Имигрантите и екзистенциалната криза на "обединена Европа"

Повечето от тези хора са били прогонени от родните си места от конфликти, продължаващи вече дълги години. При това броят на бежанците и икономическите мигранти нараства изключително бързо. Небивалият мигрантски наплив провокира най-голямата криза в Европа от края на Втората световна война насам и поставя въпроса, дали нейното застаряващо население е в състояние да се справи с мощния натиск на новата вълна от пасионарни, агресивни млади хора от мюсюлманския свят, заливаща континента.

Постоянно повтарящите се през цялата минала 2016 заплахи на непредсказуемия турски президент Реджеп Ердоган, че може да пусне намиращите се в страната му няколко милиона имигранти "да тръгнат към Европа", както и тревожното признание на германския канцлер Меркел от края на 2016, че ЕС няма "план Б", ако това наистина се случи, означава, че Старият континент е изправен пред изключително трудни решения, които са в състояние радикално да променят облика му и да провокират труднопредсказуеми последици.

Ако Брюксел откаже да изпълни ключовото искане на Анкара, т.е. да обяви конкретна дата за въвеждане на безвизов режим за турските граждани, споразумението с Турция постигнато през март 2016 и ограничило навлизането на мигрантите във вътрешността на Европа, ще бъде анулирано. Това означава, че "новите варвари" ще тръгнат през широко отворените от турците врати към континента, заливайки първо България, а след това и останалите държави от ЕС. Поне засега, подобно развитие изглежда доста вероятно.

Че нещата могат да тръгнат именно в тази посока стана ясно още в средата на миналата година, когато германският Бундестаг прие прословутата резолюция, признаваща арменския геноцид в Османска империя през 1915. Не е ясно, какво точно накара немските депутати да предприемат подобна стъпка именно в този момент. Както и, дали тя беше искрено подкрепена от канцлера Меркел, или е била своеобразен бунт на съпартийците и срещу нея самата. Ясно е обаче, че резолюцията вбеси и без това прекалено емоционалния турски президент.

Вариантите пред Брюксел

В тази ситуация, пред ЕС има няколко възможности. Първата е да приеме условията на Ердоган и да предостави безвизов режим на турските граждани. Това означава, че десетки милиони турци ще получат възможност безпрепятствено да влизат в Европа, да се заселват там (формално временно, но на практика - завинаги), да работят, да развиват собствен бизнес и т.н. Както е известно, в момента населението на Турция е почти 80 милиона души. Дори ако само 10% от тях решат да си пробват късмета във все още благополучната Европа и без това гигантските турски общности в Германия (само там живеят между 3 и 4 млн. турци), Австрия и Холандия ще нараснат поне два пъти. По-големият проблем обаче е, че заедно с тях в Европа ще влязат и милионите мигранти, които в момента са струпани в Турция, а с тях и ислямистите, които европейците отчаяно се опитват да не допуснат.

В Турция, която е дори по-корумпирана от България, за всеки, който разполага със средства, не е трудно да подкупи съответните чиновници да му дадат виза, или да подправят личните му документи. Така, европейците ще получат двоен „подарък”: милиони "легални" турци, плюс милиони нелегални имигранти от Големия Близък Изток, а, като капак на всичко - и неизвестен брой решени на всичко джихадисти. При това, новите турски преселници, за разлика от предишните поколения "гастарбайтери", едва ли ще са склонни да се задоволят със зле платена и неквалифицирана работа. В най-добрия случай, те ще разчитат на социални помощи, а в по-лошия ще се ангажират с различни видове криминална активност, включително наркотрафик, оръжейна контрабанда или нелегален трафик на мигранти.

Разбира се, пред Брюксел има и втори вариант - да отхвърли турския ултиматум. Още повече, че са налице всички правни основания за това (да не говорим за пиар ефекта от подобна стъпка), тъй като Анкара не е изпълнила много от поетите от нея ангажименти, а масовите репресии на режима след съмнителния опит за преврат през миналата 2016 сложиха кръст на турската демокрация, превръщайки страната в поредния авторитарен режим в региона на Големия Близък Изток. Независимо от цялото си лицемерие и малодушие, европейските чиновници трудно могат да игнорират последиците от приемането на т.нар. Закон за борба с тероризма от турските управляващи, а медиите и правозащитните организации - да продължат да се правят, че не забелязват масовите репресии в тази страна. Освен това, европейското обществено мнение е готово да приеме отхвърлянето на споразумението с Анкара. Това обаче ще означава връщане към сценария отпреди повече от година, когато европейските градове бяха залети от милион и половина нелегални имигранти, т.е. връщане към първоначалната ситуация без наличието на какъвто и да било алтернативен план.

В Брюксел се опитват да маневрират, но пространството за подобни маневри се стеснява непрекъснато, а и "еврократите" не се отличават с особена изобретателност. Както призна председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер: "рискът за отмяна на споразумението с Анкара е много голям, още повече, че досегашните ни успехи са пренебрежима малки, а и Ердоган нееднократно намеква, че сделката може да бъде анулирана".

