Голямото предизвикателство пред националната сигурност на България

брой 6 2017
Typography

Поради ключовото си геополитическо положение Черноморският субрегион още от Древността е привличал вниманието на големите световни сили. През Античността монопол върху него установява Римската империя, през Средновековието – Византия, през Новото време – Османската империя.

Черноморският геополитически възел

Съвременният черноморски геополитически възел започва да се заплита от края на ХVІІ век, когато Русия стъпва на Азовско море (1700), осигурява си свободен достъп до Черноморския басейн (1774), присъединява Крим (1783), а също Бесарабия и Западна Грузия (1812). Превръщането на Руската империя в черноморска сила предизвиква активното противодействие на европейските монархии. Лондонската конференция (1841) затваря Проливите за преминаване на военни кораби в мирно време, което засяга сериозно руските интереси. Стига се дотам, че по време на Кримската война (1853-1856) Великобритания, Франция и Сардиния, с пряката подкрепа на Австрия, Прусия и Швеция, се сражават рамо до рамо с Османската империя срещу Русия. Под прикритието на “неутрализацията” на Черно море, Парижкият мирен договор (1856) забранява на Русия да има военен флот и военни бази в черноморския район. Възходът на новите Велики сили (Германия, Италия и Австро-Унгария) и стремежът им към преразпределяне на света принуждават старите Велики сили (Великобритания, Франция и Русия) да встъпят в съюз помежду си, при което Лондон и Париж обещават на Петербург установяване на руски контрол над Константинопол. Въпреки победата на Антантата в Първата световна война, тези кроежи пропадат поради изваждането на Русия от войната, извършено от новото болшевишко правителство. Явява се обаче нов претендент – намесилите се в края на войната САЩ, които се амбицират да елиминират европейските Велики сили от Балканите и Южен Кавказ и да изградят върху руините на Османската империя система от държавни образувания под егидата на Вашингтон. Американските претенции за получаване на мандат от Обществото на народите за управление на Константинопол с Проливите, Мраморно море и хинтерланда целят осигуряване на надеждна американска база за по-нататъшни действия в Югоизточна Европа, Съветска Русия и Близкия Изток. Домогванията на Вашингтон обаче влизат в противоречие с интересите на Великобритания, Франция, Италия и Гърция, като най-неочаквано се натъкват на организираната от Мустафа Кемал турска съпротива и на масово движение на ислямския свят в Азия, Африка и Далечния Изток против западните планове за разчленяване на Османската империя. Поетите от президента Удроу Уилсън ангажименти са блокирани от Конгреса на САЩ, а въпреки окупирането на Константинопол (1920), европейските Велики сили са принудени още през същата година да го върнат под османски суверенитет. Севърският мирен договор (1920) на Антантата с победената Османска империя обаче установява международен контрол над Проливите, което е потвърдено с действащия и в наши дни Лозански мирен договор (1923).

Конвенцията от Монтрьо

Утвърждаването на кемалисткия курс към превръщане на Република Турция в светска държава и опасенията от разпалване на нова световна война водят до нова регулация на режима на преминаване на Дарданелите, Мраморно море и Босфора с международен договор, който е в сила и днес. Конвенцията от Монтрьо (1936), страни по която са България, Великобритания, Гърция, Румъния, СССР, Турция, Франция, Югославия и Япония, поставя Проливите под турски суверенитет, като предоставя на Анкара и правото да изгражда свои военни укрепления по Дарданелите. Движението на търговски кораби през Проливите е обявено за напълно свободно, но Турция получава правото да ги затваря през военно време или при заплаха от агресия. Централно място в конвенцията заема регулацията на преминаване на военни кораби в Черно море, установяваща редица ограничения за достъпа на бойни кораби на нечерноморски държави. Нямат право да преминават в Черно море подводници и надводни военни кораби с водоизместимост повече от 10 хил. тона. По време на война всички търговски кораби на държави, които не са в състояние на война с Турция, преминават Проливите свободно, но нямат право да помагат на турските противници. В случай, че Турция е във война, само тя може да разреши преминаването на бойни кораби през Проливите. В мирно време се допуска преминаване на военни кораби на нечерноморски държави с водоизместимост до 15 хил. тона, като те трябва да са не повече от 9 на брой и с общ тонаж не повече от 30 хил. тона, оръдията им не бива да бъдат по-големи от 9 инча (203 мм), а престоят им в Черно море не може да надхвърля 21 дни. Конвенцията от Монтрьо облагодетелства най-вече Турция, но е в интерес и на всички други черноморски държави, особено на притежаващия статут на Велика сила в Обществото на народите СССР, получил гаранции, че външни на региона сили няма да могат да използват Проливите, за да го заплашват.

Предвидената в Конвенцията от Монтрьо възможност за нейното ревизиране на всеки 20 години остава неизползвана поради разгорялата се студена война (1947), влизането на Турция в НАТО (1952) и участието на СССР, Румъния и България в създаването на конкурентния военен блок Организация на Варшавския договор (1955). Договорена е само поправка, внесена в конвенцията през 1982, която дава право на Турция да затваря Проливите както при война, така и в мирно време – на практика по свое усмотрение.

Влизането в сила на Конвенцията на ООН по морско право (1994) поставя ребром въпроса за ревизиране на Конвенцията от Монтрьо, за да стане съвместима с нея, но Анкара предотвратява това. Вместо да се присъедини към Конвенцията по морско право, Турция приема едностранно Регулации на морския трафик за турските Проливи и района на Мраморно море, въпреки възраженията на България, Гърция, Румъния, Русия, Украйна и Кипър. Все пак, във връзка с установяването на партньорски отношения на НАТО с Русия (1997), през 1998 регулациите са ревизирани, за да се удовлетворят руските притеснения.

Интересът към Конвенцията от Монтрьо нараства рязко през последните години във връзка с кризата в Украйна – страната с най-дълга черноморско ивица до 2014, както и с военната намеса на САЩ и Русия в Гражданската война в Сирия, а също с изненадващите обрати в руско-турските отношения. Москва предупреждава, че строго следи спазването на Конвенцията от Монтрьо, в отговор на което Анкара декларира, че се ангажира със стриктното й спазване, макар да е подложена на натиск от САЩ и НАТО за пренасяне на военното противопоставяне на Запада с Русия и в Черно море.

Главните геополитически играчи в Черноморския субрегион

В наши дни главните геополитически играчи в Черноморския субрегион са САЩ, НАТО, ЕС, Русия, а също Турция, държаща “ключа” към Проливите. Рязкото активизиране на Източния и Югоизточния фланг на НАТО след завръщането на Крим в състава на Руската Федерация (2014) с разполагане на западни въоръжени сили, бойна техника и система за противоракетна отбрана, а също с провеждане на безпрецедентни след приключването на студената война многонационални военни учения, включително в акваторията на Черно море, очертават сериозни рискове пред националната сигурност на Република България. По стара българска традиция, довела до двукратното ликвидиране на държавата и до две тежки национални катастрофи на Третата българска държава, упражняващите властта се държат неадекватно и непохватно, огъвайки се под натиска на поредния “Голям брат” и участвайки потайно и тихомълком в неговите кроежи, дори когато те не само не съответстват, но и противоречат на българските национални интереси. Премиерът ни открито предупреждава американците да имат предвид, че е премиер на една русофилска страна и нееднократно се обявява на думи срещу плановете за милитаризиране на Черноморския басейн, но истината е, че България проявява изключително усърдие в подкрепа на вдъхновените от Вашингтон антируските действия на Северноатлантическия съюз.

Главните рискове за българската национална сигурност наистина са в Черноморския басейн, но те не произтичат от политиката на Руската Федерация, както упорито ни внушават от Вашингтон, Брюксел, Лондон, Берлин и Варшава, а от курса, поет от Турция от времето на Горбачовата „перестройка” насам, и утвърден при управлението на Реджеп Ердоган. Ако не се осъзнае този фундаментален факт, всички сегашни и проектирани нови доктрини, стратегии и концепции за националната сигурност на България ще се окажат изградени върху пясъчна основа.

Турското предизвикателство пред българската национална сигурност

Това, че съвременна Турция загърбва кемалисткия завет за изграждане на модерна светска и обвързана със Запада държава и отново се завръща в лоното на ислямската цивилизация, не се схваща или, най-малко, се подценява и в наши дни, особено в България, чиито жизнени интереси са поставени на голямо изпитание от новия курс на Анкара. Тъй като нежелаещите да разпознаят очевидното все още не са малко, се налага да напомним някои от най-показателните факти:

