Присъединявайки се към НАТО, а през миналата 2004 – и към ЕС, осем нови демокрации постигнаха целите, които си поставиха непосредствено след рухването на комунизма преди петнайсетина години. Какво следва оттук нататък? Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения постепенно преформулираха стратегическите си задачи в новия трансатлантически контекст, който напоследък бе силно повлиян от такива събития като войната в Ирак, оглавената от САЩ кампания срещу ислямския тероризъм и разногласията относно мерките за предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване.
Днес всяка от тези осем страни се опитва да поддържа несигурен баланс между Вашингтон и големите западноевропейски столици, нещо което се оказа особено трудно през януари 2003 (непосредствено преди войната в Ирак), когато американският държавен секретар Ръмсфелд предизвика международен скандал, разделяйки Европа на „стара” и „нова”.
По онова време, страните от Централна и Източна Европа (т.е. „нова Европа”) вече бяха поканени да се присъединят към НАТО. Чехия, Унгария и Полша, станаха членки на пакта още през 1999, докато другите пет държави, заедно с България и Румъния, получиха покана за присъединяване през ноември 2002 и бяха официално приети през март 2004. Междувременно, през март 2003, Европейският парламент гласува за присъединяването на Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения към ЕС. Официално, всички те станаха членки на Съюза през май 2004. За България и Румъния се очаква това да се случи през 2007. Всички тези държави демонстрираха солидарността си със САЩ, въпреки опасенията, че подобно поведение би могло да затрудни влизането им в ЕС. Дори прословутото предупреждение на френския президент Жак Ширак, че страните-кандидатки би трябвало да са по-сдържани в подкрепата си за американците за да не поставят под въпрос своя европейски избор, нямаше очаквания от Париж ефект. Всички държави от Централна и Източна Европа подчертаха солидарността си с Вашингтон, макар че едва ли някоя от тях би искала един ден пак да бъде изправена пред подобен избор.
Но, ако отношенията между САЩ, от една страна, и Франция и Германия – от друга, продължат да се влошават (като причината може да бъде нова криза, касаеща Иран, израелско-палестинския конфликт, Северна Корея и т.н.), нищо чудно правителствата на страните от Централна и Източна Европа отново да бъдат заставени да избират между лоялността си към ЕС и ангажиментите към САЩ. И тогава е възможно единната им позиция по отношение на иракската криза да не издържи на новите предизвикателства и някои от тях да тръгнат по пътя на западноевропейските страни, които от най-верни американски съюзници се превърнаха в най-яростни критици на сегашната стратегия на САЩ.
Ето защо основната цел, която си поставят държавите от Централна и Източна Европа днес, е да съдействат за възстановяването и укрепването на политическите връзки между двата бряга на Атлантика, както и за възраждането на трансатлантическия алианс. Те вече помогнаха за съживяването и разширяването на НАТО, както и за поемането на нови функции от алианса, виждайки в него основния инструмент за съхраняване и задълбочаване на трансатлантическото сътрудничество. Предизвикателството пред новите съюзници не се изчерпва само с необходимостта да балансират между американските и европейските интереси. Те трябва да докажат, че тези интереси се допълват и могат да се реализират съместно. Дали обаче, осемте държави (плюс България и Румъния) могат да се справят с подобна задача, или ще си останат второстепенни играчи, манипулирани от големите сили и превърнати от тях в изкупителни жертви на конфликтите вътре в Северноатлантическия пакт? Със задълбочаването на интеграцията в ЕС, външната политика и сигурността на страните от Централна и Източна Европа все повече ще трябва да се съобразяват с Брюксел, а лоялността им към САЩ вероятно ще отслабне. Подобно развитие ще доведе до появата на една далеч по-широка и единна опозиция на Америка в Европа.
Какво ще означава за Вашингтон евентуална промяна в ориентацията и целите на десетте страни от Централна и Източна Европа (т.е. на 8-те нови членки на ЕС плюс България и Румъния). Продължаването на непопулярната американска политика, основаваща се на едностранния подход към регионалните проблеми може да промени политическите тенденции във всяка от тях, като желанието за сътрудничество със САЩ отстъпи на една по-проевропейска позиция, а успоредно с това ще укрепнат и позициите на популистките партии, залагащи на нежеланието на много източноевропейци страните им да участват в американски военни акции на другия край на света. Ако администрацията на Буш не обърне нужното внимание на тези тенденции в Централна и Източна Европа, Вашингтон рискува постепенно да ерозира подкрепата за своята политика от страна на източноевропейците и, същевременно, да се сблъска с все по-силното нежелание на ЕС да продължи да поддържа тесни съюзнически отношения със САЩ.
