Кризите в Балканския регион като основание за създаването на Европейски въоръжени сили

брой 4 2017
Typography

Анализаторите почти единодушно определят Балканите като най-конфликтната зона в Европа. Историческите факти красноречиво подкрепят това мнение.

Различията и конфликтите се пораждат от редица фактори, като териториални претенции на съседните страни, етническа и религиозна хетерогенност (наличие на различни етнически и религиозни малцинства), значителна разлика в социално-икономическото развитие и обществено-политическия живот. Голяма част от проблемите са наследство от дългия период на османско владичество в тези страни. Факт е също, че един от най-кървавите конфликти в Европа след Втората световна война беше отново на Балканите, а именно след разделянето на бивша Югославия. Въпреки присъствието на страни членки на военнополитическата организация НАТО, проблемите в района никога не са затихвали съвсем, което и до днес определя тази част от континента като „най-нестабилна“ и „най-неспокойна“.

Наред със старите неразрешени проблеми, днес Балканите са изправени и пред нови сериозни предизвикателства за сигурността като бежанска вълна, терористични актове, организирана престъпност и т.н. Някои от рисковете са индивидуални за отделни държави, докато други са общи за групи държави или за целия регион. Рисковете за сигурността са съпътствани от такива фактори, като слаби икономики, ниски доходи, високи нива на безработица, особено сред младите, високи нива на корупция, слабости на правораздавателните и правоохранителните системи, ниско ниво на доверие спрямо държавните институции, политическа нестабилност в редица държави и други.

Сред най-сериозните предизвикателства пред държавите от региона се очертава напрежението между различните етноси и вероизповедния и потенциалът за радикализация на базата на етнос и религия. Навлизането на радикални форми на ислям, както и бежанските и миграционни вълни (основният път на мигрантите към Централна и Западна Европа минава през Турция и региона) могат допълнително да ескалират напрежението между различните групи в отделни държави с деструктивни последствия за целия регион. Този риск е особено опасен в контекста на засилващата се популистка реторика. В отделни страни популистки партии прокламират идеали и цели, които могат да провокират конфликти. Най-ярък пример за подобни опасности е изострената ситуация в Македония, където вътрешната политическа нестабилност бе подхранена и с външно влияние от страна на Косово и, особено, Албания. Напрежението между македонци и албанци в бившата югорепублика може да доведе и до дестабилизация на региона посредством влошаването на междудържавните отношения. Когато се анализират Балканите не бива да се пропуска, че Турция и Русия търсят поводи и начини да възродят и засилят влиянието си тук.

Балканските страни и особено Турция понасят едни от най-тежките икономически и политически последствия от сегашната бежанска и мигрантска вълна. Предизвикателство представлява и фактът, че липсва координиран подход на страните от региона, което не позволява формирането на единни политики и механизми за справяне с проблема. В такъв контекст държавите от Балканите трябва да търсят съдействие от международни организации и партньори, които имат капацитета за това. Безспорно, организацията с необходимия капацитет и механизми за съдействие е ЕС. Още повече, че всички държави от региона, които все още не са членки на Съюза, (поне официално) са заявили своето желание за присъединяване, т.е. ЕС е приемлив и желан „ментор“ от всички страни при разрешаването на евентуални конфликти. По редица причини (вътрешни и външни за ЕС) обаче, неговото разширяване в обозримо бъдеще е под сериозен въпрос (в началото на мандата си Жан-Клод Юнкер заяви, че до края на 2019 няма да има разширение на ЕС). Това се отразява негативно върху реформите в страните-кандидати и крие риск за потенциално капсулиране на Западните Балкани. Така нараства рискът от дестабилизиране на региона и влошаване на отношенията между държавите. Всъщност, именно перспективата за членство в ЕС бе основното средство на дипломацията на Съюза за оказване на натиск върху страните от Балканския регион, чрез който поне в известна степен се постигаше управляемост на периодично избухващите кризи.

В момента съществува неяснота за бъдещото развитие на Съюза и вече открито се говори за Европа на две (или повече) скорости. Сред най-сериозните опасности за региона е превръщането му (де факто) в буферна зона между центъра на бъдеща единна и по-тясно сътрудничеща си Европа и останалия несигурен и пълен с предизвикателства свят. Регионът, като такъв, няма капацитет (икономически, политически, в сферата на сигурността и т.н.) да се справя с тези предизвикателства. Несъмнено, ЕС е изключително важен фактор за сигурността и стабилността на Балканите. Привлекателността на идеята за бъдещо членство, както и различните политики на Съюза, продължават да са сред основните движещи сили за повишаване на сигурността в региона и в отделните държави, стимул за реформи и решаване на проблемите.

Освен бежанската вълна, друг сериозен риск за сигурността на региона и за отделни държави е завръщането на чуждестранни бойци от Ислямска държава (ИД) в родните им места. Има данни, че като процент от населението, най-много от тях са от Западните Балкани. Несъмнено, някаква част ще успеят да се завърнат с бежанския поток. Смята се, че само в Турция са се завърнали над 2000 чуждестранни бойци. Не е ясно, каква част от тях са се дерадикализирали, подлежат ли изобщо на дерадикализация и колко се завръщат за да продължат бойните действия на територията на Европа. Има и такива, които са се радикализирали по пътя си към Балканите и Европа. Несъмнено има риск да се радикализират и хора, които не са завръщащи се бойци, а са на територията на самата страна. Нападенията във Франция, Германия и Белгия бяха извършени от пълноправни граждани на съответните страни, коиго не са се сражавали на страната на ИД преди това. Пред такава заплаха са изправени и страните от Балканите.

Завръщащите се бойци обаче не крият заплаха единствено за собствените си страни, но и за страните, през които преминават. Тоест, държави като България, Гърция и Румъния също могат да се превърнат в потенциални цели на завръщащи се бойци или радикализирани бежанци, или граждани. В този смисъл, рискът от терористичен акт на Балканите е повишен, но не и неконтролируем. Тероризмът не е нов феномен и практикуването му не се ограничава до отделен етнос или вероизповедание. Държавите, не само от региона, но и в глобален план, ще трябва да намерят начин да контролират тази заплаха.

Балканите, подобно на други региони, не са застраховани от сравнително новите киберзаплахи. Основният риск за региона и държавите в него е свързан с факта, че повечето от тях не са изградили нужните инфраструктура, механизми и кадри за гарантиране на киберсигурността.

