Природният газ е не само важен източник на енергия. По същество той играе ролята на “дубльор” на петрола. Така например, енергийните системи на много американски заводи, промишлени предприятия и ТЕЦ-ове са конструирани да работят както с петрол, така и с природен газ. Подобна двойна система е типична и за много големи европейски предприятия.
От гледна точка на енергетиката, петролът очевидно е ключов фактор. На всички е ясно, че без него не би могла да съществува съвременната икономика. В структурата на икономиката и енергоресурсите, газът по-скоро “дублира” петрола. Но, ако петролният пазар е демонополизиран и на него наистина действат пазарните принципи, газовите корпорации, по правило, разполагат с монополни позиции във всички европейски страни, с изключение на Дания, където (макар и формално) има някаква конкуренция между местните газови компании.
Защо има свободен пазар на петрола и почти пълен монопол върху природния газ? Дори ако изчетем хиляди страници с анализи, ще открием едно, единствено обяснение – че газът, и всичко свързано с този бизнес, носи повишен риск – например от взривове, или от това, че дори дребен технически проблем би могъл да доведе до мащабни икономически, екологични и т.н. катастрофи. Всъщност, нещата съвсем не се изчерпват с това.
По правило нашата цивилилация (и икономика) използва двусмислен език, както и двойни стандарти. От една страна се декларират либералните принципи на свободната конкуренция, пазарния подход, демокрацията и т.н. Само че, за да не могат тези процеси да придобият в някой конкретен момент катастрофални измерения, в съвременната цивилизация има определен сегмент, който се характеризира със съвършено различни принципи. Тоест, когато нещата с либералните принципи и свободния пазар започнат да не вървят както трябва, налице са необходимите механизми, които не просто коригират хода на процесите, но и при нужда ги заменят с други.
Според тази хипотеза, газът изпълнява функциите на резервен енергиен “двойник”. И, ако някой ден станем свидетели на колапс в петролната сфера, породен от проблеми във функционирането на пазарните механизми, или от някакви политически противоречия, газът може да заеме мястото на петрола в енергетиката, предпазвайки световната икономика (и, преди всичко, тази на Запада) от катастрофа.
С други думи газовият отрасъл съвсем неслучайно е монополизиран – газът е резервния енергоносител на световната икономика. Това е много важна негова характеристика и тъкмо затова геополитиката на газа се отличава принципно от тази не петрола. Газовата геополитика е част от по-сериозни икономически цикли, отколкото петролната геополитика, и колебанията в газовата сфера се развиват със съвършено различни темпове и честота, в сравнение с петролния сектор.
Газът и петролът са две много различни неща. Ценообразуването в газовата промишленост е далеч по-непрозрачно, отколкото е този процес в петролната индустрия. Освен това ценообразуването на газа е тясно свързано с другите продукти, т.е. с паралелните енергоресурси: въглищата и петрола. Газът дублира процесите, които се извършват на пазарите на останалите енергоноситетели.
Геополитиката на днешния ден
Всъщност, изследвайки сферата на газовата индустрия, можем да начертаем и принципната, фундаментална картина на днешното геополитическо устроство на света.
Когато говорим за геополитика, не бива да забравяме, че това не е термин без съдържание. Геополитиката не е абстракция, нито пък е синоним на международните отношения. Това е наука, разполагаща със собствена координатна система, своя методология и собствена визия за реалността и смисъла на процесите, които се развиват в съвременния свят. От геополитическа гледна точка, в света се води борба (или има постоянно противостоене) между двата основни типа цивилизации – морският и континенталният, между атлантизма и евразийството, между англо-саксонския и евразийския полюс. Именно това противостоене е в основата на геополитическия мироглед: непреодолимите прониворечия, конкуренцията, противопоставянето, войната, битките, сблъсъка, или съревнованието (наречето ги както искате) между атлантическия и евразийския полюс определят движещата сила на основните процеси в световната политика. Това е геополитическа аксиома. Затова и когато говоря за геополитиката на природния газ, имам предвид, как системата на снабдяването с газ, неговият добив, транспортирането и газовият потребителски пазар се вписват в този геополитически модел.
В съвременния свят се извършват изключително важни, фундаментални геополитически процеси, свързани с формирането на еднополюсен свят, като естествен геополитически резултат от края на студената война. Както е известно, по време на тази война имаше глобално противопоставяне между два основни лагера – западният и източният, което в общи линии съответстваше на традиционния модел на противостоене между Морето и Сушата. В резултат от студената война бе закрепена победата на един от тези полюси – атлантическият, като в случая не е толкова важно, че едната система победи другата, а че един геополитически модел се наложи над друг, оставайки единствен силов полюс на планетата.
