Както е известно, в края на декември 2005, на президентските избори в Боливия победи Ево Моралес – лидер на т.нар. „Движение за социализъм” (вж.Геополитика – бр.6/05) . Поемането на властта от този краен левичар, накара целия свят да заговори за страната му. Сред причините за това е и фактът, че новият президент е и един от най-големите производители на кока в Боливия. Което пък даде повод на редица анализатори (включително и български) да го определят като „кубински агент и наркомафиот”.
Междувременно, още през юли 2005, високопоставеният представител на американския Департамент по отбраната Роджър Пардо-Мауър обяви, че лидерите на Куба и Венецуела Фидел Кастро и Уго Чавес подготвят серия от държавни преврати в Латинска Америка, като първа в списъка им е именно Боливия.
Тоест, още тогава в Пентагона нямаха никакви съмнения, че левицата ще поеме властта в тази страна, сбъркаха само в предположението си, че това ще стане по силов път. Що се отнася до американските опасения за „рязък завой наляво” в Боливия, който би могъл да има критични последици на фона на общото олевявяване в Латинска Америка, те се оказаха напълно основателни.
Разбира се, все още е трудно да твърдим, дали Боливия (както смятат специалистите от Пентагона) ще бъде трансформирана по марксистки модел. Но че в страната ще настъпят радикални промени не предизвиква съмнение у никого. Ево Моралес подкрепя политиката на Кастро и Чавес не само на думи, обещавайки да се включи в „битката с американския империализъм и неолиберализъм”, но и обяви, че ще следва на практика икономическия модел на развитие на Куба и Венецуела, категорично отхвърлящи неолибералните принципи в икономиката. Като основен аргумент, Моралес изтъкна, че именно в тези две страни през миналата година бе отбелязан най-високия икономически ръст в Западното полукълбо – съответно 11% и 9%.
Ултралявата реторика на новия боливийски президент е разбираема. През 90-те години на миналия век, Западът усилено лансираше идеите за неолиберални реформи, по рецептите на Международния валутен фонд (МВФ), а САЩ съумяха да ги наложат в много южноамерикански държави. Само че приватизационните процеси, поставени в основата на реформирането на националните икономики, не навсякъде се развиха според очакванията. В Боливия например, бяха приватизирани редица ключови икономически отрасли, включително газопетролния и рудодобивния сектори, но новите частни собственици не успяха да докажат, че могат да ги управляват по-ефективно от държавата. Впрочем, в редица други страни от Латинска Америка, резултатите от приватизацията бяха същите – по правило тя бе съпроводена с масово обедняване на населението и не по-малко масово изтичане на финансови средства в чужбина. Така Боливия отново се превърна в най-бедната южноамериканска държава, или както често я наричат – „просяк, седящ на златен трон” (предвид големите запаси от калай, газ, цинк и сребро, с които разполага страната). Което не можеше да не предизвика разочарование от „американските рецепти”. Естествена реакция бе нарастващата популярност на левите партии и организации. Откровени левичари поеха властта във Венецуела, Чили, Бразилия, Аржентина и Уругвай. Мнозина измежду тях не крият възхищението си от кубинския комунистически лидер Фидел Кастро, омразата си към Вашингтон и стремежа да се противопоставят на икономическите и политически интереси на САЩ в региона.
Затова едва ли можем да се учудваме, че сега и Боливия се управлява от подобен лидер, който обаче е настроен далеч по-решително, отколкото колегите му от Аржентина, или пък Бразилия. Следвайки примера на Чавес, Моралес квалифицира американския президент Буш като „единствения терорист на планетата”, а първото си официално посещение като държавен глава направи естествено в Куба, още повече че Кастро е отдавнашен негов спонсор.
Освен това, още по време на предизборната са кампания, кандидат-президентът Моралес лансира програма, предвиждаща национализация на газовия сектор и отказ от неолибералната икономическа политика, провеждана от предшествениците му. Триумфалната победа на този краен левичар, значително изпреварил основния си съперник – консерваторът Хорхе Кирога, не бе неочаквана. Защото Боливия е едновременно най-бедната, но и най-богатата (в ресурсно отношение) страна в региона. Да не забравяме, че само Венецуела на Чавес разполага с повече природен газ от нея.
