Парламентарните избори от края на март в Украйна за пореден път демонстрираха дълбокото разделение в украинското общество, чиито многобройни аспекти извеждат на преден план въпроса за „вътрешната геополитика” на тази страна.
Както е известно, развитието на геополитическата мисъл обективно води до това, че през последната четвърт на ХХ век, в сферата на геополитическите анализи, наред с отношенията между държавите, редица изследователи започват да включват и въпросите, свързани с решаването на локални, или дори вътрешнодържавни, проблеми. Така, френският геополитик Ив Лакост поставя началото на ново направление в тази наука, което впоследствие става известно като „вътрешна геополитика”. В основата му е поставен един съвършено нов принцип – анализът на конкретните регионални (локални) ситуации, с използването на някои методологични модели, заимствани от инструментариума на класическата геополитика. В концепцията на Лакост, геополитическите съображения служат по-скоро като оправдание за целите, които се опитват да реализират институциите на властта по отношение на конкретните територии и тяхното население. Вътрешната геополитика на Лакост сякаш „деглобализира” геополитиката, отказвайки се от глобалните парадигми, съществено стеснявайки мащабите и конкретизирайки предмета, който изследва. Тоест, предмет на вътрешната геополитика вече не е формалната зависимост на външнополитическата стратегия на държавата от нейното разположение, ресурсната и база и другите пространствени условия, или пък проблемите на глобалния световен ред, а по-скоро методите на държавно регулиране на собствената територия и формите на регионално взаимодействие на ниво междудържавни отношения.
Днес в концепцията на „вътрешната геополитика” се включват и други елементи. Така, разработената от френския политик и географ Андре Зигфрид „електорална геополитика” вече се е превърнала в органична част на вътрешната геополитика и удобен социологически инструмент, широко използван в ежедневната практика. Същността на нейния метод е изучаването на връзката между политическите и идеологически предпочитания на населението и територията, която то обитава. Локалният, практически характер на методиката на вътрешната геополитика кара мнозина да я определят като елемент на „приложната геополитика”, включвайки в кръга на изследваните от нея проблеми и тези за медиокрацията (т.е. за силата и влиянието на т.нар. „четвърта власт” ), като геополитически фактор, както и някои въпроси на геоикономиката и геокултурологията.
Като цяло, наличието на множество разнообразни трактовки, позволява на изследователя да дава собствена интерпретация на вътрешната геополитика, без да се ограничава с чисто формалния набор от факти. Въпреки това, при анализа на вътрешната геополитическа ситуация в Украйна, ми се струва логично да се акцентира върху търсенето и намирането на оптималните модели за вътрешната организация на тази държава и управление на нейните териториални елементи, които (както е известно) са доста разнородни по своите географски, политически, икономически и социални характеристики.
Украинската държава в новите геополитически реалности
Днес изглежда очевидно, че анализът на специфичните украински геополитически проблеми не е възможен без отчитането на общите геополитически тенденции и ситуации в региона. Защото само осъзнавайки значението и ролята на Украйна в системата на геополитическите отношения, можем адекватно да интерпретираме нейната вътрешна геополитическа архитектура и да определим оптималните модели на организацията и като държава.
Твърдението, че вътрешната геополитическа ситуация в Украйна е подложена на силно руско влияние в източната и южна част на страната и на европейското – на запад и (отчасти) в централните и райони, вероятно ще прозвучи банално. Но истината е, че в исторически план, и украинската държавност, и територията на държавата Украйна се формират под постоянното въздействие на тези две сили. Затова и въпросът за влиянието на външните геополитически фактори върху формирането на вътрешната геополитическа архитектура на Украйна звучи по-скоро риторично. Много по-важно днес е не простото описание на това, как и къде конкретно влияят външните сили, колкото въпросът – какви геостратегически модели на управление предлагат те?
