Вълненията в Мианмар в контекста на китайско-американския геополитически сблъсък в Азия

брой 6 2017
Typography

В последно време вниманието на много западни, а и български, либерални медии е привлечено от изблиците на насилие в Мианмар.

При това основната теза в техните коментари и анализи е, че местното мюсюлманско малцинство - т.нар. рохинги, е обект на несправедливи обвинения и репресии от страна на властите и на откровена агресия от страна на радикалните будистки групировки и местните военни в щата Ракхайн, който граничи с Бангладеш. Показателно е също, че каузата на "подложените на етническо прочистване рохинги" обедини такива иначе непримирими "полюси" като привържениците на "хуманитарните интервенции" от американската неправителствена организация Нuman Rights Watch (HRW) и откровени ислямисти като турския президент Ердоган и иранския аятолах Али Хаменей.

Впрочем, да не забравяме, че бяхме свидетели на подобни "странни алианси" и по време на войните срещу Либия и Сирия, което няма как да не ни навежда на някои тревожни заключения. Възможно ли е например зад ограничения местен конфликт в Мианмар да се крие нещо много по-сериозно и, ако това е така, кой точно работи за ескалацията на сблъсъците?

Геополитиката на конфликта

Макар че етническият конфликт в щата Ракхайн е доста стар, през последните месеци той значително се изостри, трансформирайки се в истинска партизанска война на местните джихадисти от средите на етническата група рохинга, които се финансират от Саудитска Арабия. А едно от обясненията за това изостряне на конфликта е свързано с ключовото стратегическо положение на Ракхайн.

Щатът играе важна роля в реализацията на китайската инициатива "Един пояс, един път" (ЕПЕП), тъй като е мястото, където "поясът" трябва да достигне Индийския океан, освен това там следва да се осъществят редица мащабни китайски проекти, като бъдещата свободна икономическа зона на остров Рамри и дълбоководното пристанище Кяукпю, откъдето започват петроло- и газопроводите (първият влезе в експлоатация през април 2017, докато вторият се експлоатира от 2013 насам), достигаши до административния център на южната китайска провинция Юнан - Кунмин. Тези тръбопроводи, свързващи западното крайбрежие на Мианмар с Южен Китай, позволяват на китайците да внасят енергоносители от Персийския зали, избягвайки несигурния морски маршрут през тесния Малакски пролив и оспорваните райони на Южнокитайско море.

Легенда:

Africa - Африка

Middle East - Близък Изток

India - Индия

Myanmar - Мианмар

China - Китай

Strait of Malacca Малакски пролив

Oil pipeline - Петролопровод

Gas pipeline - Газопровод

Old Route - Стар маршрут

New route - Нов маршрут

 

Източник: China Daily

 

Най-голям интерес да попречат на китайските проекти в Мианмар несъмнено имат САЩ, както и някои техни регионални съюзници, а разпалването на конфликта в щата Ракхайн би им помогнато да го постигнат. Тук е мястото да напомня, че рохингите и друг път са били използвани за воденето на опосредствана война (proxy war) в тази страна. По време на Втората световна война например, британското военно командване подстрекава мюсюлманите рохинги да атакуват етническите бирманци (бамар), тъй като последните подкрепят местните националисти, обявяващи се за независимост и разчитащи да я постигнат с помощта на японската императорска армия.

Легенда:

Bangladesh – Бангладещ

Bay of Bengal (Indian Ocean) – Бенгалски залив (Индийски океан)

Chin State – Щат Чин

Rakhine (Arakan) State – Щат Ракхайн (Аракан)

Magwe Region – Регион Магве

Bago Region – Регион Баго

Ayeyarwady Region – Регион Айеярвади

Sittwe – Ситве

Kyaukpyu – Кяукпю

 

Както е известно, рохингите започват да емигрират в северните части на Аракан (днешниятт щат Ракхайн) още през ХVІ век, но по-голямата част от тях идват тук по време на британското колониално господство (1885-1948). Впрочем, нелегалната имиграция от територията на Бангладеш, чиито връх беше достигнат по време на войната за независимост на тази страна през 1971, продължаваше с пълна сила и през последните десетилетия. Смята се, че днес в Мианмар живеят около 1,1 млн. мюсюлмани-рохинги, което е 5,5% от цялото население на страната. Статистиката (доколкото в страната въобще има такава) сочи, че раждаемостта сред тях е доста по-висока, отколкото при будистите, населяващи същия щат, които започват да се чувстват застрашени в собствената си държава.