Днес, от геополитическа гледна точка, светът представлява еднополюсна реалност, където има един център (САЩ), около който се очертава система от няколко нива (слоя).Най-близкото до центъра ниво е трансатлантическото, второто обединява държавите от т.нар. Трети свят, докато в центъра на четвъртото, което геополитиците-атлантисти (например Бжежински) определят като “черна дупка”, се намира Русия, като основа на евразийското пространство. С други думи, еднополюсният свят се създава за сметка на постепенното отслабване на противостоящата му в миналото реалност – евразийското геополитическо пространство, като все повече части от това пространство биват интегрирани или попадат под контрола на еднополюсния свят. Това е фундаменталният процес на съвременните геополитически трансформации, преход от двуполюсен към еднополюсен модел, от баланс в стратегическото влияние към изместването на света в една съвсем различна плоскост.
Знаем, че съществуват много системи, базиращи се наличието на два полюса. Например, “плюс” и “минус”, “черен” и “бял”, такива са и кръговите системи, където има “център” и “периферия”. Същото се наблюдава и в геополитиката, като в съвременния еднополюсен свят, евразийският континент се превръща, по същество, от субект в обект.
Двигателят на предишното противостоене – вторият полюс, олицетворяван от рухналия Съветски съюз, който днес (макар и в разчленен вид) продължава да съществува в лицето на Русия, се е превърнал в свообразна изкупителна жертва на този процес на преход от двуполюсен към еднополюсен модел. Именно в това е и същността на фундаменталния геополитически процес, която се извършва днес на планетата.
Известно е обаче, че от геополитическа гледна точка прослувутата формула на Халфорд Макиндър (основател на геополитическата наука) продължава да е валидна и днес. А според нея, онзи, който контролира Heartlend-а (т.е. територията на Русия), контролира и Евразия, а който контролира Евразия, доминира и в света.
Разбира се, към подобна класическа (т.е. прекалено опростена и “черно-бяла”) геополитическа визия днес се придържат само най-ортодоксалните съвременни геополитици, като Бжежински например. Водещите американски стратези и дипломати мислят с малко по-различни (макар и близки) категории. И ако разберем логиката на геополитическата им визия, ще ни станят ясни и много закономерности, свързани с газовия пазар, както и с характера на процесите в тази област.
От гледната точка на американската стратегическа доктрина и потенциалните заплахи за националните интереси на САЩ, има три, разположени в евразийското пространство, реалности, които ограничават възможността за устанявоването на тотална американска хегемония към 2050. На първо място това е Китай, който постепенно се превръща в самостоятелен полюс и има много сериозни основания за това: икономически, демографски, културни и политически. Това е и ислямският свят, който е политически антагонист на еднополюсния модел и го отхвърля, тъй като ислямските ценности са несъвместими с неговите (т.е. с либерално-демократичните ценности на Америка). На трето място, това е Европейският съюз (ЕС), претендиращ да се трансформира в нов геополитически субект, със собствена политика и енергийни интереси, който е заинтересован от преки контакти с арабския свят и достъп до арабските енергоносители, без американско посредничество. Този европейски полюс също все повече се осъзнава като антагонист на еднополюсния свят. Но, безспорно, най-значима в тази евразийска система е територията на страните от ОНД и, на първо място, на Руската Федерация.
Опитвайки се направим своеоразен “update” и “upgrade” на класическата геополитическа теория, се изправяме пред следната картина: за пълното утвърждаване на еднополюсния свят, САЩ и техните атлантически съюзници в света се нуждаят от контрола върху споменатите по-горе три пространства – Европа, ислямския свят и Китай, и не желаят да допуснат превръщането им в самостоятелни силови полюси. И тъй като Русия, в значителна степен, играе централна стратегическа роля (свързвайки въпросните три пространства), в основна задача за атлантическия силов полюс се превръща недопускането на Русия да се превърне в нов, мощен геополитически субект, способен на самостоятелни действия, и, съответно, разделянето на Евразийския континент на четири основни “големи пространства”. Тази задача бе формулирана още през 1992 от Пол Уолфовиц и Люис Скутър Либи, в доклада им за потенциалните заплахи срещу интересите на САЩ през ХХІ век. Като най-голяма измежду въпросните заплахи е възможността от възникването на някакъв “континентален алианс”на евразийския континент, способен да провали изграждането на еднополюсния свят. Тоест, ако между тези четири “големи пространства”, плюс някои “странични” пространства (като например Индия, която сама по себе си е цял континент, или Югоизточна Азия) възникне стратегическо партньорство и сътрудничество, моделът на еднополюсния свят ще претърпи провал. Така, евразийското пространство отново се оказва в центъра на вниманието на двете фундаментални световни сили.
