нужди, ще са необходими десетилетия докато неговият флот, авиацията и ядрените му сили, започнат да съперничат на американските. Впрочем, даже и да приемем, че Китай може да предприеме подобно титанично усилие, САЩ лесно могат да съхранят дистанцията, повишавайки собствените си разходи за отбрана. Разпадането на Съветския съюз освободи Америка от единствената свръхсила, способна да и съперничи, и днес дава възможност на САЩ да съсредоточат (ако се наложи) огромната си морска и въздушна мощ срещу Китай. Ако сегашните тенденции се запазят, Китай ще си остане значима регионална сила, напълно способна да защити собствената си територия, но няма да може да застраши американската хегемония през следващите десетилетия.

В статиите, посветени на военната мощ на Китай, тази страна се представя като възходяща сила. Което е вярно само в икономически план. Всъщност, през втората половина на ХХІ век икономическата мощ действително може да позволи на Китай да се превърне във военно предизвикателство за САЩ. Само че, през последните няколко десетилетия относителната военна мощ на страната, на практика, деградира. Ще припомня, че студената война приключи твърде рано за Китай. През 50-те и 60-те години на миналия век китайците изградиха своята военна мощ за да могат да се противопоставят на САЩ, а след това и на Съветския съюз. Техните грандиозни усилия във военната сфера стигнаха върха си през 1971. Именно през тази година, след като Мао Цзедун и групата около него ликвидираха заговора на тогавашния военен министър маршал Лин Бяо, Китай предприе първите драстични съкращения на военните си разходи – тенденция, която продължава до днес. Оттогава насам числеността на Китайската народно-освободителна армия (КНОА) беше съкратена от над 5 милиона до 2,2 милиона души. И, ако случайно не реши да увеличи драстично военните си разходи (много над сегашното устойчиво нарастващо равнище), китайската армия ще продължи да намалява, докато не стигне нивото, при което Пекин ще може да си позволи да замени остарялото въоръжение на всичките си военни части. Често се пише за „военната модернизация на Китай”. Да, китайската армия действително се модернизира. Само че доставките на ново оръжие стават бавно, така че, като цяло, въоръжението и продължава да остарява. В технологично отношение, китайската армия е много по-изостанала, отколкото тези на другите големи световни сили.

Слабостта на китайските военновъздушни сили

Постепенният упадък на КНОА е особено очевиден при нейните военновъздушни сили. А, както е известно, в съвременната война, този род войски често играе решаваща роля. В продължение на десетилетия Китай разполагаше с най-големите военновъздушни сили в света (4) . През 1980 например, китайците имаха 6000 бойни самолета, докато Тайван разполагаше само с 388. Днес съотношението е паднало до 2600 към 440, като китайските военновъздушни сили са по-малки от тези на САЩ, разполагащи с над 4000 самолета. В докладите на Пентагона обаче, тези данни липсват. Докато тайванската армия се е сдобила през последните десетина години с 340 нови изтребители от четвърто поколение, драстично увеличавайки качеството на въздушната си мощ, китайските военни доставки за същия период, включват както остарели модели от трето поколение J -7 и J -8 (копия на руските Миг 21Ф -13 ), така и по-новите руски изтребители Су-27 и Су-30. Над хиляда китайски бойни самолети са модели, отдавна излезли от употреба от военновъздушните сили на останалите развити държави. Повечето от тях са J -6 (копие на руския Миг-19, чиито първи полет бе преди почти половин век), леко усъвършенстваните Q -5 , както и Н-5 (копие на руския Ил-28). Ще припомня, че Ил-28 беше проектиран като първия руски реактивен бомбардировач още преди 60 години! След като всички тези остарели самолети бъдат бракувани през следващите няколко години, китайските военновъздушни сили ще продължат бързо да намаляват, докато не достигнат количеството, което страната е в състояние да си позволи да поддържа - вероятно около 1500 бойни самолета. Ако обаче броим само изтребителите от трето и четвърто поколение (необходими за постигане на въздушно превъзходство), китайското числено превъзходство по отношение на тайванските военновъздушни сили ще спадне до 1100 към 420 самолета, но да не забравяме, че Тайван разполага с два пъти повече изтребители от четвърто поколение отколкото Китай. Освен това, китайските изтребители са разположени в бази, пръснати по цялата територия на страната. Броят на изтребителите, разположени в относителна близост до Тайван се равнява на този на тайванските, но им отстъпват по много показатели. И, ако Китай реши да достави повече модерни изтребители през следващите години, Тайван ще трябва просто да замени по-старите си изтребители (американски F -5 E / Fs ) за да съхрани сегашното съотношение на силите. Но след като Китай изпитва трудности с постигането на необходимото въздушно превъзходство над Тайван, можем да сме сигурни, че ако американците решат да подкрепят Тайпе дори и само с няколкостотин от своите 3000 изтребители от четвърто поколение, това решително ше наклони везните във вреда на Китай.