Макар че в някои градове двете етнически групи (рохингите и етническите бирманци - бамар) живеят смесено, много от селата в щата Ракхайн са изцяло населени с една от двете етно-религиозни групи. Като цяло, рохингите са слабо интегрирани, тъй като повечето от тях въобще не се признават от властите за граждани на страната и биват третирани от тях като нелегални имигранти. В течение на столетия, както впрочем и през последните десетилетия, в страната периодично избухват ожесточени сблъсъци между имигрантите и местното население, като последният голям мюсюлманско-будистки конфликт беше през 2012.

Оттогава насам в Ракхайн действа организирано бунтовническо движение на рохингите, имащо откровено ислямистка ориентация. Става дума за т.нар. "Араканска армия за спасение на рохингите" (АСАР), начело с пакистанския джихадист Атаула Абу Амар Джунони (преди това тази въоръжена организация действаше под името "Харака ал-Якин", т.е. "Движение за вярата"). Последният е роден в семейство на рохинги в пакистанския град Карачи, но израства и получава образованието си в Саудитска Арабия, където известно време е уахабитски проповедник. Преди да се появи в Мианмар, Джунони получава военна подготовка в Пакистан. В момента, под негово ръководство действат около хиляда салафити-джихадисти (т.нар. такфирити).

Според изнесени в пакистанския вестник Down данни, през 2015 общността на рохингите в най-големия пакистански град Карачи е наброявала над половин милион души. Те пристигат тук от Бангладеш през 70-те и 80-те години на миналия век, по настояване на тогавашния военен режим на генерал Зия ул-Хак и на ЦРУ, които разчитат да ги използва като "моджехидини" във войната срещу съветската армия и подкрепяния от нея светски режим в Афганистан. Експертите посочват, че общността на рохингите в Карачи е силно религиозна и повечето и членове изпращат децата си да учат в местните медресета. Това е и основната причина, редица пакистански религиозни партии и най-вече Джамаат Ахле Сунат, Джамаат и Ислами и Джамият Улема и Ислам Фазъл да формират основните си организации именно в бирманските квартали. Според местни активисти на Джамаат и Ислами, цитирани от пакистанските медии, общността на рохингите в Карачи редовно събира средства за подпомагане на джихадистките групировки в Мианмар, както и за избягалите от тази страни в Бангладеш свои съплеменници.

На свой ред, в края на 2016, агенция Reuters посочва, че джихадистката групировка АСАР се подготвя, ръководи и финансира от Пакистан и Саудитска Арабия. Това се потвърждава и от Международната кризисна група (ICG), според която: "групировката на мюсюлманите-рохинги, която през октомври 2016 нападна граничари от Мианмар, се ръководи от хора с тесни връзки в Саудитска Арабия и Пакистан. Макар че не разполагаме с неопровержими доказателства, смятаме, че водачът на АСАР Атаула Абу Амар Джунони е преминал практическо обучение по съвременни методи за водене на партизанска война в Пакистан, както и, че той е един от двайсетте високопоставени представители на общността на рохингите, които ръководят операциите на "Араканската армия за спасение на рохингите" в щата Ракхайн от Саудитска Арабия и по-точно от щаба на групировката в свещения град Мека”.

Макар джихадистите от АСАР да твърдят, че атакуват само правителствени части, местното гражданско население, изповядващо будизма, също дава немалко жертви. Впрочем, появиха се съобщения се, че в Ракхайн са изгорени цели села, населени с будисти от основната етническа група бамар. Правителството на Мианмар обвинява Атаула Абу Амар Джунони и неговата групировка, че се опитват да създадат независима ислямиска държава на територията на щата Ракхайн. От октомври 2016 насам, АСАР постоянно атакува полицейски и военни подразделение в района. През август 2017 например, тя нападна 30 полицейски участъка, както и различни военни обекти, убивайки 12 полицаи. Естествено, армията и полицията реагираха не по-малко жестоко, опожарявайки селищата на рохингите, подозирани, че помагат на бунтовниците.

За да се спасят от ширещото се насилие, мнозина местни аракански будисти напускат селищата си и бягат в столицата на щат Ракхайн Ситуе. В същото време, още повече мюсюлмани-рохинги бягат през границата в Бангладеш. Интересно е обаче, че в западните медии се говори само за бежанците мюсюлмани.

Както е известно, след 1988 властта в Мианмар се намира в ръцете на военните. Заради задълбочаващите се икономически проблеми обаче, армията привидно "отвори" страната за външния свят (т.е. за Запада) и разреши възстановяването на "демократичния режим". Голямата любимка на западните политици в тази страна поне доскоро беше легендарната носителна на Нобелова награди за мир Дау Аун Сан Су Чи. След като прекара десетки години под домашен арест, днес тя е силния човек в "демократичното правителство" на страната. Истината обаче е, че макар в течение на десетилетия да беше превъзнасяна на Запад като "либерален политик и борец за демокрация", Аун Сан е преди всички убедена националистка, а реалната власт в страната продължава да е в ръцете на генералите. Всъщност, основната заслуга на "демократичната икона" Аун Сан Су Чи е, че е дъщеря на националния герой генерал Такин Аун Сан, който през 40-те години на миналия век командва Бирманската армия за независимост и се смята за "баща" на новата бирманска държава, възникнала през 1948. Между другото, по време на Втората световна война, Такин Аун Сан, освен че се сражава с британските колонизатори, активно сътрудничи с японската императорска армия, прекъсвайки коридора, по който британците снабдяват антияпонските сили в Китай, начело с генерал Чан Кайши.