Както вече посочих по-горе обаче, всъщност въобще не става дума за "намеци", а за ултиматум на Ердоган, който той няма да се поколебае да изпълни, ако не получи конкретна дата за въвеждането на безвизовия режим. По ред причини турските позиции в спора с ЕС изглеждат доста по-силни. На първо място, през последните месеци Ердоган успя да смачка опозицията в Турция и подобри значително международното си положение, нормализирайки отношенията с Русия, Израел и арабските монархии. Тоест, в момента той е готов за директен конфликт с ЕС, при това разполага с несъмнено предимство, най-малкото, защото ако "сделката" действително бъде прекратена, Европа е застрашена от далеч по-сериозни проблеми, отколкото режима в Анкара.

Освен това, този път Брюксел няма да може да разчита на подкрепата на Вашингтон. Отиващият си президент Обама реагира изключително меко на откровените провокации и обидните искания да предаде на Ердоган набедения за организатор на преврата Фетхулах Гюлен, а новият президент Тръмп изглежда прекалено "фиксиран" срещу Иран и - в тази връзка - може да се изкуши да потърси сближаване с Ердоган.

Освен това, за авторитарните и тоталитарни режими, ползващи се с масовата покрепа на собственото си население, по принцип, е много по-лесно да преговарят с демокрациите от позиция на силата. Още повече с толкова, несигурни, лишени от политически и морални ориентири и обвързани със собствената си митология за правата на човека и либералните свободи "демокрации" от типа на ЕС. На трето място, да не забравяме, че самият ЕС отдавна не е единен и в момента не просто е изправен пред опасността от разцепление (или дори от пълен разпад) но - след напускането на Великобритания - вътре в него вече тече такъв процес. Като основното предизвикателство е свързано с т.нар. "Вишеградска четворка": Полша, Чехия, Унгария и Словакия.

Накрая, в самата "Стара" (т.е. Западна) Европа се задълбочава конфликтът между управляващите елити, упорито вкопчили се в изтърканите и дискредитирали се "либерални ценности", и надигащите се "отдолу" националистически движения, водени от харизматичните си лидери.

Кой стимулира новата мигрантска вълна през Средиземно море

Междувременно, в края на 2016 се появи изключително тревожен анализ на базирания в Холандия център за стратегически анализи Gefira Foundation, чиито заключения се потвърждават и от популярния американски финансов блог Zero Hedge. В течение на няколко месеца, използвайки данните на marinetraffic.com, експертите на центъра са проследили движението на десетки кораби, принадлежащи на група неправителствени организации, а въз основа на данните на Агенцията за бежанците на ООН (data.unhcr.org.) - и ежедневно пристигащите в Южна Италия нелегални африкански имигранти. Съпоставяйки тези данни, Gefira стига до извода, че въпросните НПО са забъркани в мащабен трафик на нелегални имигранти от Северна Африка към Европа. Става въпрос в частност за регистрираната в Малта фондация Migrant Offshore Aid Station (MOAS), за която се твърди, че е тясно свързана с американската частна военна компания Blackwater (функционираща в момента под името Constellis Holdings), както и за неправителствените организации Jugend Rettet, Stichting Bootvluchting, Médecins Sans Frontières ("Лекари без граници"), Save the Children, Proactiva Open Arms, Sea-Watch.org, Sea-Eye и Life Boat. Според експертите на Gefira, всички тези НПО, съвместно с трафикантите на хора и италианската мафия и с мълчаливото съучастие на европейските власти, под предлог, че спасяват насочили се към бреговете на Европа нелегални имигранти, са прехвърлили хиляди от тях в Италия, при това със съдействието на местната брегова охрана, с която са координирали действията си.

За целта, трафикантите на хора, предварително са се свързвали с италианската брегова охрана за да я информират, къде точно се намират корабите с мигранти, които е трябвало да бъдат "спасени", т.е. докарани от бреговете на Италия. Петнайсет кораби на изброените по-горе НПО редовно са напускали италианските пристанища насочвайки се към Либия, където са товарели имигрантите, след което са тръгвали обратно за Италия. По пътя си, те обикновено са били пресрещани от предварително уведомените кораби на бреговата охрана, които са поемали от тях "бежанците" за да ги закарат в Италия.

Тази схема се реализира под прикритието на резолюцията на ЕС за "търсене и спасяване" на мигрантите в Средиземно море, в която се посочва, че "собствениците на частни кораби и неправителствените организации, помагащи за спасяването на имигранти във водите на Средиземно море, не следва да се опасяват, че ще бъдат санкционирани заради оказаната от тях помощ". Истината обаче е, че дори ако въпросните НПО извършват тази дейност не просто за пари, а водени от някакви възвишени и хуманни намерения и цели, действията им застрашават сигурността на Европа, тъй като огромната част от предаваните от тях на бреговата охрана мигранти, нямащи право на политическо убежище, в крайна сметка се оказват по улиците на Рим или Париж, усилвайки и без това съществуващото там расово мотивирано социално напрежение.

