Както е известно, в продължение на двеста години Русия полага огромни усилия за да се закрепи в Черноморския и Кавказкия региони и в Централна Азия. В резултат от поредицата руско-турски войни, Кавказката война и походите в Туркестан, приключили с присъединяването на Хива и Бухара към империята, тази задача изглежда постигната. Ключов елемент в руската доминация във въпросните региони винаги е бил контролът над стратегическите комуникации, свързващи Европа и Азия. Между другото, Кавказката война (по време на която Чечения и Дагестан окончателно са присъединени към Русия) също е свързана със стремежа на Москва да се сдобие с достатъчно надеждни комуникации в Грузия, която е централното звено в Южнокавказкия коридор. За икономическата, политическа и военна интеграция на Кавказкия регион в Руската империя обаче, единственият съществуващ път по оста Север-Юг (т.нар. Военногрузински път), очевидно не е достатъчен. Затова в продължение на половин век руснаците изграждат прословутата Черноморска брегова линия, като в същото време воюват (или сключват съюзи) с черкезите и абхазците, строят многобройни крепости и казашки селища, прокарват просеки през непроходими дотогава гори и поддържат многочислени гарнизони (чиито личен състав постоянно се топи от епидемии или в сблъсъците с планинските кланове). В резултат от това е създадена, и постоянно се усъвършенства, цяла комуникационна мрежа, благодарение на която Южен Кавказ става част от руското икономическо, политическо и културно пространство.
Съветският съюз също отделя голямо внимание на развитието на комуникациите и укрепването на военните си възможности в Южнокавказкия регион. Както е известно, в епохата на студената война Варшавският пакт и НАТО разработват различни планове за възможна война в Европа. В тях Северноатлантическият алианс очертава три основни направления на своите отбранително-настъпателни действия: Северна, Централна и Южна Европа.
Южноевропейският театър на военните действия, представляващ изключително удобен плацдарм за нанасяне на удар срещу СССР и сателитите му, фигурира практически във всички сценарии за евентуална война, разработвани в рамките на НАТО и проигравани по време на тактическите учения на пакта. Стратегическото му местоположение дава възможност на армиите на НАТО, в случай на война в Европа, да предприемат активни настъпателни действия в региона, облекчавайки положението на западните сили на Централноевропейския фронт и застрашавайки южния франг на войските на Варшавския договор, разгърнати в Централна Европа. От Юг се е подготвял и първият удар срещу самата съветска територия в Южен Кавказ, като настъплението на обединените сили на НАТО е трябвало да бъде подкрепено от 6-ти американски флот.
В плановете на Северноатлантическия пакт са очертани и четирите най-удобви за бързо военно настъпление в Южен Кавказ проходи – Чорохският, Келкитският, Карс-Арзинджан-Сивас и Каракес-Муш-Елязиг. Първите два са непосредствено на територията на Грузия. Проходът Карс-Арзинджан-Сивас, който минава през арменската територия, би позволил на частите на НАТО да получат необходимият им оперативен простро само в слчуай, че преодолеят укрепения рубеж Ахалкалаки в Грузия. На свой ред, Съветският съюз разработва военни планове със сходен характер. Неслучайно, именно в Ахалкалаки, Ахалциха и Батуми са съсредоточени големи военни групировки, прикриващи всички възможни пътища, по които биха могли да се придвижат войските на НАТО и, едновременно с това, представляващи плацдарм за евентуално съветско настъпление в Турция. Аналогична е и ролята на голямата съветска военно-въздушна база в Гудаута.