Докладите на Пентагона и редица анализи в специализираните издания поставят ударение върху заплахата, която представлява за Тайван растящият китайски арсенал от балистични ракети със среден радиус. Твърди се, че Китай има 750 такива ракети, но устройствата за изстрелването им, с които разполага, са много по-малко, така че китайците могат да изстрелят едновременно не повече от сто ракети. Въпросните ракети са подобни (макар и модернизирани) на ракетите Скъд, които Ирак използва срещу съюзническите сили по време на Първата война в Залива през 1991. Снабдени с конвенционални бойни глави, те представляват сравнително ограничена заплаха. Зарядът им е много по-малък (около половин тон), а точността им - също по-малка, от тази на модерните бомбардировачи (Тайван има 400 такива). При това, докато ракетата може да се използва само веднъж, бомбардировачът се използва многократно, осъществявайки своите прецизни атаки срещу противника. Да не говорим, че (напук на твърденията на някои анализатори) китайските балистични ракети не са в състояние да унищожат значителна част от тайванските военновъздушни сили чрез изненнадваща атака. На първо място, защото са уязвими и могат да бъдат прихванати от тайванските батареи, въоръжени с ракети Пейтриът (5) . На второ място, те са твърде неточни за да поразят със сигурност толкова малка цел, каквато е една самолетна писта. На трето място, както вече споменах, Тайван съхранява значителна част от бойните си самолети в укрепени подземни убежища, способни да ги защитят от самолетни и ракетни атаки. Китайските балистични ракети биха представлявали значителна опасност, ако са снабдени с ядрени бойни глави (за което ще говорим по-долу), но иначе те не са в състояние да компенсират липсата на достатъчно въздушна мощ. От Втората световна война насам, можахме да се убедим, че военновъздушните сили (включително базираните на самолетоносачите) са по-важни от военноморските. Така че хипотетична китайска блокада на Тайван ще струва изключително скъпо, ако въобще се окаже възможна, без да бъде подкрепена и с контрол от въздуха.

Невъзможното нахлуване в Тайван

Докладите на Пентагона описват с най-общи фрази някои от трудностите, с които би се сблъскало китайското нахлуване в Тайван, но оставят общото впечатление, че подобно нахлуване все пак е практически осъществимо. Това обаче просто не е вярно. Според последния доклад на Пентагона: „Подобна операция по вода и суша ще постави на изпитание капацитета от десантни средства, с който разполага китайската армия за осъществяването и”. Тук обаче съзнателно се пропуска фактът, че капацитетът на китайските десантни кораби въобще не позволява осъществяването на успешно нахлуване в Тайван. 50-те десантни кораба, с които разполагат китайците могат да транспортират (и то трудно) до 10 хиляди войници и 300 танка през Тайванския пролив. Ако реши да използва и други налични кораби (включително граждански съдове), Китай би могал да прехвърли още 20-30 хиляди пехотинци, но само след продължителна предварителна подготовка (изискваща седмици и дори месеци), която в никакъв случай не може да остане скрита. Тоест, Тайван би имал достатъчно време да мобилизира отлично подготвените си запасняци и да увеличи личния състав на своята армия и военноморски сили от 230 000 до повече от един милион души (6) . На един малък остров, където защитаващите го могат бързо да концентрират силите си, китайски десант, наброяващ няколко десетки хиляди души, може бързо да бъде унищожен от превъзхождащите го тайвански сухопътни сили (освен, може би, ако Китай не реши да ограничи атаката си с малките, принадлежащи на Тайван, островчета, разположени непосредствено до китайския бряг).

