Основни задачи на американската геополитика на Балканите следва да станат постоянното военно присъствие на САЩ в региона, постигането на "историческо помирение" със Сърбия и възстановяване ролята на Вашингтон като основен посредник между държавите от региона.
Това се посочва в появилия се в края на ноември 2017 доклад, озаглавен "Напред Балкани: новата стратегия на САЩ за региона" (1), който е изготвен от Атлантическия съвет. Както е известно, Съветът се смята за основния мозъчен център на НАТО, оказващ голямо влияние върху формулирането на неговата идеология и стратегия, както впрочем и върху стратегията на самите Съединени щати. Мнозина негови експерти и анализатори са били съветници на различни американски президенти, или пък са заемали ключови държавни длъжности. Така например, през 2009 председателят на Борда на директорите на Съвета Джеймс Джоунс стана съветник по въпросите на националната сигурност на президента Барак Обама, а сменилият го на поста Чък Хейгъл през 2013 беше назначен за държавен секретар по отбраната на САЩ. Съвсем доскоро председател на Атлантическият съвет беше бившият посланик на САЩ в Китай Джон Хънтсман-младши, който от октомври 2017 представлява страната си в Москва (несъмнено знаково назначение, особено предвид факта, че Хънтсман беше принуден да напусне Пекин през 2011, след като бе обвинен от властите, че организира и подкрепя протестните действия срешу китайското правителство). В момента, Съветът се ръководи от Фредерик Кемпе.
Автори на доклада на Атлантическия съвет за Балканите са роденият в Хърватска редактор в American Interest Дамир Марушич, директорът за ЕС в Съвета Сара Беденбауг и неговият вицепрезидент Деймън Уилсън, който беше старши директор по европейските въпроси в Националния съвет за сигурност на САЩ по времето на президента Буш-младши. Според тях, след въоръжените конфликти през 90-те години на миналия век, се е наложила тезата, че перспективата за евроатлантическа интеграция ще накара държавите от бивша Югославия да преодолеят разногласията си, да установят по-тясно сътрудничество помежду си и да реализират необходимите вътрешни реформи. В тази връзка, в доклада се посочва, че в региона е налице "значителен прогрес" - Албания, Черна Гора, Хърватска и Словения вече са членове на НАТО, а последните две - и на ЕС. Неговите автори обаче твърдят, че на фона на тези успехи и САЩ, и държавите от ЕС са отслабили присъствието си на Балканите, очевидно смятайки, че всички необходими стъпки вече са направени и движението на държавите от региона в желаната от Запада посока е предопределено и необратимо. В тази връзка, в доклада се посочва: "Независимо от желанието на региона да стане част от западния свят и неговите институции, крайният резултат не бива да се смята за предрешен. САЩ могат и са длъжни да играят ключова роля в тази посока и да озвучат ясна обща визия за бъдещето на региона. Те трябва да координират действията си с ЕС с цел съвместното прокарване на пътя към постигане на общата трансатлантическа цел на политическо равнище".
Балканите, като бойно поле на Запада срещу Русия
Паралелно с това, експертите на Атлантическия съвет акцентират върху разширяващото се руско влияние на Балканите, твърдейки, че през последните години Москва е предприела редица "опити да извлече полза от хроничните проблеми на региона, които целят да ерозират европейския проект". В тази връзка те обвиняват Русия, че се меси във вътрешните работи на Босна и Херцеговина, Косово, Македония и Черна Гора, както и, че се опитва да генерира "колкото се може по-голямо объркване" в региона, разчитайки, че ще бъде поканена да помогне за разрешаването на съществуващите в него проблеми.
Авторите на доклада не изключват, че Москва може да постави под съмнение легитимността на сегашните граници на Босна и Херцеговина, където т.нар. Република Сръбска вече открито декларира намерението си да се присъедини към Сърбия през следващите десетина години. Според американските експерти, Русия би могла да подкрепи тези стремежи с цел да бъде стартирана по-широка дискусия със западните държави и в този контекст "да повдигне въпроса не само за статута на Крим и Донбас, но евентуално и на Прибалтика" (!).
Сред другите проблеми на (западно)балканските държави, Атлантическият съвет посочва слабостта на държавните институции, подложени на допълнителен натиск в резултат от мигрантското нашествие от Близкия Изток и Северна Африка. При това, запазващото се високо ниво на безработица и корупцията във всички сфери създават условия за радикализация на мюсюлманското население на Балканите.