Впрочем, както вече споменах, етническият конфликт в щата Ракхайн също играе определена роля в британско-японския сблъсък на територията на тогавашна Бирма (старото име на Мианмар). Така, през 1942 японската армия влиза на територията на щата, достигайки границите на Британска Индия (днешната Бангладеш). Така щатът се превръща във фронтова линия между армиите на двете империи. При това местните бирмански будисти помагат на Бирманската армия за независимост и на японците, докато британците разчитат на помощта на мюсюлманите-рохинги. Както посочва в тази връзка известният израелски дипломат и експерт по проблемите на Югоизточтна Азия Моше Йегар: "И двете армии - британската и японската, използват търканията и враждите между различните общности на местното население за да постигнат собствените си военни цели". След като в крайна сметка британците побеждават японците, генерал Такин Аун Сан минава на тяхна страна и по пътя на преговорите успява да постигне изтеглянето на британските колониални власти от Бирма. Самият той обаче е убит през 1947, т.е. малко преди официалното обяване на независимостта на страната, при това с помощта на британски офицери. Оттогава насам страната, която през 2010 се прекръсти на Мианмар, се управлява от постоянно съперничещи си военни групировки.

Дъщерята на Такин Аун Сан - Аун Сан Су Чи, завършва Оксфордския университет и оттогава насам Западът и най-вече британско-американската ос залагат именно на нея, като единствения политик, способен да наложи демокрация в страната. През 80-те и 90-те, когато тя влезе в остър конфликт с военните власти, западните либерали и връчиха Нобеловата награда за мир. Както вече посочих по-горе обаче, и тя, както и оглавяваната от нея Национална лига за демокрация, винаги са се придържали към крайно националистически възгледи, макар и леко смекчени от спецификата на будистката религия. Днес Западът не крие разочарованието си от нежеланието на Аун Сан да защити мюсюлманите-рохинги, но това трудно би могло да се случи, тъй като би означавало тя да измени на принципите и идеите, защитавани от легендарния и баща, които и самата Аун Сан споделя. Освен това, то би я конфронтирало с огромното мнозинство от населението на Мианмар, което не изпитва особени симпатии към рохингите и водения от тях "джихад". Освен това, немалко измежду 50-те милиона жители на страната се опасяват, че тя може да бъде залята от гигантски имигрантски поток от съседна Бангладеш, чието население вече надхвърля 160 млн. души, въпреки че територията и е по-малка от тази на Мианмар.

Освен това, амбициозните китайските проекти в рамките на стратегията "Един пояс, един път" (ЕПЕП), пречка пред които са действията на джихадистите в щата Ракхайн, несъмнено биха били от голяма полза за Мианмар, стимулирайки икономическото и развитие. Според някои анализатори, в момента ставаме свидетели на своеобразно историческо повторение на операцията на ЦРУ против съветското влияние в Афганистан от 80-те години на миналия век. За разлика от Афганистан обаче, населението на Мианмар, в огромното си мнозинство (почти 95%), не е мюсюлманско. И повечето и жители очевидно са готови да се сражават (а не да подкрепят) с джихадистите в собствената си страна. Тоест, в момента рохингите се оказват просто пионки в голяма геополитическа игра като рискуват да пострадат сериозно в резултат от това

Геоикономическите и геополитическите последици от кризата в Мианмар

От друга страна, неочаквано силната международна реакция във връзка с "преследванията" срещу рохингите в Мианмар говори за назряващи промени в геополитическия баланс в Югоизточна Азия и извън нея. Внезапната загриженост на международната "демократична" общност за правата на една от 135-те етнически групи в страната се демонстрира на фона на изтощителната вътрешнополитическа борба, която се води там от почти седемдесет години насам (т.е. още от обявяването на независимостта). Тя и досега неведнъж е била съпровождана от сериозни етнически сблъсъци и гибелта на голям брой хора. Показателно е обаче, че съвсем доскоро нито тази борба, нито усилията на местното правителство да въведе ред в страната, включително смазвайки етническия сепаратизъм в районите на най-остро противопоставяне, не привличаха кой знае какво внимание.

