17
Вт, Сеп
25 New Articles

Неизпълнената мисия: САЩ като генератор на хаос в Големия Близък Изток

брой 3 2017
Typography

Крайно време е да признаем, че Съединените щати вече загубиха своята война за Големия Близък Изток. Поне за мен това е съвършено очевидно и го казвам въз основа на собствения си боен опит в Ирак и Афганистан.

За съжаление обаче, това явно не се осъзнава от Вашингтон. Неоимперското перчене на Буш остана в миналото. "Тихият преход" на Обама към използването на дронове и на специалните части, както и убийствата на ключови политически фигури от агенти на американското разузнаване, също не можа да обърне развитието на събитията. Що се отнася до новия президент Тръмп, въпреки отправяните от него гръмки заплахи и показната му самоувереност, той едва ли ще бъде в състояние да промени нещо съществено, пример за което е наредената от него ракетна атака срещу база на сирийските ВВС.

Това, което сме длъжни да направим в момента е, най-малкото, да се обърнем назад и отново да си зададем въпроса: защо се провалихме? Разбира се, обясненията са безброй. Някои смятат, че американците просто не са действали достатъчно твърдо и занапред ще трябва да свалят "белите ръкавици". Други ще ви кажат, че САЩ не са разполагали с достатъчна военна сила и ще предложат възстановяването на наборната армия. Или пък, че използваните в тази война стотици хиляди бомби са били недостатъчни (дали пък това не означава, че е трябвало да използваме и ядрено оръжие?). Истината обаче е, че проблемът е много по-дълбок и фундаментален.

Ето в каква ситуация се намират САЩ днес. Повече от петнайсет години след събитията от 11 септември, американските военни се сражават в половин дузина държави, пръснати из целия Голям Близък Изток, като краят на тези битки просто не се вижда. В тази връзка, по-критичният и основан на реалните факти анализ на най-новата ни история вероятно би доказал трагичната обреченост на продължаващия американски проект за "унищожаването" - по един или друг начин - на тероризма в мюсюлманския свят.

Стандартната триумфалистка версия за последните сто години от американската история изглежда горе долу така: през миналия ХХ век САЩ бяха почти непрекъснато ангажирани с различни военни интервенции с цел да спасят в последния момент немощния "Стар свят" от милитаризма и нацизма, а след това - по време на студената война - от комунизма. Но след като наистина спасиха в света в хода на трите световни войни, САЩ така и не получиха шанса да се наслаждават спокойно на статута си на "единствената свръхдържава" на планетата. Вместо това те бяха изправени пред възникналото сякаш от нищото предизвикателство на "ислямския фашизъм", нанесъл подъл удар на Америка, който мнозина през 2001 сравняваха с японската атака срещу Пърл Харбър през 1941. Всички се питаха: защо ни мразят? И, тъй като нямаше време да се реагира адекватно, американското правителство просто запретна ръкави и влезе в битка с новите "средновековни варвари" на тяхна територия. Това действително се оказа продължителна и трудна задача, но нима нашите лидери имаха някакъв друг избор? В края на краищата, не беше ли по-добре да се сражаваме с тях в Багдад или Кабул, отколкото в Бруклин?

Истината обаче е, че тази основополагаща концепция е крайно некоректна и близка до откровеното бълнуване. Защото алтернативните представи ни навеждат на съвършено различни изводи и доказват, че всъщност е било съвсем възможно САЩ да се ориентират към друга и много по-разумна политика по отношение на Големия Близък Изток.

Двете ключови години за Америка

В тази връзка, нека погледнем под малко по-различен ъгъл към двете ключови за политиката на САЩ в този регион години: 1979 и 2003.

Както е известно, през първата половина на студената война Близкият Изток, на практика, оставаше в сянка, въпреки няколкото израелско-арабски войни. Нещата обаче рязко се промениха през 1979. На първо място, защото тогава рухна режимът на иранския шах, а властта в страната премина в ръцете на дългогодишния дисидент аятолах Хомейни, който обяви създаването на Ислямска република Иран. Малко след това радикални ирански студенти щурмуваха посолството на САЩ в Техеран, задържайки 52 американски заложници в течение на над 400 дни.

