От основаването си през 1928 “Мюсюлманските братя” (“Хизб ал-Икхван ал-Муслимун)оказват изключително силно влияние върху политическия живот в Близкия изток. Лозунгът на тази организация е “Аллах е нашата цел, Пророкът е нашият водач, Коранът е нашият закон, а Джихадът е нашия път. Да умрем в името на Аллах е най-голямата ни надежда” (1).
Макар че радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” оставиха изключително дълбока следа в съзнанието на няколко поколения ислямисти, през последните две десетилетия те загубиха част от позициите и влиянието си в Близкия изток, най-вече поради жестоките удари, които им нанесоха местните режими, а и защото новата генерация ислямски радикали често предпочитат да се ориентират към още по-екстремистки настроени формации.
Близкият изток обаче, е само част от мюсюлманския свят. Междувременно, през последните години Европа се превърна в своеобразен инкубатор на ислямистката идеология и политическо действие. От началото на 60-те години на миналия век много членове и симпатизанти на “Мюсюлманските братя” емигрираха в Европа и постепенно изградиха там широка и добре функционираща мрежа от джамии, благотворителни дружества и ислямски фондации. Като за разлика от повечето членове на мюсюлманската общност на Стария континент, крайната цел на “Мюсюлманските братя” не е “да помогнат на мюсюлманите да станат по-добри граждани”, а “да наложат ислмските закони в Европа и Съединените щати” (2).
Днес четирите десетилетия пропаганда и култивиране на ислямистките идеи вече дават своите плодове. Студентите-бежанци, които имигрираха в Европа преди 40 години, както и техните наследници, сега ръководят повечето организации, официално представляващи интересите на местните мюсюлмански общности пред европейския политически елит. Щедро спонсорирани от монархиите в Персийския залив, те стоят начело на централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни.
Тези организации се представят за изразители на интересите и възгледите на милионите мюсюлмани в Европа, въпреки че продължавата да изповядват радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” и поддържат връзки с откровено терористични организации. Със своя умерен тон и добро владеене на основните европейски езици, те са добре приети както от правителствата в повечето западноевропейски държави, така и от медиите. Политици от целия спектър търсят тяхната подкрепа, дори в случаите, некасаещи интересите на мюсюлманската общност, просто защото разчитат на значителния брой гласове, които те биха могли да им осигурят.
Но, когато си говорят на арабски или турски със своите “братя мюсюлмани”, тези хора свалят маските си и заемат крайно радикални позиции. Докато разсъждават в медиите за “диалога между религиите” и “интеграцията”, в джамиите те проповядват омраза и предупреждават молещите се за опасносните и злото, които крие западното общество. Докато публично заклеймяват терористичните акции в Мадрид и Лондон или убийството на деца в Беслан (Русия), те тайно спонсорират Хамас и други терористични и ислямистки организации. Мнозина европейци, отчаяно опитващи се да устаняват разумен диалог със своите все по-недоволни мюсюлмански малцинства, не осъзнават това двуличие. Проблемът е особено очевиден в Германия - страна, чието значение за бъдещето на Европа продължава да е изключително голямо, не само защото е разположена в сърцето на континента, но и защото навремето приюти първата голяма вълна имигранти, свързани с “Мюсюлманските братя”, които днес разполагат с най-мощната си и добре организирана мрежа именно тук. Германското правителство обаче, реагира само когато открито се сблъска с откровената ислямистка пропаганда на тази мрежа, упорито пренебрегвайки огромния спектър от дейности на “Мюсюлманските братя” в страната.
“Мюсюлманските братя”
Ситуацията в Германия действително е много показателна. Тук, “Мюсюлманските братя” разполагат с влияние и позиции в обществото, по-големи откъдето и да било другаде в Европа. Нещо повече, ислямистките организации на континента старателно следват именно модела, изработен от съмишлениците им в Германия.
През 50-те и 60-те години на миналия век, хиляди студенти-мюсюлмани напуснаха Близкия изток за да учат в немските университети, привлечени не само от тяхната добра репутация, но и за да избягат от репресиите, на които бяха подложени в родината си. Режимът на Гамал Абдел Насър в Египет действаше особено сурово в стремежа си да изкорени местната ислямистка опозиция. Затова след 1954 редица членове и лидери на “Мюсюлманските братя” предпочетоха да напуснат страната, за да избегнат евентуален арест или дори разстрел. Тогавашната Западна Германия им предложи убежище. Разбира се, Бон съвсем не се ръководеше от чисто алтруистични мотиви. Както посочва известният експерт по борба с тероризма Халид Дуран в своите анализи на “джихадизма” в Европа (3), западногерманското правителство решава да скъса отношенията си с всички държави, признали комунистическата Източна Германия (ГДР). И когато Египет и Сирия установяват дипломатически отношения с комунистическото правителство в Берлин, Бон решава да приюти хилядите египетски и сирийски бежанци, повечето от които са радикални ислямисти. Впрочем, мнозина членове на “Мюсюлманските братя” вече са били в Германия и преди това. Някои са сътрудничели още с нацисткия режим преди и по време на Втората световна война (4) и дори са се сражавали в редовете на печално известната босненска СС-дивизия “Ханджар” (5).