В тази връзка не бива да оставяме без внимание създаването в САЩ на Фондация “Евразия”, чиито филиал в Русия действо под името “Нова Евразия”, като през последните месеци американският посланик в Москва Александър Вершбоу активно съдейства за изграждането на нейни регионали поделение в Кавказ (под предлог за борба с фундаментализма), в Западен и Източен Сибир (под предлог, изучаването на демографските процеси и китайската миграция) и т.н. С други думи, САЩ силно се интересуват от Евразия като обект в рамките на атлантическата геополитика. Тоест, става дума за контрола над Евразия и предотвратяване превръщането и от обект в субект на световната геополитика. Налице обаче е и противоположната евразийска позиция, в чиито рамки Евразия се разглежда именно като субект и се лансира алтернативна контра-стратегия. Същността и е в това, да се намерят общите допирни точки между всички големи пространства на евразийския суперконтинент за да се балансира американския полюс и се създаде глобално равновесие.
В началото на Втората война в Залива, американската консервативна фондация “Херитидж” публикува едно много показателна статия на Франц Халстън, озаглавена “Стратегия на брането на вишни”, в която авторът сравнява оформилата се в онзи момент френско-немско-руска ос, противопоставяща се на американската интервенция, с компанията на момиченцето Дорити от известната приказка “Вълшебникът от Оз”. Както е известно, в тази компания влизат същества, сякаш лишени от сериозни качества: Плашилото например има сламен мозък, железният Дървар няма сърце, Лъвът пък е лишен от храброст, т.е. всеки си има някакъв сериозен дефект, но взети заедно и обединени около Дороти, се оказват способни на подвизи. Така, Халстън сравнява Франция, Германия и Русия с въпросните приятели на момиченцето: Германия е без армия, френската икономика е в криза, а Русия въобще е на прага на издиханието, но ако се събере потенциала им, той представлява много сериозна заплаха за САЩ. Затова задачата на Вашингтон е на всяка цена да предизвикат разпадането на оста Париж-Берлин-Москва, включително внушавайки, че подобен съюз е безсмислен и излишен, от него няма никаква полза и той е обречен да се разпадне. Като, в крайна сметка, американците регистрираха известен успех в тази посока.
Съзнавайки, че съюзът между Европа, Русия, Китай, ислямския свят и ред други “големи пространства” може да породи много сериозна конкуренция, проваляйки плановете за налагане на еднополюсния модел, САЩ правят всичко възможно за да не допуснат подобен съюз.
И така, Голямата игра (в съвременното разбиране на това понятие, с което през ХІХ и началото на ХХ век се обозначава геополитическото противостоене между Британската и Руската империи) се води позиционно на цялата евразийско пространство. Като същността и не се променя особено, променя се времето и държавите. Голямата игра на ХХІ век отново се води между атлантистите и евразийците. Атлантистите се стремят да не позволят на четирите основни “големи пространства” на евразийския суперконтинент да формират коалация, която да координира стратегическите си позиции и така да провали пълната доминация на САЩ в света, да промени посоката на глобализационния процес и утвърди многополюсния модел на планетата. От другата страна на “Голямата шахматна дъска” играят силите, опитващи се да създадат нещо пълноценно от няколкото “големи пространства” на Евразия, всяко от които страда от определени недостатъци, също като в приказката за Дороти. Русия например, все още няма прилична икономика и достатъчно политическа воля, на Китай липсват ресурси, същото се отнася и за Европа, докато ислямският свят разполага с ресурси и радикална, пасионарна идеология, но пък няма икономика. Липсва и адекватно разбирателство, т.е. всеки от потенциалните участъци в този евразийски алианс има фундаментални недостатъци и задачата на евразийската геополитика е да преодолее тези различия и обедини въпросния потенциал, създавайки предпоставки за един бъдещ многополюсен (а не еднополюсен) свят. Ето в това е смисълът на Голямата игра, смисълът на геополигтиката през ХХІ век.
Газ и геополитика
Как всичко това се проектира в газовата сфера? Тук веднага се натрапва един интересен момент: основните запаси от природен газ се намират именно в Евразия (70% от всички запаси). На първо място в това отношение е Русия, следвана от Иран и Саудитска Арабия. Големи са и запасите на Туркменистан, Казахстан и др. Разбира се, находища на природен газ има и в други региони на света, но основните количества са именно в евразийското пространство, т.е. в по-труднодостъпни за атака откъм морето територии. В същото време повечето потребители на природен газ са разположение в периферията на Евразийския континент. Ако анализираме европейската икономика, следвайки една необременена от различни политически и национални съображение логика, ще видим, че балансът на газовия пазар би довел до бързо, хармонично и стабилно развитие на всички евразийски пространства. Да си представим например, че Москва отхвърли политическите си задръжки в доставките на природен газ за Европа, Китай или Турция. Чрез такъв чисто теоретичен подход, икономиките на въпросните страни, особено енергозависимите икономики на ЕС и Китай (което и без това са достатъчно активни) ще се сдобият с допълнителна стабилна основа за изключително интезивно, мощно и устойчиво развитие, т.е. получават своеобразна гаранция за бъдещето си.
