12
Вт, Ное
4 Нови статии

Амбициите на ЕС за стратегическа автономия в отбраната и шансовете на България

брой 2 2018
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

В България темата за по–дълбока интеграция в общата политика за сигурност и отбрана доскоро се повдигаще най вече на експертно ниво и се дискутираше епизодично, като в малкото специализирани публикации и доклади са очертани сравнително добре основните проблеми и предимства, както и опасения, докато истинският обществен дебат всъщност не се е състоял.

Затова организираните в края на 2017 дискусии, особено първата от тях с участието на президента и премиера на България ”Заедно в сигурността, ролята на България в общата европейска отбрана”, както и излязлата от печат в края на лятото на 2017 „Стратегическата автономия и отбраната на Европа”, събрала изключително богат материал за потенциала за военна интеграция на всички страни членки на ЕС и позициите на правителства, политически партии, експерти и общественост, са от особено значение за информирания избор на бъдещото ни развитие в сферата на сигурността.

Средата за сигурност

Без съмнение в основата на идеята за задълбочаване на Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС стои коренно променената среда за сигурност, чиято мултиполярност доведе и до диверсифициране на заплахите в политическата, обществената и икономическа сфери и тяхната взаимообвързаност. Глобализацията също оказва влияние върху това развитие и размива границите между вътрешна и външна сигурност. Новите стратегически заплахи, чието приоритизиране винаги поражда спорове, са следните:

– тероризмът, като явление по принцип, и обявената от носителите му война на цивилизования свят, а, в частност, тероризмът на Ислямска държава и амбициите й да завладява територии и да създава свой „халифат”;

– бежанските потоци от Близкия Изток и Африка, опасенията за промяна на етническия състав на населението и нарастването на престъпността;

– разпространението на оръжията за масово унищожение и ракетните технологии;

– хакерските атаки срещу критична инфраструктура и развиването на киберспособности не само за защита, но и за агресия срещу други държави;

– регионалните конфликти и т.н. провалени държави”, генериращи нестабилност;

– търговията с наркотици и хора и нейната обвързаност с тероризма.

Новото самочувствие на страни, които са на път да изместят развитите индустриални държави, увеличаването на военните им разходи и отстояването на техните регионални и глобални амбиции и интереси може да бъде съпътствано с ръст на напрежението и по-голяма несигурност в бъдеще.

Към тези, изложени и в документите на ЕС, заплахи обаче, следва да прибавим:

– ислямизацията на Еропа, радикализацията на част от обществото и дестабилизирането на демократични държави;

– борбата за енергийни ресурси между държавите доби нова острота, а  прилаганите  средства и прийоми в нея увеличават рисковете от сблъсъци и дестабилизиране на цели региони. 

– съчетаването или наслагването на заплахи, водещи в една и съща посока - периодично но дългосрочно дестабилизиране на Европа - от миграционната криза, от ислямизацията, от поредицата терористични атаки, от евентуален ефект на доминото на сепаратистките прояви.

Върху средата за сигурност влияе и случващото се в Турция и посоката, в която президентът Ердоган води страната си. Възниква въпросът, колко дълго още Турция ще се смята за надежден партньор на НАТО, след като съмнения в това отношение съществуват както във Вашингтон, така и в Брюксел. На този фон, повод за размишления е позицията, изразена от турския министър по европейските въпроси Омер Челик, че „сигурността на европейския континент не може да бъде гарантиран без Турция и дългоочакваната европейска армия не може да бъде създадена без участието на турските въоръжени сили.”

Излизането на Великобритания от ЕС прави Съюза по-слаб в амбицията му да бъде играч на световната сцена, но същевременно „отпушва” досегашното блокиране на всяка инициатива за европейска интеграция в сферата на отбраната от страна на Лондон.

Фактори, определящи необходимоста от военна интеграция

Отговорите на въпроса, защо се налага да говорим за необходимост от по-дълбока военна интеграция, стигаща дори до идеята за Европейска армия в по-далечно бъдеще, са от политически, организационен, финансов и военен характер.

На първо място, различията между страните членки в оценката на геополитическите рискове и различните им интереси, за съжаление, досега пречеха за формирането на  обща стратегическа култура и правеха трудно разбирателството по общите военни инструменти,  инфраструктура и подходи.

За разлика от авторите на българския доклад за състоянието на отбраната, в ЕС ясно бе формулирано, че понастоящем Съюзът не е в състояние нито да гарантира съгурността на собствените си граждани, нито да допринесе ефективно за борба срещу опасностите и нарушаването на сигурността и мира в стратегическите съседни райони и в останалия свят. В сегашната си форма ЕС не е способен да взема бързи решения.

Общата политика за сигурност и отбрана се очерта като една от малкото останали области, в която повечето от страните могат да се разберат за една обща политика и покажат солидарност, не на последно място, защото, поне според проучванията, мнозинството европейски гражданите го очакват.