След разпадането на Съветския съюз обаче, цялата тази сложна и градена в продължение на десетилетия система, започва бързо да се руши. Като руските позиции в региона допълнително се влошават от отказа на Грузия да влезе в ОНД и да сключи нови военни договори с Москва, в резултат от което военните бази на последната се оказват без ясен статут. След грузинско-абхазката война окончателно са блокирани железопътните и шосейни комуникации, свърващи Русия с Южен Кавказ, а основният руски съюзник в региона – Армения, попада в почти тотална транспортна изолация. Все пак, през 1993-1995 Москва успя, донякъде, да възстанови позициите си в Южен Кавказ, тъй като срещу руската подкрепа за своя режим, грузинският президент Шеварднадзе включи страната си в ОНД, подписа Договора за колективна сигурност и дори Споразумението на запазване на руските военни бази в Грузия. Паралелно с това, руснаците съдействаха за идването на власт в Баку на лоялния (както изглеждаше тогава) към Москва Гейдар Алиев. Така, към 1994, политическите и военни възможности на Русия определено доминираха над тези на нейните конкуренти, САЩ, ЕС и Турция. В края на същата година обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и то не в полза на Москва. Като това бе пряко свързано с проектите за нови комуникации за износ на петрол от Каспийския регион и Централна Азия за Европа, заобикалящи Русия.
През септември 1994 Азербайджан сключи с Международния петролен консорциум изключително важен договор за разработването на петролните находища в каспийския шелф на страната. По онова време Русия, като правоприемник на СССР, беше един от двамата (другият бе Иран) гаранти на споразумението за шелфа и имаше юридическата възможност да не допусне реализацията на този проект. Вместо това обаче, руският петролен гигант “Лукойл”, който държеще 10% от акциите в Международния консорциум, успя да повлияе върху правителството в Москва да не пречи на споразумението. За това помогна и фактът, че западните участници в Консорциума гарантираха на руската страна, че основния петролопровод ще минава през Северен Кавказ към руското пристанище Новоросийск, откъдето кайспийският петрол ще се пренася с танкери през Босфора за Европа. На Москва бе обещано, че вторият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан ще има само спомагателна роля, а освен това по маршрута му бяха разположени няколко руски военни бази. Скоро обаче, на руснаците бе дадено да разберат, че няма да има никакъв износ на петрол през Новоросийск, докато Москва не постави под контрол и не гарантира сигурността на чеченския участък на петролопровода. Вероятно тъкмо това бе и една от причините Елцин да нареди началото на военната операция срещу Чечения от 11.12.1994, която неочаквано за руснаците се трансформира в кървавата и продължителна Първа чеченска война. През това време западните партньори на Москва направиха всички възможно за да превърнат грузинския маршрут от второстепенен в основен. Турция, в частност, под предлог, че иска да гарантира своята екологична сигурност, реши да ограничи преминаването на танкери през Проливите. Така, поетапно, беше решен въпросът за преориентацията на транскавказките стратегически комуникации от Русия към Турция и Запада. Естествено, икономиките на страните от региона – Грузия и, особено, Армения, сериозно пострадаха от прекъсването на традиционните комуникации, свързващи ги с Русия. И дори мащабната западна икономическа помощ, която трябваше да гарантира икономическата и политическа преориентацията на Южен Кавказ, не успя да компенсира големите им икономически загуби. Така, по различни оценки, през 2004, грузинският БНП е достигнал едва 60% от този през 1991. Западът (и, преди всичко САЩ) обаче, успя да постигне основната си цел, поставяйки под контрол политическия елит на Грузия, както и всички механизми, гарантиращи функционирането на държавата. Що се отнася да т.нар. “революция на розите” в Грузия, тя бе резултат от обстоятелството, че в заключителния етап от ротацията на властта в страната, президентът Шеварднадзе се опита за разиграе своя, собствена игра за да гарантира приемственост във властта при по-изгодни за себе си условия. За целта, той се опита да поднови контактите с Русия и да се опре на аджарския лидер Абашидзе (Аджария е автономна република в западната част на страната, населена с грузинци-мюсюлмани – б.р.). Вероятно, тъкмо поради това Шеварднадзе, въпреки несъмнените му заслуги в налагането на американските (западните) интереси в Южен Кавказ, не можа да се задържи на президентския пост до края на мандата си.
