Когато през 1992 Москва и Пекин се споразумяха за доставката на руско оръжие за Китай, това стана световна сензация. Военните анализатори дори лансираха тезата за възможен нов геополитически съюз между двете държави, насочен срещу САЩ. Макар, че по онова време (т.е. в разгара на руския „флирт” с Америка) подобни предположения не звучаха сериозно. Беше ясно, че двете страни не преследват някакви глобални, дългосрочни цели, а се опитват да решат съвсем конкретни задачи. След събитията на площад Тянанмън през 1989, западните държави наложиха ембарго върху оръжейната търговия с Китай. Което сериозно затрудни ограничената модернизация на китайските въоръжени сили, планирана за началото на 90-те. Що се отнася до Русия, именно през 1992, поръчките за нейната армия бяха драстично съкратени и износът на военна продукция изглеждаше единственото спасение за застрашената от фалит отбранителна промишленост. Освен това, доставките на оръжие и военна техника трябваше да сложат край на конфронтацията, наследена от времето на съветско-китайския конфликт през 60-те и 70-те години на миналия век, демонстрирайки възстановеното доверие между двете държави.
Днес е вече ясно, че продажбата на руско оръжие и военна техника напълно оправда свързаните с него очаквания. В най-трудните времена за руския военно-промишлен комплекс именно износът на оръжие за Китай позволи да оцелеят не само отделни предприятия, но и цели руски региони (1). От друга страна, тези доставки позволиха на Китай да отложи за по-добри времена създаването на собствена модерна военна индустрия и да не повтаря грешките на някогашните съветски лидери, които в продължение на десетилетия влагаха огромни ресурси за гарантиране на военния паритет със САЩ (2).
От 1992 насам Русия е доставила на Китай оръжия и военна техника, които биха били достатъчни за пълното въоръжаване на армията на някоя средноголяма европейска държава. През последните петнайсетина години китайската Народноосвободителна армия получи 128 бойни самолети (различни модификации изтребители Су-27 и Су-30) и 105 комплекта Су-27СК, предназначени за сглобяване в самолетния завод в Шънян. За същия период бяха продадени няколко стотин хеликоптера Ми-17. Китай купи за своите военно-морски сили два есминеца клас „Современный” и очаква доставката на още два, снабдени с ракети „Москито” (според руските специалисти, с тях могат да бъдат атакувани и самолетоносачи). Русия продаде на Китай и 12 дизелови подводници 877ЕКМ, 636 и 636М. Освен това китайците се сдобиха с 12 зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1 и 27 комплекса „Тор М-1”, като съвсем скоро се очаква доставката на още осем комплекса С-300 ПМУ-2. Освен това, през 2006, Китай ще купи 40 транспортни самолета Ил-76 и самолети за въздушно зареждане Ил-78(3).
Китай от доста време насам е най-големия клиент на руския военно-промишлен комплекс, купувайки оръжие на стойност между 1,2 и 2,8 млрд. долара годишно. Но дори и толкова мащабни доставки не са в състояние да доведат до такъв ръст на китайската военна мощ, който да промени драстично силовият баланс в региона. Проблемът е, че Русия не доставя на китайците кой знае колко модерно оръжие. Изтребителите Су-27, подводниците тип „Варшавянка”, или есминците клас „Современный” бяха създадени през 70-те и 80-те години на миналия век и колкото и да ги модернизират, са морално остарели. Тъкмо това обяснява и факта, че въпреки очакванията, през 2005, китайците не сключиха нови договори за доставка на руски военни самолети. Специалистите дори предсказват спад в износа на руско оръжие за Китай през следващите години. Като причината не е, че Москва, по някакви военни или политически съображения се страхува да доставя на Пекин най-модерната си военна техника. Истината е, че в сферата на военно-въздушните и военно-морските сили (които най-вече интересуват висшите китайски военни) руският военно-промишлен комплекс просто не разполага с подобно производство.
Междувременно, контактите във военната сфера между двете държави стават все по-широки и разнообразни, излизайки отвъд рамките на простата търговия с военна техника. Доскоро Китай старателно избягваше всяка друга форма на военно сътрудничество, освен военно-техническото. Пекин ловко се измъкваше всеки път, която Москва се опитваше да му предложи (през 90-те години това се правеше в прав текст) двете страни, поне на думи, да декларират съюзническите отношения помежду си.