  • Когато Западът прие Горбачов за свой партньор, Турция се почувства освободена от съветската “мъртвата хватка” и правителството на Тургут Йозал от Отечествената партия незабавно вкара Турция в Организацията Ислямска конференция (1987), създадена през 1971 от мюсюлманските държави с цел запазване на ислямските “духовни, морални и икономически ценности” и възприемана повсеместно като “мюсюлманска ООН”. Тъй като султанът на Османската империя е бил халиф (духовен водач на целия ислямски свят) на Новия Халифат (1517-1924), Турция, като неин исторически наследник, полага през следващите години огромни усилия за утвърждаването си като неформален лидер на Организацията за ислямско сътрудничество (както се нарича тя от 2011), в която членуват 57 мюсюлмански държави. Струва си да напомня, че формалният повод за включването на Турция в международната организация на мюсюлманските държави бе търсенето на подкрепа за нарушените от “възродителния процес” права на българските мюсюлмани.
  • Окуражена от получената от мюсюлманския свят подкрепа, Турция организира през 1988 в Истанбул изложба под мотото “Османското присъствие на Балканите”.
  • Приключването на студената война роди т. нар. “политическо завещание” на президента Тургут Йозал (1993), поставящо пред Анкара задачата да превърне ХХІ столетие във “век на Турция”, като възстанови влиянието на бившата Османска империя.[1] Същият този Йозал, в една от речите си, произнесена на митинг през 1991, заяви: “Един ден България ще бъде наша, само че този път ще я купим.” Ще напомня, че повече от десетилетие след кончината на Йозал овдовялата му съпруга излезе с твърдението, че той не починал от естествена смърт, а бил отровен по време на прием в посолството на България в Анкара. Турските власти взеха обвинението насериозно дори извършиха ексхумация на тленните останки на Йозал, което не доказа твърдението, но цялата тази продължила почти година истерия около “вероятна българска следа в убийството” на Йозал допринесе за подхранване на позаглъхналите антибългарски настроения в турското общество.
  • През април 2001 проф. Ахмет Давутоглу публикува своя фундаментален труд “Стратегическа дълбочина”, възприет и в Турция, и от международната общност като дългосрочна програма за превръщане на Турция в глобална сила. Важно място в тази стратегия авторът отрежда на Балканите. “Мюсюлманските малцинства, останали в наследство от Османската държава, са фундамент на политическото влияние на Турция на Балканите”, посочва Давутоглу като изрично ги изброява: “мюсюлманските малцинства в България, Гърция, Македония, Санджак, Косово и Румъния”. Турция има “исторически задължения и отговорности” към тях и сред “първостепенните цели на балканската политика на Турция в краткосрочен и средносрочен аспект” е “създаване на международноправни основания за разтваряне на защитен чадър над етническите малцинства в региона. В рамките на тези правни основания Турция трябва непрекъснато да се стреми към получаване на гаранции, които ще й предоставят правото на намеса по въпросите на мюсюлманските малцинства на Балканите. Красноречив пример от най-новата история е Кипърската военна операция, която придоби легитимност с помощта на подобна юридическа рамка”,  аргументира се авторът. За да бъдат Балканите отново турски, Давутоглу сочи необходимостта да се използва НАТО “срещу позицията на Европа” и да се вземат мерки, “които да неутрализират руския фактор”.[2] Възхитен от начертания в книгата нов външнополитически курс на страната, Реджеп Тайп Ердоган направи нейния автор извънреден и пълномощен посланик (2003), впоследствие - министър на външните работи в своето правителство (2009-2014), а накрая и премиер на страната (2014–2016). След като обаче влиянието на Давутоглу в Турция и във външния свят започна застрашително да нараства,  хвърляйки сянка върху авторитета на свръхамбициозния Ердоган, той беше елиминиран като потенциален конкурент (2016).
  • Особено показателна е новата история на ислямизма в Република Турция.[3] За първи път ислямистите се организираха през 1970 в създадената от Неджметин Ербакан Партия на националния ред. След военния преврат (1971) тя бе разтурена, но през 1973 се появи отново като Партия на националното спасение и влезе в коалиционно управление, като водачът й Ербакан стана вицепремиер. И тази партия бе разтурена след поредния военен преврат (1980), а на лидера й беше забранено да се занимава с политика. Въпреки това, през 1987 ислямистите се организираха отново – този път като Партия на благоденствието, която започна да набира сили и влияние в обществото. След студената война тя бързо се превърна в най-голямата парламентарно представена политическа сила в страната (1995) и нейният лидер Ербакан успя да оглави коалиционно правителство (1996). Макар че още на следващата година той бе принуден да подаде оставка под натиска на коалиционните му партньори и на военните, а Партията на благоденствието беше забранена, влиянието на ислямистите в турското общество продължаваше да нараства. Значителна част от тях, водена от Ердоган, осъден на 4 месеца затвор за пропаганда на възгледи, разпалващи национална вражда (1997), се преориентира към по-умерена проислямистка програма и създаде ислямистката Партия на справедливостта и развитието (2001). Това се оказа печеливша тактика - през 2002 партията на Ердоган спечели парламентарните избори и сформира свое правителство, първоначално с премиер Абдуллах Гюл, а от 2003 с министър-председател Ердоган, управлявал страната цели три мандата (2003-2014). За президент на републиката пък бе наложен съидейникът на Ердоган - Гюл, влязъл в президентския дворец за първи път под ръка със забрадена съпруга. Впоследствие мястото му бе заето от самия Ердоган (2014), който със самочувствието на “нов Ататюрк” си построи (и то незаконно) разкошен президентски дворец “Аксарай” с около 1100 стаи. На журналистически въпрос, защо е било необходимо това разточителство Ердоган лаконично отвърна: “Защото в стария дворец има хлебарки”. С непреклонната си воля държавният глава вече постигна главната си цел – промяна на конституционното държавно управление, одобрена на национален референдум (2017), с която президентската институция в Турция получи безпрецедентни за международната практика права.
  • Днешна Турция преживява демографски, икономически и духовен подем и живее със самочувствието на изгряваща световна сила. Демографският бум скоро ще я превърне в по-многолюдна от всяка европейска държава. Страната вече си спечели името на “икономически тигър” на Балканите: от 2009 турската икономика е най-бързо развиваща се в цяла Европа, през 2011 стана най-бързо развиваща се и в света и 6-та най-голяма икономика в Европа, а през 2016 стана 15-та на планетата, като си е поставила за цел в най-кратък срок да стане 10-та икономика в света. Турската армия е втора по численост в НАТО и девета в света. Уникалното геополитическо положение на Турция, бързото й израстване, след разпадането на Югославия, в регионална суперсила, нейната репутация на американски фаворит на Балканите, завидните темпове на икономическото развитие на страната и естественото й включване в новосъздадената през 1999 най-влиятелна глобална група Г-20 окончателно убеди турския политически елит, че “ХХІ век ще бъде турско столетие”[4]. Със самочувствието на исторически наследник на “последния истински Халифат”, управлявяшите в Турция са обсебени от завещаната от Йозал цел да възстановят влиянието на бившата Османска империя. От началото на ХХІ век турският елит лансира амбициозни външнополитически проекти, нагърбвайки се с ролята на “защитник” на мюсюлманските малцинства на Балканите и стремейки се към установяване на “лидерство на Анкара” над бившите съветски мюсюлмански републики, създаване на “мюсюлманско НАТО”, обединяване на тюркоезичните държави в Централна Азия във “Велик Туран” под егидата на Турция и превръщане на страната в “духовен център” на наброяващя над милиард души ислямски свят. През 1997 по нейна инициатива бе създадена Групата Д-8, в която участват осем мюсюлмански страни от Азия, Африка и Океания. Помпозните чествания на 700-годишнината от основаването на Османската държава (на границата между ХХ и ХХІ век) предизвикаха, по думите на популярния турски историк проф. Илбер Ортайлъ, “преоткриване на Османската империя”[5]. Така бе реанимиран позабравеният спомен, че турците са сред малкото народи, успели да създадат велика имперска държава. В реч, произнесена на 23 октомври 2016 в Бурса, Ердоган нарече турците “велика нация” и отделна “цивилизация”, а цялата му кампания във връзка с приемането на промени в Конституцията (пролетта на 2017) премина под лозунгите за “Нова Турция” и “Велика Турция”.

Накъде върви Турция?

Развитието на очертаните по-горе процеси след приключването на студената война постави ребром пред всички големи геополитически играчи въпроса “накъде върви Турция?”. В САЩ и в Европа е широко разпространено схващането, че “пред Турция има само един път – на модернизацията и европеизирането” и, че “в по-големите и важни области на обществения живот на Турция европеизацията е постигната и вече е необратима”[6], както и, че съвременната турска нация вече притежва “собствена нова светска идентичност”[7]. Това схващане обаче не отчита очевидния факт, че това е страна с раздвоена идентичност. Движението на Турция към Запада наистина е “съзнателно усилие да се преведе цяла една нация през границите на една цивилизация към друга”, но това усилие винаги и неизбежно се е натъквало на упоритата съпротива на мощни традиционни кръгове, опасяващи се, че европеизацията ще разруши самите културни и политически устои на турското общество. Освен това, то все още не е дало очакваните от Запада резултати. Въпреки зададената от Кемал Ататюрк светска насока на развитието на страната, Турция - независимо, че е член на НАТО и е търговски обвързана с ЕС и (макар и все по-формално) продължава да държи на европейската си принадлежност в името на своето пълноправно членство в Обединена Европа, преобладаващата част от нейното население е ревностно привързано към ислямската традиция. След студената война мюсюлманската традиция започна да навлиза и в държавната политика. От началото на ХХІ век ислямистите получиха силни властови позиции в местната власт, като наложиха свои представители за кметове на най-големите градове в страната.[8] Анализът на развитието на Република Турция показва основателността на скептицизма на някои анализатори. Още през 1994 старши научният сътрудник в Института по балканистика на БАН Улвие Ходжа констатира, че турското и европейското общество си остават “две различни цивилизации”[9]. Две години по-късно щатският политолог проф. Самюъл Хънтингтън писа: радикалната кемалистка теза, че мюсюлманските общества трябва да се уестърнизират не се утвърждава, а умерената теза, че може да се уестърнизират остава недоказана.[10]

Впрочем, все по-откровени отговори на големия въпрос “накъде върви Турция?” напоследък дава самият и властелин Ердоган. По време на Срещата на върха на Организацията за ислямско сътрудничество в Истанбул (15 април 2016) той заяви: “Нашата цел е да дадем надежда на цялото мюсюлманско семейство за бъдещето. С благоволението на Аллах, с тази среща ще започне нова ера за всички нас.”

Цитираното изявление на Ердоган поставя важния въпрос, дали пред Турция има реални възможности за бъдещо развитие извън рамките на Запада. Мнозина на Запад продължават и днес да се самозаблуждават, че евроатлантическия и европейския избор на Турция няма алтернатива. Всъщност, уникалната геополитическа позиция на Турция в началото на ХХІ век й осигурява безпрецедентно комфортен стратегически избор: стратегически съюзник на САЩ; пълноправен член на ЕС; стремеж към лидерска роля в ислямския свят; оглавяване на съюз с бившите съветски мюсюлмански републики и дори сближаване с най-новия геополитически клуб – БРИКС, и встъпване в Шанхайската организация за сътрудничество, където колективна лидерска роля играят Русия и Китай.