Съвременната геополитическо конюнктура, като никога досега, диктува на Украйна необходимостта да направи своя съзнателен избор. Тя следва ясно да заяви, дали ще продължи курса към сближаване с Европа, добре разбирайки, че ще трябва да го поддържа при доста неясни и неопределени условия и много малка вероятност за краен успех (т.е. пълноправна интеграция в ЕС), или пък заедно с Русия ще се включи в проекта за Единното икономическо пространство (където участват също Беларус и Казахстан, и който представлява умален вариант на ОНД). Макар че перспективата на избора не се свежда само до определяне на външнополитическите приоритети, а по-скоро обратното. Изборът на интеграционния курс е избор на новия модел за развитие на Украйна, а това включва и избор на метода, с чиято помощ ще се осъществява контрола над украинската територия.
Украинската вътрешна геополитика – въпроси и отговори
За да определим вътрешната геополитическа ситуация в Украйна се налага да използваме методита на проблемния анализ. Това би ни позволило да конкретизираме предмета на вътрешната геополитика и да определим приоритетите на вътрешната геостратегия на Украйна. При това, сред най-очевидните днешни проблеми, без съмнение, е въпросът за изграждането на взаимоотношенията между центъра и регионите, както и по ключовите оси Север-Юг и Запад-Изток.
Наследеният от бившия Съветски съюз модел на индустриална организация на украинската територия (инфраструктурна и социална ориентация към големи промишлени обекти) се оказва неудобен за жизнената дейност на развиващите се териториални общности в страната (т.нар. „громади”). Въпреки това, този модел, нуждаещ се от радикално преразглеждане, продължава да съществува. Нещо повече, налице са опити за реанимирането му, в рамките на създаваните от украинските финансово-промишлени групи (контролирани от местните „олигарси”) „затворени производствени цикли”.
В регионален, или суб-регионален мащаб, подобен икономически „затворен цикъл” естествено изисква и формирането на съответния социален и инфраструктурен „затворен цикъл”, което пък, на свой ред, обуславя необходимостта от политическо представителство в различните нива на властта и формулирането на прото-идеологическа база (примери за това са Донецкият, Днепропетровският и, отчасти, Харковският региони). В резултат, на фона на усложняващите се социални и културни проблеми в рамките на цялата държава, възникват сравнително стабилни и цялостни общности, тясно свързани с конкретната територия (регион). Те все още не са типичните европейски региони (подобни на немските „провинции” или полските „воеводства”), но вече не са и старите области – т.е. не са просто субекти на административното управление.
Отношенията между тези нови образувания често се намират извън рамките на модела на държавното управление и вътрешнодържавните отношения. Те се развиват или от гледна точка на „експанзията” (защитата), или в рамките на съвместното проникване в онези региони, където подобни „затворени цикли” все още няма.
Този украински феномен актуализира и проблема за взаимоотношенията между центъра и регионите. При това не само в контекста на административното управление и икономическите взаимоотношения, но и като фактически политически контрол на конкретната територия. Проблемът става още по-сериозен, ако представители на някоя от регионалните елити съумеят да овладеят централната власт, без при това да разполагат с ясно формулиран общонационален проект. Какви могат да бъдат тяхната регионална политика и методите им за пространствено-териториален контрол? Тук са възможни няколко варианта.
Първият вариант е и най-простия – представителят на регионалния елит, докопал се до властта в центъра, се старае да действа в съответствие с новия си статут, опитвайки се да блокира всички центробежни процеси, укрепвайки централната власт и запазвайки унитарната държава. Като сред методите за постигането на тези цели доминират усилването на административния контрол, разрушаването на „затворените цикли”, и ерозиране позициите на регионалните елити, чрез предоставяне на ключови постове в регионите на хора, които не са част от тях, а идват „отвън”.
Вторият вариант е далеч по-интересен и затова на него ще се спра подробно малко по-долу. С една дума, той може да се характеризира така: федерализация. Провалът, или невъзможността да се блокират силните центробежни тенденции и ефективно да се контролират икономически по-силните региони, или тези с висока концентрация на население, води до появата на федерални единици. Интересното в случая е, че субектите на федерацията, на практика, ще бъдат създадени не по национален, исторически, или някакъв друг социокултурен признак, а по-скоро ще се окажат просто продукт на политико-териториалното разпределение на най-мощните регионални финансово-политически групи.