Атлантическият избор
От гледна точка на посткомунистическите държави, европейското единство е сериозно отслабено от липсата на силна трансатлантическа връзка и, обратно, трансатлантическите отношения страдат от разделянето на Европа на „стара” и „нова”. Новите членки на НАТО подкрепят идеята за една по-силна и по-интегрирана Европа, силно ангажирана в пакта (също както и САЩ), а не действаща като негов конкурент или като фактор, поставящ бъдещето му под въпрос. Събитията от 11 септември бяха добър повод за тези страни да демонстрират подкрепата си за трансатлантическата солидарност, както и за глобалната ангажираност на САЩ с новите заплахи за сигурността. Затова повечето от тях побързаха да се солидаризират с американската кампания срещу ислямския тероризъм и свалянето на талибанския режим в Афганистан. Като членка на НАТО и ЕС, всяка от държавите от Централна и Източна Европа би искала да участва във вземането на решение по стратегически важните въпроси, без при това да е принудена да избира между Вашингтон и Брюксел, но усилията им да поддържат някакво равновесие между САЩ и ЕС се оказват твърде проблематични на практика.
Членството в ЕС означава определени задължения за страните-членки и кандидатки, което изисква от тях да направят своя стратегичски избор. По време на преговорите си с Брюксел за формирането на обща политика в сферите на международните отношения и сигурността, държавите-членки поеха ангажимента да се съобразяват със задълженията, произтичащи от Договора за Европейския съюз, включително неговия чл.11, предполагащ активна подкрепа за външната и отбранителната политика на Съюза, съобразно „духа на лоялност и взаимна солидарност”. Страните-членки се зедължават да се въздържат от всякакви действия против интересите на ЕС, както и да ерозират неговата ефективност в сферата на външната политика.
Въпреки, че повечето от тези ангажименти имат предимно декларативен характер и не визират някакви конкретни действия, проблемът става сериозен, когато касае отношенията между ЕС и САЩ. В редица случаи, развитието на събитията поставя новите съюзници в деликатна или дори в конфликтна ситуация, както например в случая с Междунарадния съд в Хага. Както е известно, Брюксел изрази остро несъгласие с усилията на Вашингтон да сключи през 2002 двустранни споразумения с някои европейски държави за изключване на американските военнослужещи от юрисдикцията на съда в Хага. На свой ред, през 2003, САЩ намалиха военната си помощ за 36 страни, сред които и шест бъдещи членки на ЕС, подкрепили общата европейска позиция по този въпрос. И, обратното, когато Румъния (първата европейска страна, дръзнала да го направи) подписа прословутия „член 98”, изключващ американските военни от юрисдикцията на съда в Хага, ЕС официално изрази съжаление по този повод, а шансовете на румънците за членство в Съюза бяха поставени под въпрос. Букурещ обаче, съумя все пак да удържи баланса в отношенията си с Вашингтон и Брюксел – след като правителството подписа „член 98”, гарантирайки приемането на страната в НАТО, Парламентът продължава да бави ратификацията му, което позволява на Румъния да запази шансовете си за присъединяване към ЕС през 2007.
Още по-драстичен пример бе позицията на новите съюзници по иракската криза в началото на 2003 . Въпреки, че ЕС така и не излезе с единно становище, Франция и Германия отправиха остра критика към трите бъдещи членки на Съюза – Полша, Унгария и Чехия, подписали отвореното писмо, подкрепящо американската стратегия по отношения на Ирак, както и решението на т.нар. „Вилнюска десетка” (Албания, България, Хърватия, Естония, Латви, Литва, Македония, Румъния, Словакия и Словения) да подкрепи военната намеса на САЩ. Президентът Ширак упрекна тези страни в „незрялост” и липса на лоялност, а България и Румъния бяха предупредени, че подобно поведение може да им коства членството в ЕС. Последвалите събития около конфликта в Ирак, окончателно убедиха правителствата на централно- и източноевропейските държави, че намирането на компромис, както вътре в ЕС, така и между ЕС и САЩ, е от жизнено значение за собствените им дългосрочни интереси и сигурност.
Като членки на ЕС, тези страни очевидно ще трябва да съобразят своята външна отбранителна политика с тази на Съюза. Естествено, техните военни възможности са ограничени, а разходите им за отбрана се съобразяват с бюджетните съкращения и социалните и икономически приоритети. В този контекст верността на „новите съюзници” към Вашингтон очевидно не може да бъде гарантирана. При това положение, евентуалните индикации, че САЩ не са в състояние (или не желаят) да компенсират подобаващо тяхната подкрепа за външнополитическия си курс, може да накарат съответните правителства да възприемат в бъдеще една антиамериканска, проевропейска или неутрална позиция по основните глобални проблеми.