Както се вижда от изложеното по-горе, международната общност е изправена пред твърде голяма непредсказуемост в действията на Турция на глобалната сцена, криеща сериозни рискове за сигурността на света и най-вече за сигурността на прилежащите непосредствено до Турция региони. Особено уязвими от евентуални действия на Анкара са Балканите и най-вече България. Не бива да храним илюзии - страната ни присъства неизменно във външнополитическата програма на Турция, което се обосновава със значими за Анкара аргументи: България, като цяло, и значителни части от нея са били османска провинция повече от пет века; на територията на днешна България се намира ценно за Турция османско наследство; в България живее над милионно мюсюлманско население, разглеждано от Анкара като “външни турци”, търсещи “майчинска закрила” от турската държава; България е пряка северозападна съседка на Турция и с укрепването на турските позиции в нея може да се изгради надеждна “ислямска дъга” от Турция, през България – страната в ЕС с най-голям относителен дял на мюсюлмани, и активно ислямизиращата се Македония, до мюсюлманска Албания – втората европейска държава-членка на Организацията за ислямско сътрудничество (от 1992), както и “мюсюлмански мост” към пограничната сръбско-черногорска историческа област Санджак, населена предимно с мюсюлмани, към мюсюлманско Косово и мюсюлманска Босна.

Турция и мюсюлманското малцинство в България

В своите кроежи спрямо страната ни, Анкара разчита много на своята “пета колона” в България – над милионното мюсюлманско малцинство, чийто гръбнак са над 600-те хиляди български турци, изявяващи се като лидер на останалите мюсюлмани – българомохамеданите, ислямизираните и турцизирани цигани и други по-малки религиозни общности (татари, черкези, араби и пр.).

Че Анкара всячески се стреми да манипулира мюсюлманите в България, не подлежи на съмнение за всеки що-годе обективен анализатор. Много отдавна тя периодически предизвиква изселнически вълни, приемайки значителни маси отгледано и предимно младо, образовано и квалифицирано българско население (своеобразен “кръвен данък”)[11]. Анкара умело локализира мюсюлманските общности у нас в компактно населени с мюсюлмани селища, по възможност в рядко заселени крайгранични райони на страната – данните от последното преброяване на населението в България (2011) показват, че турците са единствената недисперсна малцинствена общност в страната, 62.3% от която предпочита да живее в чисто мюсюлмански селища, както и че 63.7% от тях живеят в областите Кърджали, Разград, Търговище, Шумен, Силистра, Добрич, Русе и Бургас (т. нар. “смесени райони”). Особено драматично е положението в Област Кърджали, в която единственото селище, където преобладава българският етнически елемент остана областният град. И той обаче, от години се управлява от кмет-турчин, а обозримата му перспектива е стряскаща от гледна точка на националната ни сигурност – на фона на демографския бум на българските турци се наблюдава демографски срив на етническите българи, а през последния четвърт век около една четвърт от етническите българи са продали имотите си в Кърджали и трайно са се изселели от него, тъй като българската държава не е гарантирала тяхното спокойствие в града. Казано накратко, ислямизирането и на Кърджали е въпрос на кратко време. Но не само това. Турция на практика управлява духовния свят на българските мюсюлмани чрез изпратени от Анкара турски имами. Не без нейно участие бе издигнат паметник на българските турци на гара Буново – там, където турски терористи взривиха през 1985 пътническия влак Бургас-София, с което България стана единствената държава в света, издигнала паметник на терористи. Предявено бе дори скандалното за всеки истински българин искане за издигане на паметник на връх Шипка на загиналите турци в Руско-турската освободителна война. Като връх на всичко, Анкара открито и безцеремонно се опитва да формира политическите нагласи на българските мюсюлмани, да инициира и поддържа политически партии в България, създадени в пряко противоречие с българската Конституция на етническа и религиозна основа. Най-ранният известен случай е с т. нар. “Турска демократическа партия” на Адем Кенан, която въпреки обявяването й за противоконституционна, продължава да развива дейност с политическа програма за федерализиране на България на две републики – българска и турска, всяка от тях със свой официален език, национален флаг и столица. А най-пресният случай е прякото участие на официални лица на Турция в учредяването на партията Демократи за отговорност, свобода и толерантност (ДОСТ) като анкарска алтернатива на непокорното Движение за права и свободи (ДПС). Турция дори полага системни усилия пряко да управлява вота на българските мюсюлмани, като всеки път, при всички избори в България, директно сочи предпочитаната партия на българските турци и прибягва до въвличането и на българските изселници в Турция в унизителния за ХХІ век “изборен туризъм”. Цялата тази последователно и упорито провеждана политика на Анкара неизменно е съпроводена с натрапчиво изтъкване на рисковете от нови посегателства на българската държава върху правата на българските мюсюлмани.

Тежките последици върху душевността на българските турци вече са толкова очевидни, че се признават и от най-горещите им фенове от българския неправителствен сектор. Дори доц. Антонина Желязкова е принудена да констатира през 1998: “сред турската общност в България има различия и колебания по отношение на тяхното идентифициране с родината – част от тях приемат за родина-майка Турция и гледа на България като на временно отечество; друга приема България като изконно отечество, а Турция – като алтернативна родина (възможност за оцеляване при икономическа криза или насилие).” След няколко години същата Антонина Желязкова, вече като професор, в документален филм се видя принудена да признае, че днешните български турци се капсулират, което показва отчуждаването им от България и техния отказ да се интегрират в многосъставната българска нация.

Натрупващите се в течение на времето факти, създаващи основателни безпокойства сред българското мнозинство, води до сложна еволюция в отношението на някои видни български политици към българските турци.

Струва си да се замислим и за възможното поведение на българските мюсюлмани в случай на предизвикан от външна намеса сериозен вътрешен конфликт. Мнозина вярват, че подобен сценарий за България е изключен, тъй като тя стриктно спазва правата на българските мюсюлмани, което я прави “остров на спокойствието на Балканите”. Налага се да им напомня поучителната ескалация на военните конфликти на Балканите след студената война: Словения (1991) – Хърватска (1991-1995) – Босна (1992-1995) – Косово (1999) – Македония (2001), с което линията на ескалацията опря до българската граница. Че тази ескалация не е приключила показват тазгодишните събития в Черна Гора и в Македония.

Особено поучителен е примерът с Македония, която до 2001 се гордееше, че е най-спокойната балканска държава, тъй като е гарантирала в пълен обем правата и свободите на малцинствените общности. И наистина: излъчваха се радио- и телевизионни програми за малцинствата; държавата субсидираше техните вестници; малцинствата имаха свои училища, а албанците - свой университет в Тетово; малцинствата бяха широко представени навсякъде в йерархията на властта; силно бе присъствието им в армията и в полицията; албанските партии бяха представени пропорционално в парламента; две от трите албански партии участваха в коалиционното управление на страната, като имаха вицепремиер и заместник-министри във всички министерства, включително силовите; министър на външните работи бе представител на едва 4%-то турско малцинство; страната прие около половин милион косовски албанци, напуснали Сърбия по време на конфликта в Косово (повечето от които не се върнаха там). Въпреки всичко това, подстрекавани от заинтересовани външни сили, македонските албанци взривиха държавата отвътре (лятото на 2001), подкрепени от нахлули от Косово въоръжени косовари. В тази тежка ситуация, поставила на карта целостта и дори самото съществуване на държавата, всички мюсюлмани (албанци, турци, ислямизирани цигани и торбеши), се държаха като монолитно цяло, а партиите им действаха в синхрон, следвайки обща програма за дълбоки промени в македонската държавност, докато славянското християнско мнозинство бе разединено от политическите партии, враждуващи помежду си за надмощие в държавата и имащи различен подход към решаване на най-неотложните й жизнени проблеми. В тази критична ситуация Западът не само че не защити Македония, но и попреи на правителството в Скопие да предприеме адекватни мерки за възстановяване на реда в страната. Резултатите се оказаха драматични за македонската държава: със западно посредничество албанците наложиха – в рамките на Охридското споразумение от 13 август 2001 - 15 поправки в Конституцията, установяващи нова “мултинационална” държава, изоставяйки тезата за единната македонска нация, ликвидирайки привилегированото положение на Македонската православна църква, установявайки специален статут на албанския език, въвеждайки правото на блокиране на държавни решения, които не са подкрепени поне от половината малцинствени общности и други “мултинационални” елементи. Незабавно след влизането на конституционните промени в сила (2004) бе наложен нов Закон за автономията на местната власт, съдържащ нови сериозни отстъпки към албанците. Цялата тази драма с взривяването на македонската държава даде повод за издигане на искания за преначертаване на границите на Балканите. Македонската академия на науките и изкуствата лансира идеята Западна Македония да бъде дадена на Албания срещу албанските части на Охридското и Преспанското езера. А бившият държавен секретар на САЩ проф. Хенри Кисинджър и бившият министър на външните работи на Великобритания лорд Дейвид Оуен открито предложиха разделяне на “нежизнеспособна” Македония между нейни съседи. Македония плати голяма цена, но все пак оцеля. Политическата буря обаче все още не я е отминала, както показват последните събития в страната, което навява на мисълта, че битката за нейното бъдеще все още предстои.   

Обръщаме внимание върху уроците от Македонската криза, тъй като набиващите се на очи паралели с България са налице. Българските мюсюлмани са най-голямото малцинство у нас, изпитващо недоверие към преобладаващия етнос – българите, и към българската държава. Те са обладани от нарастващо самочувствие, опиращо се на превръщането на Турция в регионална суперсила, ползваща се (поне доскоро) с подкрепата на САЩ, НАТО и ЕС. Зад тях открито стоят не само Турция и Запада, но и държавите от Организацията за ислямско сътрудничество. Опитът на Анкара да разбие чрез Народната партия на свободата и достойнството на Касим Дал (учредена през 2012) и ДОСТ монопола на ДПС върху политическите нагласи на българските турци е крайно обезпокоителен факт, показващ, че външни и вътрешни фактори вече са започнали същинската битка за сърцата на българските мюсюлмани. Шансовете на Анкара не са никак малки, тъй като, както показа социологично проучване на Агенция “Алфа Рисърч” от април 2017, българските турци имат най-голямо доверие сред чуждите държави на Турция (68.4%), а сред чуждите лидери - на турския президент Ердоган (48.8%).

