Италианският референдум и ерозията на южния фланг на ЕС

Става дума на първо място, за отказа от сегашната двукамарна парламентарна система, в която и горната (315-членният Сенат), и долната (630-членната Камара на депутатите) палати на парламента имаха еднакви законодателни функции, в резултат от което процедурата по приемането на законите, често се оказва прекалено продължителен процес. Вместо това се предлагаше броят на сенаторите да бъде намален почти четири пъти, като те бъдат лишени от законодателната си функция и в правомощията им останат само проблемите на двайсетте италиански региона и отношенията с ЕС. Реформата трябваше да премахне сегашните италиански провинции, като излишно междинно административно звено между центъра и областите на страната. Впрочем, предвидени бяха и промени в редица други членове на Основния закон.

Повечето италианци (52%) обаче, гласуваха против конституционните промени, като те бяха подкрепени от само 47% от участниците в референдума. След като резултатите станаха ясни, премиерът на страната Матео Ренци подаде оставка със саркастичния коментар: "исках да избавя Италия от излишните депутатски кресла, но в крайна сметка загубих своето собствено".

Политическата криза

В резултат, в страната настъпи политическа криза, която (също както и в България, след президентските избори през ноември 2016) можеше да бъде избегната. Още от самото начало, привържениците на Ренци го критикуваха, че излишно се опитва да "персонифицира" гласуването за промените в Конституцията. Логиката в подобни ситуации изисква насрочването на извънредни парламентарни избори и тъкмо това бе искането на опозиционните партии, начело с Движението "Пет звезди" и Северната лига. Бързо стана ясно обаче, че този сценарий не е особено приемлив за водещите политически сили, тъй като влезлият в сила през 2016 избирателен закон, станал известен като "Италикум", предвижда пропорционални избори с партийни листи, но в два тура. При това, ако на първия някоя партия спечели 40% от гласовете, автоматично получава 54% от местата в парламента, т.е. 340 депутати в долната камара. Ако нито една не го постигне, се провежда втори тур, като тогава първата партия взема 340 мандата и без да има 40% от гласовете, а останалите 277 се разпределят пропорционално между другите партии. На теория, този закон би могъл да се приложи и при изборите за Сенат, но според експертите, това ще доведе до още по-голям парламентарен хаос и невъзможност да се гласува доверие на правителството. Освен това, окончателното решение на Конституционния съд относно съществуващия избирателен закон ще стане ясно най-рано в края на януари 2017.

И така, против предсрочните избори се обявиха както Демократичната партия на Ренци, така и партията на Силвио Берлускони "Форца Италия", които са наясно, че протестният потенциал, обусловил изхода от референдума, може даде шанс на радикалната опозиция да спечели голям брой места в парламента.

Съгласно изискванията на действащата Конституция, решението трябваше да бъде взето от президента Серджо Матарела, който също като подалия оставка Ренци е част от левия политически спектър. След безуспешни усилия да убеди Ренци да се върне начело на правителството, Матарела в крайна сметка назначи на негово място досегашния външен министър Паоло Джентилони (като възможни претенденти се спрягаха също министърът на икономиката и финансите Пиер Карло Падоан и председателят на Сената Пиетро Грасо).

Така, на 11 декември 2016 Джентилони оглави т.нар. "институционално" правителство, чиято основна задача е да подготви нов избирателен закон. При всички случаи, до следващите избори лявоцентристките формации запазват парламентарното си мнозинство, освен това е напълно възможно в гласуването по редица въпроси те да бъдат подкрепени и от хората на Берлускони.