Третият вариант пред Украйна е доста сложен. Той също предполага запазване на унитарното административно-териториално устройство, но по своите методи качествено се различава от първия. В частност, той предвижда: укрепване на териториалните общини, развитие на местното самоуправление; създаване на социално-ориентирана инфраструктура, стимулиране ръста на малките и средни градове и приключване с конверсията на едрата индустрия. А основната цел е постигането на висока степен на взаимодействие между новите териториални образувания и ерозия на „затворените цикли” чрез провеждането на адекватна държавна културно-идеологическа политика и стратегия за социално развитие.
Федералният модел
Мнозина авторитетни украински експерти смятат, че сред основните генератори на нестабилност в Украйна е нейният унитарен статут, който влиза в непреодолимо противоречие с много сериозните различия между регионите, нееднородния им етнически състав и политическата конкуренция помежду им. През последните 15 години всяка изборна кампания автоматично се превръщаше в сблъсък между западните и източните украински региони, а унитарното държавно устройство провокираше разцеплението в страната. Неслучайно, съвсем наскоро, помощникът на генералния секретар на НАТО Жан Фурне и еврокомисарят Гюнтер Ферхойген в един глас заявиха, че постоянната вътрешна криза и политическата нестабилност в Украйна отдалечават в необозримото бъдеще перспективите за присъединяването и към евроатлантическите структури.
Формирането на държавната система и единството на страната постоянно биват ерозирани от усилията на Киев за изкуствено унифициране на административно-правната система, без да се отчитат устойчивите, исторически обусловени териториални, етнически, културни и религиозни особености. Но всеки опит за насилствена асимилация на националните малцинства, или пък за тяхното „изтласкване”, провокира ръст на антиукраинските настроения сред значителна част от гражданите на страната, както и политическа дестабилизация, подобни на онези, довели до фактическото сепариране на части от Молдова и Грузия например.
Немалко украински политици смятат, че гаранция за запазване целостта на Украйна би могло да стане въвеждането на специфичен украински федерален модел, предоставящ на регионите достатъчно широко самоуправление. Федерализацията е необходима и защото е универсална форма на устройство на демократичната многонационална държава (каквато е и украинската). Известният украински политолог Даниил Коптив например смята, че най-подходящ за страната му е германският федерален модел, който предвижда разделянето на Украйна на няколко федерални провинции със сравнително широк спектър на самостоятелност.
Практическата реализация на подобен модел ще изисква, на първо място, промяна в статута на сегашната Автономна република Крим. Днес на полуострова живеят около 3 милиона души, от които 2 млн. са руснаци, 300 хиляди са кримски татари, 200 хиляди – украинци, както и евреи, българи, гърци, арменци и т.н. Както е известно, в различни исторически периоди Крим е бил в зависимост от различни геополитически играчи, но винаги е съхранявал известна самостоятелност, като започнем от първите генуезки градове-държави по черноморското крайбрежие и стигнем до Кримската република от ранната съветска епоха. Чисто формалното му включване в състава на Украйна през 1954, наличието на много нерешени социални и икономически проблеми, изкуственото разпалване през последните години на противоречията между отделните етноси, както и съзнателното назначаване на чиновници от Западна Украйна на ключови длъжности в държавните учреждения, тласкат местните проруски политически сили към търсене на нови пътища за развитието на Крим, включително лансирайки идеята автономната република да получи „неутрален статут”.