Впрочем, паралели с Македония се наблюдават и в непохватното поведение на българския държавно-политически елит спрямо рисковото, в нашия случай турско, малцинство. Така, президентът Петър Стоянов би път до Анкара, за да поднесе “извиненията” на българската държава за т. нар. “възродителен процес”, без да сме получили дори намек за съжаление относно османските кланета в покорена България. В първите ни “демократични” учебници по история бе заложена по административен път тезата на Турция за “османското присъствие” в българските земи. На провокативното изявление на президента Йозал, че Турция ще купи България не само, че не бе отговорено както подобава на една суверенна държава, но то бе скрито от българското общество. При пълното бездействие на българските държавни институции, противоконституционната Турска демократическа партия продължава да разшипява организационната си мрежа и да развива дейност, отразявана дори от държавната Българска национална телевизия. Премиерът Иван Костов нарече публично д-р Ахмед Доган “проклятието на България”, докато в действителност тъкмо на политическия и интелектуален водач на българските турци Доган, въпреки всичките му прегрешения и заблуди, България дължи своята най-голяма ценност – гражданския мир в страната. Станахме свидетели на назначаване на представители на ДПС за областни управители на областите Благоевград (най-ранимата и чувствителна по отношение на националната принадлежност), Пловдив (след като ДПС събра по-малко от 1% подкрепа на парламентарните избори) и дори София-област (с относително слабо влияние на ДПС). Българският парламент - от крайнолевите до крайнодесните политически групи, така и не намира куража да отговори на обществените очаквания да се последва примера на други държави от ЕС, които позволяват участие в изборите само на свои граждани и на второ гражданство в друга държава на Общността. На самогероизиращият се сегашен български премиер внезапно му омекват краката, веднага щом застане “на килимчето” пред Ердоган. Че българските турци са наистина “рисково малцинство”, ако използваме терминологията на най-авторитетния конфликтолог – американския проф. Тед-Робърт Гър[12], показват вече и наличните демоскопски проучвания, според които българите се отнасят подозрително, враждебно и със страх към българските турци.

Ако някой може да радикализира българските турци, за да ги използва за собствените си користни цели, това е Турция. Такава опция не може да се изключва априори, защото вече са налице прецеденти. Използвайки политическата криза в Кипър, Анкара вкара през 1974 свои войски на острова, които окупираха северната му част, населена предимно с кипърски турци. През 1983 на тази окупирана от Турция територия бе провъзгласена т. нар. Севернокипърска турска република. Прецедентът с Кипър не е отминал въпрос от далечното минало, доколкото тази призната единствено от Анкара “република” продължава да се поддържа и до наши дни с помощта на намиращата се там 30-хилядна турска армия, а Турция продължава да блокира своите пристанища и летища за кипърски кораби и самолети и да налага “вето” на приемането на Кипър в НАТО и в Организацията за черноморско икономическо сътрудничество. А че в днешна Турция българските турци се разглеждат аналогично на кипърските турци свидетелства пускането на пазара от турската търговска фирма “Bayrak sepeti” през януари 2017 на “знаме на българските турци”, наподобяващо знамето на кипърските турци. Месеци по-късно, в навечерието на извънредните парламентарни избори у нас, министърът на труда и социалните грижи Мехмед Мюеззиноглу призова всички български изселници в Турция да гласуват, “за да набележим бъдещето на турците в България”. Последва твърде показателно изявление за медиите на председателя на Комисията по човешките права на Меджлиса Мустафа Йенероглу (25 май 2017), в което той изрази загриженост, че днес турците в България отново са изправени пред “сериозни трудности”: “неизучаването на турски език, което обрича на забрава майчиния език, нападенията срещу джамиите, дискриминацията”. В “недопускането на радио- и телевизионни предавания на турски език и недостатъчното представяне на турците в държавните учреждения” Йенероглу видя “остатъци от асимилационната политика”. А участието в коалиционното правителство на “крайно десни партии” определи като “предвестник на нови проблеми за българските турци и мюсюлмани”. Опцията за твърде възможната “кипъризация" на българската държава е така очевидна, че един от най-способните български политолози – доц. Огнян Минчев, й посвети специален анализ.[13]

Вторият прецедент са също толкова нелегитимните от гледна точка на международното право сегашни действия на Анкара в Близкия Изток. Възползвайки се от борбата с терористичната организация „Ислямска държава”, обявена за главна цел на международната общност, и от военната намеса на САЩ в Ирак и в Сирия без мандат на Съвета за сигурност на ООН, Турция предприе военни операции в Сирия и в Ирак. Както изтъква професорът по международни отношения Хасан Кьони, истинската цел на Анкара е да участва в потенциалното преначертаване на границите в региона след разгрома на “Ислямска държава”. Сирия вече обвини Турция (5 април 2017), че в грубо нарушение на международното право едностранно е преместила бодливата тел югозападно от град Жендерис, маркираща границата между двете страни, и строи стена в района Дикмадаш, която да раздели завзетите от турците земи от останалата територия на Сирия. Особено показателно е изпращането без разрешение на правителството в Багдад на турски войски в Ирак, които се базираха в създадения от тях военен лагер “Башика” край Мосул (2016). Иракското правителство своевременно схвана тези действия на Анкара като предявяване на териториални претенции за оспорвания открай време Мосул. Както е известно, държавата Ирак бе създадена през 1921 от Великобритания с мандат на Обществото на народите. Но споровете за нейните граници продължиха и след влизането в сила на Лозанския договор (1923), определящ границите на Турция. Едва след кюрдското въстание от 1925, с договор между Великобритания, Ирак и Турция (1926), бившият Мосулски вилает на Османската империя е признат окончателно за съставна част на Ирак. Разчитайки адекватно териториалните ламтежи на Анкара, централното правителство в Багдад официално протестира пред ООН и поиска Турция незабавно да изтегли войските си от района на Мосул. Но едва след като Ирак, подкрепен от САЩ, не допусна участието на турската армия в настъплението срещу контролирания от “Ислямска държава” Мосул, Анкара се видя принудена да се съобрази с волята на ООН и да се договори с Багдад за изтегляне на турските войски от “Башика” (януари 2017).

Турция по пътя на историческия реванш

Че Ердоган ориентира Турция към реваншистки курс стана ясно през есента на 2016. На 30 септември той открито оспори действащият Лозански договор, дал на Гърция острови в Егейско море, в които има “наши джамии, наши светини”. Особено скандална бе речта му пред Евразийския ислямски съвет в Истанбул (15 октомври), в която казва: “Турция е не само Турция (...) Освен за 79-те милиона свои граждани, Турция носи отговорност и за стотиците милиони братя в географския регион, с който я свързват исторически и културни връзки”. И многозначително добави: “някои историци смятат, че границите по “Националния договор” включват също Кипър, Алепо, Мосул, Ербил, Киркук, Батуми, Солун, Кърджали и егейските острови”. Докато Гърция реагира незабавно, заявявайки, че оспорването на Лозанския договор от 1923 “е провокативно и подкопава регионалната стабилност”, България се опита да скрие това изказване от българската общественост цели три дни, след което Министерството на външните работи реагира крайно неубедително. През същия месец Ердоган открито обвини Ататюрк в “предателство”, тъй като отстъпил Мосул на Ирак. През ноември президентът заяви, че Турция ще оспори “всички условия на Лозанския договор” и “ще построи по-голяма от себе си държава с помощта на Аллах”. А на 20 януари 2017 тържествено оповести: “Турция престана да се отбранява и премина в атака.” Тези реваншистки изявления на Ердоган са съпроводени от практически действия на Анкара, които не оставят съмнения, че прибягвайки до пряка или косвена намеса, Турция всячески се стреми да увеличи своето влияние във всички посоки – на Балканите, в Кавказ, Централна Азия, Близкия Изток и Северна Африка.

В потвърждение на казаното е още един знаменателен факт. През 2016, точно по времето, когато Ердоган правеше цитираните по-горе изявления, в Турция бе учредена “Османска партия” с лидер Ибрахим Юние, поставяща си за цел изграждане на “Турски ислямски съюз” в пределите на бившата Османска империя. Партията обяви, че ще започне програма за образование на турците по целия свят и че ще работи “ден и нощ от врата на врата” за обединяване на турците и всички мюсюлмани по света. След проверка от Конституционния съд партията на Юние бе официално регистрирана.

Дръзките политически амбиции на Турция за изграждане на по-голяма държава и възстановяване на влиянието на бившата Османска империя засягат пряко намиращите се на някогашните й територии над 20 съвременни държави. В създалата се извънредно сложна геополитическа обстановка една от най-уязвимите за турска намеса е България. За жалост, това не се осъзнава в необходимата степен от българските държавници, политици, генерали, адмирали и експерти по националната сигурност. С подозрения и дори с обвинения се посреща всеки опит за привличане на вниманието на обществото и на държавата с нейните институции към зреещата опасност. Станахме свидетели дори на лековати коментари, като това на близкия до управляващите проф. Божидар Димитров, който в телевизионен дебат възкликна: “За какво са му нужни на Ердоган кърджалийските чукари?”. Наложи се Мохамед Халаф – журналист от Ирак, работещ в България като кореспондент на кувейтския вестник “Ал Уатан” за балканските страни, с достойна за един етнически българин загриженост да обясни, че “България е най-уязвимата държава в ЕС в момента”, тъй като, ако Ердоган пусне бежанците, “цунамито” ще я залее.

Предупреждението на Халаф събужда тъжни асоциации относно отношенията на България с главните й сегашни стратегически партньори. По време на семинар в Боровец (1997), на който български експерти удариха камбаната на тревогата за демографската криза у нас, получаваща вече очертанията на демографска катастрофа, присъстващият там посланик на САЩ в София г-жа Ейвис Боулън ненадейно отрони шокиращото признание: “Вие не ни трябвате повече от 4 милиона.” Скандалът беше толкова голям, че всяка уважаваща себе си държава би обявила тази госпожа за “персона нон грата”, но правителството на Иван Костов я остави да изкара мандата си, а преди отпътуването й (1999) президентът Петър Стоянов дори я награди с Орден “Стара планина” първа степен. В наши дни пък, все във връзка с разразилата се мигрантска криза, допълнително усложнена от едностранните действия на германския канцлер Ангела Меркел, европейците неофициално, но многозначително ни напомнят, че България била много рядко населена държава. За нас остава горчивото усещане, че на американците им трябва не териториално цяла и суверенна българска държава, а българската територия с известно количество „обслужващо население”, като от Брюксел дават индикации за готовност - в случай на разрив в отношенията на ЕС с Турция - да превърнат България в своеобразен европейски бежански лагер. Може би точно за това не ни приемат още в Шенгенското пространство, макар да сме изпълнили всички условия за това.