Днес обаче, Русия и Китай са водещите участници в отбранителните програми на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Също както и Москва, Пекин се стреми да създаде с помощта на ШОС ефективна система, способна да гарантира стабилността и сигуростта на Централна Азия. През август 2003, за първи път в историята си, двете страни проведоха съвместни антитерористични учения. Техният първи етап бе на територията на Казахстан, а вторият – в Китай. В учението, под кодово наименование „Взаимодействие 2003”, участваха над хиляда военни от Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия и Таджикистан. Първият етап на учението бе ръководен от щаба на Източния военен окръг на Казахстан, а втория – от щаба на Синцзянския военен окръг в Китай, с участието на офицери от всички страни-участнички.
Междувременно, става все по-ясно, че Пекин сериозно разчита да използва Русия за решаване на основната си външнополитическа задача – връщането на Тайван в състава на Китай. От няколко години насам китайците оказват постоянен натиск върху правителството на „бунтовната провинция”. Така, в публикуваната през декември 2004 „Бяла книга по въпросите на отбраната” директно се отбелязва, че: „Китайските въоръжени сили на всяка цена ще пресекат попълзновенията на Тайван към обявяване на независимост” (4) . Непрекъснато укрепва мощта на китайската военна групировка, съсредоточена в района на Тайванския пролив, като тя се снабдява с огромно количество бойна техника. Въпреки това е ясно, че политиката на силов натиск може да даде резултат, само ако Китай съумее да убеди света, че разполага с ефективни средства за да не допусне намесата в конфликта на официалния гарант за сигурността на Тайван – Съединените щати. Което пък означава, че китайците трябва да демонстрират способността си да попречат на самолетоносачите на американския Седми флот да навлязат в Тайванския пролив.
В тази светлина, проведените през миналата 2005 руско-китайски военни учения се очертават като първа стъпка в тази посока. Мястото за провеждането им беше определено след доста колебания. Първоначално Русия явно бе склонна те да се проведат по схемата на антитерористичните учения от 2003, само че в по-голям мащаб и отново в Снцзян-уйгурския автономен район. Китайските военни пък предлагаха провеждането им провинция Чжецзян, т.е. в непосредствена близост с Тайван. В края на краищата бе избран полуостров Шандун, на чиито полигони, по ирония на съдбата, китайската армия в продължение на десетилетия отработваше методите за отразяване на възможна съветска агресия.
В маневрите, под кодово наименование „Мирна мисия 2005”, от руска страна участваха около 1800 военни: включително въздушно десантна рота и рота на морската пехота, както и два есминеца, голям десантен кораб, два стратегически бомбардировача Ту-95, четири бомбардировача за големи разстояния, седем военно-транспортни самолета, самолет за зареждане във въздуха и самолет със система за далечно радиолокационно откриване (А-50).
От китайска страна участваха над 10 хиляди войници и офицери, както и над десет кораба от различен клас, включително есминци, дизелови подводници и десантни кораби. Беше очевидно, че сценарият на ученията не съответства на числеността на участващите сили и характеристиките на използваните оръжия и военна техника. Разбира се, легендата на учението беше съставена така, че да не породи негативна реакция в съседните страни: според нея в условна държава избухват сблъсъци на етническа основа, съпроводени от терористични акции, а Китай и Русия (с мандат на ООН) осъществяват операция за разделяне на страните в конфликта.
Въпросното „умиротворително учение” включваше обаче откриване и унищожаване на подводница, недопускане на противниковия флот до крайбрежието, както и масирани въздушни и артилерийски удари по вражеската територия. В същото време, пред участниците дори не бе поставена задача за отработването на такива стандартни за миротворческите операции действия като приемане и настаняване на бежанци, противодействие на масови безредици, организация на контролно-пропусквателни пунктове и т.н.. В резултат, ученията се проведоха като мащабна операция по завземането на крайбрежни територии. По същество, в хода на маневрите, руските стратегически бомбардировачи демонстрираха способността си (пък макар и само на теория) да „сдържат” Седмия американски флот. При това представителите на руския военно-промишлен комплекс не криеха, че виждат в този тип учения шанс да увеличат износа на оръжия за Китай. Както достатъчно откровено заяви командващият руските военно-въздушни сили генерал Владимир Михайлов: „Смятаме, че бихме могли да продадем някои от нашите самолети Ту-23М3 и Ту-95 на Китай. Част от тези самолети ще покажем и на съвместното учение, така че китайците да се заинтересоват от тях. И, ако имат пари, да ги купят” (5).