Ако разгледаме руския природен газ като стратегически потенциал, то колосалните средства, получени от продажбите и доставките на газ, биха могли да се използват за икономическото развитие на страната, да се инвестират в развитието на високите технологии, в създаването на нов тип икономика, нейната модернизация и постмодернизация в конкретни сфери. Грамотното използване на газовите ресурси би помогнало за изравняването на на потенциалите, които съществуват в различните сегменти на евразийския континент.
Либерализацията на газовия пазар в рамките на Евразия би отговаряла на интересите на суперконтинента и въплъщава на практика евразийските геополитически постановки. Единната газова система на Евразия, която би могла да се формира, ако оставим настрана различните геополитически и неикономически фактори, и която съответства на сегашното съотношение между търсенето и предлагането на пазара, създава сама по себе си оптималните условия за икономическото развитие на всички евразийски държави. Именно поради това обаче, е налице стремежът на САЩ (ръководещи се в случая не от икономически или пазарни съображения) да попречат на този процес, включително като използват различни форми на непазарно въздействие.
Санитарните кордони
Как става това? Обикновено за целта се използва традиционната за атлантизма стратегия на санитарните кордони, изпробвана от Великобритания още в т.нар. “Голяма игра” през ХІХ и началото на ХХ век. Става дума за това, че когато в Евразия се появяват двама силни потенциални съюзника, чието обединение представлява сериозна заплаха за третия (атлантическия) полюс, тогава между тях се изграждат санитарни кордони – определена зона, която не е близка до нито един от въпросните потенциални съюзници и представлява разширена конфликтна територия. Ето в това е същността на “стратегията на санитарните кордони”, с чиято помощ изкуствено се създава и поддържа противостоенето между участниците в стратегическия континентален алианс.
Именно такава зона, преследваща тъкмо такива цели, се формира напоследък между Русия и Европа. По ред обективни причини и геополитически съображение Европа и Русия са обречени на сближаване, разбира се в определени рамки. Европа притежава това, от което се нуждае Русия, а Русия, на свой ред, има онова, което е нужно на Европа. Свободният пазарен обмен между тях, включително на определени технологии, ресурси, или потенциал на сигурност – всичко това естествено се вписва в интересите на двете големи пространства, но пък не се вписва в интересите на САЩ. И за да не се допусне подобно, опасно за Америка, сближаване между Европа и Русия се формира онова, което днес наричаме “Нова Европа” – т.е. източноевропейските посткомунистически държави, предсрочно и ексклузивно приети в ЕС и НАТО, които при това се ориентират повече към Вашингтон, отколкото към Берлин, Брюксел или Париж. Повечето от тях са твърдо антируски настроени. Този санитарен кордон се разширява буквално пред очите ни. Част от него, безусловно, са балтийските държави, както и Украйна (след победата на т.нар. “оранжева революция”). В Москва са наясно, че именно страните от “Нова Европа” са основните антируски лобисти на всички европейски съвещания, постоянно призовавайки за максимално твърди мерки против Москва.
Подобен санитарен кордон се изгражда и в района на Кавказ. Тук основната цел на атлантическата стратегия е задълбочаването на напрежението между Москва и мюсюлманския свят, който волю-неволю реагира на случващото се в населените предимно с мюсюлмани райони на Северен Кавказ.
Нещо подобно се случва и в Централна Азия. Наистина, между Русия и Китай почти липсва такъв санитарен кордон, но Синцзян и Тибет са потенциални кандидати да поемат тази функция. В случая негативна роля играе, разбира се, и китайският демографски фактор – т.е. заселването на руския Източен Сибир и Далечния Изток от стотици хиляди китайски имигранти. Всичко това генерира напрежение и поражда проблеми, пречещи за естественото развитие на отношенията между Москва и Пекин.
По този начин, системата на санитарните кордони (като основен елемент на класическата “Голяма игра”) днес отново се използва и то изключително активно. Санитарният кордон, който се формира по руските граници от балтийските държави до Далечния изток, през Кавказ и Централна Азия, е основния инструмент на атлантическото еднополюсно управление на геополитическите процеси в Евразия. С помощта на този кордон се пречи на сближаването между Русия и Европа, ислямския свят и Китай. А именно това сближаване е залог за превръщането на Евразия от обект на външна манипулация в самостоятелен геополитически субект.