Междувременно, след като стана очевидно, че процесът на комуникационната (а като последица – икономическата и политическа) преориентация на Южен Кавказ към Запада започва да придобива необратим характер, Русия активизира усилията си за реанимация на т.нар. Черноморски път. Така, през 1997, тогавашният руски външен министър Евгений Примаков усилено лансираше идеята да изграждането на тръбопровод през територията на Абхазия, свързващ новоросийския петролопровод с петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, което според Москва би компенсирало поне частично стратегическите и загуби от изграждането на основния петролопровод. Тогава идеята бе подкрепена от правителството на Грузия, а също от представителите на САЩ и Турция, надяващи се да я използват за връщането на Абхазия под контрола на Тбилиси. За целта те издигнаха редица предварителни политически условия за осъществяването на руския проект. Абхазия обаче отказа да ги обсъжда, а и руското правителство, базирайки се на горчивия опит от подобни сделки с американските си партньори, също постепенно изгуби интерес към идеята.
Истанбулското споразумение от 1999 за изтегляне на руските военни бази от Грузия, както и силният американски натиск това наистина да стане до 2008 (въпреки емоционалните възражения на Москва), свидетелстват, че Вашингтон категорично не приема наличието на руски бази по маршрута на новите стратегически комуникации в региона.
Междувременно, Москва предприе отчаяни усилия да обърне хода на нещата. В частност, с усилията на руската дипломация, беше възстановена транзитното железопътно съобщение през територията на Абхазия, позволяващо да бъде деблокиран основният съюзник на Русия в региона – Армения и да се възстанови икономическото (а оттам и политическото) влияние на руснаците в Южен Кавказ. Именно поради това обаче, изглежда малко вероятно, че САЩ ще позволят на правителството в Тблиси да търси реално решение този проблем, въпреки несъмнената изгода за грузинската икономика от осъществяването на проекта. Тоест, може да се очаква, че преговорите, за възстановяването на железопътното съобщение, които се водят в рамките на работните групи от Сочи, едва ли ще имат позитивен резултат. Най-вероятно Тблиси ще продължи да издига очевидно неприемливи за руснаците условия (например за връщането на бежанците и предварителното политическо урегулиране на грузинско-абхазкия конфликт) за да проточи до безкрайност решаването на въпроса.
Изграждането, с активно американско участие, на нови комуникации, които да свържат страните от Черноморския регион и Централна Азия с Европа, заобикаляйки Русия, напоследък придобива особено широк размах. Към тях, в частност, все по-активно се включват Украйна, Молдова и Румъния. Но не само те. Интересното в случая е, че САЩ упорито се опитват да включат в тези проекти и ЕС, или поне държавите от т.нар. “нова Европа”. Макар да е ясно, че преоблаващата част от въпросните проекти отговорят най-вече на американските интереси, а не на европейските потребители. В частност, идеята за използването на украинския петролопровод Одеса-Броди за транзит на каспийски петрол в Европа се вписва изцяло в концепцята на Вашингтон за установяването на контрол върху основните транспортни и енергийни комуникации в Каспийския региотн (като проекта ТРАСЕКА, петролопровода Баку-Джейхан и т.н.) и повишаване зависимостта на транзитните и богатите на суровини страни от постсъветското пространство от САЩ. Освен това, подкрепата на Вашингтон за тези проекти цели безпроблемното снабдяване на американските военни контингенти, които в скоро време ще бъдат прехвърлени от Германия в Полша и Румъния, в рамките на планирата “реконфигурация” на войските на САЩ в Европа.
Междувременно, повечето западноевропейски експерти са единодушни, че транзитът на каспийски петрол по маршрутите, заобикалящи Русия, е нерентабилен. Според тях, петролопроводът Одеса-Броди би донесъл печалба, само ако транзитът на по него надвишава 7 млн. тона годишно (капацитетът му е 14,4 млн. тона). Подобно количество свободен каспийски петрол обаче няма и не се очертава да има. Като ситуацията допълнително се усложнява от пускането в експлоатация през октомври т.г на петролопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, който вече има много сериозни проблеми с покриването на своя капацитет. И едва ли Международният консорциум, който изразходва за изграждането му 4 млрд. долара, ще се съгласи, част от предназначения за него петрол да се прехвърли към украинския петролопровод. В тази връзка, на Брюксел е ясно, че евентуалната европейска финансова помощ на амбициозните украински планове за “освобождаване” от руската енергийна зависимост, би била изразходвана неефективно, допълнително обременявайки бюджетите на водещите европейски държави.
