Д-р Томислав СУНИЧ: ЕС едва ли ще се запази в сегашния си вид

брой 3 2017
Typography

Известният хърватски дипломат, политолог и геополитик Томислав Сунич е роден през 1953 в Загреб. Завършва университета в хърватската столица, а през 1985 емигрира в САЩ.

През 1988 получава докторска степен в Калифорнийския университет, Санта Барбара (UCSB). Активен участник в инициативите на хърватската антикомунистическа емиграция. До 1993 е преподавател в Калифорнийския държавен университет в Бъркли. След създаването на независимата хърватска държава, през периода 1993-2008, заема различни дипломатически постове в Загреб, Лондон, Копенхаген и Брюксел. В момента е преподавател в Англо-американския колеж в Прага.

Сунич се смята за един от идеолозите на европейската "нова десница" и последовател на френския академик Ален дьо Беноа. Автор на десет книги, последната от които е "Хроники на постмодерните времена".

Интервюто с д-р Томислав Сунич публикуваме с любезното съдействие на Натела Сперанска.

- През ноември миналата година се случи почти невъзможното – президентските избори в САЩ бяха спечелени от човек, осмелил се да отправи предизвикателство на глобалния либерален елит. Доналд Тръмп стана 45-тия американски президент. Според мнозина, победата му е ознаменувала краха на глобалистката политическа парадигма и, паралелно с това, началото на нов исторически цикъл. Други обаче са на мнение, че не бива да очакваме разрив с досегашната имперска политика на Америка и посочват като доказателство последните действия на САЩ в Близкия Изток. Как, според вас ще се развият отношенията между САЩ и Европа и имате ли конкретни очаквания за управлението на новия американски президент?

- Дори и днес, да не говорим за преди година, победата на Тръмп от 8 ноември 2016 действително изглежда като нещо невъзможно. Не бива да забравяме обаче, че либералната система, чиято най-висша еманация са именно САЩ, беше подложена на силно напрежение през послените трийсет години – ако не непосредствено след края на т.нар. студена война, то със сигурност от момента, когато рухна комунистическият режим в Съветския съюз. Вдъхновеният от Съединените щати антикомунизъм, който беше отличителна черта на американската външна политика чак до 1990, вече не работи.

В момента, либерална Америка, както и сателитните и държави в Европа, е принудена да търси нова идентичност. Интелектуалният климат в Европа и САЩ се промени. Всъщност, на практика, Европа имаше много повече възможности да осъществи „тръмписткия” сценарий, отколкото самите Съединени щати – и преди появата на Тръмп, и без оглед на този феномен. Възходът на национализма и популизма в Европа, страхът, че могат да бъдат удавени от потока неевропейски мигранти, както и сериозните провали на прехвалената пазарна система – всички тези теми ангажираха съзнанието на европейците през последните поне двайсет години. Но предвид конкретните административни и геополитически особености на САЩ, т.е. наличието на устойчива президентска система, ролята на изборната колегия, далеч по- голямата отколкото в Европа свобода на словото, както и заради спецификата на самата личност на Доналд Тръмп, Америка се промени първа. Това, на което сме свидетели днес, е своеобразен „край на света”, подобен на онзи, който настъпи в Източна Европа през 1989-1991, и случващото вече не зависи нито от текущия политически дневен ред в САЩ, нито от това, колко дълго Тръмп ще остане в Белия дом.

- Самият Тръмп продължава упорито да настоява за реформиране на имиграционното законодателство, с основание определйяки радикалния ислямистки тероризъм като фундаментална заплаха за националната сигурност. Пренебрегвайки толератността и политическата коректност, когато става дума за живота на американските граждани, Тръмп се обявява за втвърдяване на имиграционното законодателство и създаването на специални бази данни, съдържащи информация за всички мюсюлмани, пребиваващи нелегално на територията на САЩ. На свой ред, Марин Льо Пен също подкрепя идеята за втвърдяване на имигрантското законодателство. Тоест, днес можем смело да заявим, че политиката на мултикултуралзъм, прокарвана от европейските държави, се провали. Неспособните да се интегрират в европейското общество мигранти, породиха в него проблема с тероризма и религиозно-фундаменталистката пропаганда сред младите европейци. „Политиката на отворени граници” доведе до твърде големи жертви. Подкрепяте ли идеята за втвърдяване на имигрантската политика и какви конкретни действия в тази посока бихте предложил?

