Балканското ядро

брой 6 2017
Typography

Разделението на две части: “ядро v/s периферия е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро - Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s  периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например  проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913, „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години “приобщи” към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Таблица

 

Страна

Население[1] (млн)

Площ (кв.км)

БВПродукт[2]

(млрд.US$)

 

1

Турция

78,7

767.000

787,5

2

Румъния + Молдова

19,7 + 3,5

237.000

182,2 +   7,3

3

Гърция + Южен Кипър

10,8 + 0,8

142.000

195,5 + 19,6

4

Сърбия + Репблика Српска

  7,1 + 1.5

113.000

  37,0 +   5,6

 

5

България

  7,2

111.000

..49,7

6

Албания

  2,9

29.000

  12,6

7

Македония

  2,1

28.000

..10,9

 

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга - слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената “жестокост и цивилизационни липси (?)” на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят  подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България - било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и “откриват” сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българ-ската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,... ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание - страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир.[5] Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба. Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия - Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферният натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки - солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията “Гърция-Югославия-Румъния-Турция” е Балканският пакт от 1934 - наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975) “Железният пръстен” (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни(!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петроло-провода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двайсет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован - бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн долари за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като “…регионален хегемон…” (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като “... система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия”[10]. Работното заглавие на подобна общност "Западни Балкани" влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България - на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше “реваншистка”(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз - съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи  секна, и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L'entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното - поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад “Света Неделя”. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците - в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в “Слатина” ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

- Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска...

- Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

- Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

- София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане  Sea4Sea.

 

         13 юни 1999 - 15 септември 2017

Бележки:

*Член на Редакционния съвет на списание „Геополитика”                   

[1]    За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2]    Бруто вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016.

[3]    Пример за това е американският президент Woodrow Wilson, осуетил ултимативно през 1919 плана на гръцкия премиер  Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4]             “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5]               “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6]    “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7]    „ ... in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8]    От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9]    Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10]  ”...  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und - wenn es zusammenbricht -  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11]  Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.