Мултикултурализмът като идеологически инструмент на глобализма

На свой ред, Имануел Кант разглежда обединеното човечество като "венец на историята". Болшевишкият лидер Ленин пък лансира тезата за обединяването на целия свят чрез ликвидирането на раздробеността на народите, Карл Маркс смята националните държави за изкуствени образувания, целящи "заробването на народните маси", а Волтер мечтае за единна Европа. По принцип, на хората е присъщо да мечтаят за някакъв идеален свят, само че мечтателите рядко се замислят за последиците. Всяка идеология изгражда собствен модел за света, в чиито рамки нейните цели изглеждат реално постижими, игнорирайки неудобната реалност. Днес глобализмът изглежда все по-агресивен в прокарването на собствения си дневен ред, както и все по-сляп за резултатите от него.

Мултикултурализмът

Мултикултурализмът е сред ключовите идеологически инструменти на глобализма в усилията му за обединяване на популациите и ликвидиране на границите. Демонтажът на националните идентичности посредством смесването на народите, културния релативизъм, премахването на социалните стандарти и квалифицирането на всяка опозиция на този процес като "крайнодясна" или направо "фашистка", са част от днешния ден на Европа и САЩ. Дали обаче, притежаването на германски паспорт например, автоматично прави който и да било жител на планетата германец?

През 2010 Тило Сарацин публикува книгата "Германия се самоунищожава", която му струва мястото в Съвета на директорите на немската Бундесбанк, но пък постави началото на широка обществена дискусия за мултикултурализма. Както е известно, в книгата се анализират (използвайки множество статистически данни) неутешителните резултати от миграционната политика на Германия. Тогава дори Меркел, Саркози и Камерън признаха провала на мултикултурализма. В Европа пък се заговори, че махалото ще се върне в обратната посока. Между другого, аналогията с махалото е много опасна, защото дава лъжливата представа, че историята е процес, който върви по релси и, че ако нещо се обърка, системата сама ще се поправи. Днес можем да твърдим, че това беше по-скоро опит за приспиване на общественото мнение. Защото махалото беше тласнато толкова силно и отиде толкова далеч, че може би вече се е откъснало от нишката на историята и сега ни очаква "твърдо кацане" в една нова реалност - тази на неуправляемия хаос.

Съзнавайки крайното нежелание за подобни промени и консервативността на повечето хора, глобалистките елити прикриват своите идеологически стъпки с икономическата изгода. Затова всичко започна с простичкото желание да бъде гарантиран един по-комфортен живот, при това за по-малко пари. Тоест, с необходимостта да бъде намерена евтина работна сила, която да поеме най-непрестижните професии. Впрочем, нещата изглеждаха по този начин само за обикновените европейски граждани, докато за т.нар. секуларни хуманисти това беше важна стъпка по пътя към мечтания от тях свят без граници. Така или иначе, но като решаващ фактор бяха изтъквани именно икономическите ползи.

Краткосрочните икономически ползи

На пръв поглед, миграцията носеше само плюсове за Европа: бизнесът разчиташе с нейна помощ да си гарантира допълнителни печалби, а потребителите - по-ниски цени. Допълнителното натоварване върху инфраструктурата (училища, болници и други обществени институции) пък трябваше да се поеме от бюджета. В резултат, дори възникнаха различни "групи по интереси" - комисии и комитети за управление на миграцията, обществени организации за защита правата на мигрантите и т.н.

Както се оказа обаче, освен финансовата съставляваща, евтината работна сила притежава и съществена цивилизационна "надценка". А именно - културата на съответната страна започва да се трансформира, променя се и обществената атмосфера, при това далеч невинаги в тази посока, в която биха искали представителите на коренното население. В същото време, необходимостта от масов "внос" на чужденци се обяснява с недостига на работна ръка, застаряването на населението и проблемите с поддържането на прекалено щедрата пенсионна система. Тази аргументация обаче е твърде спорна, доколкото делът на квалифицираната работна сила сред имигрантите от държавите от Третия свят е изключително малък, а мнозина от тях са неграмотни, т.е. не могат да четат дори на собствения си език. А да не забравяме, че те също ще остареят и ще претендират за пенсии. Освен това, както показва европейският опит, нито техните деца, нито дори внуците им, могат да се сравняват по ниво на образование и професионална квалификация с коренното население. В същото време, нивото на техните амбиции и претенции е много по-високо, отколкото това на родителите им, приемащи с радост всяка предложена работа. Проблемът обаче е, че при много малко от имигрантите от второ и трето поколение възможностите отговарят на амбициите.