Страница 3

Някой би могъл да възрази, че подобен десант в Тайван може да стане по-лесно осъществим в бъдеще, когато китайците ще разполагат с много по-мощен десантен флот. Днес обаче, капацитетът на този флот е същият, какъвто беше и преди 25 години. Основната разлика е, че китайците все пак успяха да заменят десантните си кораби, произведени в САЩ по време на Втората световна война и доставени до 1949. Ако се запазят сегашните темпове във военното корабостроене и доставките от чужбина, китайският капацитет ще продължи да нараства прекалено бавно. В същото време, Пекин би трябвало да е наясно, че ако действително планира нахлуване в Тайван, десантният му флот би трябвало да е поне като този на съюзниците, осъществили десанта в Нормандия през 1944. Нищо по-малко няма да е в състояние да преодолее мощната брегова отбрана на Тайван.

Според някои, големият китайски търговски флот също би могъл да се използва за осъществяване на десанта в Тайван. Мобилизацията му действително ще позволи едновременното прехвърляне на поне 30 000 китайски войници на острова. Само че има определени ограничения върху броя на използваните невоенни кораби. За разлика от десантните, търговските кораби не могат да стигнат до самия бряг за да стоварят там войниците и бойната техника. Ако китайците успеят предварително да завладеят някое голямо тайванско пристанище, търговските кораби наистина могат да се окажат много полезни за прехвърлянето на допълнителна жива сила и бойна техника, в противен случай обаче те ще трябва да хвърлят котва далеч от тайванския бряг и да бъдат разтоварвани от десантните кораби. Но подобно голямо струпване на кораби ще представлява отлична мишена за тайванските военноморски и военновъздушни сили. Така, докато Китай съумее да установи пълен контрол по въздух и море, рискува да загуби почти целия си търговски флот. Но дори и тогава Тайван ще може да използва своите разположени по крайбрежието противокорабни ракети, укрити в пещери или бункери, за да продължи да унищожава флота на противника. Повечето китайски бойни кораби, както и всички десантни и търговски кораби са напълно беззащитни срещу тези ракети, чиито брой е достатъчен за да покрият целия Тайвански пролив. Тайван произвежда такива ракети, а освен това продължава да купува и ракети Харпун от САЩ. Всъщност, за Тайпе ще бъде много по-евтино да реагира на възможно нарастване на китайския десантен флот като увеличи собственото производство и закупи допълнителни количества противокорабни ракети.

Тъй като е трудно да си представим действително реалистичен сценарий за китайско нахлуване в Тайван, редица анализатори (включително тези от Пентагона) се опитват да ни предложат няколко по-малко мащабни сценарии. Ясно е обаче, че само успешното нахлуване на острова може да гарантира на Китай суверенитета му над Тайван. Другите възможни сценарии предвиждат, че военните разходи ще принудят тайванските лидери да приемат исканията на Пекин, дори и ако тайванската армия не бъде победена. Макар че е също толкова вероятно използването на сила от страна на Китай само допълнително да укрепи решимостта на Тайван да остане независим. А една война без ясен изход, де факто, ще потвърди реалната независимост на острова. Което ще бъде по-лошо за Китай, отколкото запазването на сегашното „двойнствено” статукво.

Реципрочните заплахи на морската блокада

В докладите на Пентагона се допуска възможността Китай да парализира жизненоважната за Тайван търговия с останалия свят, за да постигне целите си по отношение на острова. Пекин, в частност, би могъл да прекрати собствената си търговия с Тайван, както и да конфискува мащабните тайвански инвестиции на континента. Проблемът с подобен „невоенен” (ако използваме терминологията на експертите от Пентагона) икономически натиск е, че той има много сериозен реципрочен ефект. Така, прекъсването на търговията с Тайван и експроприацията на тайванските инвестиции ще разклати доверието на всички чуждестранни инвеститори към Китай. Впрочем, чуждите инвестиции и търговията с Китай могат да претърпят драматичен спад, дори и без формалното налагане на ембарго. Опасността да изгуби инвестициите си може да накара тайванския бизнес да призове правителството да приеме китайските искания, но може и да го тласне в лагера на привържениците на независим Тайван. Островът дори може да спечели от подобно развитие, ако неговите стоки изместят китайските на американския пазар.