Твърде сдържана е и позицията на Казахстан за евентуалното му участие в украинските проект. Неговият президент Назарбаев смята, че проблемът с транзита на казахстански енергоносители към Европа, през Украйна, трябва да се решават само в рамките на т.нар. “единно икономическо пространство”.
Не демонстрират особен интерес към закупуването на лек каспийски петрол и полските нефтопреработвателни концерни (за разлика от правителството във Варшава, което очевидно се ръководи не толкова от икономически, колкото от често политически съображения). Причината е, че полските нефтопреработвателни заводи са пригодени най-вече за преработката на руски петрол “Urals” и не могат да работят ефективно с друг. Освен това, според оценки на полски експерти, цената на един тон каспийски петрол в Броди (т.е. на украино-полската граница) ще струва почти 40 долара повече, отколкото един тон руски на белоруско-полската граница (Адамова Застава).
Междувременно обаче САЩ и част от страните от т.нар. “нова Европа” продължават да работят за ограничаването и постепенното ликвидиране на руското политическо и военно присъствие в Черноморския регион и Южен Кавказ. В Грузия и Украйна успешно приключиха т.нар. “цветни революции”. В Молдова пък бе направено всичко за укрепване властта на президента Воронин ( разбира се, след като последният реши да се обяви против Москва). Паралелно с това се решава въпросът за изнеглянето на руските военни части от територията на тези държави. Както вече споменах, ликвидирането на руските военни бази в Грузия ще приключи до края на 2008. На свой ред Украйна вече обяви, че няма да удължи договора за аренда на руската военно-морска база в Севастопол, който изтича през 2017. Съветът на Европа и САЩ настояват и за изтеглянето на руските войски от Молдова. В същия аспект би следвало да се разглеждат и американските усилия (подкрепяни и от някои западноевропейски държави) за разрешаването на грузино-абзахзкия, грузино-осетинския и приднестровския конфликти чрез връщането на непризнаните абхазка, осетинска и приднестровска републики в състава на Грузия и Молдова.
За целта се предприемат конкретни мерки за ограничаване на руските възможноси в преговорите за решаването на въпросните конфликти. Става дума, най-вече, за разширяване формата на самите преговори с включването на ЕС в тези за Приднестровието и „Групата на приятелите на генералния секретар на ООН” в тези за карабахския конфликт между Армения и Азербайджан и за бъдещето на Абхазия.
Появата на т.нар. “план Боден” и Женевския механизъм, в които на “Групата на приятелите” се предоставя водеща роля, също е насочена към отслабване позициите на Русия като посредник и доказва, че политическият натиск върху Абхазия със сигурност ще продължи да нараства.
Показателно е, че този фон отново се лансира идеята за реализацията на предица петролни проекти на територията на Абхазия, с участието на американската компания Adarco и руската Лукойл, която получи разрешение от правителството в Тбилиси да разработва петролните находища в абхазкия шелф, в района на Очамчира и Гудаута. Ситуацията много напомня сценария за създаването на азербайджанския петролен консорциум, в резултат от което бяха ерозирани руските стратегически интереси в Южен Кавказ. В случая с Абхазия, Лукойл, стремейки се, към бързи печалби, също би могъл да съдейства за появата в тази република на силен конкурент на Москва.
