Професор Юлиан НИДА-РЮМЕЛИН: Прозрачните граници са заплаха за държавността в целия свят

брой 5 2017
Typography

Интервюто с професор Юлиан Нида-Рюмелин публикуваме с любезното съдействиe на Аня Папенфус и IPG

Известният германски философ и политолог Юлиан Нида-Рюмелин е роден през 1954 в Мюнхен. Учи философия, физика, математика и политически науки, а през 1983 защитава докторат по философия в Мюнхенския университет, след което става преподавател в него. В началото на 90-те години е преподавател в САЩ, след което ръководи Центъра за научна етика в Университета на Тюбинген. От 1993 до 2003 ръководи Катедрата по философия на Гьотингенския университет, а от 2009 е професор по философия и политология в Мюнхенския университет "Лудвиг-Максимилиан". В периода 1998-2000 ръководи отдела за култура в общината на Мюнхен, а през 2001-2002 е министър на културата и медиите в кабинета на канцлера Герхард Шрьодер. През 2013 професор Нида-Рюмелин беше член на делегацията на ГСДП на преговорите за формирането на сега управляващата в Германия "Голяма коалиция" с ХДС/ХСС, ръководена от канцлера Ангела Меркел.

- В издадения наскоро сборник с ваши есета, озаглавен "Етиката на миграцията", се опитвате да дадете рационално обяснение на етичните аспекти на миграцията. Бихте ли обясни, какво имате предвид?

- Всъщност, публикувайки тази книга, бих искал да допринеса за конструктивния характер на дискусията по тази изключително важна тема. Защото тя за съжаление очевидно вече е "излязла от релсите". Десните популисти например, използват неувереността, която изпитват хората, за да изпращат послания, в които се усеща прикрита враждебност, но това им се отдава само, защото европейската миграционна политика, като цяло, се реализира без наличието на каквито и да било ясни ориентири. Тоест, от една страна, е необходимо дебатите по тази тема да бъдат съобразени в много по-голяма степен със съществуващите реалности. Онези, които наистина вярват, че отварянето на границите от страна на някои богати държави ще може съществено да помогне за преодоляването или поне за същественото намаляване на бедността в света, очевидно не са наясно, за какво точно става дума. Истината е, че над милиард и половина души в света живеят с по-малко от два долара на ден. Представата, че на този "най-беден милиард" (т.нар. bottom billion) може да се помогне чрез отварянето на границите на богатите държави е пълна илюзия.

Тук е необходима съвършенно различна политика по отношение на глобалната търговия и икономика, както и гигантски усилия от страна на световната общност за да бъде премахната тази ужасяваща бедност, която е концентрирана най-вече в Африка на юг от Сахара. От друга страна обаче, рационалността изисква да разполагаме с ясни критерии за оценка. Като политически философ и етик, отдавам на това много сериозно значение. Предложенията ми са свързани с развитата от мен "теория на практичния здрав смисъл" - т.нар. структурална рационалност, според която човешката практика, индивидуалното и колективно самоопределяне са възможни само в случай, че бъде гарантирана защитата на основните структури. Към тези структури се отнасят взаимните връзки на сътрудничество, семейните връзки, но също и културните и политически общности и най-вече държавността, защото само при наличието на държавност е възможна и политическата съзидателна сила. Универсалната политика на отворени граници би създала в световен мащаб много сериозна заплаха за държавността, като цяло.

- Според вас, какъв вид и какви мащаби на миграцията са приемливи и за двете страни, т.е. за приемащите държави и за държавите, генериращи мигранти?

- На този въпрос не може да се даде еднозначен отговор. Някои държави са в състояние да понесат по-голяма емиграция, включително и, защото обратните потоци от връщащи се в родината си емигранти помагат за подобряване структурата на националната икономика и носят със себе си ноу-хау, а в редица случаи дори създават нови предприятия там. В други части на света обаче, като това се отнася на първо място за най-бедните африкански държави, емиграцията означава загуба на висококвалифицирани кадри и оставя останалите в състояние на пълна безнадеждност и безперспективност. При това в тези региони обратните потоци от завръщащи се в родината си емигранти са минимални. Така че, докато Югоизточна Азия например, по-скоро печели, отколкото губи, от емиграцията в сегашния и обем, за бедните региони на Африка ситуацията е точно обратната.

Ето защо подкрепям политическото управление на миграцията и съм категорично против нерегулирания глобален пазар на работна сила.