- На първо място, нека си припомним случая с бивша комунистическа и многонационална Югославия и нейната трагична съдба. По правило, големите политически теории и грандиозните социални конструкции водят до противоположни на първоначално замислените резултати. Сред европейските политици е широко разпространено мнението, че най-добрият отговор на проблемите с интеграцията на неевропейските мигранти или, ако искате, най-добрият отговор на нарастващата ксенофобия и исламофобия сред коренното европейско население, е не ограничаването, а увеличаването на мигрантския поток! Спокойно можем да направим исторически паралел с бившите съветски и югославски номенклатурчици. Те също си въобразяваха, че социализмът може да се утвърди по някакъв чудодеен начин, стига да започнат по-активно да прокарват лозунгите за командната икономика или хорово да възпяват "братството и единството" между различните "социалистически нации". Именно тази "самоотвержена" политика доведе до краха на комунистическата система. Онези, които вземат решенията в Европейския съюз, както и мнозина американски политици, допускат подобни методологични грешки, като в духа на хуманитарното мислене представят желаното за действително и въобще не се съобразяват със суровите емпирични данни. Господстващата система от директивни мерки, като тази съществуваща днес в ЕС, или приетата в САЩ програма за "позитивни действия" (affirmative action), или пък квотната система - всичко това не работи в дългосрочна переспектива. Затова рано или късно ще бъде премахнато.

Ако "благодетелите" на ЕС и САЩ действително са заинтересовани от интеграцията на мигрантите в глобалната икономика, те биха могли да разгледат възможността за създаването на достатъчен брой големи селскостопански или производствени предприятия в цяла Африка и Азия и по този начин да помогнат на потенциалните мигранти да се върнат в страните си и, съответно, да съхранят или възстановят своята самобитност на територията на държавите, където са родени. Формиралата се в момента представа, че мигрантите ще бъдат поставени в равни условия с местното население в - да речем - Франция, Германия, САЩ и т.н. (убеждение, което за съжаление се споделя от мнозинството днешни имигранти), води до разочарования и взаимни обиди и генерира атмосфера на постоянна "нискоинтензивна гражданска война". Либералната система, която се основава най-вече на идеологията на прогреса и вярата в "стоките с ограничен срок на годност", в крайна сметка, превръща всеки човек в експортна стока.

- Наблюдаваме ръст на недоволството от политиката на ЕС като все по-често се дискутира и възможността за неговия разпад. След 43-годишно членство, Великобритания например реши да напусне Съюза, което дори принуди нейния премиер Дейвид Камерън да подаде оставка. Каква, според Вас, ще бъде по-нататъшната съдба на ЕС и дали и други държави ще последват британския пример?

- Създаването на Европейския съюз беше просто един от фалшивите проекти възникнали след Втората световна война. Струва ми се твърде съмнително ЕС да се запази в сегашния си вид до края на настоящото десетилетие. Всъщност, не бива да забравяме, че предшественикът на Европейския съюз беше създаден в Рим през 1957 под формата на Европейска икономическа общност (ЕИО). Очевидно е, че ранните архитекти на Европейския съюз са били буквално обсебени от думата "икономика". Показателно е, че те въобще не говорят за участие в един или друг политически или пък културен съюз в Европа. Днес чиновниците в Брюксел, също както и мнозинството политици в държавите членки на ЕС, залагат на лозунга "Европейският съюз няма алтернатива". Дали действително е така? Същият лозунг се използваше и от югославските комисари чак до 1990, т.е. само няколко месеца преди разпадането на страната.

Всяка социална конструкция винаги има алтернатива, макар че тя нерядко се оказва по-катастрофална, отколкото промяната или унищожаването на предишната. Убеден съм, че в Русия например, има немалко хора, изпитващи носталгия към епохата на сталинизма, също както и в родната ми Хърватия има доста хора, страдащи от носталгия по рухналата Югославия. Тоест, безполезно е да спекулираме за бъдещето на ЕС. Макар че има нещо безспорно. Европейският съюз - така, както беше замислен в Маастрихт през 1993, окончатело остана в историята. Списъкът с постиженията му не е особено голям. Така, през 1993, заради зле формулираните цели на външната си политика, Съюзът не съумя да предотврати кръвопролитието в бивша Югославия. По ирония на съдбата, не някоя европейска държава, а именно САЩ трябваше да се намесят за да не допуснат по-нататъшната ескалация на конфликта. Сега, четвърт век по-късно, сблъсквайки се с феномена на мащабната "подмяна на населението си", свързана с огромния приток на неевропейски мигранти, политиците от Европейския съюз не могат да постигнат консенсус относно това, как да се справят с този сериозен проблем в социално-икономическата сфера и сферата на сигурността. Прехваленото Шенгенско споразумение от 1985, разработено първоначално с цел подобряване контрола на външните граници на ЕС, се провали. Ако източните граници на Съюза в Егейско море, т.е. в Гърция, не могат да бъдат защитени ефективно, възниква въпросът, каква точно е целта на ЕС? В този смисъл, критиката на Тръмп срещу Европейския съюз попада точно в целта.