Природният газ като интеграционен инструмент
Ето че стигаме и до проблема за природния газ, тъй като именно той е онази фундаментална инфраструктура, която в най-голяма степен засяга континенталния евразийски алианс. Истината е, че руският газ е залог за развитиета на руско-европейските и руско-китайските отношения. Посредством него се реализира фундаменталният далог между тези три големи пространства, които са свързани с природния газ и тъкмо за да не се допусне развитието на тази връзка, се използват санитарните кордори, разположени между тях. Тук възниква един интересен въпрос. Именно природният газ е основният аргумент за решаването на въпроса за запазването или окончателното разпадане на ОНД. Ако ОНД се ориентира към реализацията на евразийския модел, всички страни, пряко зависещи от руските газови доставки – Украйна, Беларус, Молдова, които играят ролята на “мост” между Русия и Европа, автоматично се превръщат в зони на взаимното развитие. Чрез руския газ и сближаването между Русия и Европа те автоматично получават достъп до два фундаментални за собственото им развитие икономически фактора: руската енергетика и европейските технологии. В това е и смисълът от създаването на Евроазиатския икономически съюз – превръщането на тези страни в участници в евразийското развитие. Това е необходимо на Европа (която обаче, все още се страхува да декларира ясно собствените си интереси), то е необходимо и на Русия, но със сигурност не е нужно на американците. И поради това ситуацията около руския газ (особено по отношение на доставките за Украйна и Беларус) и въобще всичко, свързано с тези въпроси, придобива съвършено друго значение, превръщайки се от интегриращ в дезинтегриращ фактор.
Сходна ситуация се очертава и по отношение на руско-китайското газово сътрудничество. Зад всички проблеми, касаещи маршрута на газопровода и цените на природния газ в руско-китайските отношение, се крие определен политически модел. Руският газ гарантира на Китай фундаментален икономически, включително военно-технологичен, ръст. В тази сфера обаче, Русия също следва да се ръководи от собствените си геополитически интереси. Освен това Пекин би трябвало да осъзнае, че като асиметричен ход, е необходимо да се ограничат (или дори да се обърнат в обратна посока) процесите на демографска миграция в руския Далечен изток и Източен Сибир. И това не е просто пожелание, то е част от логиката на истинските дипломатически преговори. За да се изгради добре работещ модел, той трябва да се основава на общите интереси на участващите в него страни. Американците обаче активно се противопоставят на това, тласкайки Китай (чрез инструментите за влияние, с които разполагат) към активното демографско усвояване на Източен Сибир и Далечния изток, като в същото време обещават на Москва своята подкрепа в случай на конфликт с Пекин.
Същият проблем с природния газ е налице и в района на Кавказ. Самата ситуация в Кавказ поражда определен разрив между руските интереси и тези на политическия ислям, макар и на едно по-друго ниво. Както Русия, така и ислямските държави са преди всичко доставчици, а не потребители на природен газ, и потенциалният алианс между тях следва да се основава върху разбирането за общност на геополитическите им цели. В такъв случай могат да се договарят съвместни квоти, тарифи и обща политика на доставките на природен газ към потребителите, като двете страни действат не като конкуренти, а като съюзници, разпределяйки си пазарите, маршрутите на газопроводите и действително стремейки се към получаването на максимална икономическа изгода. Атлантистите обаче всячески се стремят, с помощта на санитарните кордони, да провалят възможността за такава координация.
Ако стратегическа задача на еднополюсния свят е да блокира, с помощта на т.нар. санитарни кордони, естествения пазар на газовите продукти на Евразия, стратегията на многополюсния (евразийския) свят цели точно обратното – деблокирането и ликвидирането на санитарните кордони. Което, на свой ред, изисква няколко неща.
На първо мяста сферата на газовите доставки следва да получи статут на привилегирован геополитически инструмент на Русия. В тази връзка руският мега-концернт “Газпром” трябва да се разглежда не като обикновена икономическа или промишлена корпорация, а като изключително важна политическа и геополитическа институция и ресурс на руското правителство.
Необходимо е намирането в страните от Евразия: т.е. в Европа, Китай, ислямския свят, а също в Индия, Япония и другите азиатски държави, на адекватни партньори и субекти, съзнаващи централния характер на газовата тематика в евразийската стратегия. Това е особено важно, защото аргументацията и правилният избор на партньор, обикновено влияят изключително силно върху хода на процесите.
Необходимо е максимално бързо да се създаде система от евразийски газови консорциуми, които да се заемат с разработването на новите газови находища в Евразия, като за целта широко се използва системата на концесиите (особено що се отнася да вече познатите руски газови находища). Както е известно 80% от добива на природен газ се извършва в Западен Сибир, където са концентрирани най-големите руски находища – Уренгой, Ямбург, Медвежа и Вянгапур. Там обаче е налице тенденция към спад на добивания газ, което пък води до търсене на нови находища – една стратегически важна задача за всеки един евразийски силов център.
Необходимо е също прокарването на нови преки газопроводни маршрути, които да прекратят зависимостта на целия газоснабдителен цикъл от санитарните кордони. Това е принципен въпрос. Ако между реалните силови субекти на евразийската геополитика бъдат установени преки газови комуникации, колкото и скъп да излиза природния газ, транспортиран по тях, стойността му стократно ще се компенсира, докато преминаването на основните газопроводи през Украйна например, е силно уязвимо, именно поради това, че става дума за преминаване през един “санитарен кордон”. С поемането на властта от Юшченко и последвалите процеси, Русия попадна в своеобразен военно-политически капан по отношение на изнасяния от нея природен газ.