На второ място, ЕС си даде сметка, че в своето сегашно състояние не може да отговори на собствените си амбиции да бъде геополитически фактор, въпреки икономическата си мощ. Както казва Жан-Клод Юнкер, с нарастване на опасностите около нас, неговата „мека сила” (нека не бъдем наивни) вече е недостатъчна. Според някои европейски анализатори, една обединена Европа може да играе ролята на посредник между САЩ, Китай, Русия и Близкия Изток, разбира се ако не продължи по сегашния път, застращаващ я с разпад. Тя би могла да постигне глобално влияние само в рамките на ЕС и във взаимодействие с НАТО. Досега обаче, Общата политика за сигурност и отбрана оставаше най-слабото звено в европейската интеграция. Отношенията в Съюза се нуждаят от консолидиране за да може той да бъде приет като равнопоставен партньор навън. Със заявеното  излизане на Великобритания от ЕС, отпадна блокирането на идеята за Европейска армия и нарастна ролята на Франция и Германия, които стоят зад нея.

На трето място, постепенното намаляване на военните бюджети след края на студената война се отрази негативно върху военните способности на повечето европейски страни. Едва след срещата на НАТО в Уелс започна леко увеличаване на бюджетите в 17 държави, запази се нивото в три страни членки (Гърция, Холандия и Словакия) и продължи  намаляването на военните бюджети в шест държави (Белгия, Дания, Италия, Хърватия, Португалия, Словения и Кипър).

На четвърто място, дублирането на въоръжението и военната техника се превърна в проблем, водещ до разхищаване на финансов ресурс от над 25 млрд евро, от общо 200 млрд, което е в особена тежест за по-малките страни. Европейският парламент предупреждаваше за това още през 2011: над 20 нови програми за бронирани машини, 6 различни програми за подводници и 3 текущи програми за бойни самолети. Страните членки на ЕС имат на въоръжение 37 различни транспортни бронирани машини и 19 типа различни бойни самолети. Затова сътрудничеството между тях още в процеса на планиране става неизбежно, ако ЕС иска да премахне дефицита от способности.

На пето място, обявените от ЕС четири ключови военни способности не могат да бъдат постигнати самостоятелно от отделни страни: зареждане във въздуха, сателитни комуникации, киберотбрана, развитие на производството на дронове. В Генералната стратегия  от юни 2016 изрично е посочено: „страните членки остават суверенни в решенията си по отбрана, но при придобиване и поддържане на много от тези способности и сътрудничеството в тези области изисква спешна координация.

Реалистични основи на проекта и възможни сценарии

Законосъобразно решение бе намерено в един нов момент, внесен в Лисабонския договор (2007), който определя т.н. „постоянно структурирано сътрудничество”: „Страните членки, които отговарят на по-високи критерии по отношение на военните способности и са влезли помежду си в по-дълбоки задължения в сътрудничество и участие в мисии с най-високи изисквания, основават Постоянно структурирано сътрудничество”, реализиращо се по изискванията на член 46. Тоест, става ясно, че не най-бавните или обременени с най-големи съмнения или колебания трябва да определят темпото на интеграция, а най-силно ангажираните с процеса. Следва да се добави обаче, че все пак е необходимо съгласието на страните членки.

Тази нова отправна точка, списъкът от критерии и механизмът за оценка на кандидатите породи обаче опасения у някои по-малки и слаби страни, които не отговарят на съответните критерии по отношенвие на военните си способности, че докато силните и богатите се обединяват, те могат да останат в периферията.

Важен момент е, че Лисабонският договор изрично включва изискване за солидарност: „В случай на въоръжено нападение на територията на страната членка, другите страни членки й дължат подкрепа с всички налични сили, в съответствие с член 51 от Хартата на ООН”. Тази клауза беше активирана за първи път през ноември 2015 заради терористичния акт в Париж.

Задълбочаването на интеграцията във военната област не започва от нулата

ЕС провежда собствени военни мисии от 2003: в Македония, Конго, Босна и Херцеговина. Седем са военните мисии: в Чад, Сомалия, Либия, Мали, Централна Африка, Средиземно море. Цивилните мисии пък са в Косово, Афганистан, Киншаса, Мали, Нигер, Сомалия. Бяха създадени общи военни структури под формата на т.н Европейски бойни групи. В една от тях участва и България, като дава дежурства съвместно с Румъния, Гърция и Кипър.

Много преди това пътят на двустранното и многостранно бойно сътрудничество бе трасиран от:

– германо–френската бригада, създадена през 1989;

– щабът на Еврокорпуса в Страсбург с участието на Франция, Германия, Белгия, Испания, Люксембург;

– щабът на германско-холандският корпус в Мюнстер (1995);

– щабът на мултинационалния корпус в Шчецин (2000);

– Европейското въздушно-транспортно командване;

– общ достъп до стратегически въздушен транспорт за прехвърляне на сили за бързо реагиране, разполагащ с шест транспортни самолета „Антонов”, дислоцирани в Лайпциг;

– общ щаб на страните от Бенелюкс в Ден Хелдер;

– общо формирование за противоминна отбрана на батийските държави с щаб в Естония;

– мултинационалното командване на  EURFFOR и EUROMARFOR с участието на Франция, Испания, Италия и Португалия;

– подчиняването на холандска бригада на командването на германски сили за бързо реагиране;

– преминаване на 43–та холандска механизирана бригада под командването на първа танкова дивизия в Германия и подчиняването на германо-холандския танков батальон в Мюнстер на 43 холандска механизирана бригада;

– последните примери от миналата 2017 са присъединяването на румънската 81-ва механизирана бригада и чешката 4–та бригада за бързо реагиране  към германския Бундесвер, съответно, към силите за бързо реагиране и към 10–та бронетанкова дивизия.  