Тоест, на пръв поглед нещата с Моралес и привържениците му изглеждат ясни. По-интересно е друго. Дори на фона на останалите леви лидери от Латинска Америка Ево Моралес изглежда прекалено радикален, а популистките му идеи плашат не само световната общественост, но и собствените му сънародници. Така например, той призовава за пълна легализация на коката. За една страна, където лозунгите „Коката не е наркотик” могат да се видят буквално навсякъде – от тениските на местните хлапета до билбордовете с образа на президента, това може би не е чак толкова скандално. Известно е, че в Боливия листата на коката се използват масово и то съвсем легално – местните ги дъвчат, или правят от тях чай. Любопитно е обаче, че макар боливийците отдавна да са наясно, че печалбата от нито една друга селскостопанска култура не може да съперничи с тази от отглеждането на кока, от почти 9-милионното население на Боливия с това се занимават само 51 300 жители на страната, като този „сектор” на националната икономика дава само 2,3% от БНП.
Като откровено популистко следва да се квалифицира и обещанието на Моралес, че след национализацията на газовия отрасъл, доходите от продажбите на природния газ щели да се преразпределят сред бедните и средни слоеве от населението. Подобно нещо не си позволяват дори във Венецуела на Чавес. Ще напомня, че от 1 януари 2005 там бяха национализирани 32 петролни находища които дотогава се експлоатираха от частни компании. В тях се добива по 3,2 млн. барела петрол дневно и, според министъра на петролната промишленост на Венецуела Рафаел Рамирес, страната вече „напълно е възстановила контрола си върху петролните находища”.
Властите във Венецуела „отвориха” петролната индустрия за частния и чуждестранния капитал през трудното за страната последно десетилетие на ХХ век, когато цената са суровия петрол падна под 10 долара за барел и трябваше да се повишат добивите на по-трудните за експлоатация находища. Но, когато цените на „черното злато” отново тръгнаха нагоре, правителството на дошлия междувременно на власт Чавес реши да увеличи контрола си върху петролния отрасъл и прие през 2001 закон, според който с добив на петрол могат да се занимават само компании, в които държавата държи контролния пакет акции. При това правителството заплаши да конфискува находищата на онези компании, които откажат да подпишат споразумение с него. В резултат, споразумението бе подписано дори и от чуждестранните петролни гиганти Chevron и ВР Р LC .
Заради тези действия обаче, Чавес си спечели репутацията на съвършено непредсказуем политик, който произволно установява правилата на играта. Както подчертават редица анализатори, само през последната година и половина данъчните условия във Венецуела бяха променени два пъти. Наскоро пък Чавес декларира, че възнамерява да национализира и кафе-индустрията и то само защото кафето изчезна от местните магазини след отказа на производителите да го продават на определени от държавата цени.
Разбира се, Чавес, рано или късно, ще трябва да отговаря за политиката си. Възможно е дори, тя да му струва главата. В Боливия обаче, стремежът да се върнат „природните ресурси в ръцете на народа” съвсем скоро може да доведе до много сериозни последици. Не става дума само за това, че за разлика от Венецуела, страната няма възможност сама да разработва газовите си находища (което означава, че без привличането на чуждестранни инвестиции, експлоатацията им просто ще спре). Не по-малко тревожно е, че жителите на районите, където се намират находищата, съвсем сериозно се готвят да се отцепят от планинските провинции. Така, през лятото на 2005, най-големият по територия, развит и богат на природен газ департамент Санта-Крус декларира намерението си да се обяви за самостоятелна държава.
Днес Ево Моралес, който залага на национализацията на газовата индустрия (контролирана от частни чуждестранни компании) за да реши социално-икономическите проблеми на страната си, се намира в доста сложна ситуация. От която се опитва да се измъкне с помощта на Уго Чавес. През януари, на съвместна пресконференция с Моралес, Чавес заяви, че Венецуела ще доставя всеки месец на Боливия по 150 хиляди барела дизелово гориво на стойност около 150 млн. долара, като в замяна ще получава от нея селскостопанска продукция.
Загрижеността на венецуелския лидер за положението на боливийския му колега действително може да се обясни с желанието на Чавес да формира ляв политико-икономически блок в региона. Макар че има и друго обяснение. Едва ли е случайно, че венецуелският марксист иска да подкрепи Моралес, който често споменава за „необходимостта да сложим край на колониалната държава и да изградим нова Боливия, в която представителите на коренните народи да завършват военни колежи, да се включат в управлението и да влязат във Върховния съд”.
Като представител на многобройното индианско племе аймара, Ево Моралес, който на практика е първият президент-индианец в Латинска Америка, лансира идеята за смяна на целия, формирал се в продължение на столетия в региона, традиционен политически елит. Той обяви „началото на нова ера в боливийската история”, която ще се характеризира с равноправие, социална справедливост и мир, защото „съзнанието на боливийския народ вече се пробуди” и е дошло времето на масовите „социални движения и обединения на коренните народи – индианците, работниците, интелигенцията и прогресивните бизнесмени”.