Разбира се, по онова време малцина американци все още си спомняха провокирания през 1953 от ЦРУ преврат в Иран, в резултат от който беше свален демократично избраният премиер и чиято цел беше да бъдат защитени интересите на западните петролни компании в страната. Иранците обаче очевидно не бяха забравили тези събития. Тогава изглеждаше, че шокът от случилото се, както и продължителният период на задържане на американските заложници, със сигурност ще гарантират втори мандат на президента Джими Картър. Още повече, че през същата 1979 съветската армия нахлу в Афганистан за да подкрепи местния комунистически режим. Тоест, това действително беше преломна година.

Обичайният алармистки сюжет, опитващ се да обясни всички тези събития, беше следния: радикалните ислямски духовници, поели властта в Иран, са безумни фанатици, изпитващи непреодолимо отвращение към американския начин на живот. Също както и в навечерието на събитията от 11 септември 2001, вслушвайки се в монотонните проклятия на Техеран срещу "Големия Сатана", обърканите американци отново започнаха да се питат: "Защо тези хора ни мразят?". Кризата със заложниците промени ситуацията в света и Картър трябваше да реагира по някакъв начин. На всичкото отгоре, съветската намеса в Афганистан се представяше като очевидна окупация на страната, позволяваща на ордите на Червената армия да проникнат през територията на Иран до огромните петролни запаси в Персийския залив. Което пък изцяло се вписваше в първия етап от реализацията на приписвания на Съветите план за глобална доминация и дори се разглеждаше като възможност за провокирането на Трета световна война.

Заблудени от собствените си внушения, вашингтонските чиновници направиха наистина ужасяващ избор по отношение на политиката на САЩ в Близкия Изток. Да започнем с Иран. Американските стратези съвсем погрешно интерпретираха националната революция и последвалата гражданска война в тази страна (породена от вътрешноислямски противоречия) като заплаха и дори открита агресия срещу Съединените щати. Без да осъзнават истинските причини за недоволството на иранците от подкрепяната от Вашингтон жестока диктатура на шаха и игнорирайки сложността на движещите сили вътре в страната, те създадоха един прост и удобен (макар и нереалистичен) сюжет, според който иранците представляват екзистенциална заплаха за самото съществуване на САЩ. А още по-лошото е, че през изминалите оттогава близо четири десетилетия в това отношение не се е променило почти нищо.

Към това трябва да прибавим и Афганистан, който тогава малцина американци биха могли да посочат на картата, но който нашите стратези решиха да обявят за жизненоважен за стратегическите интереси на САЩ. Днес, когато вече са разсекретени редица американски и съветски архиви, е ясно, че Съветският съюз никога не се е опитвал да се превърне в глобална империя, както смятахме навремето, особено пък през преломната 1979. На практика, съветското ръководство е било сериозно разединено по отношение на случващото се в Афганистан и взема фаталното решение за изпращането на войски в Кабул, преследвайки по-скоро отбранителни, отколкото агресивни цели. Тоест, желанието или дори способността на Съветите да предприемат стратегичско настъпление към Персийския залив, съществува единствено във въображението на американските геополитици.

Въпреки това, иранската революция и съветското нахлуване в Афганистан бяха използвани за създаването на мита за уж надигаща се сериозна заплаха за интересите на САЩ, което пък доведе до постъпателната милитаризация на американската близкоизточна политика. Макар че в съзнанието на своите съграждани президентът Картър си остава по-скоро своеобразен "гълъб на мира" (особено в сравнение с повечето си наследници на поста), именно той лансира през 1980, в годишното си обръщение за състоянието на Съюза една откровено войнствена доктрина, която и днес е известна като "Доктрината Картър". В нея той заяви, че занапред САЩ ще смятат, че всяка заплаха за петролните доставки от Персийския залив застрашава пряко собствената им национална сигурност и в тази връзка си запазват правото да изпращат свои войски в региона и, ако сметнат за необходимо, да определят едностранно неговата политика за сигурност.

Резултатите от това, днес ни изглеждат до болка познати: почти веднага след прокламирането на "Доктрината Картър", вашингтонските политици се ориентираха към налагането на военни решения за почти всеки проблем в Големия Близък Изток. Само година по-късно например, новата администрация на президента Роналд Рейгън подкрепи агресията на иракския диктатор Саддам Хюсеин срещу Иран, игнорирайки неговото порочно минало, включително и навика му да използва отровен газ срещу собствения си народ.