Но, ако чисто икономическата основа на руското участие в подобни маневри се вижда съвсем ясно, военно-политическите мотиви на Кремъл остават не съвсем ясни. Изглежда, че в руската военна политика все още е налице определен комплекс за непълноценност. Без да разполага с ресурси за да си гарантира наистина ключова роля в Азия, Русия сякаш се опитва да създаде поне някаква видимост за активно присъствие в региона. За китайците обаче, „Мирна мисия 2005” несъмнено беше елемент от сложната геополитическа игра, в която заплахите по адрес на САЩ, които са най-големия търговски партньор на Китай, бяха щателно премислени и строго дозирани.
Що се отнася до Русия, логиката на ръста на военния износ за Китай, води до все по-голямата и ангажираност във военно-политическите и геополитически планове на Пекин. Което обаче съдържа, освен несъмнената финансова изгода, и реалния риск тя да се превърне в разменна монета в една, общо взето, чужда геополитическа игра.
Бележки:
1. Например, данъците, които е плащало през 1998-2000 авиоционното обединение КнААПО в Комсомолск на Амур (сглобяващо по десет бойни самолета годишно за китайските ВВС), са формирали около една четвърт от целия бюджет на Хабаровския край (вж. Гольц А. Глубоко ешелонированная оборонка // Итоги. 2000, 24 окт.).
2. Повечето западни анализатори предполагат, че Китай изразходва за отбрана много повече средства, отколкото официално се съобщава. В частност, в доклада, поместен на сайта на американския Департамент по отбраната ( www . defencelink . mil / news / Jul 2005/ d 20050719 china . pdf ) и в « Ежегодник СИПРИ» (М. Наука, 2004), се прави извода, че Китай е на второ място в света по военни разходи. При това специалистите са единодушни, че основното количество високотехнологични въоръжения Китай, както и преди, получава от Русия.
3. Вж. Пять прорывных лет // Красная звезда 2005. 12 ноември; Макиенко К. Дан заказ ему на Запад // Коммерсанть. 2005. 16 авг. Пак той: Реставрация историческо роли России, роль Китая и инструментарий ВТС // Главная тема. №7. септ.-окт. 2005; Кедров И. Изыскание внутренних резервов // Военнопромишленный курьер. 2005. №46.
4. www . china . org . cn / english /2004/ Dec /116032. ht ;#2
5. Макиенко К. Реставрация исторической роли России, роль Китая и инструментарий ВТС // Главная тема. №7. септ.-окт. 2005.
* Авторът е известен руски военен експерт
{rt}
Когато през 1992 Москва и Пекин се споразумяха за доставката на руско оръжие за Китай, това стана световна сензация. Военните анализатори дори лансираха тезата за възможен нов геополитически съюз между двете държави, насочен срещу САЩ. Макар, че по онова време (т.е. в разгара на руския „флирт” с Америка) подобни предположения не звучаха сериозно. Беше ясно, че двете страни не преследват някакви глобални, дългосрочни цели, а се опитват да решат съвсем конкретни задачи. След събитията на площад Тянанмън през 1989, западните държави наложиха ембарго върху оръжейната търговия с Китай. Което сериозно затрудни ограничената модернизация на китайските въоръжени сили, планирана за началото на 90-те. Що се отнася до Русия, именно през 1992, поръчките за нейната армия бяха драстично съкратени и износът на военна продукция изглеждаше единственото спасение за застрашената от фалит отбранителна промишленост. Освен това, доставките на оръжие и военна техника трябваше да сложат край на конфронтацията, наследена от времето на съветско-китайския конфликт през 60-те и 70-те години на миналия век, демонстрирайки възстановеното доверие между двете държави.
Днес е вече ясно, че продажбата на руско оръжие и военна техника напълно оправда свързаните с него очаквания. В най-трудните времена за руския военно-промишлен комплекс именно износът на оръжие за Китай позволи да оцелеят не само отделни предприятия, но и цели руски региони (1). От друга страна, тези доставки позволиха на Китай да отложи за по-добри времена създаването на собствена модерна военна индустрия и да не повтаря грешките на някогашните съветски лидери, които в продължение на десетилетия влагаха огромни ресурси за гарантиране на военния паритет със САЩ (2).