Необходимо е съгласуването на ценовата и тарифната политика с всички основни производители от Евразия, т.е. с Иран, Саудитска Арабия, Туркменистан, Казахстан, Азербайджан, като следва да се помисли и за създаването в бъдеще на своеобразен газов аналог на ОПЕК (Организацията на страните-износителки на петрол – б.р.), която би могла да изработи и следва една консолидираща стратегия в тази област, и в която икономическите фактори успешно биха се съчетали с глобалните геополитически интереси.
Газовият фактор в постсъветското пространство
Би могло да се каже, че по отношение на доставките на природен газ днес Русия продължава следва спрямо страните от ОНД старата съветска политика. И тук (както навсякъде в геополитиката на природните ресурси) икономическите и политически интереси се преплитат, но липсва ясна представа, ясна парадигма и модел за това преплитане на интересите в доставките на руски газ за държавите от т.нар. “близка чужбина”. Което пък създава огромно пространство за всевъзможни политически и икономически спекулации. Когато няма ясен модел и не работят нито чисто икономическите, нито чисто политическите закони (или те се смесват), налице е огромно пространство за реализиране на нечисти печалби от всевъзможни посредници, мениджъри и т.н., играещи собствените си тъмни игри на границата между икономиката и политиката. Затова е необходимо формулирането на такъв модел.
Очевидно е, че това състояние на газовия сектор в отношенията между Русия и държавите от ОНД ще се промени и то в най-близко време. Като промените са възможни в две посоки. Така например, Москва би могла да поиска от всички членки на ОНД да плащат реалната цена за доставките на природен газ, което в крайна сметка ще провали интеграционните процеси в постъсъветското пространство, които обаче и без това изглеждат обречени. Другият вариант е създаването на ясен евразийски модел, основаващ се на принципа: “газ срещу интеграция”. Тоест, ако постъсъветските републики искат да получават газ на ниски цени, следва да влязат в Евроазиатската икономическа общност (организация, обединяваща Беларус, Казахстан, Русия и Таджикистан, в която наблюдатели са Армения, Молдова и Украйна – б.р.) и Единното икономическо пространство (включващо Русия, Украйна – под въпрос, Казахстан и Беларус – б.р.), поемайки всички интеграционни задължения и отказвайки се от функциите си на санитарен кордон. Ако не искат да го направят, Москва ще преразгледа цените на своя природен газ. Това би било логично и би дало възможност за успешното развитие на страните от ОНД.
Истината обаче е, че днес Русия не прави нито едното, нито другото и газовата и политика продължава да е крайно противоречива.
Впрочем, с останалите доставчици на природен газ от ОНД следва също да се работи по очертаната по-горе интеграционна схема. Защото понякога е по-изгодно газовите доставки да се реализират в кръстосан режим или на основата на общата собственост върху тръбопроводите и компресорните станции. Между другото, би могъл да се разработи специфичен модел, базиращ се на широка система от привилегии за участниците в евразийската газова мрежа, за онези страни, които подкрепят политическите интеграционни процеси (като например Казахстан), въвличайки едновременно с това (отново на базата на природния газ и ясното осъзнаване на общите интереси в тази сфера) и държави като Туркменистан.
И така, природният газ е изключително важен интеграционен инструмент в постсъветското пространство и трансформирането му в наднационален евразийски алианс, в духа на идеите, лансирани от казахстанския президент Нурсултан Назарбаев.
Природният газ в отношенията с Европа
Потребностите на Европа от природен газ прогресивно нарастват. Нещо повече -руските газови доставки са гарант за развитието на Стария континент като самостоятелен геополитическаи субект. Именно пазарното измерение на евразийския газ е онзи стабилен силов фактор, чието значение за руско-европейските отношения би следвало най-сетне да се осъзнае, защото то е много по-дълбоко, отколкото текущата конюнктура на търсенето и предлагането.
Моделите и методологиите на доставките на руски природен газ за Европа са нещо далеч по-сериозно от простото запълване или незапълване на бюджета. Става дума за бъдещето на Русия, за бъдещето на целия континент и дори за бъдещето на човечеството. Формирането на адекватен модел на продажба на руския газ в Европа, означава изграждането на предпоставки за един многополюсен свят, неадекватният модел – напротив – означава косвена подкрепа за онези, които предпочитат еднополюсния модел.