Скоро след това (през 1983) военните създадоха Централното военно командване на САЩ (USCENTCOM), чиито щаб е в Тампа, Флорида и в чиято зона на отговорност влиза и т.нар. Голям Близък Изток. Първоначалните планове в тази връзка показват, до каква степен в онзи момент американските стратези се бяха откъснали от реалността. Те например съвсем сериозно са обсъждали необходимостта да бъде нанесено поражение на съветските армии на територията на Иран, преди те да са успели да достигнат Персийския залив. Тоест, американските генерали съвсем сериозно си представяха, как въоръжените до зъби дивизии на армията на САЩ пресичат Иранското плато (да не забравяме, че по това време самият Иран води кървава война с Ирак на Саддам Хюсеин) за да се сблъскат там със съветската бронирана армада (по модела на планирания военен сблъсък със Съветите в Европа, в случай на евентуален пробив на съветската армия през т.нар. "Фулдски коридор" - от границата на провинция Тюрингия към Франкфурт на Майн). Това че подобно съветско нападение просто нямаше как да бъде осъществено, или пък, че фанатизираните иранци не биха допуснали армията на която и да било свръхдържава да премине през тяхната територия, очевидно не е било взето под внимание при изготвянето на тези предварителни планове, превърнали се в своеобразен паметник на високомерието и наивността на американските стратези.

Оттам нататък оставаха само няколко стъпки до постоянното "отбранително" базиране на Пети американски флот в Бахрейн или до осъщественото по-късно разполагане на американски части в близост до свещените ислямски градове Мека и Медина с цел да бъде защитена Саудитска Арабия от евентуално иракско нападение. По онова време малцина си задаваха въпроса, как появата на тези части в сърцето на Близкия Изток ще бъде възприето от обикновените жители на региона или, как точно те биха подкрепили ислямския сценарий на американските "кръстоносци".

Още по-лошо беше, че през същия този период ЦРУ започна да въоръжава и финансира бунтовническите групи в Афганистан, чиито гръбнак бяха радикално настроените ислямистки моджехидини, стичащи се в тази страна от различни арабски държави. В усилията си да превърне Афганистан в "съветския Виетнам", никой във Вашингтон не си задаваше въпроса, дали тези партизански формации ще действат съобразно нашите демократични принципи и, какво точно ще направят след като победят. Още повече, че в редовете на моджехидините гъмжеше от чуждестранни доброволци, един от които беше Осама бин Ладен. На практика, именно действията на отлично въоръжените, но морално нестъстоятелни бунтовници и полеви командири в Афганистан стартираха процеса на формиране и разширяване влиянието на Движението Талибан, а на основата на друга бунтовническа групировка по-късно възникна фамозната Ал Кайда. Както се казва, останалото е история, която - ако използваме озвучения от Чалмърс Джонсън класически термин на ЦРУ в рамките на неговия "шпионски бизнес" - може да се характеризира накратко като "непредвидени последици".

Именно това беше ключовата повратна точка за американските военни. До 1979 техният брой им в региона не беше голям. През следващите няколко десетилетия обаче, Америка неспирно бомбардираше, изпращаше специални части, ликвидираше "терористи" с помощта на дронове или пък осъществяваше различен тип военни намеси в Иран, Ливан, Либия, Саудитска Арабия, Кувейт, Ирак, Сомалия, Афганистан, Пакистан, Йемен, отново Ирак (а после и още веднъж), пак Сомалия, пак Либия, за пореден път Ирак, а накрая и в Сирия. До 1979 броят на загиналите американци (ако въобще имаше такива) в региона беше нищожен. След тази фатална година, всичко се промени.

2003 и след това: фантазиите и реалността

Едва ли някой би оспорил, че американската интервенция в Ирак през 2003 беше най-значимата повратна точка както в историята на Близкия Изток, така и в нашата собствена. Въпреки това, последиците от нея остават изключително спорни. Стандартният сюжет е следния: тъй като след разпадането на Съветския съюз през 1991 САЩ останаха единствената свръхдържава на планетата, нашите непобедими военни организираха и постигнаха светкавичния и убедителен разгром на управлявания от Саддам Хюсеин Ирак в хода на т.нар. "Първа война в Залива". След събитията от 11 септември, пак те стартираха също толкова светкавичната, стремителна и триумфална кампания в Афганистан. Разбира се, Осама бин Ладен успя да се покрие за известно време, но мрежата на неговата Ал Кайда беше разтърсена из основи, а Движението Талибан бе почти ликвидирано.