В доклада на Атлантическия съвет се съдържат и редица конкретни препоръки към САЩ, уж целящи да "съдействат за стабилизирането на региона":
- На първо място, Съединените щати следва да разполагат с постоянно военно присъствие в Югоизточна Европа за да гарантират нейната сигурност и да могат да влияят върху случващите се там събития в дългосрочен план. Американската военна база "Бондстийл" в Косово (която е най-голямата база на САЩ в чужбина) изглежда идеална за целта. Американските военни следва да помогнат за укрепване потенциала на местните власти за борба срещу тероризма, обменяйки опит и оказвайки им помощ при евентуални стихийни бедствия. По този начин Вашингтон ще даде ясен сигнал на региона за готовността си решително да пресече "всеки опит за необмислена ревизия на съществуващите граници, подстрекавани от руския авантюризъм".
- На второ място, САЩ следва да се опитат да постигнат "историческо помирение" със Сърбия. Според доклада, Белград може и трябва да стане близък партньор и съюзник на Америка в региона, но това може да се случи само, ако Сърбия бъде "откъсната" от Русия.
- На трето място, Вашингтон трябва да възстанови имиджа си на "сериозен и честен посредник" Освен това, американската дипломация следва да положи допълнителни усилия за да подготви Атина и Скопие за бъдещ алианс (както помежду им, така и със САЩ). Освен това Съединените щати трябва да обединят усилията си с ЕС за да подкрепят и ускорят преговорите между Белград и Прищина и да съдействат за по-бързото им успешно приключване.
- На четвърто място, следва да се обърне специално внимание на младите хора и бизнеса в региона, тъй като нито една от изброените по-горе мерки не би имала смисъл, ако не се отдели подобаващо внимание на дългосрочните икономически перспективи за младите жители на Западните Балкани.
Между другото, в доклада на Атлантическия съвет се твърди, че в бъдеще ЕС отново ще се превърне в основен играч в региона, тъй като разполага с много повече ресурси, възможности, човешки капитал и политическо влияние, отколкото САЩ. В тази връзка, неговите автори посочват, че Вашингтон трябва да "запази своята тежест и авторитет" и да започне да играе по-активна роля "на място", за да може да "изпреварва събитията, да определя интересите и да прокарва успешно стратегията на САЩ".
Кой ще реализира новата американска стратегия на място
Междувременно Sputnik Srbija (филиал на руската информационна агенция "Спутник" в Белград) съобщи, че според неназовани източници бившият държавен секретар на САЩ Кондолиза Райс може да стане специален пратеник на Белия дом на Балканите, както и да се включи в преговорите между Белград и Прищина в Брюксел (2). Според изданието, последните твърдения на косовските власти, че биха искали САЩ също да участват в преговорите със Сърбия "са само върха на айсберга по отношение на американските планове за Западните Балкани: Както е известно, през октомври 2017 косовският премиер Рамуш Харадинаи заяви, че Прищина възнамерява да разработи "нова платформа за диалог" с Белград, която ще включва задължителното участие на САЩ в процеса на преговорите. Според него: "не можем да продължим диалога, ако Америка също не седне на масата на преговорите".
В тази връзка Sputnik Srbija посочва, че: "В основата на американския замисъл не е само включването на САЩ в преговорите в Брюксел, но и възраждането и практическата реализация на идеята, която вече беше озвучена преди няколко години във Вашингтон, за назначаването на специален пратеник на страната на Балканите". Както вече споменах, основният кандидат за тази нова длъжност е Кондолиза Райс, а целта на така очертаните промени е пределно ясна: поставяне на руските действия в региона под американски контрол, посредством „силната ръка” на Вашингтон в Косово и Босна и Херцеговина.
В същото време САЩ изглежда не са много склонни да се намесват пряко в преговорите между Белград и Прищина, а по-скоро планират да осъществяват своеобразен мониторинг върху тяхното развитие, взаимодействайки си с Брюксел, който, поне според Вашингтон, има какво да предложи на двете страни за да стимулира процеса на преговори: Сърбия например би могла да получи обещание за членство в ЕС, а Косово - статут на кандидат за член на Съюза. Целта на Вашингтон е да си гарантира практически контрол върху приключването на процеса по международното легитимиране на Косово, както и вземането на подходящите решения за бъдещето на Босна и Херцеговина, най-вече заради политическите процеси, които се развиват напоследък в Република Сръбска. Както е известно, и двата проекта - косовският и босненският, са продукт на американската стратегия на Балканите, като в момента двете квазидържави представляват своеобразна политическа база на САЩ в региона. Предвид осъществяващите се промени в Европа, за Вашингтон е важно да разполага със стабилни позиции, включително и военни, в тази част на континента.