Като цяло, ситуацията в Абхазия изглежда доста опасна, макар че изострянето на противопоставянето между Русия и САЩ (и Запада, като цяло) за доминация в региона, дава и определени възможности автономната република да закрепи статута си на фактически независима държава, за което между другото, свидетелства развитието на сътрудничеството и с Москва и съседните руски региони, съвместните социални програми и проекти за възстановяване на комуникациите и транспортното съобщение, осъществявани от руснаците на територията на Абхазия. В крайна сметка, това може да доведе до превръщането на републиката в основна опорна база на Русия в Южен Кавказ.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Както е известно, в продължение на двеста години Русия полага огромни усилия за да се закрепи в Черноморския и Кавказкия региони и в Централна Азия. В резултат от поредицата руско-турски войни, Кавказката война и походите в Туркестан, приключили с присъединяването на Хива и Бухара към империята, тази задача изглежда постигната. Ключов елемент в руската доминация във въпросните региони винаги е бил контролът над стратегическите комуникации, свързващи Европа и Азия. Между другото, Кавказката война (по време на която Чечения и Дагестан окончателно са присъединени към Русия) също е свързана със стремежа на Москва да се сдобие с достатъчно надеждни комуникации в Грузия, която е централното звено в Южнокавказкия коридор. За икономическата, политическа и военна интеграция на Кавказкия регион в Руската империя обаче, единственият съществуващ път по оста Север-Юг (т.нар. Военногрузински път), очевидно не е достатъчен. Затова в продължение на половин век руснаците изграждат прословутата Черноморска брегова линия, като в същото време воюват (или сключват съюзи) с черкезите и абхазците, строят многобройни крепости и казашки селища, прокарват просеки през непроходими дотогава гори и поддържат многочислени гарнизони (чиито личен състав постоянно се топи от епидемии или в сблъсъците с планинските кланове). В резултат от това е създадена, и постоянно се усъвършенства, цяла комуникационна мрежа, благодарение на която Южен Кавказ става част от руското икономическо, политическо и културно пространство.
Съветският съюз също отделя голямо внимание на развитието на комуникациите и укрепването на военните си възможности в Южнокавказкия регион. Както е известно, в епохата на студената война Варшавският пакт и НАТО разработват различни планове за възможна война в Европа. В тях Северноатлантическият алианс очертава три основни направления на своите отбранително-настъпателни действия: Северна, Централна и Южна Европа.
Южноевропейският театър на военните действия, представляващ изключително удобен плацдарм за нанасяне на удар срещу СССР и сателитите му, фигурира практически във всички сценарии за евентуална война, разработвани в рамките на НАТО и проигравани по време на тактическите учения на пакта. Стратегическото му местоположение дава възможност на армиите на НАТО, в случай на война в Европа, да предприемат активни настъпателни действия в региона, облекчавайки положението на западните сили на Централноевропейския фронт и застрашавайки южния франг на войските на Варшавския договор, разгърнати в Централна Европа. От Юг се е подготвял и първият удар срещу самата съветска територия в Южен Кавказ, като настъплението на обединените сили на НАТО е трябвало да бъде подкрепено от 6-ти американски флот.
В плановете на Северноатлантическия пакт са очертани и четирите най-удобви за бързо военно настъпление в Южен Кавказ проходи – Чорохският, Келкитският, Карс-Арзинджан-Сивас и Каракес-Муш-Елязиг. Първите два са непосредствено на територията на Грузия. Проходът Карс-Арзинджан-Сивас, който минава през арменската територия, би позволил на частите на НАТО да получат необходимият им оперативен простро само в слчуай, че преодолеят укрепения рубеж Ахалкалаки в Грузия. На свой ред, Съветският съюз разработва военни планове със сходен характер. Неслучайно, именно в Ахалкалаки, Ахалциха и Батуми са съсредоточени големи военни групировки, прикриващи всички възможни пътища, по които биха могли да се придвижат войските на НАТО и, едновременно с това, представляващи плацдарм за евентуално съветско настъпление в Турция. Аналогична е и ролята на голямата съветска военно-въздушна база в Гудаута.