Естествено, заплахата от ислямския тероризъм никога не се е ограничавала само с планинската верига Хиндокуш, затова на Вашингтон се "наложи" да се заеме с борбата срещу тероризма в глобален мащаб. За съжаление, резултатите от осъществената в рамките на тази борба окупация на Ирак се оказаха различни от първоначално планираните, тъй като арабите очевидно не бяха готови да приемат американския демократичен модел. Въпреки това, американците трябваше да влязат в тази страна, да пролеят кръвта си там и да останат, за да не позволят на терористите да вземат властта. Всичко друго би било предателство към загиналите там наши войници. За късмет, президентът Джордж Буш успя да намери нов командващ, нестрадащ от излишни скрупули, в лицето на генерал Дейвид Питреъс, който с помощта на прословутата си стратегия на "Голямата вълна" успя да измъкне победата (или поне да гарантира стабилността) точно, когато Америка се бе оказала на ръба на поражението в Ирак. Той почти изтри местните бунтовници от лицето на земята. Само няколко години по-късно обаче, "безгръбначният" Барак Обама преждевременно изтегли американския контингент от тази страна, проявявайки непростима слабост, довела до възхода на Ислямска държава и до сегашния кошмар в региона. И само един силен и напорист наследник на Обама би могъл да поправи неговите скандални грешки.

Разбира се, всичко това е изключително занимателна история, макар че всъщност е абсолютно невярна в почти всяко отношение. С всяка своя стъпка, Вашингтон си вадеше погрешни поуки и в резултат от това стигаше до твърди опасни изводи. Така например, в Първата Война в Залива (благодарение на Джордж Буш старши) беше ангажирана голяма многонационална коалиция, освен това поводът за нея беше съвсем реалната, макар и ограничена, иракска агресия срещу Кувейт. Вместо да си направят правилните изводи от сравнително сдържаната стратегия на Буш-старши, разширяващите влиянието със във Вашингтон неоконсерватори го разкритикуваха, че не е стигнал до Багдад. По онова време (при това, до голяма степен, именно благодарение на Буш-старши) американските политици - както републиканците, така и демократите - вече бяха буквално обсебени от военната мощ на САЩ и започнаха да вярват, че тя е в състояние да реши практически всички проблеми в региона, ако не и в света, като цяло.

Всичко това потвърждава абсурдното неразбиране на случилото се. "Войната в Залива" беше аномалия, сама по себе си. Изводите за американското превъзходство се крепяха на изключително крехка основа. Защото истината е, че САЩ можеха да разчитат на подобен успех само, ако противникът се сражава точно както биха искали американските военни и именно така постъпиха войските на Саддам през 1991, действайки шаблонно в откритата пустиня и използвайки остаряло съветско въоръжение. Вместо да го осъзнаят обаче, американците направиха поредния погрешен извод и окончателно повярваха, че армията ни е непобедима.

Впрочем, същите погрешки оценки бяха направени и през 2001 по отношение на Афганистан. Информационните технологии, специалните части, доларите на ЦРУ (щедро раздавани на афганистанските полеви команадири), както и "умните" бомби с лазерно насочване, гарантираха бързата победа. Изглеждаше, че това е вечната печеливша формула и тъкмо то повлия върху прибързаното решение за интервенцията в Ирак и начина, по който бяха структурирани наземните сили на САЩ там (да не говорим за пълната липса на сериозна подготовка за реалната окупация на страната). Оптимизмът беше толкова голям, както впрочем и шовинизмът на привържениците на нахлуването, че противниците на тази стратегия бяха представяни като "антипатриотични ренегати".

След това обаче, ситуацията много бързо се промени.Този път армията на Саддам просто се разтопи и изчезна, държавните институции спряха да функционират, из страната плъзнаха хиляди мародери, а трите основни общности в Ирак - сунитите, шиитите и кюрдите, започнаха яростна борба за власт помежду си. Американските окупатори никъде на срешнаха тържествения прием, прогнозиран от официалните лица в администрацията на Буш и от поддържащите го неоконсерватори. Това, което започна като съпротива на иракските сунити, опитващи да си върнат властта, се трансформира в мощно националистическо въстание, а след това в ислямска война срещу представителите на Запада.