Балканите са силно зависими от доставките на суровини, особено енергийни. Това прави балканските страни уязвими на външни влияния. Не може да се изключи и възможността регионът да се превърне в арена на сблъсък между различни визии за бъдещото развитие на отделни държави, особено от гледна точка на стремежа им да станат част от НАТО и ЕС. Съчетаването между нови заплахи и стари нерешени проблеми може да доведе до дестабилизация и нагнетяване на напрежение между отделните държави. Нито една страна няма капацитета да адресира всичките заплахи самостоятелно. Това трябва да стане чрез сътрудничество както помежду им, така и с международни организации.

Независимо от общите характеристики и регионални тенденции, много от рисковете за сигурността са специфични за отделните държави. Изключвайки възможността за открити военни конфликти между страните от региона, по-долу е направен кратък анализ от гледна точка на рисковете, пред които те са изправени.

Рискове и възможни конфликти, които могат да възникнат в отделните държави от Балканския регион

Македония

Република Македония възниква като самостоятелна държава след разпада на бивша Югославия. Фундаментален проблем е трудното формиране на единна македонска нация, поради липса на реални исторически основания на претенцията за национално самоопределяне. Неадекватните прояви на новопоявилия се македонизъм („антиквизацията") реално препятстват всички опити за интеграция на албанското население, чийто национализъм също се намира във възход в условията на самостоятелната македонска държава. Разнородният състав на населението на днешна Македония е предпоставка за възникването на сериозни вътрешни (етнически) конфликти: 64% македонци, 25% албанци, 4% турци, 3% роми, 4% сърби, както и босненци и др. Никъде не се признава наличието на българи в Македония. Страната е уязвима за създаването на крайни сепаратистки течения сред албанците. Последните са над една четвърт от населението, като след войната в Косово идват допълнителни 250 000 албански бежанци. Понастоящем (освен продължителната политическа криза) основна конфликтна тема в страната е признаването на албанския за втори официален език в Македония, което сред най-важните точки на т. нар. „Албанска платформа“.

От дълги години страната иска да се присъедини към НАТО и ЕС, като следва и изпълнява част от изискванията за това. Още от 2005, когато Македония официално получи статут на страна кандидат за ЕС, процесът на присъединяване бе блокиран от страна на Гърция. Същото се случи и с членството на страната в НАТО.

Македония в най-голяма степен може да се определи като „геополитическа лаборатория” на Балканския полуостров. Още през 1924 един от класиците на българската политическа география проф. Жеко Радев определя Македония като „средец” на Балканския полуостров[1]. Етнополитическата криза в Македония през 2016-2017 е резултат от сложни исторически и геополитически процеси и е пряко продължение на конфликта от 2001, който временно бе замразен с Охридското споразумение от 13 август 2001.

Кризата в Македония отразява актуалните геополитически интереси на глобалните и регионални сили в Югоизточна Европа. Най-общо, геополитическият баланс се формира от противопоставянето между САЩ и ЕС, от една страна, и Русия, от друга. Натискът от страна на западния геополитически блок има за цел запазване на прозападната ориентация на Македония и налагане на либералния подход за развитие на страната с акцент върху интеграцията на албанското малцинство, дори с цената на „позитивна дискриминация”. Високопоставени представители на ЕС, включително и върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи, ясно подкрепиха спорния избор на етнически албанец за председател на македонския парламент, което провокира размириците в Скопие през април 2017. Като цяло, позицията на ЕС поражда негативни обществени реакции сред „македонската” страна в конфликта. Показателно е, че в деня след погрома над македонския парламент основният протест бе именно срещу представителството на ЕС в Скопие.

Русия умело се възползва от кризата в Македония за разширяване на своето влияние в този своеобразен геополитически „средец” на Балканския полуостров. Тя категорично подкрепя „македонската” страна в конфликта и обвинява НАТО и ЕС, че провокират конфликта с подкрепата си за претенциите за „Велика Албания”. Очевидно стремежът на Русия е да включи Македония в своята геополитическа сфера на влияние на Балканите, в която централно място традиционно заема Сърбия. Специфично „покровителствено” отношение към Скопие демонстрира и Турция, която официално не изразява подкрепа за никоя от страните в конфликта[2]. Така новата криза в Македония ясно показва както тежките вътрешни проблеми за страната, така и актуалните геополитически аспирации.

Косово

Възникването на Косово като самостоятелна държава е свързано с разпадането на бивша Югославия и проведения през 2008 референдум за независимост на бившата автономна област. Въпреки признаването на Косово от по-голяма част от международната общност, страната все още не е призната от редица държави, на първо място Сърбия, която я счита за част от своята територия и история. Между двете страни постоянно ескалира напрежение, като последният случай е от началото на 2017, когато Косово не допуска на своя територия влак, оцветен с националните цветове на Сърбия, което доведе двете страни до ръба на конфликта.

Сред най-сериозните предизвикателства за сигурността на страната е съществуващото етническо и религиозно разделение. В северните общини съществуват паралелни институции, а наличието на добре организирани радикални елементи и от двете страни е предпоставка за възникването на междуетнически конфликти. Продължават да съществуват проблеми, свързани с правата на собственост и разрешаване на въпросите за завръщането и реинтеграцията на разселени лица, защитата на културното наследство и срещу насилието, основано на пола, или срещу лица, принадлежащи към малцинства.

Установяването на сигурността и стабилността в държавата зависи изключително от присъствието на международната общност на територията на Косово и оказване на подкрепа за изграждане на сектора за сигурност в страната.

Косово се характеризира със сериозни проблеми поради неработещата икономика, което благоприятства разпространението на корупцията и организираната престъпност. Високите нива на безработица и ниското ниво на образование принуждават местното население да осигурява доходите си по незаконен начин или да търси работа в други европейски страни. Младежката безработица е много висока (61%), а липсата на перспектива пред младото население го прави лесно манипулируемо за радикални действия. Не бива да се пренебрегват рисковете от тероризъм, радикализацията и насилственият екстремизъм. За тях допринасят и описаните по-горе фактори. Около 340 граждани на Косово са отчетени като активни бойци в конфликтните зони в Близкия Изток, което прави Косово държавата с най-много чуждестранни бойци на глава от населението.

