През последните години глобалната война с тероризма се изостря почти по същия начин, по който навремето в т.нар. социалистически лагер (с „приближаването” му към комунизма) се изостряше класовата борба. Този паралел ни кара да се замислим не само за непосредствените причини, но и за историческите аналози не толкова на конкретните терористични акции, а на съвременния „екстремизъм”, като цяло. При това неволно възниква усещането за нещо до болка познато, и то от съвсем близкото минало, когато върху територията на почти половината свят се вихреше т.нар. „национално-освободителното движение”.
Вероятно мнозина биха сметнали за крайно некоректно подобно сравнение между „хуманния порив на масите, устремени към свободата” и жестоката терористична кампания, водена в името на мракобеснически, включително религиозни, доктрини. Но, ако анализираме непредубедено динамиката на двете явления, както и резултатите от тях, не можем да не признаем, че между тях има много сходни черти.
Формалното сходство
Анализирайки методите на действие, които използват движенията, определяни днес като терористични, и тези, които по навик наричаме „национално-освободителни”, откриваме поразителна прилика между едните и другите.
На първо място, и едните, и другите се самообявяват за освободителни движения, действащи от името и в интересите на народа, класата или друга значителна група хора. В същото време е показателно, че революционерите и екстремистите рядко се ползват с наистина всенародна подкрепа и тъкмо поради това техният успех почти винаги води до остро социално противопоставяне и кръвопролитни граждански войни.
На второ място, тероризмът като тактика, открай време се използва от различните антиимперски (съзнателно не използвам термина „антиимпериалистически”) сили и движения. По правило, правителствата или страните, оказали се мишена на терористите, действително са или империи, или използват имперски методи в отношенията си с онези, коите се представляват от екстремистите. Колкото и демократична да е държавата, която изпраща свои войски на другия край на света (дори и да го прави в името на „свободата и демокрацията”), там те еднозначно се възприемат като враждебна сила.
На трето място, важен елемент, определящ приликата между съвременните терористични кампании и „национално-освободителните” движения е тяхното откровено негативистко послание. И в двата случая обект на тотално неприемане и отхвърляне са външните сили, като каквито и да било позитивни промени се смятат за невъзможни преди да бъдат унищожени или изгонени чуждите поробители и т.н. Терористите нямат позитивна програма, която да се подкрепя от мнозинството от местното население. Именно поради това те (както и лидерите на някогашните движения за независимост) искат „всичко, тук и сега”.
На четвърто място, феномени като вождизма и авторитаризма са еднакво присъщи на всяко екстремистко движение. Нито в една страна радикалните „освободителни” движения не съумяват да наложат истинска демокрация. Което е разбираемо, защото демокрацията предполага необходимостта да се отчитат мненията както на мнозинството, така и на малцинството, а радикалните „борци” следват единствено собствените си (обикновено утопични) идеи или религиозни догми.
Вероятно мнозина биха възразили, че изброените дотук прилики са чисто формални. Защото те не изключват възможността, днешните терористи и вчерашните „борци да освобождението на колониалните народи” да преследват диаметрално противоположни цели. Истината обаче е, че не става дума за формално сходство и по-долу ще се опитам да обясня защо.
Причините, породили двата феномена и логиката, която те следват
С редки изключения, корените на съвременните терористични движения могат да се открият в страни и региони, които не се вписват в световните тенденции към глобализация и икономически прогрес. Независимо, дали става дума за афганистанските или иракски кадри на Ал-Кайда; за палестинските атентатори-самоубийци; за имигрантите от Сомалия и Еритрея, които се самовзривиха в лондонското метро; за чеченските бойци; за пакистанците и алжирците, плетящи терористичните мрежи в Европа, - всички те произлизат или са свързани с най-изостаналите страни, пред които днес няма почти никакъв шанс поне малко да се доближат до развитите.