Както е известно, редица лидери на ЕС отдавна изказват загриженост за ситуацията, в която се намира Италия. Сред причините за това са големия държавен дълг, проблемите в банковата система и високата младежка безработица. Освен това, на дневен ред е необходимостта от намиране решение на проблемите с миграцията и борбата с тероризма. Междувременно, след поражението на Ренци на референдума, радикалните италиански медии започнаха да разпространяват тревожни прогнози за евентуален Itexit, т.е. за излизането на Италия от ЕС, еврозоната и т.н. Последните социологически проучвания в страната обаче показват, че само 8% от италианците могат да бъдат отнесени към евроскептиците, докато 86,5% от анкетираните, които са наясно колко тясно са интегрирани в ЕС икономиката, търговията, индустрията, образованието, правната и финансовата системи на страната, смятат членството в Съюза за необходимо и неизбежно. За излизането на Италия от еврозоната се обявяват само 15,2%, докато 67,4% продължават да подкрепят общата европейска валута. Да не забравяме също, че Брюксел отделя сериозни средства за развитието на италианския Юг, освен това страната очаква значителна помощ от ЕС за настаняването на нахлуващите през Средиземно море имигранти, както и за ликвидирането на последиците от земетресенията в Централна Италия. В същото време обаче, мнозина италиански анализатори със съжаление констатират, че демонстрирания от бившия премиер Ренци стремеж да използва Brexit-а и да заложи на триумвирата между трите най-силни държави в Съюза - Германия, Франция и Италия, едва ли може да се реализира на практика в условията на сегашната нестабилност в страната.

Между другото, за решението на Ренци да подаде оставка съжаляват не само в Брюксел, но и в Москва. Ще напомня само, че той беше първият западноевропейски правителствен ръководител, посетил Русия след присъединяването на Крим, освен това неведнъж заявяваше, че сегашните санкции, наложени от ЕС на Москва, не могат по никакъв начин да съдействат за решаването на съществуващите проблеми. Впрочем, да не забравяме, че тезите на Ренци за необходимостта от диалог с руснаците се подкрепят както от президента Матарела, така и от новия премиер Джентилони, а също от върховния представител по външната политика и политиката за сигурност на ЕС - италианката Федерика Могерини.

Възможните последици за ЕС

Наред с изброените по-горе конституционни промени, лансираната от бившия премиер Ренци реформа целеше още по-тясната интеграция на Италия в ЕС, включително прехвърляйки решението на редица ключови въпроси, касаещи икономическия и политически живот на страната, в ръцете на брюкселските "еврократи". Алгоритъмът на действията на наднационалната европейска бюрокрация е ясен: лишаването на страните членки на ЕС и от последните белези на националния им суверенитет, формирането на единно икономическо пространство между ЕС и САЩ, драстично ограничаване на социалните придобивки, извоювани през последните десетилетия, за сметка на правомощията на транснационалните корпорации и банки, окончателна реализация на проекта за създаването на "мултикултурна цивилизация" в Европа и превръщането на т.нар. "обединена Европа" в инструмент на САЩ за ерозиране позициите на противниците на сегашния "еднополюсен модел" на устройство на света, най-вече в лицето на Китай и Русия.

Мнозина бяха склонни да прогнозират, че след отрицателното гласуване на референдума, италианците могат да се ориентират и към провеждането на референдум за членството на страната им в ЕС. Между другото, още през октомври 2016 (когато сондажите показваха минимална разлика между отхвърлящите и подкрепящите предложенията от референдума), експертите на Deutsche Bank оценяваха вероятността Италия да излезе от ЕС на цели 60%.

В същото време обаче, политическите опоненти на управляващите лявоцентристи - партиите "Пет звезди", Северната лига и "Форца Италия" би трябвало да са наясно за преградите и капаните, както и за многобройните изпитания, които неминуемо ще възникнат при опитите на Италия да излезе от сегашната задънена улица. Истината е, че ако страната наистина реши да напусне ЕС това със сигурност ще бъде много по-труден и болезнен процес, отколкото т.нар. Brexit.

На първо място, Великобритания се включи в процеса на европейската интеграция доста по-късно от Италия. Както е известно европейската икономическа интеграция стартира с подписването през март 1957 на Римския договор за създаването на Европейска икономическа общност (ЕИО) - т.нар. Общ пазар. Основатели на ЕИО бяха Франция, Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург, а доказателство за ключовата италианска роля в този процес е решението въпросният договор да бъде подписан именно в Рим. По онова време, Великобритания се опитваше да реализира алтернативен проект, в лицето на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ). Той обаче се оказа неуспешен и това принуди Лондон да се присъеди към ЕИО на 1 януари 1973.