Босна и Херцеговина[3]

Босна и Херцеговина се появява на политическата карта като самостоятелна държава след разпадането на бивша Югославия. Дейтънският мирен договор от 1995 слага край на гражданската война в страната в периода 1992-1995. Сегашната вътрешнополитическа ситуация показва наченки на тежка криза, породена от липсата на политическа воля и наличие на недоверие в институциите, в съчетание с постепенно отслабващото международно присъствие в страната. Друг основен проблем е самото устройство на страната, отразяващо етническата конфигурация в обществото. От това произтичат и финансовите, икономическите и социални проблеми в Босна и Херцеговина. След края на последните избори през 2014, ЕС остава единствения играч, способен да окаже положително влияние и да даде нов импулс за провеждане на жизненоважните реформи. Съюзът цели да запази териториалната цялост на страната, което е и едно от най-важните условия за европейската интеграция.

Държавното устройство на Босна и Херцеговина е пряк резултат от Дейтънския мирен договор, като самата конституция на страната се съдържа в Анекс 4 на мирния договор. В контекста на политическата система, някои анализатори описват Босна и Херцеговина като „държава с асиметрични управленски структури“ (федерална държава, състояща се от две административни единици (Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска) и един окръг - Бръчко, както и от три етнически общности). Повечето босненски мюсюлмани (бошняци), съставляващи около 48% от населението, са обединени с босненските хървати (около 14%) във Федерация Босна и Херцеговина със столица Сараево, а сърбите (около 37%) са отделени в Република Сръбска със столица Баня Лука (де факто), но на практика никой от двата „федерални района“, не може да се смята за етнически хомогенен, тъй като в много населени места има представители на етническите малцинства. За съжаление страната не се развива като единна политическа формация, а като политическо триединство на основните етнически групи. Това затруднява функционирането на държавата и осъществяването на различни политики. На практика, трите съставни части съществуват в много отношения независимо една от друга. Босна не притежава единна идентичност, всяка от трите общности разполага със собствена разгърната версия на реалността, капсулирайки се в нея. Важен елемент от политическия пейзаж е ролята на Република Сръбска и неколкократно изразяваното желание на нейните лидери (активно поддържани от Белград) да обявят независимост и да се отделят от сегашния „федеративен модел“. Ключова роля при подобно развитие играе областта Бръчко, която принадлежи и на двете федерални единици, но е автономна. Географски, Бръчко разполовява Република Сръбска на две и без нея Република Сръбска не може да се отдели едностранно. Общественото мнение в Република Сръбска подкрепя отделянето, но няма категорични индикации това да се случи в краткосрочен план. Конфедерацията се разглежда като преход към отделяне. Вероятността от нов конфликт е много малка, но поведението на Република Сръбска ще е от ключово значение и инициативата за евентуално отделяне (или разделяне) ще дойде именно от нея.

Естествени последици от кризата са високите нива на корупция, организираната престъпност, незаконният трафик, отслабващите позиции на умерените политици и липсата на икономически растеж. Босна винаги е била сочена като пример за големите размери на помощта, оказана от международната общност. Между 1996 и 2007 страната е получила 14 млрд. долара, което в пъти надминава много други значими възстановителни проекти. Етническата основа на модела, който стои в основата на политическата система, е пряко свързана с корупцията на всички нива, от която годишно страната търпи огромни загуби. Организираната престъпност и корупцията трайно са подкопали изграждането на устойчиви институции в страната. Икономическите затруднения, свързани с конкурентоспособността, приватизацията, високите нива на безработица (30,3% през 2017, 80% от които са дълготрайно безработни, а сред младежите достига 60%) и управлението на публичните разходи ще окажат влияние върху ситуацията в Босна в дългосрочен план. Показателите за икономическа свобода поставят страната на дъното в Европа и общото заключение е, че тя „до голяма степен все още не е свободна“.

Основният проблем на Босна е формулата „една страна, две териториални единици, три конституиращи народа“, която не е удобна за никоя от етническите общности. Босна е пример за успешно потушаване на мащабен конфликт, но постиженията са крехки, а очакванията – неоправдано големи. Парадоксът може да бъде обобщен в следното: никой от международните играчи не си представя европейската перспектива на Босна по различен от настоящия начин, но самото босненско население усеща тази държавна форма като пречка/окова, която или трябва да бъде премахната, или да бъде оставена да „отживее“ по естествен път. Необходимостта от реформа е споделена, но липсва консенсус относно конкретните пътища, по които тя може да бъде осъществена.

Черна гора

Възникването на Черна гора като самостоятелна държава е резултат от мирното и безпроблемно обособяване на страната от Сръбско-Черногорския съюз. Тя е една от най-стабилните държави измежду бившите югорепублики. Това се дължи на ниския риск от външен конфликт, тъй като няма нерешени проблеми със съседите си. Членството й в НАТО и ЕС би довело до допълнителна стабилизация на държавата. През май 2017 страната официално стана член на НАТО.

Политиката на правителството за интеграция в евроатлантическите структури се посреща враждебно от проруски настроената опозиция. През 2017 година правителството обвини Москва в опит за преврат и намеса във вътрешните работи, като се твърди, че превратът е организиран от сръбска и руска организация с цел дестабилизирането на страната. Организираната престъпност в Черна гора има силни позиции и има данни за контакти на тази престъпност в страната с ислямски екстремисти в Босна и Херцеговина и Косово. Смята се, че всяка по-рязка промяна на положението в съседните страни може да доведе до граждански раздори, като се споменава за екстремисти, намиращи се на територията на страната, главно в северната и част.

Сред външните сили, които се опитват да влияят на процесите в страната, е Русия, която има силни икономически позиции в Черна гора и сериозен обем руски инвестиции, основно от частни лица в сферата на туризма, а през 2015 отправя запитване към Черна гора за разрешение да използва пристанищата и за зареждане и поддръжка на кораби от руският флот.

България

В последните години демографският проблем в България се трансформира в демографска криза, вследствие на влошените икономически показатели, стандарт на живот, политическата обстановка в страната и значителната емиграция. Едно е ясно – българският етнос намалява с висок темп за сметка на малцинствените етнически групи, оттам и потенциалната опасност от възникване на идеята за втори официален език на територията на страната, също в рамките на обозримото бъдеще.

