Изострянето в последно време на отношенията между Варшава и Москва са не просто израз на традиционното съперничество между двете държави, но и косвена последица от геополитическата стратегия, която Полша (определяна от мнозина анализатори като “гръбнак” на т.нар. “нова Европа”) се опитва да следва в Балтийско-черноморския регион. Всъщност, зад новия полско-руски дипломатически сблъсък стои един традиционен, дори “класически” проблем – този за съдбата на Беларус, а конкретния “препъни камък” е нейният президент Лукашенко. В случая Полша действа като представител на цялата западна общност (и, най-вече, на САЩ), опитвейки се да ерозира позициите на последния и най-верен съюзник на Москва в цялото постсъветско пространство. При това свалянето на Лукашенко се превръща в ключов външнополитически въпрос за най-близките (като изключим Русия, разбира се) културно-исторически съседи на Беларус – Полша, Украйна и дори Литва.
Както е известно, през последните месеци евроинтеграционният процес е изправен пред много сериозни проблеми и очевидно буксува, докато в същото време продължава разцеплението между т.нар. “стара” и “нова” Европа. Последната се очертава далеч по-проамерикански настроена, отколкото страни като Франция, или Германия например. Това е съвсем разбираемо, тъй като “западната” (т.е. атлантическата) идентичност, чиито признат носител са именно САЩ (и в по-малка степен Великобритания), е по-важна за държавите от “нова Европа”, отколкото континентално “европейската”, по отношение на която всяка от тях изпитва определен дефицит.
Не е изключено, че в подобни условия Полша действително може да се превърне в лидер на цялата група постсъветски и постсоциалистически държави от балтийско-черноморската зона (която някои полски геополитици определят с термина “Междуморие”), представляваща своеобразна “буферна зона” между руската (евразийската) и европейската цивилизации. В нея влизат такива страни като Словакия, Румъния, Латвия, Молдова и т.н., както и прилежащите и от изток и запад гранични територии на европейската и евразийска цивилизации, притежаващи по-определена, в сравнение със сраните от балтийско-черноморската зона, културно-историческа идентичност (Чехия, Словения, т.нар. Приднестровие, както и централните и източните райони на Украйна и Беларус).
Всъщност, регионалната геполитика на Варшава, която е насочена към изтласкването на Русия от Балтийско-черноморския регион е (в значителна степен) елемент от глобалната американска политика, целяща световна геополитическа доминация, чиито основен инструмент е огромното превъзходство на САЩ в сферата на военните и информационните технологии, в Космоса и Световния океан. Както впрочем, и контролът на пограничните (лимитрофни) зони, около културно-историческите общности (цивилизации) от Евразийско-Африканския мегаконтинент.
Така очертаната система включва Голямата лимитрофна (т.е. гранична) зона, разделяща метацивилизациите на Стария свят: метацивилизацията на Севера (включваща европейската и руската цивилизации), тази на Изтока (южноазиатската и далекоизточната цивилизации) и тази на Юга (афроазиатската и африканската цивилизации). Въпросната зона се простира от Гибралтар, през Средиземно море и Азия, чак до руското тихоокеанско крайбрежие, а чрез Пакистан стига и до Индийския океан. Но лимитрофната система включва и “вливащите се” в Голямата лимитрофна зона “обикновени” цивилизационни лимитрофи, на първо място сред които е европейско-руският лимитроф.
Формираща единен “сегментно-лентов” териториален континиум, лимитрофната система на Стария свят (чиято основа и най-важно звено е спомената по-горе Голяма лимитрофна зона, в която, на различните и участъци, се “вливат” гранични зони от по-нисък, т.е. не “мета-“, а просто цивилизационен, ранг) е зона на непрекъснати хилядолетни конфликти, както между населяващите я народи, така и между разположените от двете и страни големи (включително “световни”) държави. Подобна зона може да бъде обединена само при възникване на извънредна ситуация от идеята за съвместното противопоставяне на някакъв общ за всичките и обитатели враг – т.е. враг, борбата с който за всеки от етноконфесионалните и политически елементи на конкретната лимитрофна система се оказва по-важна, отколкото вековните вражди помежду им.