Според експертите на Gefira Foundation, само за два месеца въпросните НПО са прехвърлили нелегално в Италия 39 хиляди африкански мигранти, при това със съгласието на италианските и европейските власти. Центърът разполага с доказателства, че между трафикантите на имигранти от неправителствените организации и италианските власти съществува пълен синхрон, в резултат от което десет часа преди поредната група мигранти да бъде качена на лодките в Либия, италианската брегова охрана е насочвала кораба на НПО към точката, където те трябва да бъдат "спасени".

Бунтът на постсоциалистическата "Нова Европа"

Както е известно, мигрантите не търсят убежище в Източна Европа. След като не са склонни да се задържат дори във Франция, Австрия и Финладия, очевидно е, че Чехия, Полша, Унгария и Словакия, да не говорим за България и Румъния, не са никак привлекателни за тях. Но макар че мигрантите от Ирак, Афганистан, Пакистан и т.н. гледат да се прехвърлят от Чехия и Полша в Германия и още по на север, народите и правителствата на източноевропейските държави по принцип не приемат масовото присъствие на млади мъже мюсюлмани на своята територия. На провелия се в Унгария през есента на миналата 2016 референдум относно приемането на мигранти, почти 100% от участниците гласуваха против. Обстоятелството, че самият референдум се смята за недействителен тъй като в него са гласували под 50% от унгарските избиратели не променя особено нещата: унгарците категорично се обявяват против приемането дори на нищожният брой 1300 „бежанци” от общо 160-те хиляди, които трябва да бъдат разпределени между членовете на ЕС. Този резултат не е изненадващ, тъй като беше ясно, че повечето унгарци отхвърлят т.нар. "бежански квоти". На свой ред, премиерът на страната Виктор Орбан очевидно не се опасява, че може да бъде представен за "исламофоб" или за противник на "неизбираемите еврпейски либерални елити" (ако използваме собствените му думи). Според него: "колкото повече стават мигрантите, толкова повече нараства и терористичната заплаха". В тази връзка, Орбан лансира радикално решение на проблема с мигрантите, а именно изпращането им в бежански лагери в Либия, където да се разглеждат техните молби за убежище в ЕС.

Позицията на Унгария се подкрепя от Чехия и, в частност, от нейния президент Милош Земан - друг харизматичен лидер, каквито очевидно липсват в Западна Европа. Както заяви наскоро неговият говорител Иржи Овчачек: "президентът е против настаняването на мигранти на територията на Чехия. Страната ни не може да поеме риска от терористични нападения, каквито вече се случиха във Франция и Германия". Както е известно, Чехия се ангажира да приеме над 2500 "бежанци", но досега е приела... само 50, а междувременно Земан обяви, че ще иска правителството да преразгледа решението си. На свой ред чешкият външен министър Милан Хованец обяви, че до края на 2016 страната му въобще няма да приема нови "бежанци".

Подобно на Орбан, Земан също предлага решение на проблема - настаняването на мигрантите на безлюдните гръцки острови, срещу което да бъдат опростени част от дълговете на Гърция, тъй като тази страна в момента сдържа мигрантската вълна от вътрешността на Азия (между другото, повече от година след приемането на програмата за разселване на бежанците и миграните в държавите от ЕС, само 3% от пристигналите в Гърция и Италия са били прехвърлени оттам в други страни членки на Съюза). В същото време той призова Меркел да "запечата" границите на ЕС и да създаде ефективна общоевропейска армия за тяхната защита.

Впрочем, Земан съвсем не е единствения чешки политик, който открито говори за несъвместимостта на европейската и мюсюлманската култури. Най-популярният лозунг в Чехия в момента е ""За нас без нас" вече никога няма да се повтори", който пряко намеква за Мюнхенското споразумение от 1938, с което западните демокрации предават Чехословакия на Хитлер. Чешкият вицепремиер и финансов министър Андрей Бабиш остро разкритикува европейския елит, обвинявайки го, че разселвайки мигрантите в Европа и изпълнявайки всичките им желания в името на собствените си нелепи идеологически конструкции, застрашава живота и сигурността на коренните европейци. Подобно на Земан, той не се бои да твърди, че "бежанците" ненавиждат европейската култура, а западноевропейските правителства и либералните интелектуалци допълнително ги стимулират да го правят. Според Бабиш, в момента турците водят двойна игра, като получават милиарди евро от Брюксел, докато техните гранични и митнически служби си затварят очите за трафика на хора от Измир към гръцките острови. Чешкият външен министър смята, че Шенгенската зона се е изчерпала и предлага на западноевропейските държави, щом толкова искат да приемат имигранти-мюсюлмани, да ги качват на самолети и директно да ги прехвърлят на своя територия. Критикувайки Германия, която според чехите и другите източноевропейци се опитва за тяхна сметка да "плаща за собствените си грехове от миналото", Бабиш предлага "германските политици сами да поемат това бреме и да не се опитват да ни натрапват решенията си, защото не дължим никому нищо и можем въобще да откажем да приемаме имигранти. Немислимо е европейците да имат по-малко права, отколкото имигрантите и да биват принуждавани да се приспособяват към тях. Следва да сложим край на сегашната безмислена политическа коректност, защото не можем заради нея да игнорираме реалните проблеми. Бежанците трябва да се държат като гости, а не да да ни нареждат например, какво да им даваме да ядат, и какво не".