Почти век по-рано Великобритания създаде Ирак, обединявайки по един изкуствен начин три различни провинции на рухналата Османска империя - Багдад, Басра и Мосул. Интервенцията от 2003 взриви тази изкуствена държава, удържана като едно цяло първоначално от британските наместници, а след това от жестоката диктатура на Саддам. Американските политици изглеждаха искрено изненадани от случващото се. Всъщност, истината е, че във Вашингтон никога не са били наясно за основния проблем, свързан със силовата промяна на режима в Ирак. Наложената там "демокрация" нямаше как да не доведе до доминацията на шиитското мнозинство в изкуствено създадената нова държава. Американската подкрепа за шиитите тласна сунитското мнозинство (традиционно свикнало да управлява страната) право в прегръдките на въоръжените и фанатизирани ислямисти. Когато едно общество е разединено, както беше в Ирак, това много често издига на гребена на вълната неговите най-лоши представители. Както толкова добре го е казал известният поет Уйлям Бътлър Йейтс:

« Нещата рухват, не държи средата,

безвластието пуснато е само,

и приливът от тъмна кръв е пуснат,

и церемонията на невинността се дави.

На най-добрите липсва убеждение,

най-лошите със гъста страст са пълни."

Нещо повече, интервенцията се оказа от полза най-вече за Осама бин Ладен, подхранвайки внушенията му, че САЩ всъщност водят война срещу Исляма. На всичкото отгоре, по време на окупацията американците успяха да дестабилизират и иракските съседи, и целия регион, разпространявайки екстремизма в Сирия и отвъд нея.

Друг голям мит е свързан с ефекта от стратегията на "Голямата вълна", приложена от генерал Дейвид Питреъс в Ирак през 2007. Вярно е, че предприетите от него стъпки в крайна сметка доведоха до намаляване на насилието, но това до голяма степен се дължеше на решението му да плати на сунитските племена, а не толкова на ограниченото нарастване числеността на американските сили, извършено по заповед на Вашингтон. Освен това, в онзи момент шиитите вече бяха спечелили религиозната война за Багдад, което доведе до разграничаването и изолирането на сунитската и шиитската общности и по този начин временно ограничи възможността за нови мащабни кланета.

Истината обаче е, че това "успокояване" на ситуацията в резултат от "Голямата вълна" се оказа просто тактическа пауза в продължаващата регионална религиозна война. В Ирак след Саддам не беше решен нито един фундаментален проблем, включително и почти непосилната задача за интегрирането на сунитското и кюрдското малцинства в една национална общност със шиитите. Точно обратното, Вашингтон допусна крайно религиозният и авторитарен шиитски лидер - премиерът Нури ал-Малики, да постави под пълен контрол правителството и силите за сигурност, макар че "Ал Кайда в Ирак" (която не съществуваше преди американската интервенция) въобще не беше унищожена. Нейното ръководство, което се радикализира още повече, след престоя в американските военни затвори, просто изчакваше своя шанс да си върне васалната вярност на сунитската общност.

Освен това, "Ал Кайда в Ирак" имаше късмета, че веднага след като допълнителните части на САЩ бяха изтеглени от страната, Ал-Малики побърза да нанесе удар по мирните сунитски протести и дори успя задочно да осъди на смърт собствения си вицепремиер, и то при изключително съмнителни обстоятелство. Действията на Малики се оказаха своеобразен "дар от небето" за Ал Кайда. Впрочем, ислямистите се възползваха и от събитията в съседна Сирия. Жестоките репресии на местния диктатор Башар ал-Асад срещу собственото му протестиращо сунитско мнозинство им дадоха необходимото начало. От друга страна обаче, бунтът в Сирия едва ли щеше да се случи, ако американското нахлуване в Ирак не беше дестабилизирало целия регион. През 2014 бившите лидари на "Ал Кайда в Ирак" инкорпорираха в новата си мрежа мнозина от уволнените от армията офицери на Саддам и триумфално овладяха редица иракски градове, включително Мосул, принуждавайки иракската армия да отстъпи позорно. След това те обявиха създаването на т.нар. Халифат на територията на Ирак и Сирия. Естесвено, много иракски сунити потърсиха защита, обръщайки се към новопоявилата се Ислямска държава (ИД).