През август 2017 международната общност остро осъди военните в Мианмар заради уж използваното от тях несъразмерно насилие по отношение на рохингите. Тоест, едно обичайно за тази страна събитие беше представено като "престъпление срещу човечеството". Защото истината е, че в Мианмар този тип кампании от седем десетилетия насам са "в реда на нещата". Новата фаза на борбата на властите с нелегалната имиграция обаче, съвпадна с неотдавнашните събития в друга държава от региона - Филипините, където местните джихадисти обявиха част от нейната територия за "зона на шариата". В тази ситуация, както и можеше да се очаква, правителството в Янгун предприе превантивни действия в три населени пункта на щата Ракхайн, в зоната прилежаща до границата с Бангладеш, където се смяташе, че избягали от Филипините джихадисти могат да се опитат да създадат своя база. Ситуацията се усложняваше от факта, че от 50-те години на миналия век насам, в този щат действат различни радикално-ислямистки организации и партии, поощряващи екстремизма в региона, където традиционно има силни сепаратистки настроения. Въпросната операция на военните и полицията се съпровождаше с нападения на бунтовниците ислямисти, криещи се в районите, компактно населени с рохинги. В резултат военните понесоха сериозна загуби в жива сила и техника, което провокира и по-твърдите ответни мерки от тяхна страна. Този път обаче, тези мерки станаха повод някои мюсюлмански организации в Мианмар (смятани за близки до САЩ), а също Саудитска Арабия и Великобритания да поискат намесата на ООН.

Формалното и неангажиращо заявление на Върховния комисар по човещките права на Световната организация - йорданският принц Зейд бин Раад ал-Хюсеин от 29 август 2017, в което за пореден път беше изразена тревога от ескалирането на насилието в щата Ракхайн и се призоваваше за по-голяма сдържаност, всъщност послужи за рязкото нарастване на ислямистката активност там. Налице са достатъчна основания да смятаме, че въпросното заявление е било провокирано от ислямистките правозащитни организации в Мианмар, в рамките на дългосрочната и многоходова геополитическа игра на Запада (и най-вече на американско-британската ос) против държавите от групата БРИКС, целяща съхраняването на собствените му геополитически позиции в региона. Стремежът е да се създаде напрежение в отношенията между членовете на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН) и БРИКС, да се противопоставят различните религиозни общности и да бъде ерозирана вътрешната стабилност на Русия и Китай. Защото, именно те са основните играчи, противопоставящи се на Запада в това пространство. Китай, в частност, се стреми да си гарантира евтини и сигурни маршрути за транзита на енергоносители за своята икономика и е заинтересован от достъпа до Индийския океан, тъй като транспортът на стоки по море все още е най-евтиния и сигурен начин за комуникация с търговските  му партньори. В това отношение Пекин разчита на старите си партньори от Югоизточна Азия, един от които е Мианмар. Между другото, медиите в държавите от АСЕАН многократно коментираха, че китайците са готови да инвестират 500 млн. долара в държавите с развиваща се икономика от региона.

Впрочем, очертава се и друга цел - изместването на източника на глобална терористична заплаха по-далеч от Саудитска Арабия и другите съюзници на Запада от Близкоизточния регион. Проточилата се война срещу т.нар. Ислямска държава очевидно няма да приключи така, както разчитаха във Вашингтон и Рияд, които възнамеряваха с помощта на сложна система от ограничения и противовеси в региона и света, като цяло, да превърнат ислямистките формации в удобен инструмент за реализацията на собствените си геостратегически цели. Затова сега спешно им се налага да изтеглят базираните в Саудитска Арабия религиозни екстремисти, които застрашават вътрешната стабилност на Кралството, в някой друг регион на света. Контролираната от Китай част от Югоизточна Азия изглежда изключително подходяща за целта. Рязкото дестабилизиране на и без това нестабилната ситуация в региона създава заплаха, освен за самия него, и за Централна Азия, а освен това пряко засяга руските интереси в двата района.

Заключение

Както изглежда, съзнателното хиперболизиране на въпроса за "съдбата на рохингите" напълно се вписва в стремежа към провокиране на продължително геополитическо противопоставяне между Запада и Изтока, включително стимулирайки поредния "сблъсък между цивилизациите" (този път между ислямската и будистката). Тоест, прави се съвсем съзнателен опит религията да се използва като инструмент в геополитическата борба в Югоизточна Азия. Но, колкото и да е парадоксално, това разкрива и нови възможности за разширяване на базата за сътрудничество между държавите от БРИКС и тези от АСЕАН, пред лицето на новата заплаха за регионална дестабилизация. Защото именно те са истински заинтересовани от мирното разрешаване на старите проблеми между етносите и религиите, потискането на екстремизма в международното пространство и запазването на мира между всички религиозни общности, както в ретиона, така и в света.

 

* Българско геополитическо дружество