Ще ни защитят ли САЩ в случай на конфликт мжду Турция и България?

Въпросът, дали в случай на остра криза с Турция САЩ биха защитили България изглежда риторичен за правоверните атлантици, но това далеч не е така. Струва си да се замислим за някои поуки от политиката на САЩ на Балканите от близкото минало.

Когато двете ни южни натовски съседки Турция и Гърция влязоха във война помежду си за Кипър (1974), САЩ се оказаха неспособни или просто не пожелаха да възпрепятстват турската окупация на Северен Кипър.

През 1992, с посредничеството на Европейската общност, бе договорен “Планът Кутилейру” за конституционното устройство на Босна и Херцеговина, но в последния момент, под натиска на посланика на САЩ в Сараево Уорън Цимерман, лидерът на босненските мюсюлмани Алия Изетбегович отказа да го подпише, след което започна войната в Босна.

През следващата 1993 в Македония бяха разположени американски въоръжени сили под флага на ООН с ангажимента да не допуснат пренасянето на военните конфликти от югопространството на нейна територия, но те не само че не я предпазиха, но и спомогнаха за радикализиране на местните албанци и създаването на тяхната Армия за национално освобождение, която взриви македонската държава (2001) на фона на бездействието на американските сили.

Най-поучителна е ролята на САЩ в безпрецедентното откъсване на голяма територия от една суверенна държава единствено на основание, че населението й е от преобладаващ друг етнос. Става дума за отделянето на Косово от Сърбия. Началото на Косовската криза бе поставено със Стратегията за национална сигурност на САЩ през новия век (1997), в която се настояваше Белград да даде “автономия на Косово”. Лондонският “Сънди Таймс” публикува доказателства, че ЦРУ тайно обучава т. нар. “Армията за освобождение на Косово” (АОК), въпреки че не само ООН и ЕС, но и САЩ официално я признават за терористична организация и тя е включена в “черния списък” на терористични организации, изготвен от ЦРУ. В подкрепа на това бе и изявлението на посланика на САЩ в България г-жа Ейвис Боулън, направено през 1999 пред Телевизия “7 дни”: “На мен не ми изглежда АОК да е терористична организация.”[14] Именно по волята на Вашингтон, обоснована с приписвания на Милошевич т. нар. “План Подкова” за изтребване на мюсюлманите в Косово (останал неоткрит и до наши дни), НАТО бомбардира остатъчна Югославия, за да застави сърбите да изтеглят войските си от Косово (1999). Косово получи желаната автономия, но още през същата 1999 албанците поискаха републикански статут в рамките на Съюзна република Югославия. На започналите Виенски преговори за статута на Косово (2005) Сърбия изрази готовност за предоставяне на широка автономия на областта, но по американско внушение нейните лидери поискаха само и единствено независимост.[15] Когато преговорите забоксуваха поради косовската неотстъпчивост, президентът на САЩ Джордж Буш-младши посети Албания, като в речта си в Тирана (10 юни 2007) подстрекателски заяви: “В един момент ще трябва да кажете: стига, Косово е независимо!”. Стигна се и до отстраняването на американския генерал от резерва Стивън Шук от длъжността заместник-шеф на Мисията на ООН в Косово (ЮНМИК) заради неговата открита подкрепа на искането за независимост и нерегламентираните му контакти с косовските лидери (декември 2007). Имайки зад гърба си безусловната американска подкрепа, косовските албанци провъзгласиха едностранно Косово за независима държава (17 февруари 2008). Сред първите страни, признали още на следващия ден Косово за независима държава, бяха САЩ и Турция, а Вашингтон оказа мощен дипломатически натиск върху почти всички страни, за да признаят косовската независимост. Твърде интересният факт, че само след месец и половина бе приета Конституция на Косово (9 април 2008) получи своето обяснение, когато се разбра, че от 2005, в продължение на три години текстът на Конституцията е бил подготвян с участието на американски експерти. Така, въпреки че все още е в сила Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН от 1999, в която изрично се признава сръбския суверенитет над Косово, тази изконна историческа част от Сърбия безвъзвратно е откъсната от нея по волята на Вашингтон. Неслучайно главният булевард на косовската столица Прищина носи името “Бил Клинтън” - президентът на САЩ, разпоредил натовските бомбардировки на Югославия, които разчистиха пътя за отделянето на Косово от Сърбия.

Изтъквам специално поуките от косовския прецедент, тъй като той бе посрещнат с еуфория от българските мюсюлмани. По време на обсъждането на статута на Косово Турската демократическа партия на Кенан открито призова турците в България на оръжие и това послание бе излъчено по националната ни телевизия. По същото време ислямизираните цигани използваха един битов проблем – поредния опит на българските власти да ги накарат да си плащат тока, и организираха голяма протестна демонстрация в пловдивския квартал Столипиново под лозунга “Пуснете ни тока, иначе ще стане Косово!”(сред крачещите в първата редица зад транспаранта бе вторият секретар на посолството на САЩ в България г-н Норман). А помашката партия Демократичен прогрес и благоденствие на проф. Адриан Палов организира семинар в Гоце Делчев, на който бяха издигнати искания за собствена телевизия и засилено представителство в Народното събрание.

Анализът на политиката на САЩ на Балканите след студената война не оставя съмнение в един на пръв поглед странен факт - повсеместната еднозначна подкрепа на мюсюлманските общности във всички страни, при положение, че извън Европа САЩ водят дълга поредица от войни именно с мюсюлмански държави. Тя е продиктувана от американския имперски интерес да се поддържат кризите в този стратегически важен за Вашингтон полуостров, за да има постоянно поводи за намеса във вътрешните работи на държавите от региона. Обективно, този американски интерес е съзвучен с все по-настойчивите усилия на Турция “да се върне на Балканите”, което увеличава рисковете пред регионалната сигурност, включително пред българската.

Погледът върху съвременните отношения на България със САЩ не носи успокоение от гледна точка на гарантирането на националната ни сигурност. По време на изслушването му в Конгреса (1993) номинираният за посланик на САЩ в България Уилям Монтгомъри заяви, че ще работи България да промени своята Конституция, имайки предвид разпоредбата на чл. 11, ал. 4, забраняваща създаване на политически партии на етническа и религиозна основа. Като свои аргументи Монтгомъри посочи, че тя “поставя под въпрос възможността Движението за права и свободи да участва в бъдещите избори”[16] и прави невъзможно създаването на други партии, “например македонска”. Нека напомним, че точно по време на неговия мандат като посланик в България (1993-1996) учредената през 1990 Обединена македонска организация “Илинден”, действаща въпреки отказа на Благоевградския окръжен съд да бъде регистрирана, се радикализира, издигайки открито искания за изтегляне на “българските окупационни войски” от Пиринска Македония, предаване на църковните имоти от Българската православна църква на непризнатата Македонска православна църква и забрана на дейността на българските политически партии в областта.[17] Именно тогава в ежегодните доклади на ЦРУ за състоянието на всички страни по света в графата етноси за България се появи цифрата  “200000 македонци”, повтаряна с незначителни вариации във всички следващи негови доклади. Както и че, насърчена от американската подкрепа за националните малцинства в България, Югославия внесе нота в ООН с искане за признаване на “сръбско-шопско малцинство в България” (1995). И още един характерен епизод от онова време. След като страната ни се беше включила в Инициативата “Партньорство за мир” на НАТО, посланикът на САЩ у нас бе поканен на учебен офицерски курс, организиран от Министерството на отбраната. Явно изпуснат от протокола офицер има смелостта да го попита в прав текст, какви са гаранциите за сигурността на България, ако тя бъде нападната от натовска държава, очевидно имайки предвид Турция. Отговорът на посланик Монтгомъри бе: “Една българска миролюбива политика няма да предложи повод на някой от нейните съседи да я нападне, но ако все пак тя бъде нападната, България ще може да се радва на съчувствието на целия свят. Други гаранции няма.”

Въпреки че България, на практика, подкрепи всички военни операции на САЩ по света и им предостави военни бази на собствената си територия (2006), Вашингтон застана зад претенциите на Скопие за наличието на “македонско малцинство” в България и се стреми да обвърже страната ни с двете балкански мюсюлмански държави – Турция и Албания, с мюсюлманско Косово, а също с етнически и религиозно обременените Македония и Босна и Херцеговина.

Отвреме навреме Вашингтон уверява, че САЩ “стоят зад България”, но изобщо не бива да се съмняваме, че при евентуален българско-турски конфликт те със сигурност ще застанат зад Турция, въпреки сегашните проблеми в двустранните им отношения. Днешните политически реалности в света и по-конкретно на Балканите не оставят съмнение, че Вашингтон в много по-голяма степен ще се съобразява с исканията на Анкара и без съмнение ще плати всяка цена, за да задържи Турция в собствената си орбита.