С внесения през декември 2016 от върховния представител по външната политика, сигурност и отбрана Федерика Могерини План за реализация на Глобалната стратегия за външна политика и политика за сигурност бяха очертани конкретни стъпки за идентифициране на нуждите от цивилен и военен капацитет и задълбочаване на сътрудничеството съобразно нуждите на ЕС.

Важна роля се отделя на Европейската агенция по отбрана за развитие на отбранителните способности, научни изследвания, доставки и въоръжение, кoето изисква предварителни определяне на необходимите нужди, планиране и консултации. 

В бъдеще страните членки би трябвало не само да обединяват командните структури и способности, а по-тясно, отколкото досега, да споделят и заедно да изпълняват задачи (нe всяка армия трябва да може всичко). Времето на националните универсални армии отминава безвъзвратно. Към рамковата концепция от 2014 за предоставяне на европейски способности чрез група от нации, които искат да си сътрудничат по–интензивно , отколкото досега, координирани от една т.н. „рамкова нация”, се присъединиха 16 страни членки на НАТО. Прави впечатление обаче, липсата на активност в тази посока на Франция, Италия и Великобритания.

От трите сценария, които предложи Документът за размисъл относно бъдещето на европейската отбрана за преминаване към съюз за сигурност и отбрана до 2025  (от Съюз за сигурност и отбрана, през Споделена сигурност и отбрана, към Обща отбрана и сигурност), вторият очевидно се очертава като най-реалистичен, въпреки че е натоварен с много амбиции.

При първият вариант не само че се запазва сегашното статукво, но дори се влиза в противоречие с основни документи (договори), като например оставането на реакциите срещу такива заплахи, като тероризъм, хибридни или кибернетични заплахи, на национално ниво, въпреки записаното в Лисабонския договор задължение за солидарност, което вече беше приложено след терористичните атаки в Париж.

Третият вариант пък, очевидно не е реалистичен в посочените срокове и мащаби предвид на позициите на някои страни, дефицита на солидарност и невъзможността да се преструктурира ефективно отбранително-индустриалният сектор в Европа. И при него се срещат неуместни формулировки като например, че „заплахите за сигурността ще бъдат обект на системен мониторинг”. Какво пречи такъв да се осъществява дори на сегашния етап и задължително още при втория сценарий? От друга страна, координирането на сценарий за реакция при кибератаки е по-скоро в сферата на фантастиката при сегашните тромави механизми и би било възможно само при наличието на единна европейска държава. Предложения като Постоянни европейски морски сили и Европейски сили за гражданска отбрана са по-скоро реалистични в регионални формати, но не и като общоевропейски. Впрочем, третият сценарий предлага нещо, на което трябва да е способна и НАТО.

Въпреки наличието на три сценария, посоката е една и съща: „Само ако изградим общ Отбранителен съюз, гражданите ни ще се чувстват сигурни”. Показателно е също, че и трите сценария започват с въпроса за солидарността, което очевидно е един от основните проблеми, като тя градира от „доброволна”, при първия сценарий, солидарност „във финансов и оперативен план”, при втория, и „превръщането на солидарността в „норма”, при третия сценарий. Сътрудничеството с НАТО, което е поставено на трето място във всички сценарии се формулира почти по един и същи начин: „по–интензивно”, при първия, „задълбочаване и подобряване на координацията”, при втория, и повишена устойчивост, при третия сценарий. В рамките на втория сценарий обаче, наистина се изграждат способности, а не „Европейска армия”.

Реакциите на страните членки: НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС

Основният повод за скептицизъм в някои страни членки на ЕС е предполагаемото дублиране на някои структури с тези на НАТО. Така смятат 7 страни: Естония, Хърватия, Литва, Полша, Румъния, Словакия и Словения. Преследването на целта за по-силна Обща политика за сигурност и отбрана и в крайна сметка – за европейска армия, дори поражда у някои опасения за „отслабване на НАТО”. Страните, които се стремят да разсеят тези съмнения пък са Германия, Франция, Испания и Италия.

Всичко това показва, че истинската дискусия по темата все още не се е състояла. Някои страни одобряват предложенията за сътрудничество в сферата на отбранителната индустрия, но частично отхвърлят засилването на военния вектор на Общата политика за сигурност и отбрана. От осемте страни, които през 2012 се обединиха около идеята за Европейска армия и на срещата си във Варшава излязоха с декларация „Бъдещето на Европа”, днес единствено Полша е преминала към лагера на скептиците.

На практика обаче, въпреки някои различия, двете организаци - НАТО и ЕС, се сближиха още повече, подписвайки Обща декларация през юли 2016, на срещата на върха на НАТО във Варшава, която очерта тясното сътрудничество между тях в седем области, подкрепено с 42 предложения за реализация. Това означава на практика съгласуване и планиране на политическо и административно ниво. В началото на декември 2017 министрите на външните работи на страните от НАТО одобриха нов всестранен план за активно сътрудничество с ЕС от 32 точки, с акцент върху логистиката, ускореното разполагане на въоръжени сили  и по-интензивния обмен на информация.

Предвид на различията в ЕС, все още непредсказуемите последици от т.нар. Брекзит и многото различни отбранителни традиции и интереси вътре в Съюза, би било нереалистично и несъответстващо на днешните цели да очакваме „скок” и бърза реализация на Отбранителен съюз и обща армия. Тъкмо затова е още по-важно прилагането на принципа на Постоянното структурирано сътрудничество (PESCO), при това бързо и с конкретни и успешни проекти, с цел разсейване на скептицизма, който съществува у някои.