Подобен враг обаче не може да бъде нито Европа, нито Индия, нито Китай, нито дори мюсюлманския (арабо-персийския) свят, а само Русия – най-малкото защото само край нейните културно-исторически граници (за разлика от културно-историческите граници на споменатите европейска, инидйска, китайска и мюсюлманска цивилизации) е разположена по-голямата част от лимитрофната система на Стария свят, включително основният участък от Голямата лимитрофна зона – от Балканите до Тихия океан.
Позиционирането на Русия като “враг” е необходимо, в частност, за установяването на контрол върху страните от руско-европейската лимитрофна (гранична) зона, т.е. Балтийско-черноморския регион, който има изключително геополитическо значение за днешния световен хегемон, защото отделя една от друга платформите на съответните цивилизации, играещи важна роля в глобалната политика на техните “силови центрове”. От друга страна, то би било гаранция, че въпросните страни няма да се обединят в някакъв алианс, насочен срещу единствената на планетата свръхсила. Да не говорим, че подобен, повече или по-малко цялостен, политическо блок, формиран от държавите от Балтийско-черноморската зона, може да бъде насочен не само против Русия, а (ако е необходимо) и против т.нар. “стара Европа”. Което, без съмнение, отговаря на американските интереси.
Именно поради това се полагат сериозни усилия днешна, силно отслабена, Русия да се позиционира като “общ враг” за всички, разположени около нея, постсъветски и постсоциалистически държави. Пак поради това, САЩ реализират (пряко, или косвено – т.е. с посредничеството на други страни) стратегия за блокирането и изолирането на Русия в нейните сегашни граници.
Следва да отбележим обаче, че пак по същата причина, Вашингтон не е заинтересован от разпадането на Руската Федерация: защото ако това се случи, ще изчезне факторът, използван за обединяването на нациите, обитаващи лимитрофния пояс, и превръщането им в полу-протекторати. Разпадането на Русия моментално би активирало старите вражди между тях, и те биха започнали да си изясняват отношенията далеч по-активно, отколкото го правят днес. В такъв случай ще рухне и все още недоизградената докрай система за контрол на страните от граничната зона, в лимитрофните пространства ще настъпи хаос, а събитията в дезинтегрираща се Русия окончателно ще взривят и без това неособено устойчивия баланс в Евразия. Всичко това, в крайна сметка, ще доведе до съществен спад (ако не и до крах) на американското геополитическо влияние в Стария свят. Затова стратегията на САЩ изисква съхраняването на политическото единство на днешната Руска Федерация, която според Вашингтон е прекалено слаба за да застраши реално американските интереси, но пък все още може да се използва като плашило за част от новите елити в постсъветските и постсоциалистически държави.
Тоест, САЩ са заинтересовани от една Русия, намираща се в състояние на полуразпад, макар и външно единна, затворена в обръча на лимитрофните зони и успешно представяна пред обществеността в страните, разположени в тях, като най-големия им враг.
В същото време обаче, по редица културно-исторически, географски и ред други причини, целият лимитрофен пояс (дори и при наличието на някакъв “общ враг”, достатъчно значим за всеки от съставляващите го елементи) много трудно би могъл да се обедини в единно цяло – просто защото е изключително фрагментиран и пъстър. Но, като работещ и сравнително функционален геополитически инструмент, подобна структура може да се “сглоби” от няколко отделни и далеч по-еднородни блока. Един от тези потеницални блокове е и т.нар. Балтийско-черноморска зона.
Очевидно е, че политико-икономическото “блокиране” на разположените в тази зона държави и формирането на своеобразна “Втора Европа” (стара идея на редица полски геополитици – от маршал Юзеф Пилсудски до професор Лешек Мочулски) би забавило, или дори стопирало, интеграционните процеси на континента, увековечавайки “недовършената интеграция” в ЕС на т.нар. “нова Европа”, нейните противоречия със “стара Европа”, както и проблемите с евроинтеграцията на редица черноморски държави и на първо място на една толкова голяма страна, каквато е Украйна. Истината е, че Украйна все повече се отдалечава от Русия без при това да се доближава до Европа, просто защото никой здравомислещ брюкселски бюрократ не би пуснал в Съюза страна с подобна икономическа и политическа система и с толкова голяма корупция. Подобна ситуация обаче, само стимулира политическите амбиции на Украйна, притежаваща толкова значителен, но не намиращ подходящо приложение, потенциал. Затова Киев, е заинтересован от формирането на нова “коридорна”, “втора Европа” повече от всички останали страни от Балтийско-черноморския регион.