Друг аргумент, който привържениците на миграцията изтъкват, е свързан със САЩ. Както е известно, това е държава на имигранти, която се развива изключително успешно. На тази основа се прави заключението, че имиграцията, като цяло, води до положителни резултати, макар и не веднага, както и, че мултинационалните общества са по-силни и устойчиви от еднонационалните. Това е вярно, но само отчасти. Защото следва да сме наясно за характеристиките на американската миграция. В миналото мигрантите в САЩ не са се ползвали с никакви социални облекчения и е трябвало изцяло да разчитат на собствените си сили. Освен това, те са били принудени да се асимилират в общата американска култура. Да не говорим, че мнозинството от тези имигранти идват от европейските държави, т.е. изначално са близки по своите ценности и култура до тези на САЩ.

Днес обаче става дума за съвършено различна имиграция. Тя идва предимно от държавите от Африка и Близкия Изток, като става дума за хора с изключително ниско образователно равнище, неспособни самостоятелно да се интегрират в обществото и да осъществяват икономическа активност. Те идват в Европа най-вече за да получават социални помощи, безплатно жилище и здравеопазване. Те нямат никакво намерение да се асимилират, а мнозина от тях открито не признават ценностите на приютилата ги страна и по правило живеят в собствени етнически райони, където избягва да влиза дори полицията.

Дял на имигрантите в населението на европейските държави

В същото време коренното европейско население е принудено да плаща все по-високи данъци за поддръжката на обществената инфраструктура и социалната система, да не говорим, че все повече се притеснява за собствената си сигурност. В Швеция например, през последните 40 години броят на изнасилванията е нараснал 15 пъти. Макар че мигрантите все още представляват сравнително малък дял от населението, от техните среди са почти половината криминални затворници в Европа. От друга страна, нивото на раждаемост при мигрантите многократно надвишава това на нежелаещите да имат много деца коренни европейци. В Лондон и Париж е налице истински "бейби бум", но повечето от тези деца ще бъдат британци или французи само по паспорт. Примерите на Ливан и Косово, очевидно не бяха взети предвид от европейския елит.

Проблемът е в това, че живеейки в рамките на собствената си култура, хората често не осъзнават нейната дълбочина и забелязват само външните и прояви - например кухнята, националните костюми, танците, музиката, празниците и езика. Такива неща, като концепцията за персоналното пространство, мимиката, жестовете, тонът на гласа, визуалният контакт, начинът на изразяване на емоции, ритуалите на ухажване, отношенията между мъжете и жените, традициите на възпитаване на децата, концепцията за приятелството, понятието за социална норма, отношението към възрастните, към непознатите, към различните видове дейности и т.н. просто не се осъзнават. Освен това, доста често се бъркат такива понятия като "мултинационален" и "мултикултурен". Едно общество може да бъде и мултинационално, и успешно, поне докато членовете му се придържат към общи правила на поведение, говорят на един език и имат обща идентичност. Или, казано по-простичко, ако живеят в рамките на доминиращата култура. Дали обаче две и повече култури, които често си противостоят и дори се изключват взаимно, могат да съществуват съвместно в едно и също публично пространство? Това е все едно, в едни и същи град да има няколко правилника за движение по пътищата. При подобен подход, нещата силно се усложняват. Хората стават неуверени по отношение на това, как следва да се държат и как да оценяват постъпките и поведението на другите. Нараства общото социално напрежение, преминаващо в откровена нетърпимост. Намалява броят на социалните контакти, хората участват все по-малко в обществения живот и дори все по-рядко излизат на улицата. Спада нивото на доверие, включително към представителите на собствената култура и националност. На чисто инстинктивно ниво, хората започват да възприемат заобикалящата ги среда като враждебна и опасна. Всичко това се доказва от многобройните иследвания, посветени на мултикултурните общности в САЩ.