Сред “пионерите” на организацията в Германия е Саид Рамадан, личен секретар на основателя на “Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана (6). Египтянинът Рамадан, който ръководи доброволческите отряди на организацията в Палестина по време на войната с Израел от 1948 (7), се преселва в Женева през 1958, а после следва право в Кьолн (8). Във Федералната република той основава т.нар. “Ислямска общност в Германия”, която днес е една от трите най-големи мюсюлмански организации в страната, и която се ръководи от него между 1958 и 1968 (9). Рамадан е и сред създателите на Световната мюсюлманска лига (10), щедро финансирана организация, която Саудитският режим използва за да лансира своята радикална версия на исляма (т.нар. “уахабизъм”) по света. Американското правителство наблюдава изключително внимателно дейността на Лигата, която според него е сред основните спонсори на международния ислямистки тероризъм. Така, през март 2002 финансовото министерство на САЩ нареди специално проверка на нейните офиси в Северна Вирджиния, търсейки документи, потвърждаващи връзките и с Ал Кайда, Хамас и палестинската формация Ислямски джихад. През януари 2004 Комитета по финансите на Сената поиска данни за доходите на Световната мюсюлманска лига, “като част от разследването на възможните връзки между някои неправителствени организации и финансовите мрежи на терористичните организации” (11). Тези привилегировани отношения с петролното кралство на Саудитите гарантираха на Рамадан постоянен приток на финансови средства, които той използва за създаването на влиятелния Ислямски център в Женева, както и за да спонсорира редица финансови и религиозни проекти на европейските ислямисти. Днес Ислямският център се ръководи от неговия син Хани Рамадан, а сред членовете на директорския борд е другият син на Саид – Тарик Рамадан, чието име нашумя наскоро, след като американския Департамент по националната сигурност отказа да му издаде виза за да преподава в Университета Нотр Дам (12). Случаят със Саид Рамадан съвсем не е единственият (13).
След като през 1968 Саид Рамадан напусна ръководството на Ислямската общност в Германия, то бе поето за кратко от пакистанеца Фесал Яздани, наследен от сириеца с италианско гражданство Халеб Химмат. По време на дългото си управление (1973-2002), Химмат постоянно сновеше между Италия, Австрия, Германия, Швейцария и САЩ (14). Много световни разузнавателни агенции потвърждават тесните му връзки с различни терористични организации. Той бе сред основателите на банката Ал-Таква, мощен финансов конгломерат, който италианското разузнаване смята за “банката на Мюсюлманските братя”, спонсорираща много терористични групи от средата на 90-те години (ако не и преди това)насам (15). Така, Химмат помогна на Юсеф Нада, един от финансовите “мозъци” на “Мюсюлманските братя” да поеме ръководството на Ал-Таква, както и на цяла мрежа от финансови дружества, чиито централи са разположени в Швейцария, Лихтенщайн или Бахамските острови, и чиито операции (както и произходът на средствата им) са покрити с мъгла. Както Химмат, така и Нада са засичани да превеждат големи суми на групи като Хамас и алжирския Ислямски фронт за спасение (16). Смята се също, че двамата са в основата на тайната кредитна линия, с чиято помощ се осъществява финансирането на мрежата на Бин Ладен (17).
През ноември 2001 американското финансово министерство официално обяви Химмат и Нада за финансови спонсори на международния тероризъм. Според италианските разузнавателни служби, мрежата на Ал-Таква е финансирала и редица ислямистки центрове в Европа (19), както и много радикални мюсюлмански издания, включително официалното издание на “Мюсюлманските братя” - списанието “Рисалатул Икхван” (20). След американските обвинения, Химмат напусна ръководството на Ислямската общност в Германия. Негов наследник стана Ибрахим ел-Заят, 36-годишен египтянин, известен като харизматичен водач на няколко ислямистки студентски организации.
Фактът, че водачите на Ислямската общност в Германия Рамадан и Химмат са сред най-известните активисти на “Мюсюлманските братя” през последния половин век, потвърждава връзките между общността и “братята”. Нещо повече, докладите на разузнавателни служби на различни немски провинции директно сочат Ислямската общност като филиал на “Мюсюлманските братя” (21). В един от тези доклади например, се твърди, че египетският клон на “Мюсюлманските братя” доминира в Ислямската общност още от основаването и (22).
Ръководени от Рамадан и Химмат (23), “братята” финансираха изграждането на внушителния Ислямски център в Мюнхен през 1960 (24), ползвайки и щедрата помощ на различни близкоизточни режими, включително този на саудитския крал Фахд, който според немския “Зюддойче цайтунг” е отпуснал за целта 80 хиляди марки (25). Според Министерството на вътрешните работи на провинция Северен Рейн-Вестфалия, Ислямският център в Мюнхен се е превърнал в щаб-квартира на “Мюсюлманските братя” (26). Центърът издава списанието “Ал-Ислям”, което (според доклад на италианските тайни служби)(27) се финансира директно от банката “Ал-Таква”. Според вътрешния министър на провинция Баден-Вюртенберг, статиите в “Ал-Ислям” ясно показват, че немският клон на “братята” отхвърля самата концепция за светската държава” (28). Така например, в един от броевете на списанието се твърди, че “В дългосрочен план мюсюлманите не могат да приемат нито принците на немското семейство, нито тези, от които се ръководи немската държава, нито пък немското наказателно право… Мюсюлманите следва да се борят за постигане на споразумение с немската държава, което да гарантира отделна юрисдикция за тях”.