Стартът на Постоянното структурирано сътрудничество (PESCO)

След нотифицирането на Програмата за постоянно структурирано сътрудничество (PESCO) на 13. 11. 2017, окончателното й приемане стана на 11. 12. 2017, с което може да се каже, че ЕС реално постави началото свой отбранителен съюз. Съветът на ЕС прие 17 проекти, които поставиха основата за изграждане на общи военни структури. Съществен момент тук е, че 25–те страни участнички, между които и България, се задължават да увеличават постъпателно своите воени бюджети, като 20% от тях се насочат за капиталови разходи - ново въоръжение и техника, като инвестират повече в научно-изследователска и развойна дейност и формират приноса си „с персонал, средства, тренировки, подкрепа на учения, инфраструктури и др.”

При определянето на страните, които ще ръководят 17–те проекта на PЕSCO, очевидно бяха взети предвид възможностите им в определените области. Така, изграждането на логистичен хъб с цел войските да могат по най-бърз начин да се прехвърлят в техните зони на действие, ще се координира от Германия. Както е известно, тя има сходни функции и в НАТО. Холандия ще ръководи проекта за стандартизиране на „военната мобилност”, т.е. обединяването и опростяването на националните предписания за транспортиране на въоръжени сили и бойна техника за да се намалят максимално бюрократичните пречки.  Друг ключов проект - създаването на Европейско медицинско командване, също се поема от Германия. Вероятно, защото тя вече изгражда мултинационален спасителен център, който ще бъде част и от военно-медицинския център на НАТО. В Центъра за специализация и учения пък ще се създаде банка данни на ЕС за офицерите, които са го завършили. Той също ще се ръководи от Германия.

Не беше изненада, че на практика отново се прояви конкуренцията, на която бяхме свидетели и при формирането на структурите на ЕС за външна политика и сигурност в борбата за разпределение на квоти и постове. И в този случай Германия и Франция например, влязоха в остро противоборство за поста председател на Военната комисия на ЕС, като немският кандидат беше отхвърлен и, като компромис, за това място бе определен началникът на ГЩ на италианските Въоръжени сили Клаудио Грациано.

Събитията по създаването на инструментите на бъдещата военна интеграция се развиха толкова динамично, че докато мнозина в България изразяваха песимизма си по този въпрос, плановете се превърнаха в реалност и ние останахме в периферията им. И то, въпреки, че още преди две години на експертно ниво предлагахме да използваме авторитета си във военната медицина, военното образование и някои научни постижения във военни продукти без аналог в света, за да заемем своето водещо място.

Вече са в ход редица проекти, които не бива да остават извън вниманието ни. Например нов проект на ЕС свързва полиция, въоръжени сили и разузнавателни служби, създават се т.н. „Информационни клетки–престъпност” с цел обмен на данни и анализ на риска.

Какво още трябва да се направи на европейско и национално ниво

 Предвид значителните различия относно структурите, командването, парламентарния контрол и др. експертите, подготвили сборника „Стратегическата автономия и отбраната на Европа”, предлагат провеждане на пълен общ преглед на сектора за сигурност в ЕС, позволяващ да се направят изводи относно състоянието и перспективите на развитие.

Поради необходимостта от отдаване на национален суверенитет би трябвало да се регулират националните условия за това. Подобни казуси вече са решавани със създаване на вътрешен пазар или въвеждане на обща валута.

Предвид на това, че в през един преходен период се очертава да има паралелни структури, а целта е интегрирана Европейска армия, би следвало да се очертае ясна пътна карта.

Висящ е въпросът за ролята на ядрените сили на Франция (доскоро и на Великобритания), т.е.,  дали ще съществуват във, или паралелно на интегрираните европейски сили.

В преговорите с Великобритания за напускане на Общността трябва да се търсят възможности за запазване на участието й в някои сфери на сигурността, предвид нейните военноморски и военновъздушни способности, ролята й в Европейската агенция по отбрана като високотехнологична нация, участието й в мисии на ЕС и в структури на Съюза като Европол, Cepol, Olaf и др. Или пък да се преразпределят някои нейни квоти.

Доколко появата на една Европейска армия би променила отношенията между ЕС и НАТО? Ако изхождаме от подписаната на 8 юли 2016 във Вашингтон Декларация между двата съюза, „eдна силна НАТО и един силен ЕС взаимно си въздействат и стават по-силни. Те взаимно се допълват, а не се конкурират и  няма вероятност промяната да се отрази върху трансатлантическите отношения”.

Лансираната от някои автори теза, че САЩ и ЕС би трябвало да бъдат под шапката на НАТО е фундаментално погрешна. НАТО също има своите слабости и грешки и несъмнено се нуждае от реформи. Само че не генералите и чиновниците-секретари би трябвало да определят, политизират и изострят  важните политики в международните отношения, а обратното: военните структури са инструменти, а не команден пулт за развитието на европейския континент и света, още по-малксо пък втори властови център.

Много важно за по-малките и бедни страни като България е да се предоговорят параметрите на замисленият фонд за отбрана, защото на този етап се предвижда 5,5 милиардният годишен бюджет да се осигурява от ЕС (1,5 млрд евро) и от страните членки (4 млрд. евро). Трябва да се търсят пътища и механизми за максимално покриване на този бюджет от собствени средства на Съюза. В противен случай някои страни ще бъдат затруднени да гарантират вноските си и ще останат извън проектите.