Политическият дискурс

На този фон сериозно се трансформира и политическият дискурс. Защото националните малцинства не гласуват за една или друга идейна или политическа платформа, а за собствените си етнически интереси. Така, "латиносите" и афроамериканците почти монолитно подкрепят Демократическата партия на САЩ. И не защото са за еднополовите бракове или за правата на т.нар. "трансджендъри" (т.е. хора, чиято полова идентичност не отговаря на пола, който им е приписан при раждането - б.р.). Нито пък, защото подкрепят феминизма и "вноса" на бежанци. А просто защото демократите им обещават по-големи социални помощи и привилегии и се обявяват за по-лесното придобиване на американско гражданство. Аналогична е ситуацията с мигрантите и социалистите в Европа. Съюзът между последните е тактически и, когато малцинствата станат достатъчно силни, те могат лесно да сменят сегашния си политически дневен ред със съвършено различен. Например, отново да превърнат Калифорния, Тексас, Невада и Ню Мексико в част от мексиканската държава (каквато е целта на влиятелната организация La Raza - "Раса"). В Европа пък, това може да бъде установяването на законите на шариата. Дотогава обаче, по един парадоксален начин най-консервативната част на обществото (мигрантите мюсюлмани) ще продължат да подкрепят най-прогресистките и либерални политически партии.

Освен това, идеологията на мултикултурализма поляризира и деформира обществото. В шведските училища например, децата пеят песни, в които се казва: "моята страна е твоя страна и аз много се радвам да я споделя с теб", премиерът на Канада официално заявява, че не съществува никаква канадска култура, а в САЩ вече отрасна цяло поколение, което - благодарение на внушенията на левите и либерална академични среди - смята, че не съществува никаква американска култура. Германските леви политици пък приветстват ниската раждаемост в страната и замяната на коренното и население с мигранти. Вероятно, защото - както твърди един от лидерите им Грегор Гизи: "така потомците на нацистите стават все по-малко". Френските политици пък обясняват, че смесените бракове трябва да бъдат "форсирани" и, че коренните французи следва да се откажат от собствената си идентичност. Всички несъгласни с подобни призиви автоматично биват обявявани за фашисти и расисти, превръщат се в парии, биват уволнявани и преследвани, включително и физически.

Въпреки това, недоволството на населението продължава да нараства. И тъкмо в този момент започна да се говори за необходимостта да се помогне на бежанците. Нима европейците ще откажат да подадат ръка за помощ на бежанците от Сирия, опитващи да се спасят от войната и режима на Асад? Преди време, снимката на едно удавило се сирийско дете породи вълна от съчувствие в Европа. Никой обаче не се поинтересува от факта, че семейството на въпросното дете от три години живее в Турция и, че тези хора въобще не са избягали от войната. Показателен е и фактът, че само 1/4 от въпросните "бежанци" са сирийци, а повечето са Африка, Афганистан и Ирак. И което е още по-странно - 70% от тях са мъже, годни за военна служба. Чисто технически, те въобще не са бежанци, защото не търсят убежище в първата спокойна страна. Вместо това, преминават през цяла Европа за да попаднат в Германия или Швеция. Ето защо, дори ако бягат от държави, където се водят военни действия, те не са бежанци, а дезертьори.

Ответната реакция

Ответна реакция на всичко това беше т.нар. Brexit, когато - въпреки всички усилия на медиите, макар и с малко, във Великобритания победиха привържениците на излизането на страната от ЕС. Подобен избор, впрочем, направиха и американците, избирайки за президент Доналд Тръмп. В европейските държави е налице мощен подем на десните и националистически партии. Часовникът обаче продължава да тиктака и с всяка изминала година "внесените" на континента мигранти стават все повече, а коренните европейци - все по-малко. Тоест, на практика сме свидетели на замяна както на населението, така и на културата. Глобалистките елити използват тактиката "разделяй и владей", доказала ефективността още през Древността, а и след това - когато европейските колонизатори използват определени малцинства за да си гарантират контрола над населението в завоюваните от тях "отвъдморски територии".

Между другото, вакханалията на сексуалната престъпност, кой знае защо не провокира гнева на западните феминистки, които иначе са толкова загрижени за борбата срещу "културата на сексуално насилие". Тоест, ако един мъж и една жена са правили секс, след като са изпили няколко чаши вино, жената е в правото си да обвини мъжа, че я е изнасилил, защото не се е контролирала и, следователно, не е дала съгласието си. Но когато наскоро в Норвегия публикуваха официалната статистика, от която става ясно, че 100% от изнасилванията в тази страна са извършени от напълно непознати на жертвите имигранти, местните феминистки - колкото и да е странно - предпочетоха да не реагират. Когато хиляди жени бяха подложени на сексуални атаки в навечерието на Нова година в Кьолн и други европейски градове, Джоан Роулинг и други "създатели" на общественото мнение предпочетоха да коментират "мъжете, въобще". Когато се оказа, че в британското градче Родъръм над 1400 деца са били подложени на сексуална експлоатация от местната пакистанска общност, феминистките отново бяха по-ниски от тревата. Особено показателен обаче е скорошният скандален случай в Швеция, страната на "победилия феминизъм", където неколцина мигранти изнасилиха жена в инвалидна количка. Тогава местните феминистки излязоха на улицата за да протестират... в подкрепа на несправедливо обвинените в сексуално насилие имигранти.