Европейската интеграция
Най-общо погледнато, днес има две противоположни виждания за потенциалните последици от членството в ЕС и продължаващото задълбочаване на разделението между двете страни на Атлантика, за бъдещата политика на страните от Централна и Източна Европа в сферите на сигурността и международните отношения. Според едната, след като тези „нови демокрации” влязат в ЕС, възприемат изцяло стандартите и изискванията на Съюза, икономиките им се доближат до тези на западноевропейските страни-членки и те окончателно станат част от паневропейкото голямо пространство, дистанцията между тях и САЩ ще нарастне значително. Всъщност, дори и без присъединяването към ЕС, подобно развитие изглежда логично, тъй като стремежът към една по-независима от Вашингтон политика сред младите поколения и новите политически елити вероятно ще нараства, доколкото все по-малко от тях ще си спомнят за ролята, която навремето Америка изигра за краха на комунизма и „освобождаването” на Източна Европа от съветската даминация. Но дори и това да не се случи, въпросните държави не разполагат със сериозен демографски потенциал, а икономиките им са слаби, затова трудно може да се очаква, че те ще могат да изиграят ролята на „троянски кон” на Вашингтон вътре в ЕС.
Това виждане не се основава само на очакваните последици от евроинтеграцията. „Новите съюзници” могат да сметнат, че общата европейска политика в сферите на отбраната и международните отношения повече отговаря на собствените им национални интереси, особено ако позволява съкращаването на отбранителните разходи и не изисква ангажиране във военни мисии извън границите на континента, а само участие в съвместни мироопазващи мисии. От друга страна, подкрепата на тези държави за единната европейска външна политика (включваща назначаването на външен министър на ЕС) увеличава шанса за постигането на един добре пресметнат компромис между 25-те членки на Съюза, който в крайна сметка може допълнително да задълбочи сегашното разделение между Брюксел и Вашингтон.
Противното виждане за бъдещия стратегически избор на „новите съюзници”, се основава върху презумпцията, че разширяването на ЕС ще предизвика нови политически спорове, икономически проблеми и социални протести срещу задълбочаването на европейската интеграция. Ще нарастват атаките срещу Брюксел заради рестриктивната му регулативна политика, както и протестите на малките страни, че интересите им не са достатъчно защитени. Сблъсъкът, породен от спора за избирателната квота на Полша в Европейския парламент, е показателен в това отношение.
Наличието на 25 (а от 2007 – на 27) страни-членки може допълнително да затрудни процеса на вземане на решенията в ЕС, особено по такива деликатни въпроси като използването на военна сила или приемането на обща европейска стратегия в сферата на отбраната и сигурността. И сега в Съюза са налице различни подходи по редица важни външнополитически проблеми. Така например, страни като Великобритания и Полша не смятат, че одобрението на Съвета за сигурност на ООН е задължително предварително условия за осъществяване на външна военна намеса, целяща предотвратяването на очертаваща се криза.
Разбира се, появата на антиевропейски настроения в някои от новите членки на ЕС не означава, че те автоматично ще се ориентират към Вашингтон. Между евроскептицизма и атлантизма няма знак за равенство. Популистите-националисти са крайно подозрителни към поемането на всякакви международни ангажименти и се опасяват от доминацията на Вашингтон не по-малко, отколкото от тази на Брюксел. Подобно поведение е характерно за т.нар. „комплекс на малката държава”, дори когато не съдържа откровено ксенофобски елемент, и невинаги води до възприемането на изолационистка политика. Държави като Словения, Чехия, или Словакия, които не се чувстват застрашени от натиска на постсъветското пространство, биха могли в бъдеще да възприемат някаква форма на неутралитет в своята външна политика, което пък означава че ще се придържат към еднаква отдалеченост както от САЩ, така и от ЕС.
От друга страна, ако очертаващата се обща европейска политика в сферите на сигурността и международните отношения пренебрегне приноса на новите демокрации, това би могло да доведе до разцепление вътре в ЕС и да стимулира възприемането на проамериканска политика от новите страни-членки. Така, що се отнася до балтийските държави, ако Русия на Путин продължи да укрепва позициите си, докато в същото време общата европейска отбранителна и външна политика си остава по-скоро пожелание, отколкото реалност, трудно можем да предположим, че Талин, Рига или Вилнюс, скоро ще изоставят сегашните си откровено проамерикански позиции. Напротив, те ще се стремят към по-сериозното ангажиране на Вашингтон с проблемите на регионалната сигурност, предлагайки му срещу това своята подкрепа за глобалната политика на Америка.
На свой ред, Полша се опитва да ангажира по-сериозно ЕС с проблемите на Източна Европа, оказвайки натиск върху Брюксел да подкрепи активно политическата, икономическа и социална трансформация на страните от Общността на независимите държави (ОНД), както и да разшири зоната за сигурност, гарантирана от НАТО с приемането в пакта на Беларус, Украйна и Молдова. Отказът на ЕС да подкрепи полските усилия може да отблъсне страната от Европа, укрепвайки в същото време връзките и със САЩ. За разлика от някои други нови европейски демокрации, Варшава разглежда отношенията си с Вашингтон не само като гаранция за своята национална сигурност, но и като инструмент за повишаване на регионалния, европейски и дори глобален статут на Полша. Мащабното ангажиране на поляците в Ирак, редом със САЩ и Великобритания, е резултат именно от този стремеж към гарантиране на националната сигурност и извоюване на собствени глобални позиции.