Антиимигрантските настроения в Чехия са толкова силни, че дори склонният към компромис с брюкселските "еврократи" премиер Бохуслав Соботка се обяви против квотната система "за принудително разселване на бежанци".

Враждебните настроения по отношение на мигрантската политика на ЕС доминират и в Полша, макар че във Варшава предпочитат по-умерения тон. Подобно на Чехия обаче, и там обвиняват за възникналия проблем най-вече Берлин. Според полския външен министър Витолд Вашиковски: "Германия често преследва собствени цели затова очакваме германците занапред да демонстрират по-голяма готовност за компромиси". През април 2016 неговият заместник Конрад Шимански обяви, че страната му няма да приема повече бежанци и определи споразумението за квотите, подписано от предишното полско правителство, като "мъртвородено".

На свой ред, непосредствено след терористичното нападение в Брюксел, полският премиер Беата Шидло категорично разсея надеждите на ЕС, че правителството и ще прояви същата сговорчивост като предишното, заявявайки, че не вижда "възможност да приемаме мигранти в Полша". Антиимигрантските настроения в страната рязко нараснаха след миналогодишната вълна от терористични нападения в Германия и Франция. Така, полският вътрешен министър Мариуш Блашчак е убеден, че мнозина "бежанци" идват с фалшиви документи, което само засилва терористичната заплаха. "Взех решение да не приемаме тези хора, защото рискът е прекалено голям" - заяви той.

Макар че Словакия е най-малката страна от "Вишеградската четворка", настроенията срещу имигрантите там са не по-малко силни независимо, че словашката квота е едва 200 души. Братислава декларира, че ще приема само бежанци християни, тъй като - както саркастично обясни говорителят на словашкото Вътрешно министерство Иван Метик - "мюсюлманите няма да се почувстват тук у дома си, тъй като в страната ни няма нито една джамия".

Подобно на Орбан и Земан, словашкият премиер Роберт Фицо не подбира изразите си, когато коментира имигрантския проблем. Според него: "В Словакия няма място за исляма. Мигрантите променят характера на нашата страна, която е християнска. Не можем да допуснем навлизането на 300-400 хиляди мюсюлмани, които ще поискат да строят джамии и да променят характера, културата и ценностите на страната". Фицо смята мултикултурализма за "фикция" и твърди, че Германия се отнася към имигрантите мюсюлмани като към "защитен вид". Парадоксът е, че Фицо, както и Земан, са социалисти, но това не им пречи да казват неща, каквито не се осмеляват да изрекат повечето десни политици в Париж, Берлин или Брюксел.

Тоест, между Западна и Източна Европа съществува непреодолима, поне за момента, културна преграда и макар че възможностите на държавите, които стоят от двете и страни, са несъпоставими, "Вишеградската четворка" очевидно не е склонна да отстъпва. "Новите европейци" смятат, че западноевропейските държави прекалено често и твърде нагло са ги предавали, както и че твърде трудно са извоювали дългоочакваната си независимост за да я жертват с лека ръка в името на странните идеи на брюкселските "еврократи" или на продължаващите да страдат от комплекс за вина германци.

На този фон изглежда твърде съмнително, че заплахите на Брюксел (озвучени от хора като Мартин Шулц или външния министър на Люксембург Жан Аселборн), че ще отреже европейското финансиране на държавите, които не са склонни "да проявят солидарност по въпроса за бежанците", ще окажат желаното въздействие върху техните "ретроградни и упорити" източни партньори. Просто защото, тази политика на Брюксел се тълкува в Прага, Варшава, Будапеща и Братислава като откровен шантаж, а приемането на исканията на ЕС - като опасна стъпка, която би застрашила собствената им национална сигурност и идентичност. Всъщност, истината е, че ако брюкселските бюрократи действително планират да сплашат партньорите си по този начин, резултатът може да се окаже точно обратния - т.е. да станем свидетели на ново разделение на Европа по линията "Изток-Запад", което не просто ще бъде поредния тежък удар по европейския проект, след т.нар. Brexit, но може да се окаже и фатално за съшествуването на самия ЕС.

Бунтът на западноевропейските "маргинали"

Още по-голяма проблем за Брюксел от съпротивата на източноевропейските държави срещу мигрантската му политика, е очертаващият се бунт срещу нея в самата Западна Европа, включително в цитаделата на "европейски либерален проект" - Германия. Макар че през миналата 2016 партията и претърпя няколко унизителни загуби (последната през септември в провинция Мекленбург-Предна Померания, където ХСС, отстъпи пред социалдемократите и консерваторите от "Алтернатива за Германия"), Ангела Меркел обяви, че отново ще се кандидатира за канцлер на парламентарните избори през есента на 2017. Показателно е обаче, че на фона на нейната намаляваща популярност, нараства тази на партньора и в блока ХДС/ХСС и премиер на Бавария Хорст Зеехофер, като основната причина е именно недоволството от политиката на Меркел по отношение на "бежанците".