Неизпълнената мисия

Днес едва ли някой би възразил, че американската интервенция от 2003 (станала известна като операция "Свобода за Ирак"), въобще не донесе свобода в тази страна, а само пося в нея - както и в целия регион - семената на хаоса. Свалянето на жестокия режим на Саддам взриви цялата конструкция на регионалната система, просъществувала в течение на почти век. Макар и без да го искат, американските войски разпалиха пожар, който унищожи стария ред в региона. Оказа се, че когато става дума за Ирак не са важни нито усилията на най-силната армия в света, нито простите решения на великите външни сили. Впрочем, това не се отнася само за Ирак. За нещастие обаче, малцина във Вашингтон се склонни да го признаят.

Струва си да се замислим, дали именно този необоснован оптимизъм по отношение на ефективността на американската мощ не е "ахилесовата пета" на САЩ през ХХІ век. Политиката ни през последните години би могла да се характеризира така: "ние" сме длъъжни да направим нещо, а военната сила е най-добрият и вероятно единствено подходящият инструмент за това.

Проработи ли тази стратегия? И дали в резултат от нея някой, включително самите американци, е станал по-сигурен? Малцина от управляващите във Вашингтон си задават подобни въпроси. Налице са обаче, множество неоспорими данни. Така например, според доклад на Държавният департамент на САЩ, през 2001 в света са станали само 348 терористични нападения, докато през 2015 броят им е нараснал до 11 774. Тоест, в най-добрия случай, петнайсетгодишната американска "война срещу терора" не е довела до съществено отслабване на международния тероризъм, докато в по-лошия действията на Америка са съдействали за влошаването на ситуацията цели трийсет пъти!

Помните ли клетвата на Хипократ: "преди всичко да не се вреди"?. А помните ли, каква цел си постави съвсем официално Осама бин Ладен на 11 септември 2001: да ангажира американските конвенционални военни сили в максимален брой изтощаващи ги кампании в сърцето на Близкия Изток. "Мисията е изпълнена" - както би казал Буш!

В днешния свят на "алтернативните факти" обаче се оказва невероятно лесно да бъдат игнорирани подобни емпирични данни и така да се избегне задаването на неудобни въпроси. Впрочем, последните събития и съвременният политически дискурс дори предполагат, че американският политически елит вече обитава в една "постфактическа среда" - във всеки случай по отношение на Големия Близък Изток това важни с пълна сила от доста години насам.

Съвсем очевидно е, че официалните кръгове във Вашингтон постоянно и многократно си вадят погрешни изводи от случилото се в близкото минало, упорито игнорирайки суровата истина, която буквално им боде очите: военните действия на САЩ в Близкия Изток не решиха нищо. Повтарям, съвършено нищо! Само че, както изглежда, правителството ни просто отказва да го признае. В същото време обсебеността на Америка от един очевидно неуместен термин - "изолационизмът" - всъщност прикрива далеч по-уместното название на американската догма през този период: хипертрофираният стремеж за намеса във вътрешните работи на суверенните държави по целия свят.

Що се отнася до висшите американски военни, те с всички сили се противопоставят на плахите опити да бъде признат провалът на САЩ, вероятно защото и те, и командваните от тях армии, проляха толкова пот и кръв в региона. Американските генерали демонстрират опасна склонност да бъркат изпълнението с ефективността, а ангажирането с успеха. Умната стратегия изисква да се прави разлика между мащабите на предприетите действия и това, доколко правилни са те. Или, както е казал навремето Айнщайн: "лудост е да правиш едно и също нещо отново и отново и да очакваш различен резултат".

Реалистичната визия за близкото минало на Америка и нейните действия в Големия Близък Изток, както и твърде скромните перспективи пред нейната глобална роля, ни водят до два неудобни, но жизненоважни изводи. Първият е, че фалшивите поуки и погрешните колективни предположения допринесоха до голяма степен за генерирането на сегашния хаос в региона. В тази връзка отдавна е време да направим преоценка на най-новата американска история и да поставим под въпрос наложилите се стратегически аксиоми. А вторият извод е, че нашите политици силно надцениха ефективността на американската мощ - особено военната - в усилията за трансформирането на други народи и култури, съобразно собствените ни ценности и стереотипи. На всичкото отгоре, в хода на тези усилия бяха тотално игнорирани и посредничеството на местните съюзници на САЩ, и реалната последователност на събитията.