Твърде опасно, според мнозина, е и игнорирането от страна на украинските власти на дейността на националистическите организации на кримските татари, които Киев се опитва да противопостави на местното руско население, претендиращо за по-тесни връзки с Москва. В този контекст, някои руски геополитици напомнят и, че Крим попада в зоната на доскоро забравения „план Гобъл”, който напоследък определени среди се опитват да реанимират. Негов автор е бившият експерт на ЦРУ Пол Гобъл (който днес е преподавател в Университета на Тарту - Естония) и той предвижда обмен на територии между Азербайджан и Армения, в резултат от който Ереван получава Карабах, а Баку – участък от арменската територия, осигуряващ му директна връзка с азерския анклав Нахичеван. Така обаче се създават условия за формирането на непрекъсната „дъга” от сравнително „светски” тюркски държави по линията Анкара-Баку-Ашхабад-Ташкент-Алмати, с перспектива да бъде продължена през териториите на Планински Алтай, Тува и Бурято-Монголия, населени с тюркски и монголски народности, а възможно – и през територията на китайската провинция Синцзян, достигайки до Монголия. Целите, които преследва създаването на подобна дъга са следните. На първо място, заплахата от появата на нейно „разклонение” по бреговете на Волга, населени с мюсюлмани, може да послужи като инструмент за натиск спрямо Москва по такива въпроси като цените на руските енергоносители или руската външна политика. На второ – фундаменталният ислям да бъде изтласкан обратно там, където се заражда – т.е. на Арабския полуостров. На трето - да се окаже натиск върху Китай, чрез тюркските сепаратисти в Синцзян, а чрез него да се притисне допълнително Русия в регионите на Източен Сибир и Далечния изток. Включването на Крим в тази „дъга” пък би довело до окончателното откъсване на Украйна от Русия и, в крайна сметка, до пълното изолиране на последната, както от Юг, така и от Запад.
Именно затова кримският проблем не е просто регионален или хуманитарен, а има и много сериозни геополитически измерения. А превръщането на полуострова в субект на хипотетичната бъдеща украинска федеративна държава, притежаващ достатъчно широка културна и икономическа самостоятелност, би помогнал да бъде преустановен сегашния процес на икономически и социално-културен разпад в Крим, слагайки край на политическата му маргинализация и хронична нестабилност.
Изток-Запад: обективните предпоставки за конфронтацията в Украйна
Следва да отбележим, че въпросите за единната украинска културна политика също се разглеждат нееднозначно от управляващите в страната. В тази връзка започват да възникват нови проблеми, свързани с асинхронното историческо развитие на западните и източни области в рамките на различни геокултурни проекти. Макар че, както сочи практиката, нормалният конкурентоспособен културен продукт се възприема почти еднакво добре и на изток, и на запад, спекулациите на тази тема не спират.
В същия контекст периодично се използва и езиковият проблем. Постоянните обещания руският да получи статут на втори официален език вече не будят кой знае какви надежди у рускоезичното население на Украйна, затова пък все повече се използват като ефективен инструмент за задълбочаване на културния антагонизъм между източната и западната част на страната.
Почти по същия начин стоят нещата и в сферата на изработването на модерна украинска национална идея (идеология), като ключов консолидиращ фактор. Липсата на единен идеологически проект (в случая, под идеология, следва да се разбира обща мирогледна концепция, а не обикновен набор от политически догми) до голяма степен остава да тежи на съвеста на местните политици. Които всеки път предлагат нови митични проекти, съобразени предимно с политическите пристрастия на т.нар. „червен пояс”, или „украинския Пиемонт” – т.е. Галиция. Макар че всяка социално-отговорна политическа сила, която се заеме с изработването на реални и обществено значими проекти може да разчита на подкрепа както от Русия, така и от Запада.
В крайна сметка, 15-годишното съществуване на независима Украйна ясно показва, че опитите за запазване на поляризацията по оста Изток-Запад са изключително деструктивни и на практика са лишени от социална основа. Днес това е просто политическа технология, използваща „образа на врага” за окончателното оформяне и укрепване на модела на „затворените цикли”, за който споменах по-горе.
Фактически, нито един от поставените в тази статия проблеми не може да се разглежда откъснат от останалите. Защото те заедно формират онзи геополитически комплекс, който изисква дълбоко преосмисляне и изработване на ясна стратегия за намиране на решение. И в този смисъл, използването на геополитическите подходи и методи може да ни помогне правилно да оценим ситуацията, както и да очертаем адекватните мерки, позволяващи да бъдат избегнати негативните сценарии за бъдещето на Украйна. Които, след мартенските парламентарни избори, отново станаха актуални.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Парламентарните избори от края на март в Украйна за пореден път демонстрираха дълбокото разделение в украинското общество, чиито многобройни аспекти извеждат на преден план въпроса за „вътрешната геополитика” на тази страна.