Данните сочат, че само през последната една година Западните Балкани са били посетени от около сто американски сенатори и конгресмени, което е два пъти повече, отколкото за целия период от началото на 90-те години на миналия век насам. Тази активност е свързана с необходимостта да бъде изготвен официален документ, който ще бъде представен за разглеждане на Конгреса и след одобрението му, ще бъде изпратен на президента на САЩ Доналд Тръмп, който по този начин също ще бъде принуден се включи в "решаването на балканския въпрос", макар че досега той не фигурираше в списъка на външнополитическите му приоритети.
Впрочем, ако този план не бъде подкрепен от президентската администрация, неговите автори разполагат и със своеобразен "План Б", който предвижда, че с реализацията му ще се ангажира най-близкият американски съюзник Великобритания, която в момента на практика представлява интересите на САЩ в Европа. Тоест, искането на Прищина Вашингтон също да се включи в преговорите между Косово и Сърбия в Брюксел, най-вероятно е инициирано от нейните американско-британски покровители.
Смята се, че евентуалният избор на Кондолиза Райс за представител на САЩ на Балканите би бил подкрепен както от демократите, така и от републиканците, още повече, че тя се смята за "експерт по Русия", а основната и задача ще бъде именно пълното изтласкване на руснаците от региона.
Очевидно е обаче, че идеята за включването на САЩ в процеса на преговорите не отчита мнението на Белград. Така, сръбският вицепремиер и външен министър Ивица Дачич квалифицира предложението на Харадинаи като "декларация, предназначена най-вече за вътрешна употреба". В същото време, на срещата си с руския министър на външните работи Сергей Лавров, на 72-та сесия на Генералната асамблея на ООН през септември 2017, президентът на Сърбия Александър Вучич заяви, че Белград възнамерява да съгласува предварително с Москва стъпките си за разрешаване на косовския въпрос.
Между другото, САЩ започнаха да работят планомерно и целенасочено със Сърбия още през 2015. Именно тогава бяха подписани няколко важни споразумения, включително за индивидуалното партньорство на Сърбия с НАТО. Както е известно, държавите, които имат такъв съвместен план за действие, се смятат за "основни партньори на пакта извън блока" и се ползват с определени гаранции за своята сигурност. По правило, те могат да претендират и за пълноправно членство в НАТО. Пак тогава беше подписано и споразумение за транзит на военни товари на Северноатлантическия алианс през територията на Сърбия. По този повод външният министър Ивица Дачич заяви, че споразуменията не поставят под въпрос неутралитета на страната в отношенията с Русия и САЩ, а само и позволяват да установи в бъдеще "партньорски връзки" с НАТО.
Според повечето анализатори (включително сръбските), в Сърбия е налице известно разминаване между официалната политика и обществените настроения. Така, със сериозни позиции в елита на страната разполагат политици, които са настроени проамерикански и про-ЕС. В същото време по-голямата част от опозицията е откровено проруски настроена, но в момента позициите и в страната не са особено силни. Що се отнася до сръбското общество, то е преобладаващо проруски и антиамерикански настроено. Сред елита обаче започва да се прокрадва тезата, че може би ще се наложи Косово да бъде "пожертвано", както и да се забравят конфликтите с НАТО от съвсем близкото минало, ако Белград иска да се възползва от различните икономически изгоди, които му предлага членството в ЕС.
Все пак, поне досега, сръбските политици се придържат към стратегия на лавиране между Русия (и Китай) и САЩ (и ЕС). Така, макар да подчертават, че Сърбия следва да влезе в Европейския съюз и да поддържа партньорски отношения с НАТО, те твърдят, че страната трябва да си остане неутрална. Проблемът обаче е, че неутралният статут на Сърбия не е узаконен с нито един официален документ и на практика се крепи само на добрата воля на местната политическа класа. В същото време е показателно, че от 24-те военни договори, които Белград е подписал през последните години с различни чуждестранни военни структури, 22 са със Северноатлантическия алианс, а само два са с Русия. Тоест, ясно е, че рано или късно на Сърбия ще се наложи да направи избор между тези две сили, а появата на доклада на Атлантическия съвет и предлаганата в него стратегия на САЩ за Западните Балканите ознавава, че този момент вече е настъпил.