Отношенията на Турция със САЩ след опита за военен преврат от 16 юли 2016 видимо се обтегнаха. Ердоган незабавно стовари отговорността за пуча върху живеещият в САЩ духовник Фетхулах Гюлен и поиска екстрадирането му в Турция, за да бъде подведен под съдебна отговорност. Още в края на същия месец президентът многозначително обяви, че Гюлен всъщност е действал само като пионка на друга “движеща сила”. Тази “движеща сила” бе посочена от проправителствени турски медии, според които превратаджиите били ръководени от американския генерал Джон Кембъл – бивш главнокомандващ силите на НАТО в Афганистан, който уж използвал военна група от Афганистан и се установил на един от островите край Истанбул, а бил финансиран от ЦРУ чрез нигерийската Обединена банка за Африка и двама турски генерали в Афганистан, задържани в Дубай. Съмненията бяха подхранени от изразената от държавния секретар на САЩ Джон Кери в деня на пуча надежда за “приемственост между старата и новата власт” на Турция. Тъй като Вашингтон отказа да удовлетвори искането на Анкара за екстрадиция на Гюлен, Ердоган даде ултиматум на САЩ да избират между Турция и Гюлен. Тежките обвинения на Ердоган за липсата на съпричастност на САЩ към многобройните жертви и ранени при опита за преврат, за отказа да предадат “престъпника” Гюлен, за едностранна подкрепа на американите за тяхното протеже в Близкия Изток – Израел, за американски военни доставки за сирийските кюрди и други, допълнително подхраниха антиамериканските настроения в Турция. Министърът на външните работи Мевлют Чавушоглу открито обяви: “нашият народ пита, защо те [американците – Н. А.] използват базата в Инджирлик” и констатира, че “в момента доверието на народа ни към Америка е на възможно най-ниското си равнище”. Тези промени в обществените нагласи дават кураж на Ердоган да се държи необичайно арогантно със своя главен стратегически съюзник. По повод отказа на САЩ да отреди съществено място на Турция в настъплението срещу иракския град Мосул Ердоган остро осъди “чуждите сили”, “целящи да ни накарат да забравим османската и селджуската си история”, а по повод американската подкрепа за кюрдите в Сирия нервно отсече: “Не сме длъжни да се съобразяваме с ролята, която някой е отредил за нас. Ние започнахме да изпълняваме нашия собствен план.”

Гарант ли е НАТО за териториалната цялост и суверенитета на България

Дали пък НАТО няма да ни спаси от възможни турски попълзновения? Че Алиансът е неспособен да предотврати военен сблъсък между натовски държави, се видя от допуснатата война между Турция и Гърция (1974).

По време на войната в Босна НАТО използва кървавия инцидент на пазара в Сараево (1994), оказал се впоследствие мюсюлманска провокация, за да подложи на бомбардировки сръбските позиции без мандат на Съвета за сигурност на ООН (1995) и така помогна на мюсюлманите да овладеят нови територии в страната. Наложените през същата година Дейтънски споразумения фактически превърнаха унитарната държава в кантонална с три конституции, три парламента и три правителства. В резултат от установяването на този “мултиетнически модел” административните единици са отчуждени, партиите са етнически и разполагат с етнически армии, като цялото това творение до наши дни се крепи благодарение на чуждо присъствие.

През 1999 НАТО не се поколеба, отново без мандат на Съвета за сигурност на ООН, да осъществи 72-дневни бомбардировки срещу остатъчна Югославия, за да я застави да изтегли сръбските войски от Косово. Още през същата 1999, при пълното бездействие на войските на НАТО, разположени в Косово със съгласието на ООН, албанците създадоха нова паравоенна Албанска национална армия и осъществиха етническа чистка, прогонвайки от Косово около 250 хиляди сърби и към 90 хиляди неислямизирани цигани, разрушавайки и 10 хиляди техни къщи като гаранция, че никога няма да се върнат. В резултат на това относителният дял на албанците в областта надхвърли 90%. Пред погледа на войските на НАТО през 2004 бе извършена нова жестока разправа с останалите в областта сърби, при която бяха убити 19 души и ранени стотици, опожарени стотици къщи, 86 църкви и манастири. 

През 2000 бе подписано Рамково споразумение между НАТО и Македония, в което Алиансът пое изрично ангажимента да предпази страната от дестабилизиращото влияние на Косово, но той не бе изпълнен когато през следващата година албански паравоенни формирования нахлуха от Косово в Македония в помощ на вътрешната Армия за национално освобождение.

Следва да се има предвид и поетият от Анкара твърд курс по отношение на Северноатлантическия пакт. През 2016 външният министър Мевлют Чавушоглу заяви, че Турция може да излезе от НАТО, ако Алиансът не й окаже по-голяма подкрепа, като за това щял да бъде виновен Западът, а не сближаването на Турция с Русия и Китай. Самият Ердоган потвърди през ноември 2016 възможността за присъединяване на страната му към Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС)[18], а на 26 юни 2017 се обяви за “реорганизация” на НАТО, тъй като имало ред “несправедливости” в нейното функциониране.

Несигурността, която Анкара генерира в югоизточния фланг на НАТО, принуди САЩ да започнат пребазиране на елементи на противовъздушната отбрана от Турция в Румъния. Същевременно, тя породи и първите адекватни коментари за рисковете за българската национална сигурност, идващи от югоизточната ни съседка. Особено впечатляващ е направеният през есента на 2016 анализ на експерта по сигурността Алекс Алексиев – свързан със САЩ и НАТО бивш съветник на българския премиер Филип Димитров: “България трябва да е наясно, че участието й в НАТО не означава нищо. В никакъв случай не трябва да се осланяме на подкрепа от пакта, че при нужда ще ни спасят. А идеята, че с Турция сме партньори в рамките на НАТО е просто мит и звучи направо смешно. В момента за нас съществуват заплахи от страна на Турция.”

Ще ни помогне ли ЕС при евентуален турско-български конфликт?

А, може би, при евентуален конфликт с Турция България ще бъде спасена от Европа? Партията на справедливостта и развитието на Ердоган спечели парламентарните избори през 2002 и дойде на власт с обещанието да вкара страната в Европейския съюз. Броени дни след започването на предприсъединителните преговори турският вицепремиер и външен министър Абдуллах Гюл посети Косово (11 октомври 2005), където заяви: “Пътуването към ЕС за нас завърши и сега ние отиваме на Балканите.”

През първия си премиерски мандат Ердоган положи значителни усилия за провеждане на препоръчаните от ЕС реформи в Турция. Но в хода стартиралите през 2005 предприсъединителни преговори турските управляващи се държат така, сякаш не молят за членство в ЕС – нетолерантно, с прибягване до натиск, заплахи и дори до предявяване на ултиматуми.

По време на втория си мандат, особено от 2007, повлиян от започналата тежка икономическа криза на Запада, на чиито фон новите икономически сили продължиха възходящото си развитие, Ердоган видимо забави темповете на очакваните от ЕС реформи.

При третия си мандат турският лидер започна открито да “извива ръцете” на Брюксел: през 2011 заплаши със замразяване на отношенията, ако Кипър приеме председателството на ЕС от юли 2012, както е договорено; през 2012 предупреди, че “ЕС ще загуби Турция, ако не я приеме за свой член до 2023”, като поясни: “Ние ще чакаме за членството до определена точка, след която (...) ще обсъдим и вземем съответното решение”; през 2013 заяви, че “Турция обмисля сериозно да се присъедини към Шанхайската организация за сътрудничество като алтернатива на Европейския съюз”.

Впоследствие, вече като президент, Ердоган премина към открити заплахи, най-запомнящата се сред които бе отправена през 2016: че ако Брюксел не третира “честно” Турция, тя ще престане да бъде “бариера” на мигрантите за Европа и ще остави ЕС сам да се справя с мигрантския проблем.

Напоследък Ердоган сипе обвинение след обвинение към Съюза и неговите държави-членки: европейските правителства са “нечестни”, Германия “укрива и храни терористи” и използва “нацистки практики”, поради което “ще ни сърба попарата”; Холандия е “отговорна” за избиването на 8 хиляди босненски мюсюлмани в Сребреница и “изгуби Турция като приятел”.

На 6 май 2016 Ердоган заяви по повод искането на ЕС за промяна на турското “антитерористично” законодателство: “страна, в която 90% от населението са мюсюлмани, трябва да се управлява по законите на Шариата”. И добави: “ние вървим по нашия си път, а вие можете да вървите по вашия”. В изявление от 29 ноември 2016 той поясни, че Турция още не се е отказала окончателно от ЕС, но вече води преговори с “други потенциални партньори”. Ако ЕС не спази своите обещания, уточни Ердоган на съвместна пресконференция със словенския си колега Борут Пахор от 15 декември 2016, “без съмнение Турция ще премине към “план Б”, а ще разполага и с “план В””. По същото време министърът по евроинтеграцията и главен преговарящ с ЕС Йомер Челик многозначително заяви, че “през всяко столетие картата на Европа се преформатира”. Продължавайки провокациите си турският държавен глава открито призова турците в ЕС (17 март 2017) да правят не по три, а по пет деца, тъй като “вие сте бъдещето на Европа”.

Антиевропейската риторика на официалните лица на турската държава видимо се засили в навечерието на референдума за одобряване на внесените от Меджлиса промени в Конституцията на страната. Министърът на външните работи Чавушоглу призова турците да подкрепят промените, за да бият “османски шут” на Европа. Самият Ердоган заяви, че референдумът ще бъде “точката на пресичане” между Турция и Европа, след която европейците “ще разберат къде им е мястото”, тъй като Анкара може първа да преразгледа отношенията си с Брюксел, като намекна и за провеждане на референдум по въпроса, дали Турция трябва да продължи присъединителните преговори.

Впрочем, той стана още по-дързък след победата си на референдума за конституционните промени. Искането за отваряне на нови преговорни глави бе съпроводено с публичното предупреждение на държавния глава към европейците: “ако не ги отворите – довиждане” и “Турция не ви е портиер”.

Подобни шокиращи изказвания на Ердоган и на хора от най-близкото му обкръжение получиха най-задълбочен коментар от турския анализатор Нурай Мерт във вестник “Хюриет” (18 май 2016). Проблемът в отношенията между Турция и ЕС е много дълбок, изтъква Мерт. Ердоган и обкръжението му са против ценностите на демокрацията, които за тях са “по същество западни” и чужди на “турската култура и история”. Тези хора преценяват ЕС като “съвременен вариант на кръстоносците и разрушителите на Османската империя”, а САЩ – като “инструмент на ционисткото лоби”. “Турският съюз със Запада винаги е бил брак по сметка и изглежда, че бракът върви към края си според ислямистките правила”, заключи Мерт. Като своеобразно потвърждение на тезата на Мерт дойде изявлението на съветника на президента Ердоган – Юрит Булут, от 22 май 2016, че ако ЕС продължава да прилага “двойни стандарти”, Турция може да се оттегли от всички споразумения с него, включително за Митническия съюз и за мигрантския проблем.

Възможните рефлексии върху националната сигурност на България при подобно развитие на събитията очерта неотдавна бившият министър на отбраната Бойко Ноев. От 2012, посочи той, Ердоган пое курс към възстановяване, доколкото е възможно, на Османската империя, който очертава “дълбок геополитически разлом между два свята” по българско-турската граница”.