Природният газ в отношенията с Китай
За Китай достъпът до ресурсите на Източен Сибир е от принципно значение. Пекин поема огромна отговорност, постигайки подобни впечатляващи темпове на развитие при наличието на толкова малки собствени енергоресурси, затова през ХХІ век страната ще може да продължи да съществува, само ако си гарантира достъпа до сибирските ресурси. И Китай ще се стреми да го постигне с всички възможни средство, защото това е вътрешният императив на собственото му развитие. Друг въпрос е, че ако Москва е поне също толкова загрижена за решаването на проблемите на своето стратегическо планиране като Пекин, тя задължително следва да си изработи модел за сътрудничество с китайците в тази област, включващ условията и формата, в който те биха могли да ползват въпросните ресурси. Без съмнение, този процес трябва да бъде съобразен с руските интереси и да протича под контрола на Русия, което автоматично изключва и евентуалните териториални сецесии, и продължаването на китайската демографска експанзия. Китай спокойно би могъл да се разширява демографски в южна (вместо в северна) посока, още повече, че там има достатъчно рядкозаселени територии, а Русия да му предложи сигурен достъп до своите ресурси (изключващ демографската експанзия), получавайки срещу това значителна икономически изгода.
Нека погледнем истината в очите – Русия не може да се отдели с някаква стена от Китай – това е най-близкият и съсед и в сегашната ситуация и двете страни се нуждаят от ясно оформяне на отношенията помежду си на сериозна геополитическа основа. Като именно природният газ може да стане надеждна основа на руско-китайските отношения.
Пазарът на втечнен природен газ
Втечненият газ е сравнително нова форма на газови доставки. Безусловно, втечненият газ е, и ще продължи да бъде, далеч по-ликвиден енергоносител, от гледна точка на преноса му от доставчика до потребителя и в бъдеще пазарът му със сигурност ще се разширява. Транспортирането му е несравнимо по евтино и компактно. И според мен, усвояването на пазара на втечнен природен газ е най-важният инструмент за осъществяването на икономически скок от Русия. Ако Москва отдели необходимото внимание на тази сфера, тя ще може да диверсифицира газовите си доставки, което е особено важно за нея. В газовия отрасъл, втечненият природен газ играе същата роля като флотът в стратегията на континенталната държава. Без флот Русия не би могла да гарантира мобилността си на своите отдалечени територии, а без развитието на доставките на втечнен газ, в новите условия на постоянни геоикономически сблъсъци и дори войни, тя не би могла да гарантира сигурното си развитие в тази област.
Газовият фактор в руската вътрешна политика
Природният газ е изключително важен геополитически фактор и за самата Русия. Нека разгледаме например, наличието на шест ценови зони на природния газ вътре в страната: колкото по-далеч от находищата на природен газ се намира конкретната зона, толкова по-висока е цената и. Тоест, налице е потенциална “социална мина”, заложена в по-отдалечените от газовите находища територии и, съответно, за заплаха за териториалната цялост на Русия. От друга страна, газификацията на руското пространство е залог за социалното, икономическо и инфраструктурно развитие на страната.
Тоест, газовата мрежа може и трябва да бъде инструмент за интеграцията на цялото руско пространство, макар че при определени условия – ако липсва необходимата гъвкавост и ако газовите доставки не бъдат съобразени със социално-политическите процеси и критерии, тя би могла да се превърне и в инструмент за разпада на Руската Федерация. Става дума за нещо принципно:
Либерализацията на цените на природния газ трябва да се извършва изключително внимателно, много по-внимателно, отколкото в останалите отрасли. Ясно е, че либерализация на петролните цени също крие сериозни опасности, но именно природният газ е онзи стратегически фундамент, с който трябва най-много да се внимава. А причината е, че газовата сфера е този неособено видим, но на практика фундаментален подземен компонент на руската геополитическа система.
Затова е изключително важно износът на газ да носи печалба и да се инвестират необходимите средства не само за развитието на самия отрасъл, но и за развитието на пазара и на високите технологии. Ако Русия си остане само доставчик на природни ресурси, тя няма да оцелее още дълго. Москва трябва да използва огромните си енергийни предимства и наличните природни ресурси за да стартира изграждането на наистина действаща, ефективна и съвременна национална икономика.
“Газпром” като символ на нова Русия
В геоикономически смисъл “Газпром” действително е своеобразен символ (и дори синоним) на Русия и затова стратегическото планиране и геополитическата експертиза на проектите, както и анализите на най-високо ниво следва да се превърнат в задължителен елемент от функционирането на концерна. Днес за всички специалисти е очевидно, че това все още не е така. Бихме могли да предположим, че “Газпром” разполага с някакви засекретени висококачествени аналитични екипи, но е по-вероятно, че такива просто няма.