Всъщност, мнозинството от населението на Боливия са именно индианците и метисите – над 80% от жителите и, докато белите (най-вече от испански произход) са само 14%. В същото време, въпреки числеността си, доскоро индианците на практика не участваха в държавното управление. Впрочем, сходна е ситуацията и в почти всички южноамерикански страни (където все още има компактни маси индианци, разбира се). С избирането на президента от индианското племе аймара Моралес, Боливия (а заедно с нея и целия субконтинент) преживява своеобразна мирна революция. За първи път висшият държавен пост се заема от представител на аборигенното население – „от името на индианското мнозинство, бедните и унижените, миньорите и селяните”.
Тоест, събитията в Боливия изглежда очертават нов разлом в латиноамериканските общества. Някъде той се вижда по-ясно, другаде - по-слабо. Очевидно е обаче, че в региона цари разочарование от стария елит, представляван, по правило, от потомците на испанците и креолите. И това недоволство зрее отдавна. Хората са недоволни най-вече от корупцията сред управляващите и неспособността им да измъкнат страните си от икономическата криза. Според данните от едно мащабно изследване, проведено през 2004 в цяла Латинска Америка, жителите на континента смятат корупцията за втория най-важен проблем, след регионалната икономическа криза. Неслучайно през последните пет години осем държавни лидери от субконтинента бяха принудени да подадат оставка поради обвинения, че са корумпирани.
В тази връзка, мнозинството латиноамериканци са склонни да подкрепят всеки, който им обещае икономически просперитет. Готови са дори за диктатура, стига това да им донесе икономическа изгода. На подобен фон е съвсем естествено, че откровени популисти като Чавес или Моралес триумфално печелят изборите. В миналото спасението нерядко се търсеше сред политиците, които нямаха латиноамерикански корени. Така например президенти на Аржентина и Еквадор станаха Карлос Менем и Абдала Букарам, чиито родители са имигранти от Сирия, а в Перу дълги години управляваше японецът Алберто Фухимори, който при това постигна сериозни успехи в усилията си да измъкне страната от социално-икономическата криза.
По-късно обаче стана ясно, че и това не е решението на проблемите. От края на 1999, Менем, който е привърженик на неолибералните рецепти, постоянно губи на изборите от левицата. Букарам пък още през 1997 беше свален от Конгреса на Еквадор поради „умствена недостатъчност”, а Фухимори избяга, опасявайки се, че ще му поискат сметка за авторитарните методи на управление и невижданата дори за Перу корупция.
Очевидно, след тези неособено успешни експерименти, коренните жители на Латинска Америка все повече залагат на „своите хора”, измежду по-влиятелните в обществото индианци. Затова и венецуелският президент Уго Чавес подчертава, че във вените му тече индианска кръв, да не говорим за „феномена Моралес”. За много индианци подобно развитие на събитията изглежда почти като връщане към златните времена на унищожената средновековна империя на инките.
Въпросът обаче е, дали Чавес, Моралес и привържениците им в региона, ще докажат на практика, че „държавата може да се управлява в съответствие със старата индианска пословица „не лъжи, не кради и не мързелувай”, изцяло пренебрегвайки политическия и икономически опит на предшествениците си във властта? Или пък, всичко ще се ограничи с баналното за субконтинента преразпределяне на природните ресурси?
Възможно е лозунгите на Моралес да бъдат подети и в някои други южноамерикански страни. Например в Еквадор, където доминиращият политически елит, произхождащ от испанските завоеватели и колонисти, получава от търговията с петрол повече, отколкото индианците, които го добиват. Което стана причина за масовите демонстрации (през август 2005) на жителите на промишлените райони, обвиняващи правителството, че се е продало на петролните корпорации и претендиращи за повече средства за развитие на инфраструктурата и разкриването на нови работни места. Ръстът на напрежението провокира намесата на армията. Между другото, и в Боливия именно индианците претендираха за национализацията на газовите находища и газодобивната промишленост. Изглежда газът провокира не само остри класови, но и откровено етнически, сблъсъци, което би трябвало силно да тревожи боливийските власти. И не само тях. Защото, макар Моралес да е свикнал с езика на улицата, за радикален популист като него няма да е никак лесно да примири полюсите на разделеното боливийско общество, както и да реши натрупалите се в продължение на десетилетия комплексни проблеми. Истината е, че той просто е обречен. Ако действително реши да форсира събитията, резултатът може да стане отделянето на „богатия” юг от „бедния” индиански север. Което ще означава и края на държавата Боливия. Ако пък не изпълни обещанията си, лесно може да загуби поста си. А също и главата си. В Боливия, която държи рекорд по брой на бунтовете и държавните преврати, такива въпроси обикновено се решават бързо и без колебание.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Както е известно, в края на декември 2005, на президентските избори в Боливия победи Ево Моралес – лидер на т.нар. „Движение за социализъм” (вж.Геополитика – бр.6/05) . Поемането на властта от този краен левичар, накара целия свят да заговори за страната му. Сред причините за това е и фактът, че новият президент е и един от най-големите производители на кока в Боливия. Което пък даде повод на редица анализатори (включително и български) да го определят като „кубински агент и наркомафиот”.