Последиците от евентуална морска и въздушна блокада на Тайван са непредсказуеми, но със сигурност са много по-опасни. В това отношение, последният доклад на Пентагона е доста по-реалистичен, подчертавайки, че: „традиционната блокада би оказала определено отрицателно влияние върху тайванската икономика, но би поставила на изпитание възможностите на китайските военноморски сили и би увеличила възможността за пряк военен сблъсък, особено с американските военноморски съединения в района”. Както е известно, САЩ разполагат с най-големия флот в света. Сред основните му цели е да гарантира свободната търговия на Америка и нейните съюзници. И всеки опит да се попречи на това, особено извършвайки нападения срещу кораби на САЩ, ще бъде последван от моментална ответна американска морска и въздушна атака. Това означава, че Китай едва ли ще дръзне да атакува кораби на Тайван, ако те плават под американски флаг (също както в края на 80-те години кувейтските петролни танкери плаваха под американски флаг за да избегнат иранските атаки).

Сред най-показателните фактори за състоянието на китайските военноморски сили е подводният флот на страната. Там също се наблюдава относителна деградация. В своя най-силен период (от 70-те до 90-те години на миналия век) китайският подводен флот разполагаше с около сто постепенно остаряващи подводници. От тогава насам Пекин е закупил четири руски подводници клас Кило, към които трябва да прибавим китайските подводници клас Сон, каквито страната произвежда по две годишно. Към тях следва да добавим и 20-те по-малко модерни китайски подводници клас Мин, от което следва, че Китай разполага с ефективен подводен флот от трийсетина подводници. Впрочем, китайците произведоха през последните години и няколко атомни подводници Ксиа, с които да заменят остарелите си четири атомни подводници. В строя все още са и дузина остарели подводници от клас R , но те все по-рядко излизат в открито море и предстои да бъдат бракувани. Тоест, китайският подводен флот действително представлява известна заплаха за свободното корабоплаване в района, но въобще не може да се сравнява с американския потенциал в тази сфера.

Страница 4

В редица анализи (включително и на Пентагона) се обръща специално внимание на някои нови придобивки на китайските военноморски сили, като например скорошната покупка на четири руски есминци клас „Современный”, разполагащи със свръхзвукови крилати ракети CC - H -22 . Твърди се дори, че тези ракети могат да представляват опасност за самолетоносачите, формиращи гръбнака на американските военноморски и въздушни сили. На теория това действително е възможно, но е много по-вероятно, в случай на военен сблъсък, тези китайски кораби да бъдат унищожени от ракетите Харпун, изстреляни от въздушните групи, базирани на самолетоносачите, или от американските подводници, далеч преди да се доближат на по-малко от 160 км (какъвто е обсегът на ракетите СС-Н-22) от самолетоносачите. Всъщност, те могат да бъдат ударени от тайванските или американските крилати ракети още в китайските пристанища. Въпросните кораби действително усилват мощта на китайския военен флот, но само по отношение на по-слабите във военно отношение страни от региона. Наличието им въобще не променя тоталното американско превъзходство, и едва ли може да бъде кой знае колко полезно срещу Тайван, тъй като те са уязвими за неговите противокорабни ракети, изстреляни от въздуха или от сушата. Междувременно, тайванските военноморски сили също бяха подсилени с доставката, през 2006, на четири изцяло модернизирани американски разрушители от клас К id . Ще напомня, че през 80-те години Съветският съюз разполагаше с огромно количество разрушители и крилати ракети, включително и доста по-мощни от есминците клас „Современный”, но дори и по отношение на един толкова могъщ военен флот Съединените щати не изпитваха никакви съмнения за своето превъзходство. Всъщност, целият сегашен флот на Китай е само малка част от далеч по-мощните руски бойни кораби и подводници, които бяха бракувани и унищожени в годините след разпадането на Съветския съюз. Което допълнително укрепи американското превъзходство в тази сфера.

Ядреният вариант

В докладите на Пентагона се отбелязва, че резултатът от конфликта между Китай и Тайван ще зависи и от евентуалната американска намеса, която Пекин всячески ще се стреми да не допусне или поне да забави. Възможните сценарии, съдържащи се в тях, не посочват обаче, как китайците могат да спрат американците, нито пък, как биха могли да нанесат достатъчно сериозни удари по техните въоръжени сили. Така например, споменава се възможността Китай да атакува с балистични ракети американските военни бази в Япония. Но, ако тези ракети носят конвенционални заряди, те не са в състояние да им навредят с нищо. Единствено атомна атака срещу базите би могла да има значим военен ефект. Само че в докладите и анализите не се казва нищо, какви последици за самия Китай би имала подобна ядрена атака срещу САЩ.