Неслучайно по време на посещението си в Белград, през октомври 2017, заместник-помощникът на държавния секретар на САЩ Хойт Брайън Ий заяви, че Белград не може вечно да "седи на два стола", т.е. че Сърбия трябва да прекрати да балансира между Русия и Запада, ако наистина иска да стане член на ЕС. В тази връзка, той обвини Москва, че визията и за Балканите се различава от европейската.
За това, че в резултат от новата стратегия на САЩ на Балканите се очертава сериозен сблъсък между тях и Русия в региона, говорят, в частност, и някои знакови дипломатически назначения, предприети от двете страни. Така, според редица медии, споменатият по-горе Хойт Брайън Ий по всяка вероятност ще бъде новият американски посланик в Република Македония (впрочем, според сръбския „Блиц”, той може да бъде изпратен в Сараево) . В същото време се появиха твърдения, че сегашният посланик на Руската Федерация в Белград Александър Чепурин ще бъде заместен в началото на 2018 от бившия руски посланик в Босна и Херцеговина Александър Боцан-Харченко (3). Повечето експерти характеризират Боцан-Харченко, като "един от най-добрите руски специалисти по проблемите на региона" и "решителен дипломат, който обикновено бива изпращан там, където са налице определени проблеми". И в тази връзка, посочват, че появата му в Белград е доказателство, че в Москва очакват сериозно усилване на западния натиск върху Сърбия и се готвят да му противодействат адекватно.
Впрочем, тези очаквания се оказват напълно оправдани. Както е известно, на 6 февруари 2018 еврокомисарят по въпросите на политиката за съседство и преговорите за разширяване Йоханес Хан представи пред Европейския парламент стратегията за разширяване на ЕС в Западните Балкани. Според Европейската комисия, следващата 2019 ще е от решаващо значение за държавите от региона, като се очаква през нея отношенията между Сърбия и Косово най-сетне да се нормализират, а Македония и Албания да стартират реални преговори за присъединяване към ЕС. По отношение на Сърбия и Черна гора, в документа, озаглавен "Надеждна перспектива за разширяване със страните от Западните Балкани", се споменава, че те могат да станат част от Съюза през 2025.
Както посочва в тази връзка анализаторът на Die Welt Кристоф Шилц, макар че ако се съди по сегашната ситуация, Сърбия и Черна гора не е трябвало да бъдат обнадеждавани с перспективата за членство през 2025, Западните Балкани имат толкова голямо геостратегическо значение за ЕС, че в Брюксел смятат за задължително те да бъдат обвързани със Съюза (4).
Според Шилц обаче, подобна прибързана интеграция би могла да дестабилизира самият ЕС. Въпреки това, в Брюксен очевидно са склонни да поемат този риск, тъй като Западните Балкани са твърде привлекателен регион както в геостратегически ,така и в икономически план. От няколко години насам Русия, Китай, Турция, Саудитска Арабия и Катар се опитват да разширят влиянието си в региона и ЕС иска да ги изпревари. Както посочва Шилц: "За повечето сърби Русия е братска държава, Турция укрепва позициите си в Косово, а Китай реализира важни инфраструктурни проекти. Така че в момента за ЕС е изключително важни в най-кратки срокове да си гарантира доминиращо влияние в региона, включително ускорявайки процедурата за влизането на ключовите държави в него в ЕС". Възниква обаче закономерният въпрос, дали Европейската комисия се замисля, какво ще стане, ако през 2025 Западните Балкани не станат част от Съюза. Според Шилц: "при подобно развитие Сърбия и Черна гора ще бъдат залети от масови безредици, които могат да се прехвърлят и в съседните държави, превръщайки ги в апетитна хапка за такъв изтъкнат стратег, като Владимир Путин". При всички случаи е ясно, че новата стратегия на ЕС за Западните Балкани напълно се вписва в лансираната от Атлантическия съвет американска стратегия по отношение на региона.