Междувременно, през първите петнайсет години след подписването на Римския договор, процесът на интеграция в рамките на ЕИО се развиваше успешно, така че Великобритания се оказа в ролята на догонващ. Впрочем и през следващите над четиридесет години, през които беше член на Европейския съюз (през 1992 ЕИО се трансформира в ЕС), тя продължи да бъде доста по-слабо интегрирана в него, отколкото Италия. През 2015 например, 53,6% от британският износ е бил насочен към държавите от ЕС, докато при Италия този показател е 60%. По отношение на вноса, делът на членовете на Съюза в британския внос е 44,4%, а в италианския - 54,9%.

След т.нар. Brexit, Великобритания очевидно ще се опита да компенсира загубите си на европейския континентален пазар за сметка на пазарите на някогашните членове на британската колониална империя. Неслучайно Лондон вече активизира преговорите за търговско-икономическо сътрудничество с Индия, Канада, Южна Африка и други членове на Британската общност. Италия обаче няма такава възможност, ако случайно реши да напусне ЕС. Затова при подобно развитие, тя вероятно би се опитала да компенсира загубите си на европейския континентален пазар, развивайки сътрудничеството с Китай и Русия, но това няма как да стане, докато Вашингтон и Брюксел принуждават Рим да участват в икономическите санкции срещу Москва.

На второ място, Великобритания разполага с много по-сериозни позиции в сферата на международните капиталови потоци. През 2015 преките британски инвестиции в чужбина са били 758,8 млрд. евро, докато при Италия този показател е едва 126,9 млрд. През същата 2015 обемът на чуждестранните инвестиции в икономиката на Великобритания е бил 731,9 млрд. евро, а тези в италианската - само 28,6 млрд. През 2015 приходите на Великобритания от всички видове чуждестранни инвестиции (преки, портфейлни и други) са достигнали 270 млрд. долара, докато при Италия този показател е 66 млрд.

На трето място, докато за Великобритания Brexit означава "само" напускането на ЕС, евентуалният Itexit би означавал за Италия да напусне и еврозоната. Последното е свързано с още по-сериозни проблеми. В момента Италия е много тясно свързана с Европейската централна банка (ЕЦБ). Балансът на ЕЦБ включва италианските ценни книжа, които банката започна да изкупува особено активно след старта на програмата си за количествени облекчения. Какво би се случило с тях? Италианските банки са крайно нестабилни и се крепят на възобновяващите се кредити на ЕЦБ, които постъпват в банковия сектор на страната през Централната банка на Италия. В момента дългът на последната към ЕЦБ е достигнал 354 млрд. евро, т.е. 22% от италианския БВП. Тоест, възниква въпросът за съдбата и на този дълг. И не само това, разбира се.

Мнозина италиански коментатори нарекоха решението на Ренци да подаде оставка, веднага след неуспеха си на референдума "лекомислено". Истината обаче е, че той беше наясно, с какви проблеми ще трябва да се справя, ако страната му все пак реши да напусне ЕС, и тъкмо това бе причината за светкавичното му оттегляне. В тази връзка ще напомня, че преди малко повече от година в сходна ситуация се оказа Гърция, която също беше на ръба на излизането от ЕС и дори обяви дефолт по задълженията си пред МВФ. Както е известно, в южната ни съседка също имаше референдум - този път за това, дали да бъдат приети условията на международните кредитори за преструктурирането на дълга и "финансовото оздравяване" на страната. Тогава с "не" гласуваха 61% от гърците, но след това въпросните условия все пак бяха приети от правителството на Алексис Ципрас. В същото време, икономическите проблеми на Италия са несравнимо по-големи от гръцките. И едва ли партията на Бепе Грило "Пет звезди" и Северната лига са в състояние да се справят с тях, ако страната им напусне ЕС.

Освен това, след като излизането дори само на една държава членка (Великобритания) от Съюза ще породи толкова сериозни проблеми за Брюксел, евентуално решение на Италия да я последва би поставило ЕС в критична ситуация. По данни на Евростат, делът на тези две страни в БВП на Съюза е почти 30%. По своя БВП Великобритания е на второ място в ЕС след Германия (чиито дял в БВП на Съюза през 2015 беше 20,7%), а Италия е на четвърто, след Франция (делът на последната е 14,9%).