Всъщност, дали въобще е възможно китайците да окажат някакъв натиск върху САЩ, заплашвайки с употребата на ядрени оръжия? Въпросът няма еднозначен отговор, но е съвсем ясно, че ако тръгне по този път самият Китай рискува да бъде унищожен. По време на студената война САЩ и Съветският съюз (всеки поотделно) разполагаха с огромно количество ядрени бойни глави, както и с хиляди ракети и бомбардировачи. Ядрените сили на всяка от двете страни бяха толкова големи и така разположени, че нито една от тях не можеше да разчита на успешна превантивна атака, т.е., че ще успее да унищожи толкова значителна част от противниковия ядрен арсенал, та да не се опасява от унищожителен ответен удар.

Подобно нещо обаче, не може да се каже и за американско-китайския ядрен баланс, защото американското превъзходство по отношение на количеството и точността на наличното ядрено оръжие е толкова голямо, че една превантивна американска атака е в състояние да елиминира целия ядрен арсенал на Китай. Ядрените ракети, особено тези, намиращи се в постоянни силози (като 20-те китайски ракети ІСВМ например ), могат много по-лесно да бъдат унищожени, преди да бъдат изстреляни, отколкото след това. Ако при евентуална криза Пекин отправи ядрени заплахи срещу САЩ, американският президент може и да отстъпи. Но е по-вероятно да реши, че една превантивна атака срещу китайците ще е по-полезна за сигурността на страната му. Подобна атака срещу китайските ядрени сили ще позволи на американците да унищожат поне онези 20 китайски ракети ІСВМ, които могат да достигнат територията на САЩ. При положение, че американските стратегически ядрени сили са над сто пъти по-мощни от китайските, САЩ могат да унищожат целия ядрен потенциал на Китай, запазвайки в същото време почти целия си ядрен арсенал. Обратното, няколкото китайски ракети ІСВМ нямат никакъв шанс да засегнат сериозно американския ядрен потенциал, ако Пекин реши да предприеме превантивна атомна атака. Наистина, Китай разполага и с подвижни установки за изстрелване на ракети ІСВМ, както и с балистични ракети, които могат да бъдат изстреляни от подводниците му, което може да затрудни засичането им. Въпреки това, Китай не е застрахован от унищожителна превантивна атака на САЩ, ако американците решат, че разузнаването им може да локализира повечето китайски ядрени ракети. Ако пък Вашингтон действително изгради, както планира, прословутия си противоракетен щит, рискът за Китай от превантивно американско нападение в случай на криза силно нараства, защото при това положение, дори някоя китайска ракета да оцелее след американския удар, тя със сигурност ще бъде прихваната от въпросния щит (7) .

Но дори американците да се съобразят с китайската ядрена заплаха, те разполагат с много възможности да продължат тайно да подкрепят Тайван. Включително предоставяйки му данни за движението на китайските части от своите шпионски сателити, сензорите, разположени на морското дъно, и други източници. САЩ могат също тайно (или открито) да продължат да снабдяват Тайван с необходимата му военна техника, като например с всички видове управляеми ракети.

Всичко това показва, колко неоснователни са твърденията за възможностите на Китай да получи стратегическо предимство по отношение както на Тайван, така и (особено) на САЩ, използвайки т.нар. „асиметрични средства”, т.е. средства, с които противникът не разполага, или пък не може да им се противопостави. Истината е, че китайците нямат никакви „асиметрични” предимства в нито една сфера.