И друг път съм твърдял, че целта на феминизма не са равните права или грижата за правата на жените. Истинската цел е разрушаването на "патриархата", т.е. на въображаемата система за потискане на жените, възникнала в резултат от заговора на мъжете. При това, за феминистките демонтажът на собствената култура е само междинна цел, затова, ако им се наложи да използват имигрантите като своеобразен "таран", те въобще няма да се поколебаят да го направят. И тук интересите им се преплитат с тези на "секуларните хуманисти". Последните вярват, че ако всички войни в историята са били водени заради културните и етнически различия, рецептата за постигането на всеобщ мир е смесването на културите и народностите с цел създаването на някаква глобална национална култура. Те са убедени, че в началото ще им бъде трудно, но в крайна сметка всичко ще си дойде на мястото и в света ще настъпи ера на всеобщо благоденствие и просперитет. Освен това, след като всички войни винаги са били започвани и водени от мъжете, след като жените им отнемат властта, вече няма да има кой да воюва. Макар че е по-вероятно, в крайна сметка усилията им да доведат само до поставянето на други мъже на власт.

Обикновеният (западно)европеец смята собствената си култура за нещо непреходно и истинско. Затова наивно вярва, че всички имигранти постепенно ще се превърнат в европейци. Които, също като него, ще се откажат от религията си, ще започнат да ценят образованието и упорития труд, личните свободи и равенството на всички пред закона, ще възприемат европейския морал и ще започнат да възпитават в този дух и децата си. На практика обаче, западната култура вече не се възприема от останалия свят като ориентир, както беше допреди 40-50 години. Тогава с пълна сила вървеше "уестърнизацията" на планетата, т.е. западната мода, филми и музика завоюваха света, включително и ислямския. Днес обаче ислямският свят се движи в точно обратната посока. Азиатските държави също не бързат да приемат западните ценности. Всъщност, те избират само онова, което смятат за ефективно - икономическите свободи, технологичният прогрес, организацията на градовете и инфраструктурата. Но не са склонни да възприемат безкритично борбата за „равенство и социална справедливост”, нито пък отказът от собствената култура и идентичност, ликвидирането на социалните стандарти и върховенството на индивидуалната свобода.

Тоест, има и други примери, противополжни на цитираните по-горе. Така, японският премиер Шиндзо Абе заяви пред Генералната Асамблея на ООН, че Япония нама да приема бежанци, защото си има достатъчно вътрешни проблеми, които следва да разреши преди това. И то въпреки гигантския натиск от страна на САЩ и западноевропейските им съюзници да принудят Япония да възприеме концепцията на мултикултурализма. Напук на всичките си проблеми с раждаемостта, застаряването на населението и влошените показатели на икономиката, японците на практика не приемат мигранти.

Заключение

Когато става дума за решаването на икономическите проблеми с помощта на "вноса" на трудови мигранти, следва да сме наясно, че "икономиката" винаги позволява сравнително близки хоризонти на планиране. Тоест, ако разглеждаме света само през призмата на финансовите показатели, дългосрочните последици за конкретната страна могат да се окажат далеч по-важни. Така, според прогнозата на ООН, през 2030 Швеция ще се окаже в списъка на държавите от Третия свят. А доскоро тя се смяташе за една от най-благополучните страни в света.

И така, първо ни убеждаваха в ползата от евтината "вносна" работна сила, която ще бъде изгодна за всички. След това - за необходимостта да се реши проблема със застаряването на населението. После - за отворения свят без граници. А след това - за необходимостта да помогнем на "бежанците". Никога обаче не се споменаваше главната цел, а именно - демонтажът на националните идентичности и държави, и замяната на пъстрия спектър от различни етноси и култури с хомогенното "световно население". Всъщност, става дума за процес на естествен подбор на културите и цивилизациите, като задачата на всяка уважаваща се нация е в хода на този подбор да не се окаже сред носителите на "наградата Дарвин" (шеговити награди, които ежегодно се присъждат на „хора, които са направили услуга на човечеството, като сами са се премахнали от генетичния му фонд“ - б.п.).

* Авторът е руски консервативен философ и геополитически анализатор