Тоест, ако Рим също реши да напусне Съюза, на оставащите двама "основни" членове на ЕС - Германия и Франция - ще се пада половината от целия БВП на "орязания" Съюз, т.е. толкова, колкото е БВП на останалите му 24 членове. Наличието на подобна асиметрия в новия формат на ЕС със сигурност няма да съдейства за консолидирането на Съюза. Германия и Франция едва ли биха склонили да "хранят" останалата Европа, освен ако успеят да и наложат такива условия, които на практика биха превърнали въпросните 24 страни членки (включително и България) в безправни васали на Берлин и Париж. Освен това, да не забравяме, че в момента Франция е изправена пред огромни икономически проблеми (вж. статията на Стефан Каменаров, "Франция: между ислямизацията и социалния взрив", на стр.... -б.р.) и просто не е в състояние да поеме ролята на "втори локомотив" на ЕС. През миналата 2016 френският държавен дълг надхвърли 100% от националния БВП, което поставя страната в групата на "проблемните" държави: Гърция, Италия, Португалия, Белгия, Испания, Ирландия и Кипър.

На този фон, тоталната германска хегемония в "новия формат" на ЕС няма как да не поражда много сериозни опасения у останалите членове на Съюза и най-вече на такива като Полша, която от известно време насам започна да се "еманципира" от Брюксел и Берлин в рамките на т.нар. Вишеградска група (в нея влизат също Чехия, Словакия и Унгария). Тоест, беше ясно, че Брюксел ще направи всичко възможно да не допусне провеждането в Италия на референдум за членството на страната в ЕС.

Цената на "спасителната програма" на Марио Драги

Както е известно, на провелото се през декември 2016 заседание на Европейската централна банка във Франкфурт беше взето решение да бъде продължена реализацията на промата за количествени облекчения, т.е. да продължи печатането на стотици милиарди евро с цел изкупуването на дълговите книжа на "проблемните" държави и банки от еврозоната и най-вече тези на Италия и другите държави от Южна Европа.

Това решение породи крайно негативна реакция в Германия и Австрия. Както анализаторите, така и обикновените европейци смятат, че шефът на ЕЦБ Марио Драги е направил всичко възможно за да спаси родната си Италия, намираща се на ръба на финансовия колапс. Действително, веднага след публикуването на програмата на Драги за количествени облекчения, показателите на италианските банки се стабилизираха. Въпросът обаче е, докога може да продължи това неудържимо печатане на пари? Все повече експерти посочват, че ако реализацията на програмата за количествени облекчения се проточи прекалено, крахът на еврозоната изглежда неизбежен. Поне до март 2017 ЕЦБ планира да печата по 80 млрд. евро месечно, а след това, до края на годината - най-малко по 60 млрд. евро месечно. Това е много по-дълъг срок, от предварително прогнозирания от финансовите експерти, като в резултат общата сума на напечатаните от банката евро ще достигне 2,28 трлн. долара.

Естествено, най-недоволни от решението на Драги са представителите на германския бизнес. Така, шефът на външноикономическия отдел на немската Търговско-промишлена палата Фолкер Трайер обяви, че решението на ЕЦБ тласка Италия в погрешната посока, тъй като я лишава от стимули за провеждането на належащите реформи. Според него: "политическите съображения не бива да определят монетарната политика", като в случая се визират именно опитите на ЕЦБ за спасяването на Италия, където след провала на референдума за конституционната реформа започна масово изтичане на капитали.

От друга страна обаче, действията на Драги са обясними, защото ако Италия и другите южноевропейски членки на ЕС фалират, това ще провокира краха на целия механизъм на еврозоната. Тоест, ако ЕЦБ спре да изкупува италианските джънк-облигации, Италия автоматично ще фалира. Освен това, последното решение на ЕЦБ успокои донякъде пазарите: акциите на най-старата италианска банка Monte dei Paschi die Siena скочиха с 4%, а тези на Unicredit - с 3%. Което е обяснимо, доколкото балансът на италианските банки включва ценни книжа и джънк-облигации за стотици милиарди евро и тъкмо те се изкупуват в момента от ЕС.