До момента в България никога не е имало религиозни конфликти, породени от противоречията между представители на различните вероизповедания. Единични случаи на назряващо напрежение, стихнало още в начален стадии, има в село Рибново през 2009 и село Гърмен през 2012, както и проповядването на ислямски фундаментализъм в Пазарджик (2014). В страната има обособена българска общност, чиито членове изповядват исляма и същевременно не говорят свободно турски език. Тази „общност“ е приела нарицателното име „помаци“, разпространено предимно в Родопите. Отделянето им от голямата Българска общност на база вероизповедание е грешка на политиката и на самото обществено мислене. Това превръща тези групи от хора в потенциални мишени за внедряването на ислямски фундаментализъм. Подобен тип групи се манипулират лесно и изкусно, още повече, че когато няма намеса на властите (образование, полиция, прокуратура и др.), се проявява склонност към капсулиране. Като цяло обаче, възникващите периодично етнически напрежения не достигат мащаба на етнополитическа криза.

Напоследък българските граждани възприемат като основни предизвикателства пред сигурността на страната миграцията на големи маси хора и международният тероризъм. В този контекст не бива да се подценява рискът от радикализацията на определени групи. Наличието на мюсюлманско малцинство би могло да е предпоставка за навлизането на радикален ислям. Бедността и безработицата също оказват влияние на уязвимите групи. Социалното и трудовото самоизключване на ромите би могло да доведе до тяхната радикализация. Крайните ислямистки идеи имат условия за разпространение в България най-вече в бедните ромски квартали, поради силно маргинализираното население и отсъствието на държавата в гетата, което създава предпоставки за радикализация под влияние на проповедници, пример за което е процесът срещу 13-те имами в Пазарджик.

В страната няма условия за придобиването на качествено духовно образование от младежите, решили да се посветят на ислямската вяра. Дипломите от Висшият ислямски институт не се признават от нито един български университет, поради което завършилите го трябва да търсят възможности за обучение в чужбина, което представлява заплаха за навлизане на радикален ислям.

Въпреки че нивото на заплаха от тероризъм за България е относително ниско, именно тя бе една от първите държави-членки на ЕС, на чиято територия беше извършен терористичен атентат, свързан с ислямски тероризъм – терористичният акт на летище Сарафово в Бургас през 2012. Според някои оценки, членството на страната в организации, борещи се срещу тероризма, както и близостта ѝ до държави, изнасящи ислямски радикализъм, увеличават риска за сигурността и.

България напредва бавно в постигането на трайни резултати, изразяващи се във влезли в сила осъдителни присъди по дела за тежка организирана престъпност. Ефикасното наказателно преследване на организираната престъпност продължава да бъде възпрепятствано от формалистична нормативна уредба. Наблюдава се връзка между организираната престъпност и подпомагането на групи мигранти да навлязат на българска територия, а оттам да продължат пътя си към желаните от тях дестинации.

В доклада на Световния икономически форум за глобалната конкурентоспособност за 2016-2017 корупцията се определя като най-проблемния фактор при осъществяването на стопанска дейност в България.

Съществуващото противопоставяне на различни групи от населението правят страната уязвима за различни външни чужди влияния във вътрешнополитическия живот. Зависимостта от вноса на енергийни и други суровини усилва възможностите за външно влияние. Тук трябва да се споменат Турция и Русия. Наред с широко прокламираният „неоосманизъм“ например, на последните парламентарни избори турски политици открито агитираха за една политическа партия. А влиянието на Русия върху икономическото и политическо развитие на България е традиционно и много силно, като сред проводниците му са както проруски настроени политици партии, така и големи компании (особено енергийни) и крупни български бизнесмени.

Турция.

Две са основните групи рискове и заплахи пред страната. От една страна, това са външните заплахи, свързани с нестабилността в държавите на изток и юг, с които граничи, и рискове, произтичащи от разнообразни фактори вътре в страната.

Нестабилността, настъпила в резултат от войната в Ирак, арабската пролет, гражданската война в Сирия и създаването на ИД, са основните фактори, довели до бежанска вълна към Европа. Тази вълна минава основно през Турция по чисто географски причини, формирайки началото на т. нар. „Балкански маршрут“. В момента в страната пребивават над 3 милиона бежанци, като около 250 000 от тях са настанени в 26 лагера из цялата страна, докато останалите около 90% от сирийските бежанци са пръснати по територията на страната. Наличието на толкова голям брой бежанци и проблемите с интеграцията им ще бъде сред сериозните вътрешнополитически фактори за сигурността на страната. Турция очаква с бежанците да се завърнат и чуждестранни бойци, сражавали се в редиците на ИД. Предполага се, че броят на турските граждани, подпомагали ИД, е над 2 000. Това допълнително засилва притесненията от терористични атаки и радикализация.

С участието си в сраженията срещу Ислямска държава, Турция се превърна в най-близката и удобна цел за терористично нападение, което да породи резонанс, сходен с този в Западна Европа. По данни на международни организации, през 2016 в страната са извършени 269 терористични атентата. И докато бойците от ПКК атакуват основно турските сили сигурност, бойците на ИД или техни последователи търсят „меки цели“, включително чуждестранни туристи.

Анкара продължава да разглежда ПКК, като основна вътрешна заплаха за сигурността и стабилността на държавата. Кюрдската партия е в своеобразна война с турската държава, която от 80-те години на ХХ нек насам е довела до смъртта на около 40 000 души. По-голямата част от тези жертви са кюрди, но има и много представители на силите на реда.

Позициите на Турция в Сирия са усложнени и от факта, че Анкара гледа на сирийската кюрдска Партия на демократичния съюз (ПДС) като на терористична организация и сирийско крило на ПКК. ПДС обаче бе важен съюзник на САЩ в боевете срещу ИД и подкрепяше Сирийските демократични сили. Заплаха за Турция би било и евентуалното разпадане на Сирия и формирането на кюрдска квазидържава.

Несъмнено, потенциалната опасност от гражданска война в страната и рискът от тероризъм са сред основните проблеми за страната. Наред с това следва да се отбележи общата политическа нестабилност в Турция, която е израз на сериозните противоречия в турското общество. Свидетелство за това е неуспешният опит за преврат през 2016. Потенциалът на напрежение вътре в страната ще оказва непосредствено влияние върху отношенията и с нейните съседи, съюзници и партньори. Проведеният референдум, който макар и с малко подкрепи желанието на управляващата партия да промени конституцията на страната, давайки повече правомощия на президента, провокира допълнително противопоставяне между различни части от населението и вероятно ще доведе до нови разделителни линии.