Появата на подобна “втора Европа” е особено изгодна и за САЩ по редица, вече изброени по-горе, причини. Затова е доста вероятно, че те (както и немалка част от проамерикански настроените кръгове в ЕС) биха подкрепили такъв проект.
По принцип, в хипотетичния “Балтийско-черноморски блок” могат да влязат всички бивши членки на вече несъществуващия СИВ от Източна и Централна Европа (включително Чехия, която е не по-малко европейска държава, отколкото Австрия например) и западните екс-съветски републики, а също бившите юго-републики (особено търсещите изход от международната си изолация Сърбия и Черна гора и Босна и Херцеговина). Наред с тях, потенциален член на подобна политико-икономическа организация е балканският “парий” Албания, Приднестровската квазидържава (след връщането и в състава на Молдова), и все още руската Калининградска област. На свой ред Австрия и Германия (особено източните и провинции), също биха могли да участват под някаква форма в изграждането и. При евентуална дезинтеграция на Руската Федерация, към Балтийско-черноморския блок биха опитали да се присъединят западните (и, особено, северозападните”) рурски региони, макар че подобно развитие би означавало “началото на края” на този блок.
Турция, чиито шансове за пълноправно членство в ЕС са малки, както и държавите от Южен Кавказ, които въобще нямат такива шансове, също биха били заинтересовани от присъединяването си към хипотетичния Балтийско-черноморски алианс. Въпреки това, подобно нещо едва ли ще се случи. На първо място, поради твърди големите културно-исторически различия между тези страни и онези от Балтийско-черноморския регион. А на второ, защото Турция, тази своеобразна евро-азиатска “мини-империя”, със сигурност би претендирала за водещи позиции в блока, за сметка на възможните му лидери и инициатори Полша и Украйна. Затова Анкара най-вероятно не би била допусната в него и (оставайки и извън ЕС) ще се опита да формира собствено политико-икономическо пространство – поредният сегмент от проамериканския лимитрофен пояс.
Но, да се върнем към Балтийско-черноморската “инициатива”. Струва ми се, че с избирането на Юшченко за президент на Украйна, окончателно се оформи и потеницалното “ядро” на Балтийско-черноморския блок. Това е оста Варшава-Киев, близък до която е и Вилнюс. Независимо, че за литовското и, още повече за полското, общество безусловен приоритет е колкото се може по-пълната интерграция в ЕС, част от елитите на двете държави (съобразяващи се не толкова с интересите на Брюксел, колкото на Вашингтон) би могла да се ориентира към една по-различна, макар и на пръв поглед съвсем традиционна за тях политика (проектите, свързани с възраждането под една или друга форма на съществувалата до края на ХVІІІ век Жеч Посполита, обединяваща Полша, Украйна и Литва), която обаче в случая би имала съвършено различно съдържание. Но, за да придобие ядрото на хипотетичния Балтийско-черноморски блок необходимата геополитическа устойчивост и достатъчна териториална обвързаност, е необходимо присъединяването към него на Беларус. А докато в Минск управлява “последният европейски диктатор” Лукашенко, това няма как да стане. Ето защо, въпросът за свалянето му от власт се превръща напоследък в ключов за външната политика на Полша, Украйна и Литва.
Създаването на Балтийско-черноморския алианс в пълния му обем – т.е. от Шчецин, Риека и Тирана до Нарва и Мариупол със сигурност би раздалечило максимално Русия от Европа и би било своеобразно възраждане на принципите на установената на континента след Първата световна война Версайска система. Между Русия и Европа ще възникне не просто поредният “санитарен кордон”, а цял “санитарен блок”. Последният обаче рискува да се окаже крайно нестабилен и едва ли би просъществувал дълго. Американските ангажименти в Близкия изток драстично ограничават възможностите на Вашингтон в Европа, а противоречията между страните от Балтийско-черноморския регион скоро ще изместят страха и противопоставянето на “общия враг” от Изток. И когато това се случи, не можем да изключим, че историята (с посредничеството на основните си “играчи” – цивилизационните субекти) ще се развие по един, до болка познат и на нас, българите начин. Тоест, като Брюксел и Москва си поделят раздиращата се от противоречия “нова Европа”. И кой знае, дали сегашният руско-полски дипломатически сблъсък не подготвя основата на някой бъдещ пакт от типа на печално известния, подписан от Молотов и Рибентроп през вече далечната 1939?