- Напоследък "антиамериканизмът" започна да придобива по-различен смисъл. Конфигурацията на играчите и политическите сили се промени радикално. Дали обаче сегашният „антиамериканизъм” ще доведе не само до вълна от протести, но и до по-сериозни действия? Какво можем да очакваме от противниците на Тръмп?

- Следва да сме внимателни, използвайки израза "американизъм" vs "антиамериканизъм". Често тези думи имат едно значение във Франция или Германия и съвършено различно - в САЩ. На първо място, трябва да сме наясно, какво става в съзнанието на онзи, който използва думите "американизъм" и "антиамериканизъм". В тази връзка ще ви препоръчам да се запознаете с няколко книги, посветени на въпроса за семантичните отклонения на понятието "американизъм" и, в частност, с новото издание на собствения ми труд «Homo americanus», осъществено от издателството на Ричард Спенсър Washington Summit Publishers, в който се съдържа и значителна библиография по темата. Да вземем за пример бившия президент на САЩ Джордж Буш - младши и неговото неоконсервативно обкръжение, които скоро след началото на американската интервенция в Ирак през 2003, стимулираха мнозина американски привърженици на ненамесата да действат "не по американски". От гледната точна на някой американски политик, който се стреми да гарантира сигурността на Израел например, всеки призив за ненамеса на САЩ в случващото се в Близкия Изток би могъл да се тълкува като "неамериканско" или дори "антиамериканско" действие или поведение. Визията на европейските привърженици на Тръмп за "американизма" и "антиамериканизма" със сигурност ще се различава радикално от тази на гей-активистите, участващи в денострациите срещу президента, да не говорим пък за американците с йеменски или сомалийски произход например. Ясно е, че и двете страни ще се обвиняват взаимно в "антиамериканизъм".

- Как оценявате представянето на Марин Льо Пен на президентските избори във Франция през март 2017? Готова ли беше според Вас Франция за истинска промяна?

- До голяма степен, нещата бяха решени от парламентарните процедури във Франция, както и от предшестващата изборите медийна кампания. По принцип, парламентарните игри във Франция, Австрия или Германия никога не са били предсказуеми, особено при наличието на кандидат като Марин Льо Пен. Както е известно, тя предварително се смяташе за «infréquentable» (буквално - "невнушаваща доверие, подозрителна" - б.р.), т.е. за "недостъпна" от гледна точка на Системата и системните медии. Льо Пен имаше нелоши шансове за победа на изборите, особено след като прекият и конкурент - кандидатът на консервативните сили Франсоа Фийон се оказа забъркан в скандала с възнагражденията, които е получавала съпругата му като негов помощник в Европарламента. Разбира се, победата на Тръмп в САЩ се оказа сериозен психологически стимул за националистическите и "идентаристки" партии в цяла Европа - като започнем от крайно националистическата гръцка партия "Златна зора" и свършим с по-умерените от типа на френския Национален фронт или Алтернатива за Германия.

В същото време, лично аз съм обезпокоен от запазващите се междунационални търкания в отношенията между сърбите и хърватите, както и от сходната ситуация в отношенията между украинците и руснаците, което във всеки момент може да разпали военен конфликт. Надявам се, че президентите Доналд Тръмп и Владимир Путин ще могат да допринесат съществено за намаляването на старите, тлеещи междуетнически напрежения, които съществуват в цяла Европа. Европейските националисти следва да осъзнаят, че старите национални митологии, преувеличените комплекси, свързани с жертвите във Втората световна война, някога разбира се са били важни в процеса на изграждане на собствената идентичност, но днес са вече остарели.

Днес сме изправени пред качествено нов набор от политически парадигми. Според една известна латинска максима "няма лошо без добро" (Malum nullum est sine aliquo bono). Тоест, не е изключено, че катастрофалното изтласкване на коренното население, на което сме свидетели в момента в Европа, ще помогне на всички европейски народи да се освободят от старите междуетнически вражди и вместо това да концентрират вниманието си към това, кой всъщност е новият им общ враг.