Сърбия

Сърбия е най-голямата държава от бивша Югославия, разглеждаща себе си като най-голяма жертва на разпада й. След излизането на другите държави от съюза назряват многобройни етнически конфликти. Етническите сърби в Босна и Херцеговина и Хърватия са против отделянето от Югославия и вследствие на това започват т.нар. югославски войни. Следвайки традициите, Сърбия се изживява като защитник на всички етнически сърби, останали в други държави след разпадането на съюза. Тя не признава Косово след обявяването му за независимо през 2008, като първоначално отказва и да преговаря директно с Прищина. Първата среща между президентите на Косово и Сърбия е през 2013.

От 2013 Сърбия иска преговори с ЕС за присъединяване към Съюза, но през 2016 Хърватия ги блокира поради съмнения, че Белград води непоследователна политика спрямо ЕС, както и заради близките му отношения с Москва. Сръбското правителство прави намеци за интеграция на страната в НАТО, въпреки слабата популярност на последното сред жителите и (почти 90% от населението е против). След обявяването на независимостта на Косово привлекателността на членството в ЕС значително намалява. На фона на тази политическа неориентираност на страната и факта, че всички останали държави в региона заявяват желание за членство в НАТО и ЕС, а част от тях вече са реални членове, карат Сърбия да търси своето позициониране между Русия и Запада.

През 2015, с началото на имигрантската криза, през Западните Балкани и през Сърбия преминават 920 000 бежанци. След затварянето на пътя, броят им драстично намалява и през 2016 те са около 8 000.

Организираната престъпност в Сърбия има силни позиции (тя набира сила след 1991, т.е. след избухването на Югославските войни). Оттам преминава главният канал на трафика на наркотици и хора от Азия към Европа.

Русия непрекъснато се опитва да увеличи влиянието си в Сърбия. През 2016 тя предлага допълнителна икономическа помощ за страната, като я кани в доминирания от нея Евразийския икономически съюз. Пак в края на 2016 Сърбия и Русия се споразумяха за закупуването на 6 самолета Миг-29, 30 танка Т-72 и 30 бронетранспортьора. Това спомага за сближаването на двете страни, но притеснява НАТО и ЕС. Сигурността на страната силно зависи от различни външни фактори, като положението на сърбите в Косово и другите страни от бивша Югославия.

Румъния

Румъния е една от бивши членки на Източния блок, която сравнително добре се справя със социалистическото си наследство. След въвеждането на закона за лустрацията и антикорупционния закон страната получава одобрението на западноевропейските държави, изпреварвайки България в някои от приоритетните области като антикорупция, съдебна система, инвестиционен климат и др. Съществуват съмнения обаче, че механизмите на властта се използват за разчистване на политически сметки. Въпреки добрите перспективи, съществуват и потенциални опасности за възникване на противоречия с предимно междудържавен характер (например между Унгария и Румъния). Между 1952 и 1968, в рамките на Румъния, съществува Унгарска автономна област . И до днес между Будапеща и Букурещ съществуват неизяснени въпроси, касаещи унгарците населяващи Секейския район и Трансилвания.

Румъния определя като заплаха за своята сигурност новата активна политика на Русия в Черноморския регион и активно търси начини за минимизирането й. С това се обяснява и по-голямата й активност в търсене на роля за НАТО в Черноморския регион, включително и чрез разполагане на средства на Алианса. В същата насока са и активните връзки със САЩ във военната област.

Албания

Албания е държава с рязко изразени икономически и социални контрасти. През последните години страната е в икономически подем, заради бреговата ивица на запад, привличаща хиляди туристи от цял свят. Пак от Запад на Изток в Албания се наблюдава рязък контраст в живота и възможностите на хората.

Радикализацията е потенциална заплаха за сигурността на Албания. Ислямът е преобладаваща религия в страната (56.7%), поради което съществува риск от навлизане на радикален ислям. Същевременно нараства броят на чуждестранни бойци с албански произход в редиците на ИД.

Нивото на заплаха от тероризъм за Албания е относително ниско. Участието на албански бойци във войната в Ирак и Сирия, както и членството на страната от 2014 в Антитерористичната коалиция срещу ИД, би могло да увеличи риска от терористични атаки.

Национализмът в Албания може да се превърне в заплаха за сигурността ѝ. Идеята за „Велика Албания“, включваща Косово, както и части от Сърбия, Македония, Черна гора и Гърция, набира сили сред обществото и може да доведе до размирици и проблеми със съседните държави.

Албания е обвинена в намеса във вътрешните работи на Македония, заради подкрепата ѝ за албанското малцинство в страната. Въпреки призивите да не се намесват във вътрешните работи на Македония, включително от Русия, Албания и Косово продължават подкрепата си за етническите албански партии в страната.

Голям проблем за Албания е корупцията. Опозицията дори обвинява правителството във връзки с организираната престъпност и иска неговата оставка. Забавянето на съдебната реформа поставя в риск процеса на интеграция на Албания в ЕС.

Хърватия

В края на 80-те години на ХХ век Хърватската социалистическа република е сред най- развитите части на Югославия. Икономическият растеж оказва съществено влияние в политическата сфера, като хърватските ръководители настояват за отслабване на федеративното начало в определени сфери. През 1991 Хърватия обявява своята независимост. Близо година по-късно на територията ѝ избухва въоръжен конфликт между хървати и сърби, който продължава до 1995. Войната приключва със споразуменията от Ердут и Дейтън, а Хърватия се трансформира в република и възприема многопартийната система.

Съвременна Хърватия е изправена пред редица заплахи и рискове, някои от които пряко свързани с резултатите от разпада на Югославия. За страната не съществува директна заплаха от ислямски радикализъм. Последният голям терористичен акт е този в Риека през 1995, който до голяма степен е свързан с настъпващия край на войната. Съществува обаче косвен риск, произтичащ от нивото на радикализация в съседните страни – Босна и Херцеговина и Сърбия, и възможността за „ефект на доминото”. Следва да се има предвид обаче и високото ниво на религиозна толерантност, следствие от липсата на официална религия и ниският дял на изповядващите исляма, който е малко над 1,4%.