Заключение
Документът на Атлантическия съвет засега няма официален статут, но е показателно, че на презентацията му бяха поканени представители на всички балкански държави, включително външните министри на Сърбия, Черна Гора, Босна и Херцеговина, Македония и Албания, както и на Косово. След нея, те се срещнаха със съветника по въпросите на националната сигурност на президента Тръмп генерал Хърбърт Макмастър. На срещата Макмастър заяви, че "Балканите остават приоритетен регион за САЩ" и, че "американската администрация изцяло подкрепя евроатлантическите стремежи и европейската интеграция на тези страни".
В самите балкански държави докладът получи разнопосочни оценки. Така, докато Албания и Косово еднозначно го подкрепиха, сръбският президент Вучич се задоволи да отбележи, че новият проект за регионална стратегия на САЩ несъмнено е "важна тема". Естествено, в Москва той беше подложен на остра критика. Според директора на Департамента за европейско сътрудничество на руското Външно министерство Андрей Келин например, в момента усилията на Вашингтон са насочени към това, след Черна Гора, да привлече и останалите Балкани в своята орбита. Келин посочва, че страната му не може да гледа спокойно на това, "тъй като всяка нова вълна на разширяване на НАТО, още повече на фона на влошените ни сегашни отношения със Запада, е фактор, който допълнително усложнява европейската сигурност".
И така, предложената от Атлантическия съвет нова стратегия на САЩ на Балканите, както и тази на ЕС, обявена от Йоханес Хан през февруари 2018, очевидно цели пълното изтласкване на Русия от региона и (ако бъде одобрена от Конгреса и президента Тръмп) несъмнено ще провокира остро противопоставяне между САЩ и ЕС, от една страна, и Русия и Китай - от друга. Ясно е също, че Вашингтон не би се поколебал да дестабилизира както Сърбия - която в момента е основния обект на деструктивните му усилия, така и региона, като цяло, за да постигне стратегическата си цел. От друга страна, не бива да очакваме, че Москва ще остане пасивна и просто така ще загърби собствените си стратегически интереси на Балканите. В тази ситуация, оптималният вариант за балканските държави и най-вече за България, Сърбия, Гърция и Македония би бил, вместо да наблюдават пасивно дестабилизацията на региона, да се опитат (колкото и трудно и дори невъзможно да изглежда на пръв поглед) да обединят усилията си за решаването на съществуващите в региона проблеми, използвайки модела и опита на т.нар. Вишеградска четворка. В противен случай рискуват, освен да се превърнат за пореден път в бойно поле на външни по отношение на Балканите велики сили, да се окажат в крайна сметка в сферата на влияние на неоосманисткия режим в Анкара, който много внимателно наблюдава развитието на ситуацията.
В този смисъл, активизацията на българската външна политика по отношение на т.нар. "Западни Балкани" по време на европредседателството на страната несъмнено е стъпка в правилната посока. Озадачаващо е обаче, че и на двете последни срещи посветени на регионалното сътрудничество на Балканите и организирани от т.нар. Крайовска група (включваща България, Румъния и Гърция) през октомври (във Варна) и декември (в Белград) 2017, Западните Балкани бяха представени единствено от Сърбия, т.е. Македония не беше поканена на тях, въпреки че това, най-малкото, би улеснило решаването на спора между Скопие и Атина за официалното название на бившата югорепублика. Което поставя въпроса, дали пък основната цел на въпросните срещи не е било оказването на допълнителен натиск върху Белград да избере "правилния стол", т.е. да се ориентира едностранно към ЕС и НАТО, загърбвайки досегашните си привилегировани отношения с Русия и Китай (подобна хипотеза обяснява и отсъствието на Скопие от въпросните срещи, тъй като в Брюксел и Вашингтон вероятно смятат, че Македония вече е направила своя "евроатлантически" избор и не се нуждае от допълнително "убеждаване"). В тази връзка си струва да припомня, че сред причините за внезапното посещение на германския канцлер Меркел у нас през януари 2018, освен подобряването на отношенията между Брюксел и Анкара с посредничеството на София, беше желанието на Берлин източноевропейските държави да се придържат стриктно към позицията на френско-германската ос в ЕС по отношение на китайската икономическа експанзия на Стария континент, т.е. да бъдат торпилирани опитите на Пекин да води отделен диалог с 16-те източно- и югоизточноевропейски държави (някои от които някои членуват в ЕС, а други – не), в рамките на Инициативата "16+1" (от това внушение, автоматично следва, че София трябва да се прости с надеждите, че АЕЦ Белене може да бъде изградена от китайски инвеститор).