Анкара не просто заплашва, че може да обърне гръб на Европа, а вече предприема практически стъпки в тази посока. Още през 2012 премиерът Ердоган оповести, че Турция си е поставила за цел получаване на пълноправно членство в Шанхайската организация за сътрудничество. Срещата на ШОС, проведена в Пекин през същата година, предостави на Турция партньорство по диалога, което бе потвърдено официално на Срещата в Алмати (2013). В речта на министъра на външните работи Ахмет Давутоглу пред форума дори не бяха споменати ЕС и НАТО, а в турската декларация за тази среща бе подчертано, че целите на ШОС се споделят от Турция. Още същата година Ердоган намекна и за интереса на Турция към включване в Асоциацията на страните от Югоизточна Азия (АСЕАН), където “никой няма право да пита защо кандидатствате”.

България в геополитически капан

Нека обобщим. В случай на конфликт у нас, т.е. натирване от Анкара на намиращите се в Турция над три милиона мигранти-мюсюлмани към България, режисирано отвън надигане на българските турци или навлизане на турски войски у нас – България реално не може да разчита на надеждна подкрепа нито от САЩ, нито от НАТО, нито от Европейския съюз.

Главната причина бе обоснована по един впечатляващ начин още през 2006 от доц. Огнян Минчев. Западът се нуждае от укрепени, изнесени на Изток граници, които да гарантират контрола върху Близкия Изток и Централна Азия – райони с ключово стратегическо значение. Необходимата дълбочина на геополитическото проникване в тези райони е невъзможно да бъде постигнато с военнополитически и технологични инструменти – необходимо и достатъчно условие за това е интегрирането на Турция в Европейския съюз. Поради това “нито Брюксел, нито Вашингтон са в състояние да платят политическата цена за отблъскването на Турция и нейната потенциална враждебност и стратегическа преориентация на границата на размирния свят на исляма”, подчерта Минчев. Важна част от цената за еврочленството ще бъде сделка между Брюксел и Анкара за Балканите, даваща възможност на Турция да се завърне на полуострова и да се утвърди като негов хегемон. Но това ще означава връщане и на Русия на Балканите “на бял кон”, тъй като православните общества на полуострова ще видят в нея единствената надежда срещу турците. Така Балканите ще бъдат върнати в руслото на руско-турското съперничество. При отказ от приемането на Турция, в граница на ЕС с Близкия Изток ще се превърнат Балканите – най-нестабилния и уязвим регион на континента, като Турция ще има възможност да го дестабилизира, тъй като по балканските страни са разпръснати многобройни мюсюлмански общности, зависими от внушенията на Анкара. Не само това, при отказ на ЕС Европа ще бъде изтласкана от Балканите, които ще се окажат сфера на турско-руското партньорство. Общият интерес на Анкара и Москва от миниминизиране на западното стратегическо присъствие в Черно море, Кавказ, Каспийско море и Централна Азия ще засили и циментира стратегическото партньорство между Турция и Русия. И важна част от голямата сделка между тях ще бъде договарянето за Балканите. В прогнозата си Минчев залага на твърдото убеждение, че след 10-12 години Турция ще бъде член на Европейския съюз.[19]

Има ли спасение за България?

От публикуването на споменания анализ на доц. Минчев измина точно такъв интервал от време, но предвиденото от него турско еврочленство не само не се състоя, а и няма изгледи да се случи. Но най-важното в случая е, че още през 2006 доц. Минчев прозорливо разкри, как при оформящата се нова международна среда на сигурност България ще се окаже в геополитически капан, при който както в случай на приемане на Турция в ЕС, така и при отказ на еврочленството й, българската държава ще бъде изправена пред алтернативата: с Турция или с Русия - и то с относително малки възможности сама да направи суверенно своя стратегически избор.

Крайно време е да осъзнаем, че вече сме в този капан и тъй като все пак България има някакви възможности да въздейства върху собствената си политическа съдба, тя следва да направи своя исторически избор. Няма никакви съмнения (както сочат дори проучванията на Евростат)q че народът ни е заложил на Русия, от която всъщност никога не се е отказвал.

Дали обаче българските управляващи, подтиквани от користните внушения на залязващия Запад, и този път ще демонстрират уникалната си над вековна способност да залагат на губещата страна и да погубят отново българската държава, предстои да видим.

Рисковете българските държавници да ни оставят изобщо без алтернатива при една турска инвазия в България не са никак малки. В наши дни те се изживяват като най-верните протежета на “Големия брат” – САЩ – така, както в миналото техните предшественици безропотно се кланяха последователно на царска Русия, на кайзерова Германия, на нацистка Германия и на болшевишкия Съветски съюз. И винаги слагаха всички “яйца” на българската национална сигурност в една-единствена “кошница”, а всеки наш съюз с всеки пореден “Голям брат” ни носеше поражение или катастрофа. През последните десетилетия нашите политици позиционираха страната ни в най-кресливата и истерична група в рамкие на НАТО, организирана от САЩ и Великобритания при неформалното лидерство на Полша и с дейното участие на Литва, Латвия, Естония и Румъния, т. е. страните от източния фланг на НАТО, които трябва да бъдат подготвени за евентуална война с Русия. В ЕС те се държат така, че много бързо спечелиха на България прозвището “послушната страна”, обвързвайки я с една малка и тясно свързана със САЩ група държави-членки, включваща Великобритания, Германия, Швеция, Полша и прибалтийските постсъветски републики. Под влияние на външни внушения, продиктувани от западни користни имперски интереси, българските държавници заливат вече четвърт век русофилския ни народ с антируски изказвания. Международна известност получиха русофобските излияния на президентите Желю Желев и Петър Стоянов, на председателя на Народното събрание Александър Йорданов, на премиерите Филип Димитров и Иван Костов, на вицепремиера Димитър Луджев, на министрите на външните работи Стоян Ганев, Надежда Михайлова, Соломон Паси, Николай Младенов и Даниел Митов, на министрите на отбраната Велизар Шаламанов, Николай Ненчев и Ангел Найденов, на дипломата Илиян Василев и много други, да не говорим за “лидерите” на финансираните от “татко Сорос” неправителствени организации и собствениците на “свободните” (в действителност зависими) медии, включили се в западния антируски вой. Палмата на първенството в това отношение безспорно принадлежи на предишния ни държавен глава Росен Плевнелиев, който отказа дори да спомене Русия в приветствието си по повод националния празник на страната – Освобождението на България от турско иго (3 март).[20]

Проблемът е, че българските държавници не само са взели на въоръжение внушената отвън антируска риторика, но са и изключително активни и постоянни участници в действията на Запада срещу Русия. Те оказаха практическа подкрепа на военните му операции в Босна, Югославия, Косово, Македония, Ирак, Либия и Сирия. Не се поколебаха да демонстрират солидарност с организираните от Запада “цветни революции” в Грузия и в Украйна, целящи прекъсване на връзките на тези бивши съветски републики с Руската Федерация. Нееднократно разследващи журналисти от наистина свободни медии уличаваха България като най-голям доставчик на въоръжения за различни сили, водещи военни действия срещу руснаците – в Грузия, в Украйна, в Сирия и къде ли още не. Голяма част от тази активна антируска дейност българските държавници осъществяват тайно, зад гърба на парламента и на обществото. И правят всичко това с ясното съзнание, че участват в предварително набелязана от западните “ястреби” стратегия за изтласкване на Русия от нейните традиционни зони на влияние, обграждането й от всички страни, нейното геополитическо маргинализиране и вкарването и в онази “черна дупка”, която са й отредили американските стратези.

Бедата е там, че те правят това без дори да съзнават, че България отново я очакват тежки времена и единственото спасение за нея може да дойде тъкмо от Русия. Тоест, че трябва да се действа за така, че да не затваряме напълно пътя към опцията за спасителен съюз с Москва. Това разбира се не е призив за влошаване на отношенията със САЩ, излизане от НАТО, напускане на ЕС и сключване на формален съюз с Русия. Просто пледирам за по-адекватно отчитане на очертаващите се нови международни политически реалности, променящото се съотношение на силите между големите геополитически играчи и, главното – очертаващите се рискове пред българската национална сигурност. Особено важно е придържането към съюзническите ни задължения да не става за сметка на противопоставяне на България с велики сили, от които някой ден може да имаме жизнена потребност. Философията на тази балансирана външна политика нееднократно е представяна от Симеон Сакскобургготски с посланието: “Винаги със Запада, никога против Русия!”.

Ролята на независимите експерти по национална сигурност

Още в далечната 1949 британският писател Джордж Оруел издава знаменитата си книга “1984”, в която находчиво иронизира установеното от управляващите тоталитарни партии “Министерство на истината”. В непубликувания предговор към книгата обаче, Оруел си позволява да разсъждава за проблемите с истината и в демократичния Запад, констатирайки осъществяването на фактическа цензура, която на свой ред води до автоцензура. След краха на комунистическия Изток оказалият се малко ненадейно и за самия него победител Запад започна да се изживява като своеобразно ново “Министерство на истината”. Технологията на този процес бе разкрита по бляскав начин от професора в Масачузетския технологичен институт Ноам Чомски в изследването му “Необходими илюзии” с характерното подзаглавие “Промиване на мозъците в демократичните общества”.[21] А миналата година известният британски журналист и блогър Нийл Кларк публикува в “Геополитика” (5 август 2016) рядко откровен коментар за лъжовната идеологическа машина на Запада. Всички войни и “либерални интервенции” в постюгославското пространство, в Афганистан, в Ирак, в Либия и сега в Сирия, напомня Кларк бяха оправдавани с твърдения, оказали се впоследствие недоказани или пък просто откровени лъжи. “Не ти трябва да си Шерлок Холмс, за да схванеш общия модел. – пише Кларк, - Преди да бъде обявена война или “хуманитарна интервенция” срещу набелязаната държава, се създават куп ужасяващи истории за нейния лидер и правителството й. Твърденията се радват на изключителен медиен отзвук и се повтарят до втръсване, за да могат хората да си помислят, че те няма как да не са верни. По-късно става ясно, че твърденията са напълно погрешни (...), недоказани или силно преувеличени. По това време обаче цикълът на новините не се съсредоточава върху тяхното изобличаване, тъй като вече е фокусиран върху следващия агресивен Хитлер, който трябва да бъде премахнат. През 1999 това бе Милошевич; сега са Асад и Путин. И познайте какво, наши читатели. Обвинителите са същите, които защитават войната в Ирак и други кървави интервенции, основани на лъжи, недоказани твърдения или преувеличения.” Привеждам почтените анализи на Оруел, Чомски и Кларк, за да подчертая, че целият днешен външнополитически курс на Запада се гради върху доста съмнителен идеен фундамент, зад който лесно могат да бъдат разпознати неговите користни интереси и глобалистки амбиции. Тъкмо на този фундамент обаче са изградени и всички официални стратегии и концепции за националната сигурност на България, които просто възпроизвеждат постановки от аналогичните документи на САЩ, НАТО, ЕС и някои водещи западноевропейски държави. Като ги разгръща, интелигентният читател понякога се пита, толкова изкривен ли е светът, в който живее.