Информационната война е друга, предпочитана тема за анализаторите, твърдящи, че Китай може да използва срещу САЩ асиметрична стратегия. Всъщност, нарастващият интерес на китайците към постиженията в тази сфера се корени в тяхната слабост, а не в силата им. Китайските наблюдатели на иракската криза отбелязаха ефективността на американската кампания срещу комуникациионната система на Ирак, подчертавайки уязвимостта на Китай в това отношение. Така например, точността на много най-новите китайски ракети зависи от връзката им със Системата за глобално позициониране ( GPS ), но тази скъпа сателитна система на практика се контролира от Пентагона. Наистина, Китай инвестира в съперничещата и система Галилео, изграждана съвместно с ЕС. Само че ще трябва да минат още доста години, докато тя изцяло влезе в действие. Освен това, в случай на война, американските съюзници от НАТО, които държат контрола върху системата Галилео, със сигурност ще намерят начин да предотвратят използването и от Китай за атака срещу САЩ или Тайван.

Друг сценарий, съдържащ се в последния доклад на Пентагона, предвижда изненадваща китайска атака с балистични ракети, целяща унищожаването на тайванското политическо и военно ръководство. Макар че това е теоретично възможно, изглежда спорно, доколко то би помогнало на Пекин да постигне стратегическите си цели. Убийството на част от тайванските лидери едва ли ще намали драстично способността на Тайван да се противопостави на китайска интервенция, за осъществяването на която ще бъде необходимо известно време, след първоначалната атака. Нито пък ще направи наследниците на ликвидираните лидери по-склонни да преговарят с Китай. Първата им реакция, по-скоро, ще бъде да потърсят сигурни укрития, след което ще действат по същия начин, по който и американското правителство след атаката от 11 септември 2001.

Страница 5

Стабилното сдържане

Макар че настоящата статия концентрира вниманието върху сдържането на Китай, основаващо се на съществуващия силов баланс, всъщност предпоставките в Източна Азия да не избухне война са много повече, отколкото се посочват в редица военни и геополитически анализи. Историческият преход на Китай (стартирал през 1978) от изолирана, автархична военна сила, към пазарно ориентирана и експортно зависима търговска държава, е най-сериозната причина за запазването на мира в региона. Днешната стратегия на Китай цели по-скоро превръщането на страната в икономическа и търговска суперсила, подобна на Япония, отколкото трансформацията и във военна свръхдържава, като някогашния Съветски съюз (чиито разпад демонстрира нагледно колко опасен може да бъде този път).

Възможно е, евентуална бъдеща вътрешна криза да принуди Китай да промени посоката и постави ударението върху военните си възможности. Но, ако това се случи, то ще стане ясно, много преди китайците да прекрачат опасната граница. За да разчита на военно решение на тайванския въпрос, Китай трябва да е в състояние да предотврати американската намеса и да разполага с достатъчно голям десантен флот, за да осъществи мащабна интервенция на острова. В противен случай, всеки опит за използване на военна сила срещу Тайван, може да вкара Китай в крайно опасна за самия него безизходна ситуация, или пък ще приключи с унизително поражение на китайците.

Опитът да се използва военна сила, без увереност в крайния изход, винаги е по-лошо, отколкото мирното решаване на проблемите. Макар че и стартът на мащабно военно строителство в Китай не гарантира крайния успех – той със сигурност ще накара Тайван да предприеме съответните мерки, т.е. ще провокира нова оръжейна надпревара, като тайванците без съмнение ще бъдат финансирани от САЩ. Това означава, че в обозримо бъдеще Тайпе ще разполага с необходимите средства за да реагира адекватно на всеки опит срещу него да бъде използвана сила.

Избухването на война в Източна Азия не изглежда вероятно, но ако все пак това се случи, то до голяма степен ще се дължи на зле направени предварителни сметки. Ако на всички потенциални участници стане ясно, че войната не само ще бъде изключително скъпа, но и ще ги доведе до задънена улица, тя може да бъде предотвратена. Всички знаем от историята обаче, че войните често биват провокирани от политици, очакващи бърза победа, за да приключат или със скъпоструващо запазване на статуквото или с разгрома на инициаторите им. Доказателство са двете световни войни, корейската , виетнамската и ирано-иракската войни, или иракското нахлуване в Кувейт. От друга страна, когато политиците предварително са наясно, че подобна военна акция най-вероятно ще се окаже контрапродуктивна, те се държат далеч по-сдържано.