В края на 2016 за блока ХДС/ХСС бяха готови да гласуват само 33% от избирателите, което е с 8,5% по-малко, отколкото на последните избори от 2013 и е най-ниският показател за цялото управление на "несменяемия" германски канцлер. Според, социологическите проучвания, ако парламентарните избори се проведат сега, обявената на "ксенофобска" партия "Алтернатива за Германия" (AfD) би получила около 15% от гласовете. Изборите обаче ще се проведат през септември 2017, а дотогава всеки грабеж или изнасилване, извършено от някой "бежанец", автоматично ще увеличава подкрепата за AfD или за Движението PEGIDA (Патриотични европейци против ислямизацията на Запада). Впрочем, дори ако на изборите отново победи блокът ХДС/ХСС или пък социалдемократите, мащабната подкрепа на населението за противниците на масовата нелегална имиграция в страната, ще върже ръцете на новия канцлер - без значение, дали това отново ще бъде Меркел или някой от социалдемократическите лидери Зигмар Габриел и Франк-Валтер Щайнмайер.

В съседна Холандия европейският либерален елит се сблъсква с още по сериозен проблем. Популярността на Партията на свободата на Герт Вилдерс е толкова голяма, че той вече има реални шансове да оглави правителството. Вилдерс не само се обявява за прекратяване приемането на мигранти мюсюлмани, но и възнамерява да забрани изучаването на исляма, който самият той приравнява с "Моята борба" на Хитлер. Ако изборите се провеждаха днес, Партията на свободата вероятно би получила 31 депутати (от общо 150), докато управляващите в момента либерална Народна партия за свобода и демокрация и социалдемократическата Партия на труда могат да разчитат общо на 29 депутати (вместо сегашните 79). Макар че, за разлика от съседите си Белгия, Франция и Германия, Холандия досега не е била обект на терористични нападения, местното население е силно притеснено и загрижено за своята сигурност. На този фон, Вилдерс открито декларира, че Западът се намира във война с Исляма и обещава, че ако победи на изборите, ше проведе референдум за излизането на страната от ЕС. Според него: "Следва сами да носим отговорността за собствената си страна, финансите, границите и имиграционната си политика. Холандците трябва да получав възможност да си кажат мнението относно членството ни в Съюза". Както е известно, обаче - за разлика от Великобритания - Холандия традиционно е сред "опорните стълбове" на ЕС. Затова евентуалното и излизане от него, би означавало крах на целия либерален европейски проект, с неговия неимоверно раздут бюрократичен апарат, алчността и културния тоталитаризъм на брюкселските "еврократи", негласната цензура и абсурдната идеология на т.нар. политическа коректност.

В смятаната за идейния бастион на постмодернизма Франция, към властта се е устремил Националният фронт, ръководен от Марин Льо Пен, която привържениците и смятат за "новата Жана Д'Арк". След организираните от ислямистите кланета в Париж през ноември 2015 и в Ница през юли 2016 популярността на "крайната десница" скочи още повече, за сметка на тази на традиционните политически партии. Неслучайно Националният фронт спечели първия тур на общинските избори във Франция през декември 2015 (29%), следван от републиканците на Никола Саркози (27%) и социалистите на президента Франсоа Оланд (23%). И само обединяването на последните двама, както и мощната медийна кампания, позволи на втория тур резултатът да бъде обърнат. По ирония на съдбата през април 2017 във Франция също ще се проведат ключови избори за президент, на които вероятно ще бъде използвана същата тактика за да се гарантира победата на втория тур на кандидата на традиционната десница Франсоа Фийон.

На този фон, мнозина смятат, че евентуалният нов поток от мигранти, който ще нахлуе на Старият континент едновременно от Азия и Северна Африка, може да постави под въпрос съществуването на ЕС още през настоящата 2017, още повече, че е трудно да си представим, как точно "еврократите" ще съумеят да се справят с надвисналата над техния "проект" смъртна опасност. За начало, те очевидно ще трябва да надиграят турския президент Ердоган, но дори и това вероятно ще се окаже прекалено сложна или дори непосилна задача за хора, чиято политическа кариера изцяло се крепи на добре заучените, но кухи фрази за "мира, толерантността и демокрацията".