Въпреки това, в дългосрочен план, безкритичната подкрепа за американската политика може да се окаже за Полша, тъй като страната рискува да изпадне в ролята на безгласен американски сателит, а неминуемите политически сблъсъци между проамерикански и проевропейски настроените кръгове да доведат до постепенната поляризация на обществото, затруднявайки приемането на ефективни външнополитически решения. Впрочем, редица централно- и източноевропейски страни се отнасят крайно скептично към полските амбиции, опасявайки се, че те биха довели до нежелани промени в собствената им външна политика. Така, Варшава не получи подкрепа от своите съседи, когато преди време поиска да бъдат приложени изискванията на Договора от Ница, даващи съществени предимства на Полша при гласуванията в Европарламента.
Вътрешнополитическите последици от членството в ЕС ще варират значително за различните страни от Централна и Източна Европа. Там, където оптимистимните икономически очаквания не се оправдаят може да се очаква ръст на изолационистите и антиевропейски настроения и, като последица от това, възход на откровено националистически политически партии. Ако аграрният сектор пострада от политиката на Брюксел, конкуренцията и ограничените субсидии, популизмът и протекционизмът несъмнено ще нарастнат. Ако бизнесмените от централно- и източноевропейските страни се почувстват ощетени от изискванията на ЕС, ще спадне драстично и сегашната им подкрепа за евроинтеграцията. Ако пък Брюксел се ориентира към геополитически съюз с Москва (вместо с Вашингтон), пренебрегвайки опасенията на страните-членки, разположени в непосредствена близост с Русия, дипломатическата опозиция на последните също ще нарастне. Ако имиграцията се превърне в нов сериозен проблем за региона, можем да очакваме и подем на ксенофобските настроения там. И накрая, ако ЕС възприеме модела на „Европа на двете скорости” (или пък този на „ядрото и периферията”), при който отделните страни-членки ще имат различни права при вземането на решения, това също би засилило разочарованието сред съответните политически елити и противопоставянето им на брюкселските бюрократи.
Америка: удобен временен партньор или стратегически съюзник?
Въпреки тази неяснота относно бъдещето на европейската интеграция, връзките между новите европейски демокрации и Съединените щати са поставени под много сериозен въпрос. Двустранните отношения са застрашени от наличието на редица неразрешени проблеми като започнем от отказването на визи и свършим с ограничаването на достъпа на източноевропейските фирми до пазарите в Близкия изток. Освен това, в САЩ са притеснени от факта, че споменът за американската помощ при свалянето на комунистическите режими в региона и изграждането на демократични политически системи прогресивно избледнява. Което означава, че занапред двустранните отношения между Вашингтон и европейските посткомунистически държави ще се базират на чисто прагматичния избор, съобразен с националните интереси, а не на историческата памет.
Днес повечето централно- и източноевропейски страни все още разглеждат връзките си със САЩ като ключови за своята сигурност в постсъветския свят. По традиция, НАТО също продължава да се смята за гарант за ангажираността на Америка със сигурността на всяка от държавите-членки. Въпреки, че ЕС, който в продължение на десетилетия се развиваше като икономически съюз, вече претендира за самостоятелност в сферата на външната политика (а в бъдеще и на отбраната), засега укрепването на трансатлантическите отношения си остава ключова цел на новите (източно)европейски демокрации.
Така например, сред основните причини за активната ангажираност на европейските посткомунистически държави с военните операции на Вашингтон, непосредствено след 11 септември, бе желанието им да демонстрират политическа солидарност със САЩ. Редица страни от Централна и Източна Европа, които в предишните години взеха участие в мисиите на НАТО в Босна и Херцеговина и Косово, след това подкрепиха и американските интервенции в Афганистан и Ирак. Като своеобразна награда за участието им в международните антитерористични операции, бе ускорено приемането на тези страни в НАТО, те получиха известни гаранции за сигурността си от САЩ и установиха по-тесни контакти с тях във военната сфера, Вашингтон обеща да стимулира инвестициите в техните икономики, а през следващите години вероятно ще се сдобият и с американски военни бази.
Според Белия дом подкрепата, оказаната от редица централно- и източноевропейски страни за мисиите в Афганистан и Ирак е била изключително навременна и важна. Тук си струва да припомним, че ръководената от поляците интернационална дивизия в Ирак включва 5670 бойци, включително батальони от България, Унгария, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Украйна. Части от Естония, Македония, Албания, Молдова и Чехия също взеха участие в поддържането на реда в зоните, контролирани от американските и британски войски. Във Вашингтон оценяват като особено полезни действията на специалистите, предоставени от „новите съюзници” в разминирането, химическото, бактериологично и радиологично обеззаразяване. Да не забравяме и, че през 2003 Будапеща разреши да Пентагона да използва една въздушна база в Южна Унгария за подготовката на 3000 иракски доброволци, които по-късно станаха водачи и посредници на коалиционните сили. Други страни от региона се ангажираха с логистична подкрепа за амераканската армия, или пък с подготовката на офицери от новата армия на демократичен Ирак. В случая не става дума толкова за пряката военна подкрепа (която бе крайно ограничена), а за политически агнгажимент, основаващ се на споделени принципи и общи цели. Благодарение на това, администрацията на Буш можа да подкрепи тезата си, че САЩ не са сами в своите превантивни мисии, въпреки нежелание на някои от най-влиятелните държави-членки на НАТО да участват в тях.