Както е известно, развитието на геополитическата мисъл обективно води до това, че през последната четвърт на ХХ век, в сферата на геополитическите анализи, наред с отношенията между държавите, редица изследователи започват да включват и въпросите, свързани с решаването на локални, или дори вътрешнодържавни, проблеми. Така, френският геополитик Ив Лакост поставя началото на ново направление в тази наука, което впоследствие става известно като „вътрешна геополитика”. В основата му е поставен един съвършено нов принцип – анализът на конкретните регионални (локални) ситуации, с използването на някои методологични модели, заимствани от инструментариума на класическата геополитика. В концепцията на Лакост, геополитическите съображения служат по-скоро като оправдание за целите, които се опитват да реализират институциите на властта по отношение на конкретните територии и тяхното население. Вътрешната геополитика на Лакост сякаш „деглобализира” геополитиката, отказвайки се от глобалните парадигми, съществено стеснявайки мащабите и конкретизирайки предмета, който изследва. Тоест, предмет на вътрешната геополитика вече не е формалната зависимост на външнополитическата стратегия на държавата от нейното разположение, ресурсната и база и другите пространствени условия, или пък проблемите на глобалния световен ред, а по-скоро методите на държавно регулиране на собствената територия и формите на регионално взаимодействие на ниво междудържавни отношения.
Днес в концепцията на „вътрешната геополитика” се включват и други елементи. Така, разработената от френския политик и географ Андре Зигфрид „електорална геополитика” вече се е превърнала в органична част на вътрешната геополитика и удобен социологически инструмент, широко използван в ежедневната практика. Същността на нейния метод е изучаването на връзката между политическите и идеологически предпочитания на населението и територията, която то обитава. Локалният, практически характер на методиката на вътрешната геополитика кара мнозина да я определят като елемент на „приложната геополитика”, включвайки в кръга на изследваните от нея проблеми и тези за медиокрацията (т.е. за силата и влиянието на т.нар. „четвърта власт” ), като геополитически фактор, както и някои въпроси на геоикономиката и геокултурологията.
Като цяло, наличието на множество разнообразни трактовки, позволява на изследователя да дава собствена интерпретация на вътрешната геополитика, без да се ограничава с чисто формалния набор от факти. Въпреки това, при анализа на вътрешната геополитическа ситуация в Украйна, ми се струва логично да се акцентира върху търсенето и намирането на оптималните модели за вътрешната организация на тази държава и управление на нейните териториални елементи, които (както е известно) са доста разнородни по своите географски, политически, икономически и социални характеристики.
Украинската държава в новите геополитически реалности
Днес изглежда очевидно, че анализът на специфичните украински геополитически проблеми не е възможен без отчитането на общите геополитически тенденции и ситуации в региона. Защото само осъзнавайки значението и ролята на Украйна в системата на геополитическите отношения, можем адекватно да интерпретираме нейната вътрешна геополитическа архитектура и да определим оптималните модели на организацията и като държава.
Твърдението, че вътрешната геополитическа ситуация в Украйна е подложена на силно руско влияние в източната и южна част на страната и на европейското – на запад и (отчасти) в централните и райони, вероятно ще прозвучи банално. Но истината е, че в исторически план, и украинската държавност, и територията на държавата Украйна се формират под постоянното въздействие на тези две сили. Затова и въпросът за влиянието на външните геополитически фактори върху формирането на вътрешната геополитическа архитектура на Украйна звучи по-скоро риторично. Много по-важно днес е не простото описание на това, как и къде конкретно влияят външните сили, колкото въпросът – какви геостратегически модели на управление предлагат те?
Съвременната геополитическо конюнктура, като никога досега, диктува на Украйна необходимостта да направи своя съзнателен избор. Тя следва ясно да заяви, дали ще продължи курса към сближаване с Европа, добре разбирайки, че ще трябва да го поддържа при доста неясни и неопределени условия и много малка вероятност за краен успех (т.е. пълноправна интеграция в ЕС), или пък заедно с Русия ще се включи в проекта за Единното икономическо пространство (където участват също Беларус и Казахстан, и който представлява умален вариант на ОНД). Макар че перспективата на избора не се свежда само до определяне на външнополитическите приоритети, а по-скоро обратното. Изборът на интеграционния курс е избор на новия модел за развитие на Украйна, а това включва и избор на метода, с чиято помощ ще се осъществява контрола над украинската територия.