Ислямската общност в Германия, сред чиито членове е и Ислямският център в Мюнхен, е основният филиал на “Мюсюлманските братя” в страната, но тя е и великолепен пример за това, как тази организация печели позиции в Европа. Ислямската общност в Германия нарастна значително през последните години и днес в нея членуват десетки ислямски организации от цялата страна. В сянката и са се приютили ислямски центрове на повече от трийсет немски градове (29). Днес реалната мощ и влияние на общността се крепят на сътрудничеството и финансовата подкрепа за много ислямски младежки и студентски организации в цяла Германия.
Съсредоточаването на услията към привличане именно на младежките организация става факт след идването на Заят. Той очевидно съзнава, колко е важно да бъде спечелено следващото поколение немски мюсюлмани и полага значителни усилия за привличането на повече млади хора в ислямските организации. Немската полиция обаче смята, че в същото време Заят поддържа и други опасни връзки. Властите открито го обвиняват, че е член на “Мюсюлманските братя” и го свързват със Световната асамблея на мюсюлманската младеж (САММ), саудитска неправителствена организация, опитваща се да пропагандира уахабизма – радикалната и нетолерантна саудитска версия на исляма, чрез своята мрежа от печатни издания и училища (30). САММ, която е част от Световната мюсюлманска лига, си поставя за цел “да внуши на младите мюсюлмани увереност, че ислямския модел превъзхожда всички останали”. Това е най-голямата мюсюлманска младежка организация в света и резполага с огромни ресурси (31). През 1991 САММ публикува книгата “Ислямските възгледи” (Тауджихат Исламия), в която се казва: “Внушавайте на децата си, че трябва да отмъстят на евреите и потисниците, както и, че на тях е съдено да освободят Палестина и Ал-Кудс (Йерусалим), но за целта трябва да се върнат към чистия ислим и да се включат в свещената война в името на Аллах” (32). Всъщност, онова, което внушава въпросната книга е по-скоро правило, отколкото изключение, защото много други издания на САММ също са пълни с антиеврейска и антихристиянска реторика.
Полицията в немския град Мекенхайм свързва Заят и с дейността на т.нар. Европейски институт за хуманитарни науки, френски център за подготовка на имами. Много европейски разузнавателни служби твърдят, че в института преподават редица известни с крайния си радикализъм ислямски духовници, проповядващи омраза към “неверниците” (33). Според немските власти, той се използва от международната ислямистка мрежа и като "пералня за пари” (34). Самият Заят досега не е бил официално обвиняван за терористична дейност, но върша съмнителни финансови сделки и поддържа тесни връзки с много организации, пропагандиращи религиозна омраза. Което означава, че промените в ръководството на Ислямската общност в Германия, извършени под американски натиск, въобще не са променили характера на дейността и.
Докато египетският филиал на “Мюсюлманските братя” е избрал Мюнхен като основна база за дейността си в Германия, сирийският филиал на организацията е разположил централата си в Аахен, недалеч от границата с Холандия. Бившата столица на Карл Велики, известна с прочутия си университет, днес се населява от много мюсюлмански имигранти, сред които изпъква скандалната сирийска фамилия Ал-Атар. Първият и представител в Аахен е Исам Атар, който се преселва в Германия още през 50-те години на миналия век, спасявайки се от преследванията на своето правителство тъй като е лидер на “Мюсюлманските братя” в Сирия. Скоро го последват и други активисти на организацията. С течение на времето създадената от Аттар джамия “Билял” в Ааахен се превръща в център, обединяващ и много имигранти-ислямисти от други страни (35). През последните години, дейността на ислямистката централа в града, включваща предоставяне на убежище за алжирски терористи (36) или на финансова подкрепа за формации като Хамас (37), привлича вниманието на много западни разузнавателни служби.
Сирийският филиал на “Мюсюлманските братя”, разположен в Аахен поддържа тесни връзки с египетските си колеги. Нещо повече, съвсем в духа на традицията да се сключват бракове между представители на различните кланове в организацията за да се укрепи структурата и, преди време синът на Исам ал-Атар се ожени за дъщерята на президента на ислямската банка Ал-Таква Юсеф Нада (38). Впрочем, връзките между двата филиала на “Мюсюлманските братя” не се изчерпват с подобни, макар и знакови, събития. Ислямският център в Аахен се финансира щедро от Ал-Таква (39). Редица високопоставени служители от Ислямския център в Мюнхен често биват прехвърляни в центъра в Аахен и обратно. Така например, Ахмед фон Денфер, главен редактор на списанието “Ал-Ислам”, издавано от мюнхенския Ислямски център, бе изпратен в баварската столица именно от сирийския клон на “братята” в Аахен (40). Въпреки това, между двата филиала се запазват и известни различия. Така, сирийските “братя” отказват да се присъединят към Ислямската общност в Германия, предпочитайки да запазят своята самостоятелност.
Турската връзка
Разследвайки финансовата дейност на Заят, немските власти бяха крайно обезспокоени от данните за тесните връзки, които водачът на Ислямската общност в Германия поддържа с водачите на “Милли Гюрю” (“Национална визия”) – организация, разполагаща с 30 хиляди членове и 100 хиляди симпатизанти (41)и претендираща, че защитава правата на турската имигрантска общност в Германия като им дава възможност да участват в политиката, съхранявайки “своята мюсюлманска идентичност” (42). Немските специални служби обаче смятат, че “Милли Гюрю” преследва други цели. Заявявайки публично, че се стремят към демократичен дебат и подкрепят интеграцията на турските имигранти в европейските общества, част от лидерите на организацията не крият презрението си към демокрацията и западните ценности. Германската разузнавателна служба (Bundesverfassungsschutz) неколкократно предупреждава за някои аспекти от дейността на “Милли Гюрю”, квалифицирайти я в годишните си доклади до правителството като “чужда екстремистка организация” (43). В докладите се посочва, че “макар в официалните си изявления активистите на “Милли Гюрю” да декларират привързаност към фундаменталните принципи на западната демокрация, това не им пречи да призовават за превръщането на Турция в ислямска държава” (44).