Затова е необходимо връзката между руския президент, властта в страната и “Газпром” да се основава на една добре обмислена и ясно очертана стратегическа парадигма, тъй като и “Газпром” решава редица задачи на държавата, също както и руската държава ежедневно решава задачите на “Газпром”. Това е абсолютно в реда на нещата, въпросът е, каква е точната формула на това взаимодействие, защото нещата обикновено се решавата на базата на личните срещи и разговори. Но онова, което се казва на тези срещи най-често не отговаря на никакви фундаментални логически, идеологически и геополитически критерии. Разбира се, добре е, че властта и “Газпром” понякога действат в синхрон. А лошото е, че далеч не винаги е така. Защото ясно е, че зависимостта от случайните фактори в толкова сложна геополитическа ситуация, като тази, в която се намира Русия днес, е крайно опасна за нея.
* Авторът е сред водещите съвременни руски геополитици-неоевразийци, повече за него – вж. Геополитика, бр.2/05
{rt}
Природният газ е не само важен източник на енергия. По същество той играе ролята на “дубльор” на петрола. Така например, енергийните системи на много американски заводи, промишлени предприятия и ТЕЦ-ове са конструирани да работят както с петрол, така и с природен газ. Подобна двойна система е типична и за много големи европейски предприятия.
От гледна точка на енергетиката, петролът очевидно е ключов фактор. На всички е ясно, че без него не би могла да съществува съвременната икономика. В структурата на икономиката и енергоресурсите, газът по-скоро “дублира” петрола. Но, ако петролният пазар е демонополизиран и на него наистина действат пазарните принципи, газовите корпорации, по правило, разполагат с монополни позиции във всички европейски страни, с изключение на Дания, където (макар и формално) има някаква конкуренция между местните газови компании.
Защо има свободен пазар на петрола и почти пълен монопол върху природния газ? Дори ако изчетем хиляди страници с анализи, ще открием едно, единствено обяснение – че газът, и всичко свързано с този бизнес, носи повишен риск – например от взривове, или от това, че дори дребен технически проблем би могъл да доведе до мащабни икономически, екологични и т.н. катастрофи. Всъщност, нещата съвсем не се изчерпват с това.
По правило нашата цивилилация (и икономика) използва двусмислен език, както и двойни стандарти. От една страна се декларират либералните принципи на свободната конкуренция, пазарния подход, демокрацията и т.н. Само че, за да не могат тези процеси да придобият в някой конкретен момент катастрофални измерения, в съвременната цивилизация има определен сегмент, който се характеризира със съвършено различни принципи. Тоест, когато нещата с либералните принципи и свободния пазар започнат да не вървят както трябва, налице са необходимите механизми, които не просто коригират хода на процесите, но и при нужда ги заменят с други.
Според тази хипотеза, газът изпълнява функциите на резервен енергиен “двойник”. И, ако някой ден станем свидетели на колапс в петролната сфера, породен от проблеми във функционирането на пазарните механизми, или от някакви политически противоречия, газът може да заеме мястото на петрола в енергетиката, предпазвайки световната икономика (и, преди всичко, тази на Запада) от катастрофа.
С други думи газовият отрасъл съвсем неслучайно е монополизиран – газът е резервния енергоносител на световната икономика. Това е много важна негова характеристика и тъкмо затова геополитиката на газа се отличава принципно от тази не петрола. Газовата геополитика е част от по-сериозни икономически цикли, отколкото петролната геополитика, и колебанията в газовата сфера се развиват със съвършено различни темпове и честота, в сравнение с петролния сектор.
Газът и петролът са две много различни неща. Ценообразуването в газовата промишленост е далеч по-непрозрачно, отколкото е този процес в петролната индустрия. Освен това ценообразуването на газа е тясно свързано с другите продукти, т.е. с паралелните енергоресурси: въглищата и петрола. Газът дублира процесите, които се извършват на пазарите на останалите енергоноситетели.
Геополитиката на днешния ден
Всъщност, изследвайки сферата на газовата индустрия, можем да начертаем и принципната, фундаментална картина на днешното геополитическо устроство на света.
Когато говорим за геополитика, не бива да забравяме, че това не е термин без съдържание. Геополитиката не е абстракция, нито пък е синоним на международните отношения. Това е наука, разполагаща със собствена координатна система, своя методология и собствена визия за реалността и смисъла на процесите, които се развиват в съвременния свят. От геополитическа гледна точка, в света се води борба (или има постоянно противостоене) между двата основни типа цивилизации – морският и континенталният, между атлантизма и евразийството, между англо-саксонския и евразийския полюс. Именно това противостоене е в основата на геополитическия мироглед: непреодолимите прониворечия, конкуренцията, противопоставянето, войната, битките, сблъсъка, или съревнованието (наречето ги както искате) между атлантическия и евразийския полюс определят движещата сила на основните процеси в световната политика. Това е геополитическа аксиома. Затова и когато говоря за геополитиката на природния газ, имам предвид, как системата на снабдяването с газ, неговият добив, транспортирането и газовият потребителски пазар се вписват в този геополитически модел.