Въпреки това, редица фактори, включително растящият брой на жертвите сред коалиционните партньори в Ирак, както и реалната терористична заплаха за териториите на страните-участнички от Централна и Източна Европа, поставя под въпрос стабилността на тези ad hoc военни коалиции. А основният въпрос, който тормози днес всички „нови съюзници” е, дали гаранциите, които САЩ дават за тяхната сигурност, се базират на дългосрочни интереси, или пък имат чисто тактически характер и са свързани с постигането на определени краткосрочни цели. Ще могат ли САЩ и страните от Централна и Източна Европа да станат дългосрочни стратегически съюзници, или са само временни партньори? За да отговори на този въпрос и да разбере правилно политиката на сегашните правителства в страните от региона, Вашингтон трябва да вземе предвид тенденциите в обществените нагласи, както и позиците на основните опозиционни партии в тях.
Общественото мнение
Практическата помощ, която страните от Централна и Източна Европа предоставиха за военните мисии на САЩ в Афганистан и Ирак, е незначителна. Освен това, независимо че повечето от техните правителства застанаха зад Вашингтон, те трябва да се съобразяват и с общественото мнение. А то съвсем не подкрепя подобни действия. И, ако тези настроения продължават да се усилват (както може да се очаква) става все по-малко вероятно, че държавите от региона ще подкрепят бъдещи американски военни интервенции, освен ако те не са под егидата на НАТО, или с участието на ЕС. Факт е, че подкрепата за военните ангажименти на тези страни в Ирак спада драстично. Така, в началото на 2005, само 27% от поляците са подкрепяли оставането на полския контингент в Ирак (1), а в Словакия 75% от населението е против участието във водената от САЩ коалиция, въпреки проамериканската позиция и на двете правителства (2). В края на миналата година, малко не достигна на парламента в Будапеща да приеме с две трети от гласовете решение за изтегляне на унгарските части от Ирак в рамките на три месеца. По същото време проучванията сочеха, че 54% от унгарците са за незабавно изтегляне от Ирак, докато 37% смятат, че частите им трябва да останат там (3). Дори в Румъния, която е сред най-твърдите привърженици на американската политика в Близкия изток, обществената подкрепа за оставането в Ирак е спаднала значително.
През последната година проамериканските настроения сред „новите съюзници” продължиха да намаляват и по една друга причина, която би трябвало сериозно да безспокои Вашингтон. Промяната е свързана както с огромните трудности на американската мисия в Ирак, така и с неосъществените надежди на съюзниците, че помощта им за САЩ ще бъде компенсирана достойно. Така, докато през 2000, 79% от поляците са оценявали позитивно Съединените щати, през 2004 така мислят под 50% от тях (4). Едно изследване, проведено в Полша в навечерието на президентските избори в САЩ през есента на 2004 сочи, че според 40% от поляците външната политика на Буш е влошила отношението им към Америка (5). В същото време е налице сериозна промяна и в позициите на младите хора от Централна и Източна Европа. Доскоро силно проамерикански настроени, напоследък те все повече предпочитат ЕС пред САЩ. Може да се очаква, че предимствата, които им дава членството на техните страни в Съюза, както и наличието на традиционни културни и исторически връзки ще ускорят процеса на приобщаване на младите източноевропейци към ЕС, вместо към все по-далечната и чужда за тях Америка.
Новите политически тенденции
Въпреки обществените настроения, правителствата на страните от региона продължават официално да подкрепят политиката на Буш. В същото време те са наясно, че трябва да балансират внимателно между Вашингтно и Брюксел, съзнавайки трудността на тази задача, както и, че подобен курс би могъл да задълбочи разногласията в ЕС, както и вътре в отделните страни-членки. В този смисъл, стратегията на „новите съюзници” има двойнствен характер: от една страна те се стремят да съдействат за укрепване на връзките между ЕС и САЩ, а от друга да възстановят влошените отношения между региона и Франция и Германия. Вероятността ЕС да се върне към политиката на сътрудничество с Америка, която ще позволи и успешната реализация на целите на „новите съюзници”, изцяло зависи обаче от желанието на Париж и Берлин да съобразят външната си политика със стремежите на новите-членки на ЕС.