Причините и последиците от мигрантската криза

Като основна причина за сегашната мигрантска криза на Стария континент повечето анализатори посочват подкрепената от САЩ и основните им западноевропейски съюзници серия от преврати в арабския свят (т.нар. "арабска пролет"), както и провокираните пак от тях въоръжени конфликти, драстично влошили условията за живот на десетки милиони хора в региона на Големия Близък Изток. При това не става дума за несъзнателно допусната грешка, а за съвсем съзнателно провеждана стратегия. Както е известно, кризата в Ирак се точи от 2003 насам, а тези в Либия и Сирия - от 2011, но огромните мигрантски маси започнаха да заливат Европа чак през лятото на 2015. При това сме свидетели едва на началото на този процес. През въпросната 2015 в ЕС са влезли около 1,8 милиона бежанци и нелегални мигранти от Северна Африка, Азия и Близкия Изток. За сравнение, през предходната 2014 броят им е бил около 300 хиляди. През миналата 2016, само в Германия са влезли между 250 и 300 хиляди нови мигранти, а прогнозите сочат, че до 2020 страната вероятно ще приеме още 3,6 млн. чужденци. По данни на немското Вътрешно министерство, на територията на страната в момента се намират около 500 хиляди нерегистрирани мигранти, като повечето от тях отказват да се регистрират, опасявайки се, че няма да получат убежище. По този начин обаче, те практически нямат възможност да получат работа, т.е. принудени са да работят нелегално, да се ангажират с откровено криминална активност или да станат част от ислямистките терористични мрежи. През септември 2016 председателят на Европейския съвет Доналд Туск призна, че възможностите на ЕС да приема нови бежанци и икономически мигранти са "почти изчерпани".

Междувременно, някои европейски държави вече се опитват да намалят разходите си за подпомагане на мигрантите и бежанците, тъй като те стават все по-непосилни за тях. Така, през януари 2016 датският парламент прие законопроект, задължаващ пристигащите в страната мигранти да предават парите, с които разполагат, както и ценните си вещи на стойност над 10 хиляди крони (по малко от 1000 евро) като своеобразна компенсация за разходите на държавата по пребиваването им в страната. На свой ред, провинциалните власти в немските провинции Бавария и Баден-Вюртемберг също започнаха да конфискуват част от парите на мигрантите, като в Бавария им оставят по 750 евро, а в Баден-Вюртемберг - по 350 евро. Останалите средства отиват за покриване на част от отпусканите им социални помощи. Аналогични мерки прилага и Швейцария, която не е член на ЕС. Там новопристигналите мигранти са длъжни да предадат всичките си средства, над "минимума" от 1000 швейцарски франка (малко над 900 евро).

По данни на Върховния комисариат на ООН за бежанците, през миналата 2016 над половин милион мигранти и бежанци са пресекли Средиземно море, опитвайки да се доберат до Европа, като при това са загинали около пет хиляди души.

Мигрантската вълна към Европа

Легенда:

Държави генериращи мигранти

Държави, генериращи и транзитиращи мигранти

Транзитни държави

Държави - крайна цел на мигрантите

Част от миграционните маршрути

Според известния германски социолог, икономист и демограф Гунар Хайнзон, който е професор в Бременския университет, към средата на ХХІ век в Европа ще се извърши драматична промяна. Той посочва, че между 1990 и 2002 в Германия са влезли 13 млн. мигранти, повечето от които са били неквалифицирани работници. Същото се случи и във Франция. През 2012, само в Германия са се преселили 1,1 млн. души, а през 2013 - 1,2 млн. Елементарните сметки показват, че в Европейския съюз, чието население в момента е 507 млн. души, през следващите 35 години теоретично могат да се преселят 250 млн. икономически мигранти. Впрочем, според Института Галъп, през 2050 броят на желаещите да се преселят в Европа жители на африканските и близкоизточни държави ще достигне 950 млн. души. Очевидно е, че далеч не всички тези хора попадат в категорията на "икономическите мигранти". Между другото, в бестселъра си "Ответен удар" (появил се през 2000) покойният консултант на ЦРУ и професор в Университета на Сан Диего Чалмърс Джонсън прогнозира, че до 2050 върху Запада ще се стовари мощен "ответен удар" под формата на огромни мигрантски потоци от афро-азиатския регион и тясно свързана с тях вълна от терористични нападения. Според него, въпросният удар е закономерна последица от действията на Запада в тези части на света през предходните поне сто години.

Истината обаче е, че сегашното мигрантско нашествие не е резултат само на военно-политическите конфликти, но и на демографските процеси. Според проф. Хайнзон, в средата на ХХІ век, населението на Африка ще се удвои, достигайки 2,4 млрд. души. Демографските прогнози сочат, че още през 2040 африканците ще формират половината от световното население на възраст под 25 години. Тук е мястото да напомня и, че мигрантите внасят в Европа една коренно различна култура, а да не забравяме, че на континента вече съществува значителна мюсюлманска общност. 5% от населението в Австрия, Гърция и Швейцария изповядва исляма. В Белгия, Германия и Холандия този дял е 6%, във Франция - 7,5%, а в България - 13,7%. Почти цялото двумилионно население на частично признатата република Косово (95,6%) е мюсюлманско, същото се отнася и за 56,7% от населението на Албания и 40% от това на Босна и Херцеговина.