И сега какво? Би трябвало да е очевидно (макар че, както изглежда във Вашингтон не мислят така), че времето, когато САЩ постоянно и безразборно залагаха на военното решение на текущите кризи и поставянето на нестабилните райони под контрол, отдавна е изтекло. Крайно наложително е нашите политици да се научат да ограничават в реалистични рамки желанията си да трансформират света по американски образ и подобие.

Нека се опитаме да анализираме случилото се през последните няколко десетилетия в Ирак и Сирия. През 90-те години на миналия век например, Вашингтон наложи икономически санкции срещу Саддам Хюсеин и неговия режим. Резултатите бяха трагични, включително половин милион умрели от глад и болести деца. След това САЩ осъществиха пряка военна намеса и се опитаха да наложат със сила демокрацията в тази страна. Резултатите отново се оказаха трагични, включително над четири хиляди убити американски войници, няколко трилиона напразно прахосани долари, над двеста хиляди загинали иракчани и милиони други, прогонени от домовете си в своята собствена страна или превърнали се в бежанци.

Как твърдата реторика и ескалацията на военните действия ще сработят сега, когато администрацията на Тръмп се опитва да ликвидира Ислямска държава? Какво ще се случи, ако САЩ съумеят да притиснат достатъчно силно ислямистите? Дори, ако съвместно с нашите кюрдски съюзници и въоръжената сирийска опозиция успеем да превземем столицата на ИД Ракка и т.нар. Халифат бъде унищожен, ислямистката идеология няма да изчезне. Мнозина бойци на ИД вероятно отново ще се върнат към партизанските действия, т.е. краят на международния терор, осъществяван името на Исляма, въобще не се вижда. В същото време не се прави нищо за решаването на основните проблеми на сурогатните държави, които в момента се намират на ръба на колапса или вече са отвъд него, разделени на етнорелигиозни групи, сред чиито членове доминират антизападните националистически и религиозни настроения. Всичко това поставя въпроса, ами ако американците просто са неспособни да помогнат (най-малкото в чисто военен аспект)?

Несъмнено, реалната корекция на сегашния курс е невъзможна, ако липсва желание за преразглеждане и преформулиране на собствения ни неотдавнашен исторически опит. Изборите през 2016 и първите стъпки на новата администрация на президента Тръмп, в която повечето от хората, отговарящи за националната сигурност, са ветерани от всичките тези войни в Големия Близък Изток, не ни дават основание да прогнозираме промяна на политиката, която докара Съединените щати дотук. По време на изборите, Тръмп даваше празни обещания "да направи Америка отново велика", апелирайки към митичните времена, които всъщност никога не са съществували. На свой ред, Хилари Клинтън използваше невероятно демодираната и втръснала на всички реторика за Америка като "незаменима нация".

Както изглежда, в новата епоха на Тръмп нито една основна партия не е в състояние да се освободи от митологията за близкото минало на Америка в Големия Близък Изток и да погледне фактите в очите. И президентът, и противниците му продължават суеверно да вярват, че отговорът на предизвикателствата в съвременната международна политика следва да се търси в митичната версия за миналото, без значение, дали това е въображаемият "рай" на Тръмп или мимолетният "еднополюсен момент" на Клинтън от средата на 90-те години на ХХ век. И двата периода отдавна са останали в миналото, ако въобше са съществували някога. Необходим ни е (най-малкото) качествено нов подход към нашата милитаризирана версия на външната политика на САЩ и, евентуално - след всички тези пропилени години - нейното съществено "демилитаризиране". Патриотичните лозунги несъмнено звучат прекрасно, но не ни дават нищо съществено. Затова съветът ми към американския елит и водещите стратези на САЩ е прост: осмелете се най-сетне да опитате вкуса на поражението.

 

* Експерт по военна стратегия, майор от резерва на американската армия. Бил е преподавател във Военната академия на САЩ в Уестпойнт, автор на бестселъра "Призрачни ездачи в Багдад: военните, цивилните и митът за "Голямата вълна""

 

Поръчай онлайн бр.5/2019