Междувременно, очертаващите се антиамерикански настроения в страните от Централна и Източна Европа могат да бъдат използвани не само от ултранационалистите, крайната левица, антиглобалистите и популистите, но и от някои от основните политически партии. В региона се очертават две нови политически тендеции, които биха могли да поставят под въпрос стабилността на връзката между САЩ и съюзниците им от „нова Европа”. Едната е свързана с твърдата про-европейска позиция на водещите лявоцентристки партии в тези страни, а другата е растящият евроскептицизъм, антифедерализъм и дори национализъм в средите на дясноцентристките формации. Така, много е вероятно лявоцентристки партии, като например тази на унгарските социалисти, или пък полският ляво-демократичен съюз, постепенно да възприемат евроцентристката политика на своите западноевропейски партньори, докато дясноцентристките неолиберални формации, като чешката Гражданска демократична партия или унгарската Гражданска партия, биха могли да заемат една по-евроскептична позиция, без това автоматично да означава, че ще си останат и проатлантически настроени. Истината е, че и двете тенденции водят да отслабване на досегашното проамериканско поведение на „новите съюзници”.
Тези тенденции се допълват от загрижеността на политическите елити в държавите от региона, че САЩ не се отплащат подобаващо за военната подкрепа, оказана им от тях, въпреки риска да се превърнат в мишена на ислямските терористи, и въпреки негативното обществено мнение по този въпрос. Официалните правителствени кръгове непрекъснато се оплакват от строгия визов режим, който Вашингтон е наложил за техните граждани и не крият разочарованието си от слабия интерес на американските инвеститори, ограниченията за участието на техни фирми във възстановяването на Ирак и липсата на съдействие за уреждане на въпроса с иракския дълг към тях. Както е известно, през ноеври 2004 Парижкият клуб реши да опрости по-голямата част от иракския дълг, но централно- и източноевропейските страни не са членки на този консорциум. България и Румъния, на които Багдад дължи значителни суми, очакват поне част от тях да бъде изплатена и разчитат на Вашингтон за подкрепа. В същото време, в тамошните общества, нараства усещането, че администрацията на Буш просто ги е използвала като полезен политически инструмент за легитимиране на своите действия и, че Вашингтон ще забрави за понесените от тях жертви още в първия политически удобен за това момент. Цинизмът все повече надделява в политическия дебат и американската администрация би трябвало по-внимателно да се вслушва в него.
Последиците за американската политика
САЩ са силно заинтересовани от това да разполагат с надеждни „нови съюзници” в ЕС, както и от наличието на достатъчно общи цели и интереси с тях за да се избегне стратегическото разминаване по ключови проблеми на международната сигурност. Във Вашингтон са наясно, че ЕС би могъл да се трансформира в потенциално враждебен на Америка блок, който да се противопостви или пък да се опита да неутрализира американската политика в редица сфери на международните отношения. За да не допуснат подобно развитие, американските управляващи би трябвало много внимателно да оценявата политическите промени във всяка от новите европейски демокрации, за да добият ясна представа доколко надеждни всъщност са „новите им съюзници”.
Ако нещата се развият по максимално благоприятния за всички участници сценарий, включването на страните от Централна и Източна Европа в ЕС ще помогне както за укрепването на отбранителния потенциа на Съюза, така и за заздравяването на трансатлантическата връзка. Има обаче и друг сценарий, който е благоприятен за Вашингтон, но не и за ЕС. Според него, противоречията вътре в Съюза ще продължат да се задълбочават и той няма да може да формулира собствена отбранителна и външна политика, която да застраши американската хегемония, а повечето европейски държави ще запазят тесните си връзки със САЩ. Във всеки случай, американскито политици ще трябва да се откажат от досегашното си, прекалено опростяващо нещата, тълкуване на решенията на „новите съюзници”, защото само така ще могат по-добре да разберат еволюцията в отношението на държавите от Централна и Източна Европа към САЩ. За Вашингтон е особено важно да установи доколко дълбока и широкоприета е подкрепата за американската политика сред елита и обществеността на новите членки на ЕС, както и на тези, които ще влязат в него през 2007 (България и Румъния). Ефектът, който оказва разширяването на ЕС върху трансатлантическите връзки, както и влиянието, което новите страни-членки ще имат при определянето на бъдещата обща европейска външна и отбранителна политика, следва да бъдат внимателно анализирани от американската администрация.
Формирането на една по-нюансирана позиция (основаваща се на ясното осъзнаване на техните особености) по отношение на „новите съюзници” е изключително необходимо на САЩ за да изградят адекватна стратегия към всяка от тези страни поотделно, а също към региона и към ЕС, като цяло. Американската политика често се основава на краткосрочни оценки за наличието на съвмести цели, а не върху дългосрочния анализ на стратегическите интереси и реалните възможности на различните партньори. Вашингтон концентрира вниманието си, върху възможността да използва съюза си с правителствата на страните от Централна и Източна Европа за да продължи разширяването на НАТО на Изток, както и своята кампания срещу тероризма и „държавите-парии”. Но американските стратези все още не са наясно за влиянието на разширяването на ЕС, очертаващите се контури на общата европейска политика в сферата на сигурността и международните отношения и новите тенденции вътре във всяка от централно- и източноевропейските държави, върху трансатлантическите отношения. За да съхрани достатъчно силно американско влияние в Европа и да гарантира европейската подкрепа за своята политика в регионите, генериращи нестабилност, администрацията на Буш ще трябва да укрепи връзките си с новите европейски демокрации, както и със своите традиционни партньори от ЕС. Наред с укрепването на икономическите отношения и ръста на американските инвестиции, както и с политическата подкрепа при решаването на онези проблеми, които са приоритетни за сигурността на „новите съюзници” (независимо дали те касаят политиката спрямо Русия или Западните Балкани), това би помогнало за заздравяване на трансатлантическата връзка между Вашингтон и централно- и източноевропейските посткомунистически държави.