На фона на тези тенденции, шансовете на Европа да се противопостави успешно на мащния натиск на новата вълна от пасионарни и агресивни млади мюсюлмански имигранти не изглеждат големи. Още повече, че европейският проект бива ерозиран и от редица вътрешни заплахи. Образователната сфера е може би най-показателния, но далеч не единствения пример за деградацията на съвременната европейска цивилизация. В момента, образователната система на континента е ориентирана към "производството" на консуматори, чиято "масова култура" е безкрайно далеч, да не говорим, че е априори враждебна на "високата" европейска университетска култура. Носителите на тази масова култура са годни единствено за изпълнението на сравнително прости, ясно дефинирани и лесно контролирани трудови операции.

Съвременната европейска образователна система възпроизвежда функционална неграмотност, при това в геометрична прогресия. Както е известно, за функционално неграмотен се смята онзи, който не разбира прочетения от него текст, включително не може да схване елементарна инструкция за закупен уред или за употребата на конкретно лекарство. Тоест, функционалната неграмотност сериозно затруднява нормалния живот и работата на индивида. По-долу ще дам някои примери в това отношение. В Холандия например, има 250 хиляди напълно неграмотни (1,5% от населението) и 1,3 млн. функционално неграмотни (7,9% от населението). 25% от ирландците с гимназиално образование са функционално неграмотни, а други 20% могат да четат и пишат само елементарни текстове (т.е. проблемът засяга 45% от населението). Във Великобритания функционално неграмотни са 20% от пълнолетните жители на страната, т.е. 7 млн. души, като всяка година средно образование завършват 100 хиляди функционално неграмотни британци. По данни на Европейската комисия и ОИСР, през 2009 в Австрия са били функционално неграмотни 21,5% от 15-годишните тинейджъри, а само две години по-късно тази цифра е нараснала до 27,5%. Най-трагични обаче са данните за България, където 40% от тинейджърите на възраст между 15 и 16 години са функционално неграмотни, което е два пъти повече от средния процент за Европа. Впрочем, според Business magazine, в момента поне 30 милиона граждани на САЩ (14% от цялото население) също са функционално неграмотни.

Картината действително е стряскаща, но по-лошото е, че тя е резулат от съзнателно прокарваните реформи в образователната сфера, стартирали на Запад още през 70-те и 80-те години на ХХ век, които през 90-те започнаха да се осъществяват и в постсоциалистическите държави от Източна Европа и чиято цел е изравняването на равнището на развитие на представителите на различните слоеве от населението, включително мигрантите и коренните европейци. Излишно е да се питаме, какво бъдеще има подобно общество и дали въобще е в състояние да се противопостави на агресивните "нови варвари", камо ли пък да ги "интегрира". На всичкото отгоре, този процес се съпътства с осъществяването на тотална (по своя обхват) и тоталитарна (по начина на въздействие върху човешката психика) пропаганда на морални "ценности", нямащи нищо общо с традиционните ценности на европейската християнска цивилизация. В резултат от това, през последните години ставаме свидетели дори не на "залеза на Европа" прогнозиран преди повече от сто години от Освалд Шпенглер, а на драматична и стремителна деградация на целия европейски културно-исторически модел.

Неслучайно, все повече европейци, които не са склонни да приемат упадъка и разложението на Стария континент, напускат Европа. Свидетели сме, в частност, на масово "изтичане" на висококвалифицирани европейски специалисти, насочващи се към сравнително по-трудно достъпните за арабско-африканските мигранти англосаксонски държави, като Австралия, Канада и Нова Зелания, които всяка година приемат до милион и половина образовани европейци. В същото време, само в Германия в момента има почти два милиона незаети работни места, при положение че близо 6 милиона мигранти в тази страна, разчитат само на социални помощи. Социологическите данни сочат, че седемдесет от всеки сто 20-годишни французи и германци, издържат 30 имигранти и техните потомци. В същото време 35% от новородените в Германия не са етнически германци, а 90% от тежките престъпления в тази страна се извършват от чужденци. 40% от новородените във Франция са с арабски или африкански произход, а най-популярното име във Великобритания вече е... Мохамед. Не е чудно, че все повече образовани млади европейци напускат континента, превръщайки се на свой ред в мигранти.

Заключение

Възможно ли е изброените по-горени негативни тенденции, говорещи еднозначно не просто за криза на европейския проект, но и за упадъка на Европа, като цивилизация, да бъдат спрени или обърнати назад? Отговорът на този въпрос не е никак лесен. Истината е, че т.нар. Brexit всъщност, отвори "кутията на Пандора" за Европейския съюз. Също както навремето признаването на независимостта на Косово промени драстично отношението към принципа за териториалната цялост на държавите и отвори пътя за ревизиране на границите в Европа, така и британският референдум промени отношението към наднационалната европейска структура, която по замисъла на своите създатели можеше само да се разширява, но не и да се свива. Само че сега сме свидетелни тъкмо на свиването на ЕС, като този процес може да се задълбочи. Белези за това са усилвашите се призиви за провеждане на референдуми за напускане на Съюза, които са особено силни в Холандия, но се чуват също във Финландия, Ирландия, Словакия, а дори и в стълбовете на ЕС - Германия и Франция. Или пък миналогодишното решение на Швейцария да оттегли кандидатурата си за членство в Съюза. По данни от социологическите проучвания, само за една година броят на привържениците на европейското членство в тази страна (където средните доходи са 1,3 пъти по-високи, отколкото в Германия и Франция, и 1,7 пъти по-високи от тези в Италия) е намалял от 21% до 16%.