След разпадането на Съветския съюз обаче, цялата тази сложна и градена в продължение на десетилетия система, започва бързо да се руши. Като руските позиции в региона допълнително се влошават от отказа на Грузия да влезе в ОНД и да сключи нови военни договори с Москва, в резултат от което военните бази на последната се оказват без ясен статут. След грузинско-абхазката война окончателно са блокирани железопътните и шосейни комуникации, свърващи Русия с Южен Кавказ, а основният руски съюзник в региона – Армения, попада в почти тотална транспортна изолация. Все пак, през 1993-1995 Москва успя, донякъде, да възстанови позициите си в Южен Кавказ, тъй като срещу руската подкрепа за своя режим, грузинският президент Шеварднадзе включи страната си в ОНД, подписа Договора за колективна сигурност и дори Споразумението на запазване на руските военни бази в Грузия. Паралелно с това, руснаците съдействаха за идването на власт в Баку на лоялния (както изглеждаше тогава) към Москва Гейдар Алиев. Така, към 1994, политическите и военни възможности на Русия определено доминираха над тези на нейните конкуренти, САЩ, ЕС и Турция. В края на същата година обаче, ситуацията започна постепенно да се променя и то не в полза на Москва. Като това бе пряко свързано с проектите за нови комуникации за износ на петрол от Каспийския регион и Централна Азия за Европа, заобикалящи Русия.
През септември 1994 Азербайджан сключи с Международния петролен консорциум изключително важен договор за разработването на петролните находища в каспийския шелф на страната. По онова време Русия, като правоприемник на СССР, беше един от двамата (другият бе Иран) гаранти на споразумението за шелфа и имаше юридическата възможност да не допусне реализацията на този проект. Вместо това обаче, руският петролен гигант “Лукойл”, който държеще 10% от акциите в Международния консорциум, успя да повлияе върху правителството в Москва да не пречи на споразумението. За това помогна и фактът, че западните участници в Консорциума гарантираха на руската страна, че основния петролопровод ще минава през Северен Кавказ към руското пристанище Новоросийск, откъдето кайспийският петрол ще се пренася с танкери през Босфора за Европа. На Москва бе обещано, че вторият петролопровод Баку-Тбилиси-Джейхан ще има само спомагателна роля, а освен това по маршрута му бяха разположени няколко руски военни бази. Скоро обаче, на руснаците бе дадено да разберат, че няма да има никакъв износ на петрол през Новоросийск, докато Москва не постави под контрол и не гарантира сигурността на чеченския участък на петролопровода. Вероятно тъкмо това бе и една от причините Елцин да нареди началото на военната операция срещу Чечения от 11.12.1994, която неочаквано за руснаците се трансформира в кървавата и продължителна Първа чеченска война. През това време западните партньори на Москва направиха всички възможно за да превърнат грузинския маршрут от второстепенен в основен. Турция, в частност, под предлог, че иска да гарантира своята екологична сигурност, реши да ограничи преминаването на танкери през Проливите. Така, поетапно, беше решен въпросът за преориентацията на транскавказките стратегически комуникации от Русия към Турция и Запада. Естествено, икономиките на страните от региона – Грузия и, особено, Армения, сериозно пострадаха от прекъсването на традиционните комуникации, свързващи ги с Русия. И дори мащабната западна икономическа помощ, която трябваше да гарантира икономическата и политическа преориентацията на Южен Кавказ, не успя да компенсира големите им икономически загуби. Така, по различни оценки, през 2004, грузинският БНП е достигнал едва 60% от този през 1991. Западът (и, преди всичко САЩ) обаче, успя да постигне основната си цел, поставяйки под контрол политическия елит на Грузия, както и всички механизми, гарантиращи функционирането на държавата. Що се отнася да т.нар. “революция на розите” в Грузия, тя бе резултат от обстоятелството, че в заключителния етап от ротацията на властта в страната, президентът Шеварднадзе се опита за разиграе своя, собствена игра за да гарантира приемственост във властта при по-изгодни за себе си условия. За целта, той се опита да поднови контактите с Русия и да се опре на аджарския лидер Абашидзе (Аджария е автономна република в западната част на страната, населена с грузинци-мюсюлмани – б.р.). Вероятно, тъкмо поради това Шеварднадзе, въпреки несъмнените му заслуги в налагането на американските (западните) интереси в Южен Кавказ, не можа да се задържи на президентския пост до края на мандата си.