Самата история на тази организация е доказателство за екстремисткия и характер. Неин неоспорим водач и днес си остава бившият турски премиер Неджметтин Ербакан (макар че официално президент на организацията е племенникът му Мехмед Сабри Ербакан), чиято партия Рефах беше забранена от турския конституционен съд през януари 1998, заради “дейността и срещу светския режим в страната” (45). Състоялият се през 2002 в холандския град Арнем Европейски събор на “Милли Гюрю”, където Неджметин Ербакан бе основния оратор, дава известно впечатление за идеите на тази формация. След дългата си тирада срещу политиката на САЩ и Запада, като цяло, Ербакан обяви, че “след падането на Берлинската стена, Западът откри своя нов враг в лицето на Исляма”(46). На свой ред, един доклад на немските служби за сигурност определя истинските цели на “Милли Гюрю” така: “макар в последно време водачите на организацията да подчертават готовността на членовете и да се интегрират в германското общество и да приемат немските закони, това се дължи на чисто тактически съображения и не означава промяна в нейната дългосрочна стратегия” (47).
Всъщност, “Милли Гюрю” следва цели, сходни с тези на Ислямската общност в Германия, макар сферата и на действие да е по-ограничена. Неслучайно двете организации тясно си сътрудничат и реализират редица общи инициативи.Между другото, и тук е налице традиционната за тези среди семейна връзка – наскоро лидерът на Ислямската общност Заят се ожени за Сабия Ербакан, сестра на президента на “Милли Гюрю” Мехмед Сабри Ербакан (48). Майката на младоженката също е известна политическа активистка и ръководи влиятелната Ислямска женска организация в Германия. Не по-малко активно е и семейството на самия Ибрахим ел-Заят. Баща му е имам на джамията в Марбург, а други членове на клана са активисти в различни ислямски организации. Както отбелязва Удо Улфкьоте, професор в Университета на Люнебург и експерт в сферите на контрашпионажа и ислямския тероризъм, фамилиите Ербакан и Заят ръководят широка мрежа от организации, чиято цел е радикалазицията и реислямизацията, респективно, на турската и на арабската общности в Германия (49).
Междувременно Ислямската общност в Германия и “Милли Гюрю” демонстрират растяща активност в усилията си за укрепване на своето политическо влияние и превръщането им в официални представители на цялата мюсюлманска общност в страната. Разполагащи със значителни финансови средства, свързаните с тях джамии и центрове отпускат социални помощи, организират конференция и разпространяват ислямистка пропагандна литература из цяла Германия. И, както отбелязва Службата за защита на конституцията в провинция Хесен (50): “Днес ислямистката опасност в Германия се олицетворява най-вече от “Милли Гюрю” и други, свързани с нея групи, опитващи да разпространяват ислямистките идеи, действайки на ръба на закона… Те се стремят да наложат на всички мюсюлмани в Германия собствената си фундаменталистка интепретация на Корана и Шариата… Що се отнася да публичните им призиви за толерантност и религиозна свобода, към тях следва да се отнасяме крайно предпазливо” (51).
Голям проблем в случая представлява обстоятелството, че политиците често гледат на Ислямската общност и на “Милли Гюрю” по-различно, отколкото специалните служби. Както подчертава професор Улфкьоте в книгата си “Войната в нашите градове” (52), “немските политици от всички идейни течения и партии се стремят да поддържат добри отношения с хора като Заят” (53). Така престижната Берлинска католическа академия го покани да представи мюсюлманската позиция на срещата на представителите на различните вероизповедания, организирана от нея през октомври 2002 (54). Много немски политици и християнски организации редовно си партнират с “Милли Гюрю” в осъществянатего на различни инициативи. Според “Милли Газет” (официалният орган на организацията): ““Милли Гюрю” играе ролята на своеобразен “щит”, защитаващ сънародниците ни от асимилацията на варварска Европа” (55). Въпреки това, много немски политици продължават да обсъждат с лидерите на формацията проблемите свързани с имиграцията и интеграцията. Самият факт, че личност като Ахмед ал-Халифа, който е генерален секретар на Ислямската общност в Германия, представлява мюсюлманското вероизповедание пред депутатите в Бундестага, дискутиращи религиозната толерантност (56), илюстрира успешните усилия на свързаните с “Мюсюлманските братя” организации да бъдат признати за единствени представители на германските мюсюлмани. Впрочем, Службата за защита на конституцията достатъчно добре характеризира тези усилия, посочвайки, че “Милли Гюрю”, както и Ислямската общност в Германия, “съзнателно се стремят да доминират във всички регионални и национални мюсюлмански организации, превръщайки се в единствен представител на цялата общност пред правителството и увеличавайки реалното си влияние в немското общество” (57).
Ислямисткият чадър
През 1989 саудитското правителство спонсорира създаването т.нар. “Ислямски съвет в Германия”, действащ под егидата на Абдула ал-Турки (влиятелният ректор на Университета Бин Сауд в Риад). Ал-Турки пое президентския пост в Съвета, в чието ръководство участват и други знакови фигури като Ибрахим ел-Заят, Хасан Ердоган (високопоставен член на “Милли Гюрю”)и Ахмад Халифа от Ислямския център в Мюнхен (58). Фактът, че в официалния доклад на Бундестага Ислямският съвет е квалифициран като “поредната сунитска организация в Германия” говори за опасно подценяване на връзките между Саудитския режим и немските ислямисти (59).