* Българско геополитическо дружество
{rt}
Изострянето в последно време на отношенията между Варшава и Москва са не просто израз на традиционното съперничество между двете държави, но и косвена последица от геополитическата стратегия, която Полша (определяна от мнозина анализатори като “гръбнак” на т.нар. “нова Европа”) се опитва да следва в Балтийско-черноморския регион. Всъщност, зад новия полско-руски дипломатически сблъсък стои един традиционен, дори “класически” проблем – този за съдбата на Беларус, а конкретния “препъни камък” е нейният президент Лукашенко. В случая Полша действа като представител на цялата западна общност (и, най-вече, на САЩ), опитвейки се да ерозира позициите на последния и най-верен съюзник на Москва в цялото постсъветско пространство. При това свалянето на Лукашенко се превръща в ключов външнополитически въпрос за най-близките (като изключим Русия, разбира се) културно-исторически съседи на Беларус – Полша, Украйна и дори Литва.
Както е известно, през последните месеци евроинтеграционният процес е изправен пред много сериозни проблеми и очевидно буксува, докато в същото време продължава разцеплението между т.нар. “стара” и “нова” Европа. Последната се очертава далеч по-проамерикански настроена, отколкото страни като Франция, или Германия например. Това е съвсем разбираемо, тъй като “западната” (т.е. атлантическата) идентичност, чиито признат носител са именно САЩ (и в по-малка степен Великобритания), е по-важна за държавите от “нова Европа”, отколкото континентално “европейската”, по отношение на която всяка от тях изпитва определен дефицит.
Не е изключено, че в подобни условия Полша действително може да се превърне в лидер на цялата група постсъветски и постсоциалистически държави от балтийско-черноморската зона (която някои полски геополитици определят с термина “Междуморие”), представляваща своеобразна “буферна зона” между руската (евразийската) и европейската цивилизации. В нея влизат такива страни като Словакия, Румъния, Латвия, Молдова и т.н., както и прилежащите и от изток и запад гранични територии на европейската и евразийска цивилизации, притежаващи по-определена, в сравнение със сраните от балтийско-черноморската зона, културно-историческа идентичност (Чехия, Словения, т.нар. Приднестровие, както и централните и източните райони на Украйна и Беларус).
Всъщност, регионалната геполитика на Варшава, която е насочена към изтласкването на Русия от Балтийско-черноморския регион е (в значителна степен) елемент от глобалната американска политика, целяща световна геополитическа доминация, чиито основен инструмент е огромното превъзходство на САЩ в сферата на военните и информационните технологии, в Космоса и Световния океан. Както впрочем, и контролът на пограничните (лимитрофни) зони, около културно-историческите общности (цивилизации) от Евразийско-Африканския мегаконтинент.
Така очертаната система включва Голямата лимитрофна (т.е. гранична) зона, разделяща метацивилизациите на Стария свят: метацивилизацията на Севера (включваща европейската и руската цивилизации), тази на Изтока (южноазиатската и далекоизточната цивилизации) и тази на Юга (афроазиатската и африканската цивилизации). Въпросната зона се простира от Гибралтар, през Средиземно море и Азия, чак до руското тихоокеанско крайбрежие, а чрез Пакистан стига и до Индийския океан. Но лимитрофната система включва и “вливащите се” в Голямата лимитрофна зона “обикновени” цивилизационни лимитрофи, на първо място сред които е европейско-руският лимитроф.
Формираща единен “сегментно-лентов” териториален континиум, лимитрофната система на Стария свят (чиято основа и най-важно звено е спомената по-горе Голяма лимитрофна зона, в която, на различните и участъци, се “вливат” гранични зони от по-нисък, т.е. не “мета-“, а просто цивилизационен, ранг) е зона на непрекъснати хилядолетни конфликти, както между населяващите я народи, така и между разположените от двете и страни големи (включително “световни”) държави. Подобна зона може да бъде обединена само при възникване на извънредна ситуация от идеята за съвместното противопоставяне на някакъв общ за всичките и обитатели враг – т.е. враг, борбата с който за всеки от етноконфесионалните и политически елементи на конкретната лимитрофна система се оказва по-важна, отколкото вековните вражди помежду им.