Европейската отбранително–технологична и индустриална база

По отношение на отбранителната индустрия, ЕС също не стартира от нулата, но едва през 2007 прие стратегията за Европейска отбранително-технологична и индустриална база, която поставя три основни цели:

– националните отбранителни индустрии да бъдат насочени към една общоевропейска отбранителна цел;

– да се създадат истински европейски структури;

– в резултат на тези две стъпки Европа да стане, като цяло, по-независима.

Идеята беше да се хармонизира европейската отбранителна политика и индустриална среда и постепенната интеграция да доведе до независимост в сигурността на доставките на ниво ЕС, вместо на национално ниво.

Глобалните промени в света на отбранителната индустрия обаче ще имат съществено влияние върху замисъла за задълбочаване на общата европейска отбрана. Основният извод се свежда до това, че докато правителствата продължават да мислят национално, отбранителната индустрия все повече действа глобално. Конкретно, намаляват европейските отбранителни бюджети, нараства зависимостта на отбранителната индустрия от износа в чужбина, формира се комплексна мрежа от цивилни и военни индустрии, технологии и продукти, отличаваща се с нарастваща скорост на инвестиране.  

Налице е една до известна степен погрешна представа за обема на европейската отбранителна индустрия. Нейният дял, в рамките на стоте най-големи оръжейни производители в света е 28%, докато делът на северноамериканската например, е 52%. Важно е да отбележим, че Източна Европа има само 11% дял в този оборот. При това съществува огромна разлика между оръжейните компании и техните способности, индустриалният капацитет и конкурентоспособността им.

В сравнение с цивилната индустрия, обемът на отбранителната индустрия в Европа е дори много малък: първите 30 най-големи компании имат общ оборот от 86-90 милиарда евро, което е само 1/3 от този на Фолксваген за 2015 например. Повечето страни предпочитат държавния контрол върху отбранитената индустрия (Франция, Полша), в други по-голямата част от нея е приватизирана (Великобритания и, отчасти, Германия). В същото време продължава да съществува разделение на 28 национални пазари и 28 национални политики по отношение на отбранителните технологии, пазарите, доставките и износа.

Друга важна характеристика, която е незаобиколима в процеса на европейска интеграция е, че най–големите компании в ЕС са повече глобални, отколкото европейски играчи на пазара: BAE-Systems, Airbus, Finmeccanica, Tales и др. Петте най-големи от тях реализират две трети от целия оборот в сектора.

Наистина, ЕС произвежда много платформи и компоненти в рамките на собствените си граници, но е зависим от износа на своята военна продукция и от вноса на суровини като волфрам, твърди дискове и др. Може дори да се твърди, че Европа е почти напълно зависима от американски и израелски доставчици при големите безпилотни самолети и изцяло зависи от американското производство на изтребители пето поколение, като F-35.

Следва да се има предвид и, че търсенето на европейския пазар е слабо и всеки 5 от 7 европейски оръжейни фирми са зависими от износа си (над 50-70% от продукцията им се изнася). Германия изнася 71%, Италия– 78%, Испания– 83%, Франция– 84% Великобритания– 94% от военната си продукция.

Проблем е и, че все по-малко са иновациите в държавно финансирани отбранителни програми, докато частните компании могат да си позволят значителни средства за това. Така,  през 2014 страните членки на Европейската агенция за отбрана са инвестирали 8,7 млрд евро за научни изследвания и развойна дейност, докато само Фолксваген е заделил 11,5 млрд евро за тази цел.

Основният извод от тези тенденции е, че те правят по-малко вероятно страните членки на ЕС да реализират сегашната визия за европейска отбранителна технологична база. На европейско ниво секторът трудно би могъл да се преструктурира ефективно. През следващите години, поради изместването на пазарите и интернационализацията на продукцията, той ще се глобализира все по-силно. Тоест, запазването на национални отбранителни сектори ще става все по-трудно. Възниква въпросът, как Европа ще може да  запази една отбранително-технологична индустриална база, която да осигури необходимите военни способности на европейските въоръжени сили.

Планът за действие на ЕК предлага някои инструменти в тази посока, особено правото сама да финансира изследвания, проекти и придобиване на нови способности, по които може да има възражения на база европейските договори и параметрите на дейността на ЕК (чл. 352 от Договора за начин на работа на ЕС).

Франция и Германия обаче демонстрираха решимост с обявявения на 13 юли 2017 проект за общ боен самолет, което ще има далеч отиващи последствия, защото самолетостроенето е ключов индустриален клон и защото се обръща гръб на Вашингтон и Лондон, независимо от технологичните рискове, които се поемат. При това се очаква към проекта да се присъединят Испания, Швеция и други страни. Т.е. Европейската автономия, записана в Глобалната стратегия става малко по-близка.

България: възможности и рискове

Интересите на България диктуват страната ни да се присъедини към инициативата за обща европейска отбрана, която и гарантира изграждане на военни способности съвместно с други държави партньори, достъп до ключови способности, които не могат да бъдат постигнати самостоятелно, и оптимизиране в дългосрочен план на собствените военни разходи. Поради голямата си изостаналонст в модернизацията обаче, този ефект не може да се очаква веднага, нито пък позволява да изчакваме развитието на идеята за задълбочаване на общата европейска политика за сигурност и отбрана.