Споменът за „усташите” оказва влияние върху крайния нац ионализъм в Хърватия. За разпространението му до голяма степен влияят отношенията със Сърбия и неразрешените проблеми между двете страни.

Специфичното географско положение на Хърватия съдържа потенциални рискове за сигурността на страната. Тя е пресечна точка, свързваща Европа с новите източници на енергоносители в Кавказкия регион и Централна Азия, както и на търговски пътища, свързващи централноевропейските страни със Средиземноморието и Югоизточна Европа. Следователно, появата на регионални кризи, водещи до засилване на конкуренцията за транзитни връзки и ключови ресурси е заплаха за сигурността на Хърватия.

Хърватия е член на НАТО от 2009, и се присъединява към ЕС през 2013. Членството в двете организации се оценява като един от основните стълбове за сигурността на Хърватия, чието укрепване и развитие е от ключов интерес. Загреб подкрепя присъединяването на Босна и Херцеговина и Косово към ЕС, но изразява резерви относно сръбското членство. Тук отново изпъкват политическите противоречия.

Сред най-големите заплахи за сигурността на Хърватия е наркотрафикът и организираната престъпност, като цяло. Изграждането на стабилна мрежа на организираната престъпност е свързано с войните в Югославия и възможността за нелегална търговия, която те отварят.

Неразрешените проблеми между Хърватия и съседите ѝ също представляват съществена заплаха за нейната сигурност. На първо място, следва да се посочат териториалните спорове със Словения и Сърбия вследствие от разпада на Югославия. Проблемен елемент от тези спорове са и малцинствените групи, като Загреб многократно заявява готовността си да защити своето малцинство при всяко нарушаване на неговите права и начин на живот. Защитата на хърватските малцинства в Босна и Херцеговина и Сърбия остава един от приоритетите на Загреб.

Мигрантската криза представлява заплаха за сигурността на Хърватия. Страната е част от Западнобалканския маршрут, през който преминава значителна част от мигрантската вълна.

Гърция

Гърция е изправена пред комплекс от рискове и предизвикателства, като някои от тях са системни и дългосрочни, а други са нови, какъвто е бежанската и миграционна криза. Сред най-сериозните рискове, пред които е изправена Гърция, е безпрецедентната бежанска и миграционна криза. Навлизането на гръцка територия на огромна маса хора е изпитание по отношение на сигурността, като същевременно изисква изразходване на огромни средства от гръцкия бюджет. През Гърция минава основната част на така наречения Балкански миграционен маршрут, като само през 2015 през страната са преминали над 1 млн. души.

Огромно предизвикателство е мащабната икономическа и финансова нестабилност, която от своя страна води и до политическа. Голямата задлъжнялост на Гърция и необходимостта постоянно да търси международни заеми са в основата на обтегнатите отношения с кредиторите, настояващи за реформи, повечето от които се приемат крайно негативно от населението поради понижаване на заплати, пенсии и стандарта на живот в страната, като цяло. Тези обществени настроения водят не само до задълбочаване на недоволството от правителството и неговите икономически и финансови мерки, но и до недоволство срещу ЕС и европейските институции, като цяло. В резултат се наблюдава ръст на популистките идеи, както и желание за търсене на „спасител“, който да посочи изход от кризата, като в тази ролята мнозина виждат Русия. Вече са налице предпоставки за радикални течения в Гърция, както и повишена активност на различни местни групировки като „Заговор на огнените ядра“ (ултралява нелегална организация), изпратила редица колети-бомби до официални представители на европейски страни. Ето защо хибридната заплаха за Гърция е изключително голяма. Запазва се традиционното противопоставяне между Турция и Гърция, свързано с наличието на редица спорни въпроси, касаещи претенции върху островни територии. Поле на постоянно напрежение между Гърция и Турция представлява и т.нар. “Кипърски въпрос“.

Някои изводи

Отчитайки развитието на региона през последните години, политическото развитие на страните в него, състоянието на техните въоръжените сили, ролята на международните организации и преди всичко НАТО и ЕС, на този етап широкомащабен военен конфликт между две и повече държави от региона изглежда малко вероятен. Това се отнася и до такива рецидиви от близкото минало, като мащабното използване на военни и паравоенни сили за етническо прочистване или водене на война срещу собствени малцинства. Това, обаче не изключва други рискове, които могат да възникнат на верска или етническа основа.

Ограничен вътрешнодържавен конфликт е възможен поради наличие на напрежение на етническа и/или религиозна основа. В редица страни тлее напрежение между различните социални общности. Особено проблематично е положението в държавите, където има малцинства, срещу които може да бъде инспирирано напрежение, с потенциал да прерасне в ограничен конфликт. Допълнително напрежение създава радикализацията на отделните общности по различни признаци, като сред водещите са икономическите. Проблемите в икономическата сфера, безработицата и липсата на перспективи могат да способстват за нарастване на напрежението и прехвърляне на отговорността за проблемите на държавата върху „другите“. Националистическите настроения могат да бъдат привлечени „отвън“, т.е. от държави, където един етнос е мнозинство, към други държави, където същият етнос е малцинство.

Тероризмът представлява обективна заплаха за страните от региона. Турция, България и Македония вече бяха обект на терористични атаки (най-много бяха те в Турция). Сериозно предизвикателство представлява както нарастващата радикализация, така и големият брой „чуждестранни джихадисти“, произхождащи от държави от региона. Завръщането им в родината може да подтикне тези обучени и крайно радикализирани бойци да намерят „нова кауза“.

Напоследък Европол и някои европейски разузнавателни служби информират за съществуването на терористични клетки, складове за оръжие и лагери за подготовка в някои балкански държави. Очевидно, в бъдеще терористичните атаки ще бъдат провеждани от групи с добра военна подготовка и боен опит. Разбира се, не трябва да се изключват и тези, осъществявани от саморадикализирали се индивиди.

Бежанската криза от 2015 показа, колко уязвими по отношение на този феномен са страните от Югоизточна Европа. Понастоящем Балканският маршрут остава като цяло затворен, но опасността стотици хиляди мигранти отново да поемат по него остава. До голяма степен това зависи от Турция и отношенията на Анкара с ЕС. Освен проблемите, свързани с необходимостта да се осигурят на мигрантите нормални условия за съществуване, което натоварва икономическите и социалните системи на страните от региона, съществуват и асоциирани рискове като възможността за навлизане на терористи под прикритието на бежанци, нарастване на напрежението между отделните държави и други.