Междувременно, още през юли 2005, високопоставеният представител на американския Департамент по отбраната Роджър Пардо-Мауър обяви, че лидерите на Куба и Венецуела Фидел Кастро и Уго Чавес подготвят серия от държавни преврати в Латинска Америка, като първа в списъка им е именно Боливия.
Тоест, още тогава в Пентагона нямаха никакви съмнения, че левицата ще поеме властта в тази страна, сбъркаха само в предположението си, че това ще стане по силов път. Що се отнася до американските опасения за „рязък завой наляво” в Боливия, който би могъл да има критични последици на фона на общото олевявяване в Латинска Америка, те се оказаха напълно основателни.
Разбира се, все още е трудно да твърдим, дали Боливия (както смятат специалистите от Пентагона) ще бъде трансформирана по марксистки модел. Но че в страната ще настъпят радикални промени не предизвиква съмнение у никого. Ево Моралес подкрепя политиката на Кастро и Чавес не само на думи, обещавайки да се включи в „битката с американския империализъм и неолиберализъм”, но и обяви, че ще следва на практика икономическия модел на развитие на Куба и Венецуела, категорично отхвърлящи неолибералните принципи в икономиката. Като основен аргумент, Моралес изтъкна, че именно в тези две страни през миналата година бе отбелязан най-високия икономически ръст в Западното полукълбо – съответно 11% и 9%.
Ултралявата реторика на новия боливийски президент е разбираема. През 90-те години на миналия век, Западът усилено лансираше идеите за неолиберални реформи, по рецептите на Международния валутен фонд (МВФ), а САЩ съумяха да ги наложат в много южноамерикански държави. Само че приватизационните процеси, поставени в основата на реформирането на националните икономики, не навсякъде се развиха според очакванията. В Боливия например, бяха приватизирани редица ключови икономически отрасли, включително газопетролния и рудодобивния сектори, но новите частни собственици не успяха да докажат, че могат да ги управляват по-ефективно от държавата. Впрочем, в редица други страни от Латинска Америка, резултатите от приватизацията бяха същите – по правило тя бе съпроводена с масово обедняване на населението и не по-малко масово изтичане на финансови средства в чужбина. Така Боливия отново се превърна в най-бедната южноамериканска държава, или както често я наричат – „просяк, седящ на златен трон” (предвид големите запаси от калай, газ, цинк и сребро, с които разполага страната). Което не можеше да не предизвика разочарование от „американските рецепти”. Естествена реакция бе нарастващата популярност на левите партии и организации. Откровени левичари поеха властта във Венецуела, Чили, Бразилия, Аржентина и Уругвай. Мнозина измежду тях не крият възхищението си от кубинския комунистически лидер Фидел Кастро, омразата си към Вашингтон и стремежа да се противопоставят на икономическите и политически интереси на САЩ в региона.
Затова едва ли можем да се учудваме, че сега и Боливия се управлява от подобен лидер, който обаче е настроен далеч по-решително, отколкото колегите му от Аржентина, или пък Бразилия. Следвайки примера на Чавес, Моралес квалифицира американския президент Буш като „единствения терорист на планетата”, а първото си официално посещение като държавен глава направи естествено в Куба, още повече че Кастро е отдавнашен негов спонсор.
Освен това, още по време на предизборната са кампания, кандидат-президентът Моралес лансира програма, предвиждаща национализация на газовия сектор и отказ от неолибералната икономическа политика, провеждана от предшествениците му. Триумфалната победа на този краен левичар, значително изпреварил основния си съперник – консерваторът Хорхе Кирога, не бе неочаквана. Защото Боливия е едновременно най-бедната, но и най-богатата (в ресурсно отношение) страна в региона. Да не забравяме, че само Венецуела на Чавес разполага с повече природен газ от нея.