Това прави терористичните движения сходни с антиколониалните движения от средата на ХХ век, които радикално се отличават от движенията за независимост от края на ХVІІІ и началото на ХІХ век например. Така, ако американските колонисти не се стремят толкова към независимост от Великобритания, колкото към представителство в Парламента, а населението на латиноамериканските колонии на Испания и Португалия се смята за достатъчно европеизирано за да решава проблемите си от Рио де Жанейро или Лима, а не да изпълнява заповедите на Лисабон и Мадрид, то антиколониалните движения от 50-те и 60-те години, както и съвременните екстремистки сили, се опитват да получат масова народна подкрепа, отхвърляйки самата необходимост да приемат (и дори да уважават) западните ценности. Там, където „новите европейци” идват на власт, резултатите внушават оптимизъм на населението. Там, къдено властта попада в ръцете на онези, чиито основен актив е радикалната антизападна реторика, населението обикновено бива обречено на бедност и безкрайни войни и междуособици.
Оттук следва изводът, че както антиколониалното движение, така и съвременната терористична вълна, са реакция на неспособните да се развиват общества срещу прогреса на западния свят. И в качеството си на реакция, те не се нуждаят от рационални аргументи, нито пък им трябват някакви позитивни програми и планове, а на всичкото отгоре изразителите на тази реакция се самообявяват за изразители на интересите на масите (а не на отделни групи от населението). Всичко това съвсем не се изчерпва с „чисто формалното сходство”.
Целите на тези движения, разбира се, са различни. Но колкото и да са важни поставените цели, от далеч по-голямо значение в политиката има постигането на реален резултат. И в това отношение, между страните, „освободили се” преди половин век от колониализма, и държавите, които днес се смятат за бази на съвременния тероризъм (тук си струва да отбележим, че в някои случаи списъците на едните и другите съвпадат), могат да се открият учудващо много общи неща.
Резултатите
Днес, мнозинството африкански и азиатски държави, постигнали своята независимост в хода на упорита антиколониална борба, се намират в ужасяващо състояние, като жизненото равнище на голямата част от населението е по-ниско от онова в момента на обявяванета им за суверенни. Само в Африка през последните 40 години, в междуособните войни, са загинали над шест милиона души. Повече от две-трети от населението на страните, отхвърлили колониалната зависимост в периода 1957-1963, днес живеят с по-малко от долар на ден, като в същото време разходите за отбрана в тях са средно 6,6% от брутния им национален продукт (БНП).
Малко по-успешни са страните от Близкия изток. За повечето от тях обаче, рекордното равнище на БНП на глава от населението е фиксирано в средата или втората половина на 70-те години на миналия век (!), като днес той е по-нисък оттогава. Военните разходи тук също варират между 6 и 10% от БНП. Демократичните традиции липсват. В най-изостаналите държави от региона – като например Палестинската автономия, или Йемен – безработицата не пада под 40% от трудоспособното население. При това управляващите, както на сравнително младите независими държави в Африка, така и на близкоизточните (полу)диктаторски режими живеят съвсем различно. Така, бившият диктатор на Заир Мобуту Сесе Секо разполагаше с лично състояние от 8 млрд. долара, а сред африканските му колеги има поне още десетина милиардери.
С подобни режими не можеш нито да сътрудничиш, нито да се бориш. Всъщност, историята на „войната с тероризма” повтаря опита на колониалните войни в Индокитай, Ангола и Алжир, а също на американското военно „присъствие” във Витнам, или на съветското в Афганистан. Статистиката на американските загуби във Виетнам (1,9 хиляди през 1961-1965, 6 хиляди през 1966, 11,1 хиляди през 1967, 16,5 хиляди през 1968 и 17,6 хиляди през 1969-1970) или на жертвите на конфликта в Алжир (2,6 хиляди през 1956-1957, 5,1 хиляди през 1958, 7,4 хиляде през 1959, 11 хиляди през 1960-1961) се възпроизвежда почти едно към едно днес. През 1998 в света бяха извършени 274 терористични атаки, през 2000 – 426, през 2002, когато войната с тероризма постигна първите си реални резултати, броят им спадна до198, затова пък през 2004 стигна 650, а в края на тази година вероятно ще нарастне още. Ако извадим от общия брой на жертвите загиналите на 11 септември 2001 в Ню Йорк, оказва се, че броят на загиналите от терористичните акции след 1999 се увеличава с 60-70% годишно, а кръгът на страните, засегнати от терора, постоянно се разширява. Като въпросът не е, кога ще бъде постигната победата в тази война, а по-скоро, кога светът ще разбере, че такава победа е невъзможна.