Не съм противник на миграцията, нещо повече, смятам дори, че мащабите на миграцията, в сравнение със сегашното и глобално равнище, биха могли да се повишат съществено, но се обявявам за политическо управление на миграцията и против нерегулирания глобален пазар на работна сила. "Изтичането на мозъци" (brain drain), т.е. загубата на специалисти в глобалния Юг следва да бъде компенсирана от приемащите държави, които печелят от притока на имигранти. Не бива да се допуска африканските държави да полагат големи усилия в сферата на образованието, а от това впроследствие да печелят германските клиники, докато разходите за образование в регионите на произход се оказват безвъзвратно пропилени. Германия, в частност, е силно заинтересована в дългосрочен план от една управлявана имиграция, включително и заради демографската ситуация. Това обаче не бива да води до отслабването и деградацията на регионите на произход. В идеалния случай, през следващите години и десетилетия ще можем да постигнем някакво международно-правно споразумение от типа на Женевската конвенция за статута на бежанците, което да позволи осъществяването на политическо управление във взаимен интерес (т.е. на приемащите държави, държавите на произход и на самите мигранти). Ако пък това се окаже невъзможно, бихме могли да се ориентираме към такъв инструмент като двустранните договори.

- Германия обаче все още не разполага с имиграционен закон. Какво предлагате вие в това отношение?

- Приемането на такъв имиграционен закон трябваше да стане още, когато изтече срока на действие на международните споразумения за привличането на гастарбайтери през 70-те години на миналия век. Имиграцията, въз основа на конституционното положение за статута на бежанците, във вида, в който тя се осъществяваше оттогава насам, е гротескна предвид минималните квоти за признаване. До момента обаче, приемането на такъв закон за миграцията се блокира от ЕС. Време е това да се промени.

- Възможно ли е да бъдат убедени в предимствата на имиграцията онези части от населението на Германия и Европа (особено Източна), които са настроени критично или дори враждебно към чужденците?

- В повечето случаи, имиграцията има както положителни, така и негативни последици за приемащата държава. Проблемът обаче е, че бремето и ползата от нея се разпределят изключително неравномерно. Така, докато горните слоеве на средната класа и най-богатата прослойка на обществото, по правило, имат полза от имиграцията, например, защото тя им осигурява евтина работна сила в домакинството и за други услуги, негативните социално-политически промени, свързани с притока на мигранти, имат място предимно в онези градски квартали, където живеят по-бедните слоеве на коренното европейско население. И тъкмо затова политическото управление на имиграцията е толкова важно. Само, ако бъде призната за необходима от цялото коренно население, т.е. и от онези, които също живеят при трудни условия, тя ще може да обогати обществото на приемащата държава. Колкото и да е парадоксално, но най-високо равнише на ксенофобски настроения има в онези региони, където живеят най-малък брой чужденци. Този феномен е характерен не само за Германия, но и за други европейски страни. Което показва, че опитът от съжителството с течение на времето позволява да бъдат осъзнати предимствата от имиграцията.

- Управляваната миграция обаче, не засяга причините за този феномен. Смятате ли, че тепърва предстои да се сблъскаме с най-сериозното предизвикателство, а именно нараствощото обедняване в държавите от Тропическа Африка? И, какво би могло да се направи?

- Всъщност, за мен най-голямото глобално предизвикателство - наред с политиката по проблемите на климата - е преодоляването на световната бедност на т.нар. "най-беден милиард", която на практика засяга доста повече хора. Така например, над 600 милиона души нямат достъп до питейна вода; над 700 милиона страдат от хронично недохранване, което пък води до неработоспособност, ранна смърт и многобройни заболявания. Около 1,5 милиарда души са принудени да оцеляват с по-малко от два долара на ден. На практика, никой от тази група не може да разчита да си намери работа в Европа или в Северна Америка. Цел на глобалната социална политика трябва да стане преодоляването на тази ужасяваща бедност.

Сляпото доверие към глобализираните пазари води до още по-голямата изолация на най-бедните хора в света. Има безброй доказателства за това. Би следвало да използваме прекратяването на мултилатералните търговски споразумения за Транстихоокеанското партньорство (ТТП) и Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) за да се опитаме да стартираме с посредничеството на ООН нова мултилатерална инициатива, сходна по дух с UNCTAD (Конференцията на ООН за търговия и развитие) и очертаваща основите на един нов световен икономически ред, който да събори преградите, които богатите региони издигат срещу вноса на стоки от глобалния Юг, да формулира и наложи честни правила за търговия, да покрива критериите за хуманни условия на труд на Международната организация на труда (МОТ) и да съдейства за развитието на сътрудничеството, а не на конфронтацията.