По принцип, всяка криза носи, освен нови проблеми, и нови възможности. На теория може да е така, но на практика нещата се свеждат до това, дали в Европа ще се появят сили, способни да спрат по-нататъшното низходящо движение и упадъка на европейската цивилизация. В това отношение мнозина на континента изглеждат вдъхновени от успеха на американската "консервативна революция", както някои анализатори характеризираха победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през ноември 2016. Проблемът обаче е, че за разлика от Съединените щати, които са сравнително млада държава, Европа е древна цивилизация, чиито корени са много силно свързани с християнството и гръцко-римската култура. В момента сме свидетели на окончателната ерозия или пък на фундаменталното преосмисляне на институциите, появили се в Стария свят през епохата на модерна, което означава, че и търсенето на традиции и архетипове, които да помогнат за консолидирането на обществото, също би трябвало да се насочи извън тази историческа епоха. Повечето експерти смятат, че сегашната криза на ЕС връща Европа към периода, отпреди появата на Съюза, когато, както е известно, доминират националните държави. Проблемът обаче е, че - от една страна, националните държави по своята същност са продукт именно на модерна, а от друга, че през последните десетилетия самите национални държави бяха тотално ерозирани в хода на реализацията на наднационалния "европейски проект". Пример за това са някои постсоциалистически източноевропейско държави (като Чехия например), където вече няма нито една банка, собственост на съответното правителство или на местни бизнесмени. Тоест, в сегашните условия, когато Брюксел си позволява да оказва безпрецедент натиск върху отделните страни членки, трудно можем да приемем последните за наистина суверенни и независими национални държави. Не бива да забравяме също, че следвоенна (Западна)Европа се изграждше с американски пари и в съответствие с интересите на транснационалния глобален капитал, т.е. нейната политическа и икономическа система отговарят на интересите на транснационалните корпорации, а не на националния бизнес и нациите, населяващи самата Европа. Това също обяснява, защо днес контурите на европейските национални държави изглеждат толкова "размити".

Едната възможност за решаването на този проблем е отделните европейски правителства да предприемат решителни мерки за възстановяване суверенитета на своите държави. По този път върви в момента Унгария на Виктор Орбан например (вж. статията "Геополитиката на унгарския суверенитет" на стр... - б.р.).

Другата възможност е да се върви към нов тип европейско обединение, или обединения (формирани на основата на концепцията за големите многомерни пространства, лансирана още през ХІХ век от големия немски икономист Фридрих Лист). Тоест, към един качествено нов и различен "европейски проект". Който да се освободи от силно проатлантическия "уклон" на сегашния Европейски съюз и да се опита да го "балансира" за сметка на подобряването на отношенията си с формиращия се нов "евразийски полюс", доминиран от Русия и Китай.

Що се отнася до европейския отговор на сегашната вълна на имигрантската/ислямската експанзия на континента, той следва да бъде формулиран от един нов елит, който да замени тотално дискредитиралите се "еврократи", още повече, че днес този феномен се различава от предишните ислямски проекти за завоюването на Европа (арабският и османският), тъй като е маскиран като миграция на бежанци от зоните на военни действия, уж провокирана от конфликта в Близкия Изток. В този смисъл изглежда доста вероятно, че въпросният отговор следва да има хибриден характер, доколкото става въпрос именно за хибридна заплаха.

Друго сериозно и не по-малко опасно предизвикателство пред съвременна Европа са противоречията между отделните нации на континента. И в момента се коментира, че при евентуалното разпадане на ЕС и НАТО не може да се изключва възпламеняването на конфликтите между европейските нации, замразени в периода след Втората световна война. Възможно е например възобновяване на френско-германския спор за Елзас и Лотарингия, избухването на нов конфликт на Балканите или на евентуални сблъсъци между Румъния и Унгария, Полша и Украйна и т.н. Преодоляването на тези стари вражди е възможно само, ако коренните жители на Стария континент намерят в себе си сили за да стартират качествено нов европейски проект, способен да защити всички тях от дебнещите ги вътрешни и външни опасности. Разбира се, това ще изисква и появата на нов елит способен да изведе Европа от сегашната и екзистенциална криза. Принадлежащите към него следва да се отличават радикално от сегашните невзрачни и безгръбначни брюкселски бюрократи и да са твърдо решени (и способни, разбира се) да предотвратят свличането на континента в бездната на хаоса, където го тласкат сегашните либерални псевдоелити от епохата на модерна и постмодерна.

* Национален консервативен форум, цялата статия можете да прочетете в бр.1/2017 на "Геополитика"