Ето защо последният доклад на Пентагона за Китай, всъщност оказва много лоша услуга на каузата на мира в Източна Азия. Като твърдят, че Китай може безнаказано да използва сила (и то още днес) и не вземат предвид възможната реакция на Тайван и САЩ, авторите на доклада, на практика, окуражават Пекин да предприеме подобна безразсъдна, и много опасна за самия него, стъпка. Изглежда крайно безотговорно една американска държавна институция да внушава на Китай, че действително е в състояние да заложи на силовите действия в Източна Азия. За щастие, в последните анализи на самите китайски военни откриваме достатъчно доказателства, че лидерите на тази страна са съвсем наясно с катастрофалните за самия Китай последици от евентуална военна акция в региона.

Бележки:

1. Office of the Secretary of Defence, “Annual Report to Congress: The Millitary Power of the People's Republic of China 2005”. ( www . defencelink . mil ). Докладът се публикува всяка година от 2000 насам.

2. Повечето заблуждаващи данни, използвани в доклада, касаят разходите за отбрана. Според авторите му, различията в цифрите се дължат на секретността, която Пекин стриктно спазва. Всъщност, много неща за китайските военни доставки са известни. Най-високите оценки за разходите на Китай за отбрана (включително 90-те милиарда долара, цитирани в доклада), се базират на грубата сметка, какво би струвало поддръжката на армия като китайската на САЩ. Което просто не е сериозно. Истината е, че сухопътните сили, които са в основата на китайската военна мощ, са в състояние да предотвратят нахлуване и окупиране на част от територията на страната, но едви ли биха играли сериозна роля в евентуална война за Тайван. По-реалистични изглеждат твърденията, че китайските военни разходи не надвишават 45-60 млрд. долара годишно. Това е по-малко от 1/6 от разходите на САЩ и поставя Китай след Русия и Япония.

3. Без съмнение, привържениците на тезата за китайската заплаха ще цитират като доказателство съвместните руско-китайски учения, провели се през август 2005, най-вече с китайски средства, в и около китайската провинция Шандун. Значението на тези сравнително ограничени маневри обаче се преувеличава. Мнозина коментатори отбелязват, че Пекин ги използва, освен всичко друго, за да се убеди на практика в качествата на руските оръжия, които възнамерява да купи. В същото време Москва ясно заяви, че ученията не означават курс към военен съюз с Китай, нито пък одобрение за китайската политика.

4. Данните, цитирани в статията са от различни издания на Военния баланс – ежегодният анализ на Международния институт за стратегически изследвания, Годишника на Стокхолмския международен институт за мирни изследвания ( SIPRI ), озаглавен „Въоръжаване, разоръжаване и международна сигурност”, както и от Jane ' s Defense Weekly , Jane ' Fighting Ships , Jane ' s All the World Aircraft , Jane ' s Strategic Weapon Systems и Aviation Week & Space Technology .

5. Ракетните батареи Пейтриът се представиха зле срещу иракските ракети Скъд по време на Първата война в Залива през 1991. Оттогава обаче, те бяха изцяло модернизирани, макар че дали това ги е направило по-ефективни остава открит въпрос. Все пак, ако Китай действително планира изненадваща ракетна атака срещу Тайван, в Пекин едва ли разчитат, че батареите Пейтриът няма да сработят. Затова китайците ще са принудени да увеличат броя на ракетите си, предназначени зе всеки набелязан обект, за да са сигурни, че в крайна сметка той ще бъде поразен. Тоест, батареите Пейтриът ще намалят ефекта от китайската ракетна атака, дори ако не действат както се очаква.

6. В доклада на Пентагона се твърди, че тайванската сухопътна армия наброява само 200 000 души като напълно се игнорира огромният и добре подготвен резерв на Тайван.

7. Ограниченият противоракетен щит, като този, който САЩ се готвят да изградят, едва ли ще бъде особено полезен срещу координирана превантивна атака от някоя голяма ядрена сила (каквато е Русия). В това отношение той определено е уязвим при внезапно нападение. Но, ако тази скъпа система бъде усъвършенствана, тя ще е в състояние да прихване малкото и недобре насочени ответни ракети, които могат да се очакват ако самите САЩ решат да нанесат превантивен ядрен удар. Именно това накара през 1972 Москва и Вашингтон да сключат прословутия договор, ограничаващ създаването на подобни системи, от който обаче американците се отказаха през 2002.

* Авторът е известeн специалист по Китай и старши анализатор в американския Институт за световна политика

{rt}

Поръчай онлайн бр.5/2019