Тенденцията към консолидация на усилията на всички ислямистки организации се очерта още през 1994, когато немските ислямисти осъзнаха, че обединявайки се ще разполагат с далеч по-голямо политическо влияние в страната. Тогава 19 организации, включително Ислямската общност в Германия, Ислямският център в Мюнхен и Центърът в Аахен създадоха т.нар. Централен съвет на мюсюлманите. Според висш служител на немските разузнавателни служби, най-малко 9 от тези 19 организации са филиали на “Мюсюлманските братя” (60). Наскоро немската преса изнесе интересни данни за президента на Съвета Надим Елиас, завършил образованието си в Германия саудитски физик, който е и един от ръководителите на Ислямскя център в Аахен. “Ди Велт” свързва Елиас с Кристиян Ганчарски, активист на Ал Кайда, арестуван като организатор на нападението срещу една синагога в Тунис през 2002 (61). Ганчарски, който е немски гражданин от полски произход, приел исляма, призна, че Ал Кайда го е вербувала в Ислямския университет в Медина, където именно Елиас го е изпратил да учи (62). Самия Елиас също не отрича този факт (63), както и обвинението, че е изпратил стотици други немски граждани да изучават радикалната уахабитска версия на исляма в саудитските университети (65). Саудитските власти са поели всички разходи на Ганчарски (64), чиито случай съвсем не е единичен.
Днес Централният съвет, претендиращ за ролята на “чадър” на всички мюсюлмански организации в Германии, на практика се е превърнал, заедно с Ислямската общност и “Милли Гюрю”, в основен представител на близо четирите милиона немски мюсюлмани.
Впрочем, фактът, че Ислямската общност в Германия е член на Централния съвет, не пречи на двете организации да действат и независимо една от друга. Тази привидна независимост обаче е щателно планирана. Контролирайки множество различни организации, “Мюсюлманските братя” съзнателно заблуждават немските политици, че уж общуват с целия спектър на мюсюлманската общност в страната (66). Така, немските медии се обръщат към водачите на Централния съвет за да научат мнението на мюсюлманите по всички касаещи ги въпроси – от носенето на забрадки (хиджаб) в държавните училища, до войната в Ирак и т.н. На свой ред, политиците също търсят одобрението на Съвета, когато искат да се обърнат към мюсюлманската общност. Много от тях не знаят почти нищо за исляма и не осъзнават, че версията на тази религия, която изповядват лидерите на Централния съвет на мюсюлманите (същото се отнася и за Ислямската общност и “Милли Гюрю”)съвпада с онази на “Мюсюлманските братя”, а не с традиционния ислям. Съответно, Централният съвет категорично отхвърля забраната за носенето на “хиджаб”, подкрепя повлияното от уахабизма обучение в мюсюлманските училища и се придържа към крайно радикални позиции по отношение на ситуацията в Близкия изток (67). Макар че много немски мюсюлмани също споделят подобни възгледи, проблемът е, че Централният съвет нито признава, нито толерира онези, които мислят различно. Истината е, че умерените мюсюлмански организации в Германия въобще не разполагат със средствата и възможностите на онези, свързани с „Мюсюлманските братя”. Със своето влияние, Централният съвет и двете най-големи съставляващи го организации (Ислямската общност и „Милли Гюрю”) тотално доминират на сцената. С мощната саудитска финансова подкрепа „Мюсюлманските братя” окончателно се превърнаха в единствения представител на ислямската общност в Германия. Наскоро немската общественост бе шокирана, научавайки какво точно се проповядва в спонсорираните от Риад джамии и училища. В края на 2003 телевизионната компания ARD успя да вкара скрита камера в построената със саудитски пари Академия „Крал Фахд” в Бон и да заснеме, обучението на младите мюсюлмани в нея, паказвайки как преподавателите им ги призовават към „джихад” срещу неверниците (68). Но макар че този факт бе осъден от редица немски политици, истински дебат за саудитското влияние върху мюсюлманите в Германия, така и не се проведе. Затова и днес официалните саудитски, или пък финансирани от Риад, организации продължават да формирита гръбнака на мрежата на „Мюсюлманските братя” в тази страна.
Първо Германия, после Европа
Макар че „братята” и техните саудитски банкери продължават усилено да работят за укрепването на ислямисткото влияние в немската мюсюлманска общност, те съвсем не мислят да се ограничат само с Германия. Благодарение на щедрата финансова подкрепа отвън, отличната си организация и наивността на европейските елити, свързаните с „Мсюлюлманските братя” организации съумяха да си извоюват сериозни позиции в цяла Европа. Така, във Франция, екстремисткият Съюз на ислямските организации доминира тотално в създадения от правителството „Ислямски съвет” (69). В Италия пък, не по-малко радикалният Съюз на ислямските общности и организации е основния партньор на управляващите, в диалога по проблемите на италианските мюсюлмани (70).