Белият дом би могъл да провежда далеч по-успешна политика в региона, ако разшири конкретните си политически и икономически ангажименти към своите „нови съюзници” от Централна и Източна Европа. Така например, Вашингтон би следвало да подкрепи по-активно стратегията на Варшава за приобщаването на източноевропейските бивши съветски републики (Беларус, Украйна, Молдова и др.) към западните институции, както и да помогне за постигането на трайно решение на конфликтите в Молдова и Косово. Разполагането на американски военни бази в държавите от региона следва да бъде обвързано с осъществяването на мащабни инфраструктурни проекти, ползата от които ще усети значителна част от населението на съответните страни. Освен това, пактът за борба с международния тероризъм между САЩ и страните от Централна и Източна Европа, трябва да бъде допълнен от конкретна американска подкрепа в такива сфери като подготовката на кадри за борба с природните бедствия и аварии, технологичната модернизация на граничния контрол и подобряване ефективността на местните разузнавателни служби. Американските оръжейни концерни, проявяващи интерес към отбранителния сектор на държавите от региона, следва да бъдат окуражени да инвестират в него. Но още по-важно е инициирането на редовни консултации на най-различни нива (включително и на най-високо) между Вашингтон и страните от Централна и Източна Европа, на които участниците да декларират своите приоритети и да координират политиката си.
От друга страна, задължение на „новите съюзници” е да формулират приемливи програми и да следват ефективни стратегии за развитие на двустранните отношения със САЩ. В същото време би било грешка да се разчита на прекалено бързи и прекалено високи печалби от това развитие (както беше преди началото на войната в Ирак или по време на преговорите за разполагането на американски военни бази в региона), защото подобни необосновани надежди лесно биха могли да преминат в разочарование, което пък би стимулирало възхода на антиамерикански настроени политически сили.
Вашингтон очевидно се нуждае от достатъчен брой надеждни партньори в рамките на разширения Европейски съюз, за да избегне опасното разминаване с Брюксел по редица ключови въпроси на глобалната сигурност. Би било опасно политическо късогледство, ако Вашингтон продължи да се отнася пренебрежително към „новите си съюзници”, защото това неминуемо ще са обърне срещу самата Америка, когато дойде време САЩ да се заемат с решаването на ескалиращите глобални предизвикателства, свързани с политиката на Иран, израелско-палестинския конфликт, или проблема със Северна Корея.
Бележки:
1. “Poles Less Opposed to Iraq Role: Poll”, Agence France-Presse, December 17, 2004.
2. Survey: 75% Slovaks Want Soldiers Out of Iraq”, Slovak Spectator, April 26, 2004.
3. “Hungarian Troops To Leave Iraq”, New York Times, November 16, 2004.
4. “Wither the American Global Role? How the World See the U.S.”, Wirthlin Report 12, no2 (March 2003): 3; “What the World Thinks in 2002”, Pew Global Attitudes Project (Washington, D.C.: Pew Research Center for the People and the Press, December 2002), ,p.53; John Springford, “Old” and “New” Europeans United: Public Attitudes Towards the Iraq War and U.S. Foreign Policy” (background brief, Centre for European Reform, London, December 2003), p.6.
5. Public Opinion Research Center (Warsaw), “The Poles About the US Presidential Election”, September 2004. www.cbos.pl (accessed December 29, 2004).
* Януш Бугайски е директор на отдела за Централна и Източна Европа към Центъра за стратегически и международни изследвания на Мазачузетския технологичени институт, а Илона Телеки е сътрудник в същия отдел
{rt}
Присъединявайки се към НАТО, а през миналата 2004 – и към ЕС, осем нови демокрации постигнаха целите, които си поставиха непосредствено след рухването на комунизма преди петнайсетина години. Какво следва оттук нататък? Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения постепенно преформулираха стратегическите си задачи в новия трансатлантически контекст, който напоследък бе силно повлиян от такива събития като войната в Ирак, оглавената от САЩ кампания срещу ислямския тероризъм и разногласията относно мерките за предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване.
Днес всяка от тези осем страни се опитва да поддържа несигурен баланс между Вашингтон и големите западноевропейски столици, нещо което се оказа особено трудно през януари 2003 (непосредствено преди войната в Ирак), когато американският държавен секретар Ръмсфелд предизвика международен скандал, разделяйки Европа на „стара” и „нова”.