Все пак, има един проблем, чието съществуване прави аналогията между онази борба, която навремето „освободи” страните от Африка и Азия от европейската колониално присъствие и тази, която днес трябва да „освободи” ислямския свят от западната културно-идеологическа агресия, най-малкото непълна. Ако в първия случай доскорошните колонизатори широко отвориха вратата на ООН пред бившите си васали, опитвайки се да установят равноправен диалог с тях, във втория подобен сценарий очевидно е невъзможен. Затова днес следва да се търсят други възможни изходи и варианти на действие.
Има ли изход?
Всъщност, изход има. И той следва да се търси в радикално променилите се реалности на съвременния свят. А най-голямата промяна е невъзможността да се разделят и обособят отделните части на съвременния свят – нещо, към което винаги са се стремели и продължават да се стремят идеолозите на всяка „освободителна борба”. Но, ако някогашните африкански колонии бяха сравнително слабо зависими от Запада, днес благополучието на мюсюлманските държави пряко зависи от това какви количества петрол (и по какви цени) купуват от тях Съединените щати и европейските страни, а сигурността им – от доставките на западно въоръжение. Стотици хиляди имигранти от Близкия изток и Северна Африка живеят в Америка и Западна Европа и нямат никакво намерение да се връщат в родината си. Глобализацията постоянно размива антизападната насоченост на идеологията, изповядвана от съвременните „освободители”. В крайна сметка, освобождението винаги е било фактор за укрепването на една или друга обща идентичност. Днес обаче идентичностите се умножават и от тази гледна точка дори прословутият „ислямски фактор” не винаги и не във всичко демонстрира достатъчна ефективност.
Разбира се, размива се и идентичността на западните държави. Светът на западните демокрации, който прогресивно се американизира след края на студената война, днес се възприема от останалите като единно цяло. Терористичните акции в Ню Йорк и Лондон, взривовете в Москва и Мадрид, атаките срещу големите хотели в Маракеш и Шарм ел-Шейх, или бомбите в нощните клубове на остров Бали, преследват една цел. Наистина, засега терористите действат избирателно, избягвайки да нанасят удари в Париж или Берлин например, но това е само временно. Терористичното движение не разполага нито с единен център, в който се вземат решенията, нито с обща програма, затова както Афганистан или Палестина съвсем не са единствените инкубатори на терористи, така и мишените на терористичните атаки не се изчерпват със САЩ, Великобритания или Русия.
Колкото и да ни възмущава тактиката на терористите, не можем да не признаем, че, по отношение на страните от Близкия изток, западните държави измениха не само на собствените си принципи, но и на елементарното чувство за мярка. Днес Западът е заинтересован от ресурсите на Изтока повече, отколкото населението на Изтока се интересува и нуждае от постиженията на Запада. И тъкмо това прави малко вероятно разграничаването между тях да се осъществи също толкова безболезнено, колкото бе разграничаването между Запада и държавите от световната периферия, станало факт с разпадането на някогашните колониални империи. Което пък ни дава основание да предположим, че новата „освободителна борба” ще се води не в периферията, а в големите световни центрове. Както и, че това действително ще бъде борба на живот и смърт.