Напротив, сегашното ни състояние крие риск да не можем да отговорим на критериите и механизмите, които въвежда общата европейска отбрана за страните, чиито въоръжени сили ще започват да се интегрират (през 2017 например изпреварващо бе обявено преподчиняването на чешка и румънска бригада на структури на Бундесвера).

Ако продължаваме да изоставаме в изгражането на военни способности, може би няма вече да преувеличено твърдението, че България не изпълнява в пълен обем нито чл.3 от Договора на НАТО за самостоятено изграждане на военни способности, преди да разчита на чл. 5, нито Лисабонския договор, задължаващ страните членки на ЕС постепенно да подобряват военните си способности. Именно затова от Брюксел ни нарекоха „консуматор”, а не генератор на сигурност, което трябва да променим.

Предизвикателство за България в подготовката и участието на една обща Европейска отбрана е: хроничният финансов недостиг за военния бюджет, нивото на културата в сигурността на общество и политически елит, чийто плод беше системното пренебрегване на нуждите на армията, демографската криза и професионалната подготовка и реализация на определени слоеве от населението. Алтернативата е изоставяне на политическия популизъм с мантрата «НАТО ни пази», и връщане на военния бюджет към нивата от 2007 от 2,3 % (при 1,3% сега). Осигуряване на приемственост между правителствата, консенсус по въпросите на сигурността  и недопускане на политизиране на армията.

От друга страна България също като ЕС не започва от нулата и има вече натрупан опит и потенциал. Приносът на България в Общата политика по сигурността и отбраната на ЕС се изразява в участие в многонационалните бойни групи на ЕС (Battlegroups) с шестмесечни дежурства, като елемент от действащата концепция за бързо реагиране на Съюза. Продължава участието ни в Инициативата «Единно европейско небе», в проекта към нея «Военно приложение на изследователската програма за управление на въздушното движение в единно европейско небе», в програмата за развитие на Европейския флот за въздушен транспорт и в проекта «Мрежа за наблюдение на морското пространство». В рамките на активното и обещаващо  сътрудничеството с Европейската агенция по отбрана по линия на фондовете за програмния период 2014-2020 бе избран проектът на България «Сателитно базирана космическа система за наблюдение и проследяване - Център в полза на Европа». Той предвижда изграждане на наша територия на Европейски център за събиране на данни за обекти в околоземна орбита. От юни 2015 България се включи в «Инициативата за планинска подготовка» в рамките на «Обединяване и споделяне» на Европейската агенция по отбраната, заедно с още 11 държави.

Опитът, натрупан от Българската армия е главно по линия на участие в мисии на НАТО и ЕС и във военни учения. Най-болезнени бяха загубите и поуките в Ирак. В приключилата през 2014 операция на НАТО в Афганистан числеността на българския контингент достигаше 420 души, разпределени в два района - Кабул и Кандахар. В операцията на Стабилизиращите сили на НАТО в Косово България участва с 11 военнослужащи в щаба на силите и в тренировъчните групи. В операцията на НАТО за борба срещу тероризма в Средиземно море страната ни участва ежегодно с една българска фрегата. Не е без значение, че много офицери натрупаха опит в командни центрове на НАТО, а други преминаха дългосрочно обучение в чужди военни академии и антитерористични курсове. Само Сухопътните войски обаче, успяват да покрият изискванията на НАТО за участие в операции и мисии извън територията на страната. При ВВС и ВМС се наблюдава значително изоставане.

В Сухопътни войски бяха положени големи усилия за обобщаване на опита от мисии във вид на стандартни операционни процедури и тактики, които да се изучават и прилагат от подразделенията. На база на системен анализ бяха разработени тактически пособия, които командирите и щабовете ползват при подготовка и сертифициране за мисии. През март 2016 бе представен сборникът «Опитът от участие в операции за поддържане на международния мир» - проект, координиран от Европейската група за изследване на армиите и обществото. Особено ценен опит натрупаха в продължение на десет години медицинските ни екипи (160 на брой в Афганистан, Мали и Босна и Херцеговина), който вече е намерил място и в научни трудове.

През 2015 България участва в операции и мисии на ЕС в Босна и Херцеговина с десет военнослужащи и с по един военнослужащ в операцията на ЕС в Средиземно море, в тренировъчната мисия в Мали, във военната операция в Централноафриканската република, в Гражданската мисия за наблюдение в Грузия и в Полицейската мисия на ЕС в Афганистан. Европейските батальонни групи (Battlegroups) трябваше да допринесат за по-eфективно координиране на военните капацитети на отделните държави и по-добро съгласуване на общата външна и военна политика. Но тъй като те така и не бяха задействани, опитът е ограничен. Резултатите са незначително модернизиране и очертаване на основните дефицити на способности. А тези формирования  можеха да послужат като елемент на бъдеща обща Европейска армия.

Важен център в системата на военното образование е Висшето военноморско училище във Варна, чиийто дипломи са признати в цял свят и което използва модерни методи и оборудване. Във Военната академия в София и Висшето военно училище във Велико Търново пък се подготвят и кадри от други държави.