По онова време, страните от Централна и Източна Европа (т.е. „нова Европа”) вече бяха поканени да се присъединят към НАТО. Чехия, Унгария и Полша, станаха членки на пакта още през 1999, докато другите пет държави, заедно с България и Румъния, получиха покана за присъединяване през ноември 2002 и бяха официално приети през март 2004. Междувременно, през март 2003, Европейският парламент гласува за присъединяването на Чехия, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия и Словения към ЕС. Официално, всички те станаха членки на Съюза през май 2004. За България и Румъния се очаква това да се случи през 2007. Всички тези държави демонстрираха солидарността си със САЩ, въпреки опасенията, че подобно поведение би могло да затрудни влизането им в ЕС. Дори прословутото предупреждение на френския президент Жак Ширак, че страните-кандидатки би трябвало да са по-сдържани в подкрепата си за американците за да не поставят под въпрос своя европейски избор, нямаше очаквания от Париж ефект. Всички държави от Централна и Източна Европа подчертаха солидарността си с Вашингтон, макар че едва ли някоя от тях би искала един ден пак да бъде изправена пред подобен избор.
Но, ако отношенията между САЩ, от една страна, и Франция и Германия – от друга, продължат да се влошават (като причината може да бъде нова криза, касаеща Иран, израелско-палестинския конфликт, Северна Корея и т.н.), нищо чудно правителствата на страните от Централна и Източна Европа отново да бъдат заставени да избират между лоялността си към ЕС и ангажиментите към САЩ. И тогава е възможно единната им позиция по отношение на иракската криза да не издържи на новите предизвикателства и някои от тях да тръгнат по пътя на западноевропейските страни, които от най-верни американски съюзници се превърнаха в най-яростни критици на сегашната стратегия на САЩ.
Ето защо основната цел, която си поставят държавите от Централна и Източна Европа днес, е да съдействат за възстановяването и укрепването на политическите връзки между двата бряга на Атлантика, както и за възраждането на трансатлантическия алианс. Те вече помогнаха за съживяването и разширяването на НАТО, както и за поемането на нови функции от алианса, виждайки в него основния инструмент за съхраняване и задълбочаване на трансатлантическото сътрудничество. Предизвикателството пред новите съюзници не се изчерпва само с необходимостта да балансират между американските и европейските интереси. Те трябва да докажат, че тези интереси се допълват и могат да се реализират съместно. Дали обаче, осемте държави (плюс България и Румъния) могат да се справят с подобна задача, или ще си останат второстепенни играчи, манипулирани от големите сили и превърнати от тях в изкупителни жертви на конфликтите вътре в Северноатлантическия пакт? Със задълбочаването на интеграцията в ЕС, външната политика и сигурността на страните от Централна и Източна Европа все повече ще трябва да се съобразяват с Брюксел, а лоялността им към САЩ вероятно ще отслабне. Подобно развитие ще доведе до появата на една далеч по-широка и единна опозиция на Америка в Европа.
Какво ще означава за Вашингтон евентуална промяна в ориентацията и целите на десетте страни от Централна и Източна Европа (т.е. на 8-те нови членки на ЕС плюс България и Румъния). Продължаването на непопулярната американска политика, основаваща се на едностранния подход към регионалните проблеми може да промени политическите тенденции във всяка от тях, като желанието за сътрудничество със САЩ отстъпи на една по-проевропейска позиция, а успоредно с това ще укрепнат и позициите на популистките партии, залагащи на нежеланието на много източноевропейци страните им да участват в американски военни акции на другия край на света. Ако администрацията на Буш не обърне нужното внимание на тези тенденции в Централна и Източна Европа, Вашингтон рискува постепенно да ерозира подкрепата за своята политика от страна на източноевропейците и, същевременно, да се сблъска с все по-силното нежелание на ЕС да продължи да поддържа тесни съюзнически отношения със САЩ.
Атлантическият избор
От гледна точка на посткомунистическите държави, европейското единство е сериозно отслабено от липсата на силна трансатлантическа връзка и, обратно, трансатлантическите отношения страдат от разделянето на Европа на „стара” и „нова”. Новите членки на НАТО подкрепят идеята за една по-силна и по-интегрирана Европа, силно ангажирана в пакта (също както и САЩ), а не действаща като негов конкурент или като фактор, поставящ бъдещето му под въпрос. Събитията от 11 септември бяха добър повод за тези страни да демонстрират подкрепата си за трансатлантическата солидарност, както и за глобалната ангажираност на САЩ с новите заплахи за сигурността. Затова повечето от тях побързаха да се солидаризират с американската кампания срещу ислямския тероризъм и свалянето на талибанския режим в Афганистан. Като членка на НАТО и ЕС, всяка от държавите от Централна и Източна Европа би искала да участва във вземането на решение по стратегически важните въпроси, без при това да е принудена да избира между Вашингтон и Брюксел, но усилията им да поддържат някакво равновесие между САЩ и ЕС се оказват твърде проблематични на практика.