Успоредно на интеграционните усилия на ЕС, „Мюсюлманските братя” също се стремят да интегрират многобройните си европейски филиали. През последните петнайсет години те формираха няколко пан-европейски организации, като например Федерацията на ислямските организации в Европа, в която представители на националните формации се срещат и планират съвместни инициативи (71). Но може би най-големия паневропейски проект на „Мюсюлманските братя” е свързан с младите мюсюлмани, живеещи на континента. През юни 1996,
младежки ислямски организации от Швеция, Франция и Великобритания обединиха усилията си с Федерацията на ислямските организации в Европа и Световната асамблея на мюсюлманската младеж за да формират Европейската ислямска младежка организация (72). Три месеца по-късно трийсет и пет делегати от 11 страни се срещнаха в британския град Лейчестър за да обявят създаването на Форума на европейските мюсюлмански младежки и студентнски организации (FEMYSO), чиято централа днес се намира в Брюксел (73).
Според официалните бюлетини на организацията, тя представлява „мрежа от 42 национални и интернационални формации, обединяващи млади хора от 26 различни страни. През 2003 лидерите на FEMYSO с гордост обявиха, че през последните години са се превърнали в основен рупор на млядите мюсюлмани от Европа. Към Форума се обръщат по всички въпроси, касаещи европейските мюсюлмани, от Европейския парламент, ООН, Младежкия форум на Европа, както и много неправителствени организации, действащи на на континентално ниво (74).
Ибрахим ел-Заят, който заемаше президентския пост на Форума преди скандалните разкрития в Германия да го принудят да се оттегли, използваше тази организация за установаване на тесни контакти с определени среди в Европейския парламент (75). Впрочем, доколкото „Мюсюлманските братя” контролират повече организации, членуващи във FEMYSO, очевидно тъкмо те представляват днес и младите мюсюлмани пред основните европейски институции. И макар някои лидери на Форума да обявяват, че се „борят с предразсъдъците на всички нива и подкрепят Европа на многото култури и на интеграцията” (76), подобни фрази звучат кухо на фона на радикалните позиции на неговите основни спонсори като Световната асамблея на мюсюлманската младеж например, които вярват, че „евреите са врагове на правоверните, на Аллах и на ангелите, нещо повече – те са врагове на човечеството... Всяко нещастие, сполетяло мюсюлманите е причинено от тях” (77).
Щедрото финансиране и отличната организация спомогнаха много за успеха на „Мюсюлманските братя” в Европа. Но техният възход и инфилтрацията на филиалилите им едва ли биха били възможно, ако европейските елити се отнасяха малко по-предпазливо към тяхната реторика, опитвайки се да разберат, що за мотиви ръководят онези, които финансират и изграждат тези ислямски организации. Защо европейците са толкова наивни? Бассам Тиби, немски професор от сирийски произход и известен експерт по проблемите на европейския ислям, смята, че европейците (и, особено, германците) прекалено се боят от обвиненията в ксенофобия. А всяка критика срещу дейността на „Мюсюлманските братя” и техните филиали, бива последвана от поток обвинения в расизъм и предубеждение към мюсюлманите. Журналистите, които не се спират пред тях, често са принудени да водят дълги и скъпи съдебни дела.
В редица случаи европейските политици просто не желаят да научат нещо за миналото и идеите на онези, които претендират да представляват мюсюлманската общност на континента. Както и в САЩ, така и в Европа, самозваните представители на тази общност са далеч по-радикални, отколкото редовите и членове. В други случаи политическите елити са наясно, че въпросните организации не са идеалните партньори за установяването на конструктивен диалог, но не желаят да хабят усилия и време за да открият по-умерени формации, които, по правило, са по-незабележими и обикновено действат само на локално равнище, заради сериозните си финансови проблеми.
Това което повечето европейски политици също не разбират е, че срещайки се с представители на радикалните ислямистки организации те укрепват позициите им, предоставяйки на стоящите зад тях „Мюсюлмански братя” необходимата легитимация. Подобно поведение обаче стимулира по-нататъшната радикализация, защото политическото легитимиране на „Мюсюлманските братя” дава още по-големи възможности на техните легални филиали да укрепват влиянието си и да радикализират ислямските общности в различните европейски държави.
Създателят на „Мюсюлманските братя” Хасан ал-Бана е мечтаел да разпространи радикалния ислямизъм първо в Египет, а след това и в целия мюсюлмански свят. Той обаче със сигурност не си е представял, че идеите му могат да се превърнат в реалност в Европа.
* Авторът е заместник директор на Института за борба с тероризма Investigative Project във Вашингтон, САЩ
Бележки:
[1] "Homepage," Muslim Brotherhood Movement website, accessed Dec. 22, 2004.
[2] The Chicago Tribune, Sept. 19, 2004; виж също Daniel Pipes, The Islamic States of America?, FrontPageMagazine.com, Sept. 23, 2004.
[3] Khalid Duran, "Jihadism in Europe," The Journal of Counterterrorism and Security International, Fall 2000, pp. 12-5.
[4] Richard Labeviere, Dollars for Terror: The U.S. and Islam (New York: Algora Publishing 2000), p. 141.
[5] Georges Lepre, "Himmler's Bosnian Division: The Waffen SS Handschar Division 1943-45," Schiffer Aviation History, Jan. 2000, pp. 31-4.
[6] M. H. Faruqi, "Les Freres Musulmans. Politique de 'rabbaniyya,' les prieres avant le pouvoir Dr. Saпd Ramadan, 1926-1995," Historique du Centre Islamique, Islamic Center of Geneva.
[7] Ibid.
[8] Ibid.
[9] "Prasidenten der IGD," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004.
[10] Faruqi, "Les Freres Musulmans," Historique du Centre Islamique.
[11] "Senators Request Tax Information on Muslim Charities for Probe," U.S. State Department news release, Jan. 14, 2004.