И така, има ли изход от подобна ситуация? По принцип – да. Само че това трябва да е наистина реален изход. Какъвто бе изтеглянето на европейците от Африка, на американците от Виетнам, или на руснаците от Афганистан. Ислямските терористи, за разлика от своите предшественици, съумели да „освободят” африканските земи от западното господство, днес просто не са в състояние сами „да се освободят” от Запада. И в тази ситуация за Запада има един изход: той самият да им помогне да постигнат толкова мечтаната „свобода”, като престане да натрапва на тази част от планетата своите хуманни ценности, своите стоки и технологии и дори своята демокрация.
Близкият изток, както и свързаните с него Централна Азия и Североизточна Африка, е регион, характеризиращ се с мащабни и притежаващи дълга история конфликти, както и с нестабилни правителства. Регион, пренаситен с оръжие и фанатици, горящи от желание да го използват. Затова основният сценарий за Ирак или Саудитска Арабия, при положение, че дестабилизацията им продължи, ще бъде сценарият на Судан и Афганистан. Днес мнозина на Запад се опасяват от евентуален взрив в Близкия изток и такъв взрив е неизбежно ще последва (рано или късно), но той ще представлява не експлозия, а по-скоро имплозия. И, ако арабите правят всичко възможно, това да стане, колкото се може по-скоро, просто не бива да им се пречи. В крайна сметка, опитът от последните 50 години сочи, че Западът нито веднъж не е успял да попречи на държавите от световната периферия да се „освободят” от постиженията на цивилизацията. Що се отнася до петрола от Персийския зали, доставките му ще продължат, също както продължават доставките на диаманти от разрушената от войната и обзета от хаос Либерия.
Вероятните сценарии
Разбира се, очертаната по-горе възможност е само хипотетична и шансовете да се реализира на практика (т.е. Западът да престане да се меси в делата на прогресивно деградиращия Близък изток) са ограничени. Най-вероятно „ войната с тероризма” ще продължи, създавайки маса проблеми както на западната цивилизация, така и на ислямския свят. Но отговорността за нея не се поделя поравно между двете страни, защото именно Западът, като несъмнено по-развитото общество, е в състояние и трябва да осъзнае истинската природа на съвременния терористичен феномен. В чиято основа, според мен, стои най-вече стремежът на мюсюлманския свят да се „освободи” не толкова от агресията и натиска на Запад, колкото от натрапчивото присъствие на атлантическата цивилизация в съвременния свят. Може ли Западът да преодолее острата ненавист, която пораждат у останалите неговите успехи и възможности? Донякъде да. Ако, разбира се, намери достатъчно сили и се опита да сведе до минимум контактите между себе си и „другите”, изключвайки всички действия, провокиращи „освободителната” борба в сегашните и дивашки форми и прояви.
Следва да признаем, че в наше време „освобождението” съвсем не е тъждествено на прогреса, а независимостта на едно общество от друго не прави автоматично гражданите му щастливи и проспериращи. Днес благополучието на държавите и нациите е в пряка зависимост от това, колко по-обвързани (т.е. „несвободни”) са те с останалите. Затова „освободителният” процес през ХХІ век е исторически път без изход. Събитията, случили се в различни региони на планетата преди половин век, показаха, че в сходна ситуация западният свят не само не съумя да се противопостави на онова, което впоследствие се превърна в най-мащабния процес на децивилизация в човешката история, но дори и да осъзнае навреме, до какво би могъл доведе той. Днес обаче ние (казвам ние, защото източноевропейските страни, включително и България, също са част от западната цивилизация) сме длъжни да се поучим от миналите грешки.