Отбранителната индустриална база е важен фактор за успешно участие в обща Европейска армия. Българските фирми в тази област са специализирани главно в леко стрелково оръжие, артилерийски боеприпаси, различни видове морски и магнитни противотанкови мини, радиостанции, наземни радари, комуникационно-информационни апаратни, радари, оптични мерници, противогази и защитни облекла, бронежелетки, ремонт на бронирани машини и авиационнна техника и др. Сред продуктите й има такива без аналог в света: противоводолазна граната, скачаща граната, задържащи заграждения, магнитни противокорабни мини, взриватели за противотанкови мини, противохеликоптерни мини, бронева защита, КВ и УКВ радиосмутители и др.

По две причини, най-полезно за България би било създаването на общ Фонд за европейската отбранителна индустрия. Страната ни има нужда от закупване на ограничен брой въоръжение и техника поради по-малката си армия и възможности, затова те ще бъдат и по-скъпи. В този смисъл, общите поръчки от няколко страни от ЕС очевидно ще бъдат по-изгодни. Втората причина е още по-важна. България разполага с добър научно-технически потенциал, но не съумява да довърши уникални проекти, някои от които биват реализирани от чужди фирми, само защото националните средства за научно-технически изследвания са крайно недостатъчни. Затова идеята за такъв фонд в ЕС следва да бъде приветствана.

Съдържащият се в предложеният от ЕК документ за размисъл относно бъдещето на европейската отбрана втори сценарий: „Споделена сигурност и отбрана” изглежда най-подходящ за България, защото дава шанс за преодоляване на изоставането ни в изграждането на военни способности, частично изключва риска от оставането ни в периферията, дава възможности за включване в редица нови инициативи и обещава финансиране на общи проекти. Този сценарий гарантира пряко ангажиране в защита на държавите членки, контролиране и защита на външните граници на ЕС, драстично намаляване на дублирането между държавите членки, участие на България като морска страна в наблюдението и контрола на морските граници.

За съжаление обаче, някои постановки в този втори сценарий са формулирани пожелателно и е въпрос на политическа воля на страните членки те да бъдат реализирани на практика.

В контекста на разлеждания въпрос за интегриране на въоръжените сили на Съюза, пред България стоят редица въпроси за изясняване и вземане на решения:

- Самият дебат ни помага за разбирането на Общата европейска политика за сигурност и отбрана и като отбранителна политика.

- Предпоставка за включването на България и други страни членки е формирането на общостратегическа култура, свързана с правилната оценка на рисковете за сигурността. Дефицитът на такава култура неведнъж намираше израз в досегашните спорове, какво е необходимо на Българската армия.

- При изготвянето на проекта за актуализирана Стратегия за национална сигурност, чийто срок бе до края на 2017, трябваше да се отдели повече внимание на мястото на България в бъдещето на Европейската отбрана. За съжаление, в работния проект на стратегията,  на последно място, в т. III.1 „Външна среда за сигурност”, чл. 43, бяха включени само две изречения по темата, като второто изброява общо замисъла за създаване на европейски способности, адекватни отговори на външни заплахи и т.н. без да стига до същността, шансовете и намеренията на страната ни, още повече, че хоризонтът на предлаганата от ЕС визия е 2025. Същото повърхностно отношение се забелязва и в т. IV.3, член 128, където само се споменава, че „България следва да съдейства за изграждане на Европейски отбранителен съюз”. Сякаш ще „съдействаме” на някой да пресече улицата. Въобще не се взема предвид фактът, че нашите партньори, като Германия, Гърция и други страни, разработват нови стратегии, в които поставят акцента вече върху защита на собствената територия, а не толкова на мисиите в други региони на света.

- Възниква въпросът за най-удачното и без политически задръжки присъединяване на България към по-голям партньор или регионална военна структура. Важно е, как България би се присъединила към многонационални способности в някои области, които ще се разработят със съдействието на Европейския фонд за отбрана, кои от тях ще са ни необходими  и колко ще ни струва подобно присъединяване. Очевидно е, че има разлика, дали това ще е стратегическият транспорт или морското наблюдение и дистанционно управление на летателни системи.

- При създаването на Европейски фонд за отбрана и въвеждане на съвместно управление при възлагане на поръчките за по-сложни платформи изглежда очевидно, че закупавайки ново въоръжение ще трябва да подпомагаме европейската отбранителна индустрия, т.е. няма да имаме избор за закупуване на продукция извън границите на Съюза, доколкото вторият сценарий започва със солидарността във финансов и оперативен план. Обявеният от Франиця и Германия проект за нов общ боен самолет, отворен за всички други членки, дава представа за решимостта към действителна стратегическа автономия в отбраната.

- Тъй като Европейският фонд ще предоставя подкрепа само, ако повече компании  от няколко държави се обединят по даден проект или ако няколко държави искат да придобият един отбранителен продукт, ще се наложи България да се ориентира и организира контактите с други фирми и страни  на много по-ранен етап. Същото важи и за предварителното ни участие в Програмата на ЕС за научни изследвания. След като се очаква значително увеличаване на многонационалните програми и обществени поръчки в области като хеликоптери, разузнаване, химическа, биологическа, радиологична и ядрена защита, робототехника и кодиращ софтуер, би трябвало българската странa, която има потенциал в някои от тях, предварително да се подготви и участва в тези програми и поръчки. Трябва да се има предвид обаче, че обсъжданата на този етап финансова подкрепа от само 20% от стойността на проекта съвсем няма да е достатъчна.