[12] Fouad Ajami, "Tariq Ramadan," The Wall Street Journal, Sept. 7, 2004.
[13] Labeviere, Dollars for Terror, p. 122.
[14] Official dossier on Ahmed Nasreddin (hereafter Nasreddin dossier), Servizio per le Informazioni e la Sicurezza Democratica (Italian secret service, SISDE), Apr. 6, 1996, p. 10.
[15] Ibid., p. 24.
[16] Ibid., p. 31.
[17] Newsweek, May 12, 2004.
[18] "Recent OFAC Actions," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, Nov. 7, 2001.
[19] Nasreddin dossier, p. 31.
[20] Ibid.
[21] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland" Innenministerium,
Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004; "Islamismus,"
Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen website, accessed Dec. 22, 2004.
[22] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.
[23] Official Guide to the Munich Mosque (Munich: The Islamic Center of Munich), purchased by the author at the Milli Gоrus' bookstore, Cologne, Feb. 2004.
[24] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.
[25] Sueddeutsche Zeitung (Munich), July 29-30, 1967.
[26] "Islamische Gemeinschaft in Deutschland," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land.
[27] Nasreddin dossier, p. 31.
[28] Report on radical Islam, Baden Wurttenberg state Verfassungsschutzbericht, 2003, p. 48.
[29] "Koordination mit Zentren in folgenden Stadten," Islamische Gemeinschaft in Deutschland website, accessed Dec. 22, 2004. [30] Report on Ibrahim el-Zayat, Cologne police, Aug. 27, 2003, p. 3.
[31] David Kane, FBI senior special agent, affidavit in "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention," United States of America v. Soliman S. Biheiri, U.S. District Court for the Eastern District of Virginia. The affidavit also details WAMY's links to the Palestinian terrorist organization Hamas.
[32] Kane, "Supplemental Declaration in Support of Pre-Trial Detention."
[33] The Wall Street Journal, Apr. 15, 2003.
[34] Report on el-Zayat, Aug. 27, 2003, p. 4.
[35] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.
[36] Klaus Gruenewald, "Defending Germany's Constitution," Middle East Quarterly, Mar. 1995, p. 10.
[37] See Al-Aqsa Foundation, "Recent OFAC Reports," U.S. Department of the Treasury, Office of Foreign Assets Control, June 6, 2003.
[38] Nasreddin dossier, p. 9.
[39] Ibid., p. 30.
[40] Duran, "Jihadism in Europe," pp. 12-5.
[41] "Islamische Gemeinschaft Milli Gorus," Innenministerium, Nordrhein-Westfalen land website, accessed Dec. 22, 2004.
[42] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 2000, Cologne, p. 174.
[43] Annual report of the Office for the Protection of the Constitution (Bundesverfassungsschutz), 1999, Cologne, p. 165.
[44] Ibid.
[45] Agence France-Presse, Jan. 16, 1998.
[46] Mehmet Ulger, "Manifestatie Milli Gorus in Arnhem," De Humanist, July 2003.
[47] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 198.
[48] Udo Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten (Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003), pp. 32-3.
[49] Author interview with Udo Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.
[50] В немската федерална система, всяка провинция има собствена Служба за защита на Конституцията (Landesverfassungsschutz), която е независима от националната Bundessverfassungsschutz.
[51] "Islamismus," Landesamt fur Verfassungsschutz, Hessen.
[52] Frankfurt: Eichborn Publishing, 2003.
[53] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.
[54] "Christentum und Islam," German Association of Muslim Social Scientists (GMSG), Oct. 26, 2002.
[55] Anti-Semitism Worldwide 1998/9 (Tel Aviv: Stephen Roth Institute, Tel Aviv University, 2000).
[56] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 38.
[57] Annual report, Bundesverfassungsschutz, 2000, p. 174.
[58] Ulfkotte, Der Krieg in unseren Staedten, p. 164.
[59] Ibid., p. 162.
[60] Hartwig Mueller, head of the Verfassungsschutz of Nordrhein Westfahlen, interview on German television SWR, Mar. 21, 2003.
[61] Die Welt (Berlin), May 6, 2003.
[62] Michael Waller, testimony before the Senate Judiciary Committee Subcommittee on Terrorism, Technology, and Homeland Security, Oct. 14,
2003.
[63] The Wall Street Journal, Feb. 21, 2003.
[64] Die Welt, May 6, 2003.
[65] Ibid.
[66] Author interview with Ulfkotte, Frankfurt, Feb. 2004.
[67] Ibid.
[68] Time, Nov. 2, 2003.
[69] Ibid., Apr. 27, 2003.
[70] Renzo Guolo, Xenofobi e Xenofili. Gli Italiani e l'Islam (Bari:
Laterza Publishing, 2003), p. 14.
[71] "The Global Community," MABOnline, Muslim Association of Britain,
Dec. 20, 2004.
[72] Forum of European Muslim Youth and Student Organizations brochure, emailed to author by a representative of FEMYSO, Jan. 2004.
[73] Ibid.
[74] Ibid.
[75] "L'Islam en Europe ou L'Islam d'Europe," conference program, European
Parliament, Brussels, Dec. 11, 2002.
[76] FEMYSO brochure.
[77] "Animosity toward the Jews, " A Handy Encyclopedia of Contemporary Religions and Sects (WAMY), FBI translation from Arabic; Steven Emerson, statement to the National Commission on Terrorist Attacks upon the United States, July 9, 2003; Kane, "Supplemental Declaration in Support ofPre-Trial Detention."
