Мнозина политически наблюдатели, включително и у нас, в България, определят ролята на САЩ за успеха на т.нар. „цветни революции” в Грузия, Украйна и Киргизстан като решаваща. Всъщност, това съвсем не е чак толкова очевидно. Така, по време на драматичните събития а в Киев в края на миналата година, американците нерядко съзнателно ограничаваха привържениците на Юшченко от предприемането на по-радикални действия. В същото време въпросът, защо Вашингтон е решил да свали изключително удобния за реализирането на стратегическите интереси на САЩ в Централна Азия киргизки президент Акаев до днес остава без ясен отговор, което навежда на предположението, че свалянето му едва ли е било съгласувано с Белия дом. Освен това, в нито един от трите случая, американците не декларираха официално желанието си за смяна на местните управляващи елити. За първи път подобна ясна декларация прозвуча едва през пролетта на тази година от устата на държавния секретар Кондолиза Райс и тя се отнася за Беларус.
Трябва да признаем, че в този случай американците са изправени пред достоен противник, далеч по-сериозен, отколкото бяха Шеварднадзе, Кучма и Акаев, взети заедно. Защото нито един от тримата вече бивши президенти не разполагаше с толкова власт, колкото днес притежава Александър Лукашенко.
Така, Шеварднадзе управляваше една държава, превърнала се по същество в географско понятие, като реално не контролираше почти нищо в нея и се крепеше на финансовата подкрепа, оказвана от Запада заради някогашните му заслуги за разпадането на съветската империя. В края на краищата обаче, на западняците им омръзна парите им да отиват в джобовете на местните мафиотски босове, финансирането отвън бе силно ограничено и Шеварднадзе падна от власт. На свой ред Кучма никога не е държал цялата власт в Украйна, където още от 90-те години на миналия век насам действат няколко мощни и конкуриращи се икономическо-политически кланове. А слабостта на кирзгизкия лидер Акаев се прояви толкова очевидно при свалянето му от власт, че дори не си струва да се коментира.
Ситуацията в Беларус е съвършено различна. Лукашенко изцяло контролира и икономиката, и политиката в тази страна. На практика той е единственият местен олигарх – най-вече благодарение наличието на специалния т.нар. „президентски фонд”. Като според някои данни, средствата във фонда са съпоставими с официалния държавен бюджет, а контролът върху изразходването им се осъществява единствено и еднолично от самия президент. Всички политици, които биха могли евентуално да представляват сериозна конкуренция на Лукашенко, отдавна са елиминирани (в по-добрия случай те бяха принудени да емигрират, а в по-лошия – просто изчезнаха). Освен това, отлично съзнавайки, че не може да се откаже от властта при каквито и да било обстоятелства (просто защото това би му струвало главата) беларуският президент разчита на подкрепата на изключително могъщите специални служби, както и на най-добрата в постсъветското пространство армия. Подкрепя го и онази част от обществото, която традиционно е най-активна в електорален план – т.е. пенсионерите и жителите на селата.
В Беларус действа изключително мощна пропагандна машина, която вече повече от десет години формира образа на страната като обсадена крепост, а този на самия Лукашенко – като единствения защитник на обикновените граждани от всички външни и вътрешни заплахи. Обект на непрекъснати информационни атаки са не само Западът и вътрешната опозиция. Истината е, че през цялото управление на Лукашенко, казионните беларуски медии (а в тази страна почти всички медии са такива) се отличаваха с крайно радикалната си русофобия, която може да се сравни само с онази в прибалтийските републики. Те и днес продължават да представят Русия като тънеща в мизерия държава, намираща се на ръба на икономическата катастрофа и генерираща единствено корупция, престъпност, тероризъм и т.н., в сравнение с която Беларус изглежда като истински оазис на спокойствието и икономическия просперитет. Що се отнася до съюза между Москва и Минск, той се представя от тях като резултат изключително на привързаността на Лукашенко към „славянското единство”. Всъщност, беларуският президент отдавна не се опитва да крие истинските си чуства към Русия, сред които доминира презрението и дори омразата, но продължава да говори за „дружбата между двата народа”, шантажирайки Москва с транзитното геополитическо положение на страната си между Русия и ЕС и разчитайки на комплексите на Кремъл по отношение на Запада. Разбира се, Лукашенко максимално използва получаваните почти безплатно руски енергоносители, които после се препродават на пазарни цени на вътрешния и европейския пазари.
В тази ситуация отстраняването на диктатора е изключително трудно. Местната опозиция е толкова слаба и политически несъстоятелна, че повечето беларуси просто не виждат алтернатива на сегашния президент, дори и ако не изпитват особени илюзии за политиката му. Пропагандната машина и силовите структури са толкова силни, че осъществяването на поредната „цветна” революция в Беларус изглежда крайно проблематично. Но, както показват последните събития (не само в постсъветското пространство, но и в Ирак), американците действат на принципа, че ако са решили нещо, ще го направят, без да ги е грижа за последиците. От друга страна, влагането на мащабни финансови средства в поредната „революция” безусловно би имало известен ефект, още повече, че недоволните от политиката на Лукашенко не са никак малко. Активната американска намеса би могла да провокира сериозна дестабилизация на ситуацията в страната, или поне в столицата Минск, което само по себе си би навредило сериозно на имиджа на Лукашенко като гарант за стабилността. Ако пък президентът отново се опита да смачка опозицията с груба сила (както би могло да се очаква), това автоматично ще го превърне в абсолютен световен „парий”.
В този смисъл, Москва, която преди 11 години (т.е. по времето на Елцин) реши да заложи на Лукашенко, сега се намира в задънена улица. Не е ясно, кой днес е по-голям русофоб – дали президентът на Беларус, или беларуската опозиция. Ако инспирираната от Вашингтон „революция” се окаже успешна, в Минск ще бъде установен най-антируският режим в цялото постсъветско пространство. Ако пък Лукашенко запази властта си, използвайки въоръжена сила за смазването на „революцията”, Москва ще се окаже в неособено завидната роля на единствен съюзник на новия световен „парий”.
Очевидно Русия отдавна би трябвало да е готова за подобно развитие, формирайки в Беларус проруски настроена опозиция на диктатора. Още повече, че през 90-е години на миналия век, това беше далеч по-реално постижима задача, тъй като по онова време стремежът към истински съюз с Русия действително съвпадаше със стремежа за ликвидиране диктатурата на Лукашенко. Днес обаче, това вече не е съвсем така. От друга страна, форсираното изграждане на проруска опозиция на режима в Минск е единствения шанс на Москва да избегне геополитическия капан, който очертахме по-горе. Теоретично, подобно нещо е възможно, макар че шансовете за това са малки. Най-вече, защото в Беларус не се очертават сериозни политически сили, способни да се справят с тази роля. Въпреки това, Кремъл би могъл да предприеме (и вероятно ще го направи) подобна нестандартна и изпреварваща американците стъпка. Просто защото иначе ще трябва да избира между две възможности – да не се намесва в поредната „цветна революция” в своята собствена сфера на влияние, или пък да защитава до последно минския диктатор. Първият избор е много лош, но пък вторият е направо ужасен.
* Българско геополитическо дружество
{rt}