- След представянето на Глобалната стратегия на ЕС в областта на сигурността и отбраната през 2016 беше заявено, че „Сигурността и отбраната трябва да бъдат централни теми в Европа”. Въпреки че приоритетите на българското председателство на Съвета на ЕС вече са определени, първият от тях включва постигане на консенсус по гарантиране сигурността на гражданите и отваря широко поле за дебати и търсене на решения. Осъзнава се необходимостта от консолидиране на отношенията в Съюза. Освен това, през май 2018 предстои дебатът за бюджета на ЕС, от който в голяма степен зависи изпълнението на замисъла за Европейски фонд за отбрана. В тези две посоки България следва да лансира своите инициативи. Със сигурност ще има спорове за размера на фонда и за размера на подкрепата на всеки проект. Българската отбранителна индустрия, като партньор на нашата армия и част от националната ни сигурност, задължително трябва да бъде подкрепяна чрез участието ни в Европейската агенция по отбрана, нейните програми и проекти. Както и чрез нашите депутати в Европейския парламент, който показа с решенията си през последните години своето отношение към ОПСО (през 2012 - за консолидация по отношение индустриалната и технологична база; през 2013 - за подкрепа на изследванията в рамките на програма Хоризонт 2020; през 2015-2016 - за изготвяне на Бяла книга за състоянието на отбраната в Съюза). На национално ниво е важно рязко да се увеличи финансирането на изследователската и развойна дейност – въпрос, който се поставя безрезултатно от над 12 години и доведе до похабяването на безценен капитал от специалисти. При това става дума за подкрепа на дело, а не с доклади за плана за изпълнение на Националната програма за реализиране на Стратегията за развитие на отбранителната индустрия. Защото това, че политиците винаги заявяват „подкрепата си” за отбранителната ни индустрия, но от следващия ден нито се допитват поне до Сдружението на българската отбранителна индустрия, нито ги информират за проектите си, е поведение, което не прилича на държавници. Включването на отбранителната ни индустрия в проектите за модернизация на българската армия е възможно, макар и не във всички случаи, но изисква дългосрочно и стабилно планиране и прозрачно за военната индустрия провеждане на модернизационния процес. Последните скандали показват, че са необходими не толкова нови съвети и съвещания, колкото спазване на законите, законови регулации, където е необходимо, еднакво отношение към държавни и частни производители и общо представяне с държавна подкрепа на силно конкурентната международна сцена.

- Предстоящите решения по отношение на развитието на Европейската отбрана, които трябва да вземе България, като прояви инициативи и предложи свои идеи, започват от това: подкрепа на създаването на предложената организаия в ЕС и ЕП по линия на Общата политика за сигурност и отбрана; ще участва ли страната ни в главната военна квартира на ЕС, което не е разписано само като право или задължение за всички, но вратата е отворена за сегашни и бъдещи членове; какъв ще е делът на нашите финансови вноски или за предвиждания Фонд за отбранителната индустрия, или пък ще се намери друго решение; ще предприемем ли стъпки към някои конкретни проекти - участие и разполагане в България на предлаганата като идея Европейска обсерватория, която ще следи инвестициите във високотехнологични разработки като изкуствения интелект, биотехнологиите и суперкомпютрите; кандидатстване за ситуиране на бъдещата общевропейска военна академия в България на основание отличните оценки за нашите военно-учебни заведения като ВМУ, ВМА, ВА, а в по–далечно бъдеще и за Специалната европейска агенция за научни изследвания.

Изводи и препоръки

Създаването на обща Европейска армия ще зависи до голяма степен от геополитическата динамика и фактори, на които България не може да влияе, но и от способността на ЕС да преодолее сегашните си слабости , за което може да допринесе всяка страна членка. Това очевидно ще бъде дългосрочен процес и доминиращата роля на САЩ и НАТО ще продължи да определя реакциите на предизвикателствата към сигурността. Усилията на европейските държави би трябвало да се фокусират върху етапите на създаване на условия и изграждане на Европейската армия. Тенденцията по пътя към многополюсен свят да се формират регионални пространства, нуждаещи се от военни гаранции за своята сигурност, най-вероятно ще благоприятства  създаването първоначално на общи структури както в териториален план, така и по родове войски. На определен етап това ще означава отказ от национален суверенитет, за което трябва предварително да се постигне необходимият вътрешнонационален консенсус.

Литература:

1.Anna Maria Kellner/ Uwe Optenhögel/ Hans-Peter Bartels (Hg.) Strategische Autonomie und die Verteidigung Europas  Auf dem Weg zur Europäischen Armee? Verlag J.H.W. Dietz Nachf.

  1. Rosa Beckmann, Roja Kempin, EU-Verteidigungspolitik braucht Strategie, SWP -Aktuell

3. Der Start der Militärunion, 11.12.2017 , https://www.german-foreign-policy.com/news/detail/7475/

  1. 4. Програма за развитие на отбранителните способности на въоръжените сили на Република България 2020, Министерски съвет на Република България
  2. С.Николов, Доклад на конференцията „Заедно в сигурността. Ролята на България в общата европейска отбрана”, 16. 10. 2017, София

* Директор на Центъра за стратегически изследвания в сферата на отбраната и международните отношения, бивш зам. министър на отбраната

 

 

Поръчай онлайн бр.3 2024