Ако приемем обаче, че в своята политика за "евроинтеграция" на Западните Балкани София се съобразява най-вече с новата американска стратегия за региона (която между другото се споделя и от Берлин), това поражда определени рискове за страната ни. Както е известно, въпреки лансираната от председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, в годишното му послание към Европарламента от септември 2017, стратегия за "фронтално задълбочаване на (евро)интеграцията във всички посоки", т.е. за постепенното формиране на доминирата от френско-германската ос "европейска супердържава", в рамките на ЕС продължава да се задълбочава разделението между т.нар. "Стара" и "Нова Европа". Последната включва 11 от 12-те държави членки на Съюза, участващи в Инициативата "Три морета" (България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния, Словакия, Словения, Унгария, Хърватска и Чехия, плюс Австрия), но истината е, че сред самите тях се очертават две условни групи. Първата, която обединява балтийските постсъветски държави, Полша и Румъния, е силно проамерикански и антируски настроена, а като нейно основно поле за експанзия се очертава "буферната зона" между ЕС/НАТО и Русия, т.е. Беларус, Украйна и Молдова. Своеобразен "локомотив" на тази група е Варшава и тя напълно се вписва в старата полска геополитическа концепция за т.нар. "Междуморие".
Втората група, обозначавана от някои анализатори като "Новата Австро-Унгария", пък се формира около оста Виена-Будапеща (в която австрийците имат водещата роля), като към нея гравитират Чехия, Словакия и Словения (в по-малка степен), както и Сърбия, макар че тя не е член нито на ЕС, нито на НАТО. За разлика от първата, тази група, включително по-чисто икономически причини, се стреми да развива отношенията с Русия (и Китай), а основното направление на експанзията и е на юг, т.е. към Сърбия, Македония и Гърция (тук е мястото да си припомним, че и "старата" Австро-Унгария е крояла планове за експанзия към Солун). Между другото, тя не гледа с добро око на сегашните управляващи в Берлин, тъй като не споделя политиката им по редица ключови въпроси: миграцията, усилията за централизация на ЕС или антируския курс (отново можем да си припомним съперническото между Австро-Унгарската и Германската империя (а преди това Прусия), продължило почти до формирането между тях на т.нар. Двоен съюз, през 1879). Отношението на тази група към сегашния турски режим също е негативно.
По ред причини (които заслужават отделен анализ) България не е част от нито една от двете условно очертани групи и, ако приемем, че в момента действително се опитва да прокарва по отношение на Западните Балкани американско-германската стратегия (озвучена в доклада на Атлантическия съвет от края на 2017 и на стратегията на ЕС от февруари 2018), тя рискува да се окаже в опасна ситуация, особено ако сблъсъкът между САЩ и Русия на Балканите се изостри още повече. В тези условия, опитите на София да залага на някаква "хоризонтална ос" Албания-Македония-България или на "специалните си отношения" с Берлин и Анкара, едва ли биха и донесли някакви сериозни позитиви. И тъкмо поради това, участието и в хипотетичната „балканска четворка” България-Гърция-Македония-Сърбия би било добра възможност да се впище успещно в процесите, които се развиват в момента вътре в ЕС и по неговата периферия, би укрепило сигурността и (както и тази на останалите участници) и дори би могло да спомогне за успешното разрешаване на „македонския въпрос”, доколкото в рамките на подобна конфигурация Република Македония ще играе ролята на „интегриращ фактор”, а не на „ябълка на раздора”. И макар че за мнозино казаното по-горе вероятно звучи нереалистично, всъщност то е напълно постижимо, стига политическите елити на четирите балкански православни държави за съумеят да се отърсят от старите вражди и да покажат, че наистина могат да мислят стратегически.
Бележки:
- http://www.atlanticcouncil.org/images/Balkans_Forward_web_1128.pdf
- https://sputniknews.com/world/201711231059367857-us-envoy-balkans-talks/
- http://www.nspm.rs/hronika/alo-novi-ambasador-rusije-u-srbiji-bice-aleksandar-bocan-harcenko.html
- https://www.welt.de/debatte/kommentare/article173281086/Beitrittsgespraeche-EU-oder-Putin-wer-bekommt-den-Westbalkan.html
* Център за мониторинг и превенция на конфликтите