Западът не може да цивилизова света на Исляма по начина, по който се опитва да го направи днес. Затова му остава само едно - да не се пречка на пътя на неговата децивилизация, като се опита да минимизира отрицателните последици от този необратим процес. И основната ни задача е да открием конкретните пътища за въпросната минимизация, вместо да се заблуждаваме, че свличането на мюсюлманския свят назад в историята, на което сме свидетели днес, би могло да бъде спряно или избегнато по някакъв начин.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
През последните години глобалната война с тероризма се изостря почти по същия начин, по който навремето в т.нар. социалистически лагер (с „приближаването” му към комунизма) се изостряше класовата борба. Този паралел ни кара да се замислим не само за непосредствените причини, но и за историческите аналози не толкова на конкретните терористични акции, а на съвременния „екстремизъм”, като цяло. При това неволно възниква усещането за нещо до болка познато, и то от съвсем близкото минало, когато върху територията на почти половината свят се вихреше т.нар. „национално-освободителното движение”.
Вероятно мнозина биха сметнали за крайно некоректно подобно сравнение между „хуманния порив на масите, устремени към свободата” и жестоката терористична кампания, водена в името на мракобеснически, включително религиозни, доктрини. Но, ако анализираме непредубедено динамиката на двете явления, както и резултатите от тях, не можем да не признаем, че между тях има много сходни черти.
Формалното сходство
Анализирайки методите на действие, които използват движенията, определяни днес като терористични, и тези, които по навик наричаме „национално-освободителни”, откриваме поразителна прилика между едните и другите.
На първо място, и едните, и другите се самообявяват за освободителни движения, действащи от името и в интересите на народа, класата или друга значителна група хора. В същото време е показателно, че революционерите и екстремистите рядко се ползват с наистина всенародна подкрепа и тъкмо поради това техният успех почти винаги води до остро социално противопоставяне и кръвопролитни граждански войни.
На второ място, тероризмът като тактика, открай време се използва от различните антиимперски (съзнателно не използвам термина „антиимпериалистически”) сили и движения. По правило, правителствата или страните, оказали се мишена на терористите, действително са или империи, или използват имперски методи в отношенията си с онези, коите се представляват от екстремистите. Колкото и демократична да е държавата, която изпраща свои войски на другия край на света (дори и да го прави в името на „свободата и демокрацията”), там те еднозначно се възприемат като враждебна сила.
На трето място, важен елемент, определящ приликата между съвременните терористични кампании и „национално-освободителните” движения е тяхното откровено негативистко послание. И в двата случая обект на тотално неприемане и отхвърляне са външните сили, като каквито и да било позитивни промени се смятат за невъзможни преди да бъдат унищожени или изгонени чуждите поробители и т.н. Терористите нямат позитивна програма, която да се подкрепя от мнозинството от местното население. Именно поради това те (както и лидерите на някогашните движения за независимост) искат „всичко, тук и сега”.
На четвърто място, феномени като вождизма и авторитаризма са еднакво присъщи на всяко екстремистко движение. Нито в една страна радикалните „освободителни” движения не съумяват да наложат истинска демокрация. Което е разбираемо, защото демокрацията предполага необходимостта да се отчитат мненията както на мнозинството, така и на малцинството, а радикалните „борци” следват единствено собствените си (обикновено утопични) идеи или религиозни догми.
Вероятно мнозина биха възразили, че изброените дотук прилики са чисто формални. Защото те не изключват възможността, днешните терористи и вчерашните „борци да освобождението на колониалните народи” да преследват диаметрално противоположни цели. Истината обаче е, че не става дума за формално сходство и по-долу ще се опитам да обясня защо.
Причините, породили двата феномена и логиката, която те следват
С редки изключения, корените на съвременните терористични движения могат да се открият в страни и региони, които не се вписват в световните тенденции към глобализация и икономически прогрес. Независимо, дали става дума за афганистанските или иракски кадри на Ал-Кайда; за палестинските атентатори-самоубийци; за имигрантите от Сомалия и Еритрея, които се самовзривиха в лондонското метро; за чеченските бойци; за пакистанците и алжирците, плетящи терористичните мрежи в Европа, - всички те произлизат или са свързани с най-изостаналите страни, пред които днес няма почти никакъв шанс поне малко да се доближат до развитите.