Последният “шедьовър” в това отношение е приетият през септември 2017 от Министерския съвет Доклад за състоянието на националната сигурност за 2016 година, посочващ за първи път Русия като една от основните заплахи за България. Ето някои по-характерни обвинения, отправени към Руската Федерация. “Действията на Русия са източник на регионална нестабилност и заплашват нашата основна цел за единна, свободна и мирна Европа. Нарастват предизвикателствата пред сигурността най-вече в региона на Балтийско и Черно море, както и в източната част на Средиземно море, където Русия засилва своите военни способности и увеличава военните си дейности.” “Неизпълнението и избирателното прилагане от Русия на фундаментални международни договори в областта на контрола и конвенционалните оръжия, незачитането на териториалната цялост на независими държави, информационната война и масовото използване на хибридни стратегии подкопават доверието и значително затрудняват връщането към диалога и намирането на трайни политически решения, свързани със сигурността на Европа.” “Интензивното усилване и модернизация на руските военни способности на територията на незаконно анексирания Кримски полуостров, продължаващите действия за неговото интегриране в икономиката, социалния и политическия живот на Русия, както и разширеният излаз на тази страна до акваторията на Черно море, включително до енергийните залежи в него, продължиха да водят до трайно нарушаване на геостратегическия и военния баланс в Черноморския регион.” “Безпокойство предизвикват опитите на чужди държави за формиране на обществено мнение чрез дезинформация, пропагандни кампании, медийна манипулация, използване на социалните мрежи за лансиране на подвеждаща информация, финансиране на партии и популистки организации, инициативи на популистки партийни лидери за манипулиране на групи избиратели и за предизвикване на объркване сред населението и др.”

На скъпо платените автори на подобни твърдения, които не блестят с оригиналност, се налага да бъдат напомнени поне няколко основополагащи факта. Не Русия води агресивна политика спрямо Запада, а организираният от САЩ Запад следва агресивна политика спрямо Руската Федерация. Тази конфронтационна стратегия беше формулирана непосредствено след изтеглянето на руските войски от Европа в реч на президента Бил Клинтън, произнесена на 25 септември 1995 пред заседание на Обединения комитет на началник-щабовете, в която той каза: “В най-близкото десетилетие ни предстои решаването на следните проблеми: разчленяването на Русия, окончателното разрушаване на нейния военнопромишлен комплекс, установяването на изгодни за нас режими в откъсналите се от нея републики. Ще позволим на Русия да бъде държава, но империя ще бъде една страна – САЩ.” Обективна оценка на изпълнението на тази стратегия даде неотдавна щатският икономист и културен антрополог Ерик Зюсе. След като Вашингтон направи всичко възможно за съсипване на руснаците през 1991-1997, последва “Възраждането на Русия” от 1998 насам, което за първи път я превърна в икономическа заплаха за САЩ, констатира авторът. Вместо този скрит мотив за рестартиране на студената война, Вашингтон усърдно се старае да реанимира господстващата тогава теза, че руснаците са военна “заплаха” за Запада. Но тази подновена теза “до голяма степен е въображаема, защото не САЩ са обкръжени от руски военни бази, а Русия с наши бази”, констатира коректно Зюсе.[22] Нека добавим, че сегашният военен бюджет на САЩ е два пъти по-голям в сравнение с разходите им за отбрана в годините на студената война, а военните бюджети на 29-те страни от НАТО, в своята съвкупност, са по-големи от разходите за отбраната на всички останали 164 държави по света, взети заедно. Не завръщането на Крим в състава на Руската Федерация през 2014 бе прецедент след Втората световна война, а наложеното от САЩ и подкрепено от ЕС откъсване на Косово от Сърбия през 2007. А информационните войни, хибридните стратегии, дезинформацията, медийните манипулации, използването на социалните медии за лансиране на подвеждаща информация, финансирането на организации са изобретения на “американския военен гений”, а не на Русия. И най-важното – дългият историческия опит показва по неоспорим начин, че Русия не започва войни, тя само ги завършва.

Крайно неубедителният Доклад за националната сигурност показва, колко важна е ролята на независимите експерти, тъй като те са най-малко склонни към автоцензура. Вярно е, че имат твърде ограничени възможности да въздействат върху набелязването на политическия курс на страната, но поне могат да поставят честно пред българската общественост действителните проблеми на националната ни сигурност и да се опитат да отворят очите на българските държавници, политици, дипломати, генерали и адмирали, както и на техните официални съветници, за реалните рискове пред териториалната цялост и суверенитета на България. Да се опитат да им покажат предимствата на една по-адекватна, по-гъвкава, по-диалогична и националноотговорна външна политика, пред послушанието и сервилността. Да им покажат, колко неуместно е държава със скромни външнополитически ресурси, като България,  да се конфронтира, и то заради чужди интереси, с Русия, която може да се окаже критично необходима на България, а също със съседни славянски и православни страни – наши естествени съюзници срещу вероятната мюсюлманска опасност.

 

Бележки:

[1] Вж. Тепавичаров, Х. Националната сигурност на България през погледа на София и Анкара. – Национална сигурност, 1995, кн. 2, с. 3 сл.

[2] Давутоглу, А. Стратегическа дълбочина. Мястото на Турция в международните отношения. София, 2015, с. 154-155, 382.

[3] Вж. Танаскович, Д. Неоосманизмът. Турция се връща на Балканите. София, 2010.

[4] Златев, В., К. Денчев. Нефт, газ и геополитика. Каспийския и Балканския геополитически възли. София, 2000, с. 137.

[5] Ортайлъ, И. Преоткриване на Османската империя. Пловдив, 2007.

[6] Люис, Б. Възникване на съвременна Турция. Пловдив, 2003, с. 29, 165, 551.

[7] Кинросс, Л. Разцвет и упадок Османской империи. Москва, 1999, с. 669.

[8] Николова, Е. Българо-турските противоречия в последното десетилетие на ХХ век. – Ново време, 2001, кн. 3, с. 44.

[9] Ходжа, У. Турската етническа група и отношенията между България и Турция днес. – Проблеми на културата, 1994, кн. 2-3, с. 90.

[10] Хънтигтън, С. Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред. София, 2000, с. 104.

[11] Вж. Баев, Й., Н. Котев. Изселническият въпрос в българо-турските отношения след Втората световна война. – Международни отношения, 1994, кн. 1, с. 16-27; кн. 2, с. 50-61.

[12] Вж. Гър, Т.-Р. Народи срещу държави. Рискови малцинства през новия век. София, 2002.

[13] Минчев, О. България и членството на Турция в ЕС. – Blog.bg., февруари 2006.

[14] Точно след това скандално изявление Вашингтон се видя принуден преждевременно да изтегли своя провалил се посланик от България.

[15] По това време (2004-2006) в представителството на САЩ в Косово работеше международно известният специалист по “сепаратизъм” Филип Голдбърг. Преди това, през 1994-1996, той работеше в посолството на САЩ в Босна и Херцеговина за радикализирането на бошняците, а след мисията си в Косово – като посланик в Боливия, от където беше изгонен за подстрекаване на префектите на “автономистки” настроените департаменти в страната (11 септември 2008).  

[16] Монтгомъри има предвид решение № 41 на българския Конституционен съд от 11 септември 1991 по искането на 93-ма народни представители за обявяване на ДПС за противоконституционна партия. Съдът фактически така и не стига до определено решение, тъй като 6-ма от присъствалите 11 съдии прецениха ДПС като противоконституционна партия, а 5-ма  – като непротивоконституционна. Така турската етническа партия продължи своето съществуване. 

[17] В доклада на Българския хелзинкски комитет от 1995 ОМО “Илинден” бе определена като “радикална група”. През 1997 бе учредена ОМО “Илинден-Пирин”, която бе регистрирана като политическа партия през 1999, но регистрацията й бе заличена с решение на Конституционния съд от 2000. 

[18] Шанхайската организация за сътрудничество, създадена през 2001, има за свои членове Казахстан, Киргизстан, Китай, Русия, Таджикистан, Узбекистан, Индия и Пакистан. Статут на наблюдатели в нея имат Монголия, Иран, Беларус и Афганистан. Партньори по диалог на организацията са Шри Ланка, Турция, Азербайджан, Камбоджа и Непал. В процедура за приемане като пълноправен член е Иран. Молбата на САЩ за получаване на статут на наблюдател(2006) бе отклонена.

[19] Минчев, О. Казусът Турция в ЕС. – Международни отношения, 2006, кн. 2.

[20] По аналогия на “Българския Великден” от 1860, когато  по време на Великденската служба в църквата “Св. Стефан” в Цариград епископ Иларион Макариополски отказва да спомене името на Константинополския вселенски патриарх, с което настъпва схизма между българската и гръцката православна църква.

[21] Чомски, Н. Необходими илюзии. Промиване на мозъците в демократичните общества. София, 2005.

[22]  Зюсе, Е. Как и защо САЩ рестартираха Студената война. – Геополитика & геостратегия, 2014, кн. 4, с. 127-128.

 

*Преподавател в УниБИТ, статията публикуваме като дискусионна