[78] Bassam Tibi, Islamische Zuwanderung, Die gescheiterte Integration (Munich: DVA, 2002), p. 135.
{rt}
От основаването си през 1928 “Мюсюлманските братя” (“Хизб ал-Икхван ал-Муслимун)оказват изключително силно влияние върху политическия живот в Близкия изток. Лозунгът на тази организация е “Аллах е нашата цел, Пророкът е нашият водач, Коранът е нашият закон, а Джихадът е нашия път. Да умрем в името на Аллах е най-голямата ни надежда” (1).
Макар че радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” оставиха изключително дълбока следа в съзнанието на няколко поколения ислямисти, през последните две десетилетия те загубиха част от позициите и влиянието си в Близкия изток, най-вече поради жестоките удари, които им нанесоха местните режими, а и защото новата генерация ислямски радикали често предпочитат да се ориентират към още по-екстремистки настроени формации.
Близкият изток обаче, е само част от мюсюлманския свят. Междувременно, през последните години Европа се превърна в своеобразен инкубатор на ислямистката идеология и политическо действие. От началото на 60-те години на миналия век много членове и симпатизанти на “Мюсюлманските братя” емигрираха в Европа и постепенно изградиха там широка и добре функционираща мрежа от джамии, благотворителни дружества и ислямски фондации. Като за разлика от повечето членове на мюсюлманската общност на Стария континент, крайната цел на “Мюсюлманските братя” не е “да помогнат на мюсюлманите да станат по-добри граждани”, а “да наложат ислмските закони в Европа и Съединените щати” (2).
Днес четирите десетилетия пропаганда и култивиране на ислямистките идеи вече дават своите плодове. Студентите-бежанци, които имигрираха в Европа преди 40 години, както и техните наследници, сега ръководят повечето организации, официално представляващи интересите на местните мюсюлмански общности пред европейския политически елит. Щедро спонсорирани от монархиите в Персийския залив, те стоят начело на централизирана мрежа, покриваща почти всички европейски страни.
Тези организации се представят за изразители на интересите и възгледите на милионите мюсюлмани в Европа, въпреки че продължавата да изповядват радикалните идеи на “Мюсюлманските братя” и поддържат връзки с откровено терористични организации. Със своя умерен тон и добро владеене на основните европейски езици, те са добре приети както от правителствата в повечето западноевропейски държави, така и от медиите. Политици от целия спектър търсят тяхната подкрепа, дори в случаите, некасаещи интересите на мюсюлманската общност, просто защото разчитат на значителния брой гласове, които те биха могли да им осигурят.
Но, когато си говорят на арабски или турски със своите “братя мюсюлмани”, тези хора свалят маските си и заемат крайно радикални позиции. Докато разсъждават в медиите за “диалога между религиите” и “интеграцията”, в джамиите те проповядват омраза и предупреждават молещите се за опасносните и злото, които крие западното общество. Докато публично заклеймяват терористичните акции в Мадрид и Лондон или убийството на деца в Беслан (Русия), те тайно спонсорират Хамас и други терористични и ислямистки организации. Мнозина европейци, отчаяно опитващи се да устаняват разумен диалог със своите все по-недоволни мюсюлмански малцинства, не осъзнават това двуличие. Проблемът е особено очевиден в Германия - страна, чието значение за бъдещето на Европа продължава да е изключително голямо, не само защото е разположена в сърцето на континента, но и защото навремето приюти първата голяма вълна имигранти, свързани с “Мюсюлманските братя”, които днес разполагат с най-мощната си и добре организирана мрежа именно тук. Германското правителство обаче, реагира само когато открито се сблъска с откровената ислямистка пропаганда на тази мрежа, упорито пренебрегвайки огромния спектър от дейности на “Мюсюлманските братя” в страната.
“Мюсюлманските братя”
Ситуацията в Германия действително е много показателна. Тук, “Мюсюлманските братя” разполагат с влияние и позиции в обществото, по-големи откъдето и да било другаде в Европа. Нещо повече, ислямистките организации на континента старателно следват именно модела, изработен от съмишлениците им в Германия.
През 50-те и 60-те години на миналия век, хиляди студенти-мюсюлмани напуснаха Близкия изток за да учат в немските университети, привлечени не само от тяхната добра репутация, но и за да избягат от репресиите, на които бяха подложени в родината си. Режимът на Гамал Абдел Насър в Египет действаше особено сурово в стремежа си да изкорени местната ислямистка опозиция. Затова след 1954 редица членове и лидери на “Мюсюлманските братя” предпочетоха да напуснат страната, за да избегнат евентуален арест или дори разстрел. Тогавашната Западна Германия им предложи убежище. Разбира се, Бон съвсем не се ръководеше от чисто алтруистични мотиви. Както посочва известният експерт по борба с тероризма Халид Дуран в своите анализи на “джихадизма” в Европа (3), западногерманското правителство решава да скъса отношенията си с всички държави, признали комунистическата Източна Германия (ГДР). И когато Египет и Сирия установяват дипломатически отношения с комунистическото правителство в Берлин, Бон решава да приюти хилядите египетски и сирийски бежанци, повечето от които са радикални ислямисти. Впрочем, мнозина членове на “Мюсюлманските братя” вече са били в Германия и преди това. Някои са сътрудничели още с нацисткия режим преди и по време на Втората световна война (4) и дори са се сражавали в редовете на печално известната босненска СС-дивизия “Ханджар” (5).