Междувременно, все повече икономисти стигат до заключението, че самата конструкция на еврозоната е била сбъркана от самото начало. Нямаше как държави с различна производителност на труда и манталитет да бъдат обвързани с обща валута, ориентирана и съобразена най-вече с Германия. Сега това става очевидно. И фактът, че системата все пак продължава да функционира се дължи само на печатането на евро в гигантски мащаби. Според експертите обаче, печатането на пари с цел изкупуване на лошите дългове, които никога няма да бъдат платени, е най-голямата измама по отношение на гражданите на държавите от еврозоната.

Освен това, ЕЦБ реши да остави лихвения процент по кредитите на нулево равнище, а този по депозитите на минус 0,4% годишно. Смята се, че банката просто няма друг изход, защото ако повиши лихвения процент, това ще бъде жесток удар не само по икономиката на Италия, но и по тези на Франция, Ирландия, Белгия, Холандия, Гърция и Австрия.

Кой е големият губещ от всичко това? На първо място, това са обикновените гражданите на държавите от еврозоната, тъй като политиката на нулевите лихвени проценти ликвидира личните и пенсионните им спестявания. В момента, банковите влогове не носят никакви приходи, а само разходи. Затова все повече европейци предпочитат да държат спестяванията си в сейфове (или просто по домовете си) или да ги инвестират в злато и недвижими имоти. Повечето анализатори смятат, че краят на активното паричтно стимулиране от страна на ЕЦБ не се вижда, тъй като сегашната икономическа ситуация в еврозоната не позволява да спре печатането на пари. Остава обаче въпросът, колко дълго ЕЦБ ще се опитва да гаси икономическия пожар в ЕС с хартиени евро?

Заключение

В крайна сметка, резултатът от гласуването на референдума в Италия ще разшири пропастта между северните държави от еврозоната, начело с Германия, и страните от европейския Юг. Мнозина в Германия и другите северни страни го тълкуват като знак за нежеланието на италианците да реформират икономиката си, според рецептите на Брюксел, както и за нарастване на антиевропейските настроения в тази страна, а и в цяла Европа.

Истината обаче е, че тези настроения се формираха поне от четвърт век насам. С разширяването на Съюза, се разрастваше и брюкселската бюрокрация, а все повече европейци започваха да осъзнават, че правилата и изискванията на ЕС носят по-скоро проблеми, отколкото ползи. Напрежението беше налице още през 1992, когато Договорът от Мастрихт, който трябваше да сближи Европа, едва успя да получи одобрение в Дания и Франция. Днес настроенията против ЕС са част от платформата на почти всички "популистки" формации, включително Националния фронт на Марин льо Пен във Франция, Партията на свободата на Герт Вилдерс в Холандия, или Партията "Пет звезди" на Бепе Грило в Италия.

Политическият провал на италианските премиер Ренци и неговата програма за реформи, доведе до оттеглянето от политиката на поредния проевропейски лидер, надяващ се да повиши икономическия растеж в страната си като сложи край на периода на сурови икономии, нанасящи сериозна вреда на италианския бюджет. Вместо това, сега той рискува да влезе в историята като човек, улеснил похода към властта на политици, настроени враждебно към брюкселските "еврократи" и еврозоната. Както посочва, шефът на парижкото бюро на американската фондация German Marshall Found Александра де Хооп Схефер: "все повече французи, германци или италианци започват да гледат на ЕС почти като на незаконна организация". Повсеместно тече процес на замяната на традиционните дясноцентристки и лявоцентристки партии с нови и често непредсказуеми сили. Налице е мощен подем на политиците, залагащи на национализма и неприемането на икономическото обезправяване на националните държави от бюрокрацията на ЕС. И негативното отношение към Съюза е част от тяхната програма. Както наскоро заяви Герт Вилдерс: "Вече няма десни и леви. Днес искаме да върнем своите ценности и идентичност, културата и парите си и отново да превърнем националните интереси в приоритет". Все още е трудно да се каже, дали подобно нещо е възможно, но новите европейски консерватори и националисти очевидно са убедени в това. Според Вилдерс: "този процес ще продължи и ще промени завинаги Европа".

* Българско геополитическо дружество