От 1992 насам Русия е доставила на Китай оръжия и военна техника, които биха били достатъчни за пълното въоръжаване на армията на някоя средноголяма европейска държава. През последните петнайсетина години китайската Народноосвободителна армия получи 128 бойни самолети (различни модификации изтребители Су-27 и Су-30) и 105 комплекта Су-27СК, предназначени за сглобяване в самолетния завод в Шънян. За същия период бяха продадени няколко стотин хеликоптера Ми-17. Китай купи за своите военно-морски сили два есминеца клас „Современный” и очаква доставката на още два, снабдени с ракети „Москито” (според руските специалисти, с тях могат да бъдат атакувани и самолетоносачи). Русия продаде на Китай и 12 дизелови подводници 877ЕКМ, 636 и 636М. Освен това китайците се сдобиха с 12 зенитно-ракетни комплекса С-300 ПМУ-1 и 27 комплекса „Тор М-1”, като съвсем скоро се очаква доставката на още осем комплекса С-300 ПМУ-2. Освен това, през 2006, Китай ще купи 40 транспортни самолета Ил-76 и самолети за въздушно зареждане Ил-78(3).
Китай от доста време насам е най-големия клиент на руския военно-промишлен комплекс, купувайки оръжие на стойност между 1,2 и 2,8 млрд. долара годишно. Но дори и толкова мащабни доставки не са в състояние да доведат до такъв ръст на китайската военна мощ, който да промени драстично силовият баланс в региона. Проблемът е, че Русия не доставя на китайците кой знае колко модерно оръжие. Изтребителите Су-27, подводниците тип „Варшавянка”, или есминците клас „Современный” бяха създадени през 70-те и 80-те години на миналия век и колкото и да ги модернизират, са морално остарели. Тъкмо това обяснява и факта, че въпреки очакванията, през 2005, китайците не сключиха нови договори за доставка на руски военни самолети. Специалистите дори предсказват спад в износа на руско оръжие за Китай през следващите години. Като причината не е, че Москва, по някакви военни или политически съображения се страхува да доставя на Пекин най-модерната си военна техника. Истината е, че в сферата на военно-въздушните и военно-морските сили (които най-вече интересуват висшите китайски военни) руският военно-промишлен комплекс просто не разполага с подобно производство.
Междувременно, контактите във военната сфера между двете държави стават все по-широки и разнообразни, излизайки отвъд рамките на простата търговия с военна техника. Доскоро Китай старателно избягваше всяка друга форма на военно сътрудничество, освен военно-техническото. Пекин ловко се измъкваше всеки път, която Москва се опитваше да му предложи (през 90-те години това се правеше в прав текст) двете страни, поне на думи, да декларират съюзническите отношения помежду си.
Днес обаче, Русия и Китай са водещите участници в отбранителните програми на Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Също както и Москва, Пекин се стреми да създаде с помощта на ШОС ефективна система, способна да гарантира стабилността и сигуростта на Централна Азия. През август 2003, за първи път в историята си, двете страни проведоха съвместни антитерористични учения. Техният първи етап бе на територията на Казахстан, а вторият – в Китай. В учението, под кодово наименование „Взаимодействие 2003”, участваха над хиляда военни от Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия и Таджикистан. Първият етап на учението бе ръководен от щаба на Източния военен окръг на Казахстан, а втория – от щаба на Синцзянския военен окръг в Китай, с участието на офицери от всички страни-участнички.
Междувременно, става все по-ясно, че Пекин сериозно разчита да използва Русия за решаване на основната си външнополитическа задача – връщането на Тайван в състава на Китай. От няколко години насам китайците оказват постоянен натиск върху правителството на „бунтовната провинция”. Така, в публикуваната през декември 2004 „Бяла книга по въпросите на отбраната” директно се отбелязва, че: „Китайските въоръжени сили на всяка цена ще пресекат попълзновенията на Тайван към обявяване на независимост” (4) . Непрекъснато укрепва мощта на китайската военна групировка, съсредоточена в района на Тайванския пролив, като тя се снабдява с огромно количество бойна техника. Въпреки това е ясно, че политиката на силов натиск може да даде резултат, само ако Китай съумее да убеди света, че разполага с ефективни средства за да не допусне намесата в конфликта на официалния гарант за сигурността на Тайван – Съединените щати. Което пък означава, че китайците трябва да демонстрират способността си да попречат на самолетоносачите на американския Седми флот да навлязат в Тайванския пролив.
В тази светлина, проведените през миналата 2005 руско-китайски военни учения се очертават като първа стъпка в тази посока. Мястото за провеждането им беше определено след доста колебания. Първоначално Русия явно бе склонна те да се проведат по схемата на антитерористичните учения от 2003, само че в по-голям мащаб и отново в Снцзян-уйгурския автономен район. Китайските военни пък предлагаха провеждането им провинция Чжецзян, т.е. в непосредствена близост с Тайван. В края на краищата бе избран полуостров Шандун, на чиито полигони, по ирония на съдбата, китайската армия в продължение на десетилетия отработваше методите за отразяване на възможна съветска агресия.