Общата европейска политика за сигурност и отбрана и нейните измерения на Балканите

В глобален мащаб е налице постоянно влошаване на средата за сигурност, нарастване на броя, мащаба и интензивността на конфликтите. След период на известно затишие някои от замразените конфликти в Западните Балкани отново започват да се активизират. Геополитически амбиции на Русия и Турция се реализират чрез провеждането на разнообразни хибридни операции в сферата на влияние на ЕС. Самите държави-членки на Съюза вече са пряк обект на терористични атаки, които, макар и ограничени по мащаб, са без прецедент в мирния за Европа период след Втората световна война. В този контекст особена значимост и актуалност придобива въпросът за Общоевропейската политика за сигурност и отбрана (ОПСО). Разпалването на нови конфликти на Балканите представлява пряка заплаха за сигурността на ЕС и на държавите-членки. Страхът, че Балканите могат да се превърнат в „черна дупка” в Европейското геопространство все повече се засилва. Показателно е становището на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер, че евентуално разпадане на ЕС може да доведе до конфликти в Западните Балкани[4]. Затова и Балканите, като част от Европейското геополитическо пространство, би следвало, а и действително имат особена тежест в ОПСО.

Ясно доказателство за актуалността и остротата на проблема е и задълбочаващата се криза в Македония през 2016-2017, която има значими геополитически измерения. Какъв е геополитическият контекст и конкретно ролята на ЕС в новата македонска криза?

Кризата в Македония ясно демонстрира актуалните геополитически интереси на основните и регионалните сили в подсистемата на международните отношения в Югоизточна Европа. Най-общо, геополитическият баланс се формира от противопоставянето между САЩ и ЕС, от една страна, и Русия, от друга. Не трябва да се пропуска и ролята на Турция в този регион. Подходът на ЕС спрямо кризата показва, че специализацията на Съюза в управлението на международни кризи продължава да бъде в областта на невоенните средства – чрез съчетание от политически, дипломатически и икономически методи. Подходът на „меката сила” обаче, като че ли все повече се изчерпва, особено в сравнение с предходния конфликт от 2001. При новия конфликт използването на аргумента за потенциално членство на Македония в ЕС се възприема с все по-голям скептицизъм в страната. Колкото до Русия, нейният стремеж е да включи Македония в своята геополитическа сфера на влияние на Балканите. Така новата криза в Македония ясно показва крехките геополитически баланси, в които се развива Общоевропейската политика за сигурност и отбрана.

Фактически Балканите са геополитическото пространство, където за първи път реално се осъществява Общата европейска политика за сигурност и отбрана[5]. Именно на Балканите през 2003 са реализирани първите две мисии в рамките на ОПСО – полицейската мисия EUPOL в Босна и Херцеговина и военната операция EUFOR Concordia в Македония. Понастоящем на Балканите има две действащи мироопазващи мисии – мисията EULEX (European Union Rule of Law Mission) в Косово и операцията EUFOR (European Union Force) Althea в Босна и Херцеговина (сега ЕС има общо 16 граждански и/или военни мисии, повечето от които са в Африка).

Гражданската мисия EULEX в Косово започва през 2008 в рамките на Общата европейска политика за сигурност и отбрана. В началния период от съществуването си мисията се състои от около 3200 души персонал, но понастоящем той е около 1300 души. Фокусът на мисията е върху изграждането на функционираща съдебна система, полиция и митническа служба на независимо Косово. В съответствие с мандата си, EULEX има две основни цели[6]:

- мониторинг, наставление (mentoring) и консултации: подпомагане изграждането на капацитет на косовските институции (особено на съдебната власт и на прокуратурата)

- изпълнителна цел: ограничени функции на контрол над косовската съдебна власт по определени дела, като формално EULEX има и правомощия да разследва сериозна организирана престъпност.

Мисията EULEX се оценява като една от най-сложните и амбициозни мисии в рамките на ОПСО[7]. В известна степен, целите на EULEX отиват отвъд традиционните мироопазващи мисии в области като институционално и държавно строителство. Това е една от най-големите и най-продължителните граждански мисии в рамките на ОПСО.

Въпреки значителните ресурси, предоставени за мисията, EULEX е обект на сериозни критики и, според някои оценки, се е провалила в усилията за изграждане на правова държава в Косово. Някои анализатори обвиняват мисията в бездействие по отношение на значими проблеми в страната. Понастоящем мисията не се ползва с високо доверие и сред самите косовари. Има дори обвинения в корупция срещу представители на мисията. Според някои анализи, налице е несъответствие между стратегическата рамка на мисията и нейното осъществяване „на терен”.[8] Политическите компромиси между страните-членки в процеса на планиране на мисията реално стоят в основата на ниската степен на ефективност. Не на последно място, мисията EULEX показва, че дейностите в рамките на ОПСО, като цяло, не са сред политическите приоритети на държавите-членки на ЕС за по-дълъг период от време.

Операция EUFOR Althea в Босна и Херцеговина започва през 2004 и е най-продължителната военна операция в рамките на Общата европейска политика за сигурност и отбрана. Тя има мандат от Съвета за сигурност на ООН и е наследник на завършилата операция на НАТО SFOR[9]. На геополитическо ниво провеждането на операцията се свързва с бъдещото членство на Босна и Херцеговина в ЕС. Операция EUFOR Althea е своеобразен тест за реалните военни способности на Съюза в сравнително безопасните условия на Босна и Херцеговина. В рамките на операция EUFOR, ЕС успява да разположи в Босна и Херцеговина първоначално около 7000 военнослужещи от 20 държави, предимно членки на Съюза. Понастоящем обаче броят на военнослужещите в операцията е около 600 души. На практика, операцията не е чисто военна, а със смесен гражданско-военен характер.

Мандатът на операцията е променян няколко пъти, в съответствие с промените в средата за сигурност. Първоначално, основна цел на операцията е да осигури прилагането на Дейтънския мирен договор и да допринесе за подобряване на сигурността и евроинтеграцията на Босна и Херцеговина (БиХ). Понастоящем мандатът на операцията включва три основни цели: да подпомага изграждането на способности и обучението на Въоръжените сили на БиХ; да подпомага институциите на БиХ в поддържането на сигурността; да подпомага всеобхватната стратегия на ЕС за БиХ.

Според някои оценки, операция EUFOR Althea е постигнала известен успех в укрепването на сигурността в Босна и Херцеговина, което се потвърждава от липсата на конфликт между бившите воюващи страни[10]. От друга страна, обаче е трудно да се прецени, доколко това е принос на самата операция EUFOR, тъй като силите на ЕС са разположени в период, когато конфликтът вече е приключил. Един от изводите от операцията е за необходимостта от дефиниране на по-ограничен, но ясен мандат за операциите в рамките на ОПСО.

Необходими ли са Европейски въоръжени сили за превенция на евентуален конфликт на Балканите

Като цяло, и двете действащи мироопазващи мисии на ЕС на Балканите показват ограничени оперативни способности. Процесите на планиране, вземане на решение и изпълнение на мисиите се характеризират с редица недостатъци и със значително забавяне – както заради противоречията между страните-членки, така и заради недостатъчната координация между компетентните европейски институции. Емпиричните данни показват, че в областта на Общата политика за сигурност и отбрана ЕС функционира в много по-голяма степен като международна организация, отколкото като федерация. А проблемите, както вече бяха подробно разгледани – минали, настоящи и евентуални бъдещи, са такива, че ефективното им решаване изисква засилване на капацитета и ролята на Европейската служба за външна дейност (ЕСВД), която може да има пряко отражение върху по-нататъшните мироопазващи мисии на ЕС на Балканите, и, в средносрочна перспектива, изграждането на Европейски въоръжени сили (ЕВС).

ЕСВД е създадена през 2011 по силата на Лисабонския договор. Основните и функции са да ръководи дипломатическите отношения на ЕС с други страни и да провежда външната политика и политиката за сигурност на ЕС[11]. ЕСВД се ръководи от върховния представител по въпросите на външните работи и политиката за сигурност, който е и зам.председател на Европейската комисия (EК). ЕСВД е мегаструктура с над 5000 служители и 139 делегации по света. Най-голямо значение за осъществяване на Общата политика за сигурност и отбрана имат две структурни звена на ЕСВД - Дирекцията за планиране и реакция при кризи и Военният Щаб на ЕС. Последният е единствената структура, осигуряваща военна експертиза на Съюза. След приемането на новата Глобална стратегия на ЕС за външната политика и политиката за сигурност през 2016, в ЕСВД се създава и нов Отдел PRISM (Prevention of conflicts, Rule of law/SSR, Integrated approach, Stabilisation and Mediation). Амбициите са той да се превърне в своеобразна платформа за реагиране при кризи. Като цяло, институционалната трансформация в ЕСВД заслужава специално внимание, тъй като именно това е структурата, която реално ще организира евентуални нови мироопазващи мисии на ЕС на Балканите поне в близкото бъдеще. Тук трябва да се спомене и предложението на ЕК за създаване на Европейски фонд за отбрана, който ще подпомага инвестициите в съвместни изследвания, съвместно разработване на отбранителна техника и технологии и съвместно придобиване на въоръжение и бойна техника. Той ще включва два „прозореца“: за научни изследвания и за способности, които се допълват взаимно, но се различават по правна структура и източници на средствата[12].

Трудностите при изграждането на една цивилна бюрократична структура на ЕС, каквато е ЕСВД, могат да послужат за извличане на поуки и изводи относно реалните възможности и необходимите дейности за формиране на ЕВС в средносрочна перспектива. Със сигурност може да се твърди, че съществено влияние върху този процес ще имат новите конфликти на Балканите, които, дори и да не се трансформират в пълномащабна война, имат потенциал да продължат с години под формата на „хибриден мир”. Все по-ясно се очертава убеждението, че за ефективно противодействие на евентуалните конфликти на Балканите и на зачестяващите терористични атаки, както и на мащабните мигрантски вълни, е необходимо изграждането на Европейски въоръжени сили. В случай, че ЕС се окаже неспособен да разреши кризите на Балканите, неговата легитимност и претенция да бъде глобален фактор за сигурност ще останат напълно лишени от основание.

По-конкретно, ролята на ЕВС при възникване на конфликти в Западните Балкани може да се сведе до няколко направления:

- Мироналагащи операции и мисии при вече възникнали конфликти, както в отделна държава, така и между конкретни държави;

- Мироопазващи операции и мисии както във вътрешнодържавен, така и в междудържавен план;

- Превенция на конфликти на етнорелигиозна основа или свързани с борба за власт;

- Институционална подкрепа, стабилизиращ и контролиращ фактор.

Бележки:

 

* Център за изследвания по национална сигурност и отбрана - БАН

 

 

 


[1] Жеко Радев, Географска и етнографска Македония, Военен журнал № 6, 1999; с.101 (първо издание – 1924)

[2] Press Release Regarding Recent Developments in Macedonia, Turkish Ministry of Foreign Affairs, 28 April 2017

[3] Момчил Миланов, Босна и Херцеговина: възможен ли е нов Дейтън?, Дипломация, брой 13, Юли 2015

[4] Financial Times, 24.03.2017

[5] Emerson and Gross (eds.) Evaluating the EU’s Crisis Missions in the Balkans, Brussels: Centre for European Policy Studies, 2007

[6] Виж официалната уеб-страница на мисията: http://www.eulex-kosovo.eu/?page=2,44

[7] Blaz Grilj, Rok Zupančič Assessing the Planning and Implementation of the EU Rule of Law Missions: Case Study of EULEX Kosovo, In: European Perspectives, Vol.8, no.2, October 2016, pp.62-85

[8] Blaz Grilj, Rok Zupančič Ibid, p.79

[9] Виж официалната уеб-страница на мисията: http://www.euforbih.org/eufor/index.php

[10] Ivana Bostjancic Pulko, Meliha Muherina, Nina Pejic Analysing the Effectiveness of EUFOR Althea Operation in Bosnia and Herzegovina, In: European Perspectives, Vol.8, no.2, October 2016, pp.86-115

[11] Виж официалната уеб-страница на ЕСВД: https://eeas.europa.eu/headquarters/headquarters-homepage_en

[12] European Defence Action Plan: Towards a European Defence Fund, http://europa.eu/rapid/press-release_IP-16-4088_en.htm