Ролята на Франция във войната срещу ислямисткия тероризъм в Африка

В тази връзка, през март 2017 в Съвета за сигурност на ООН беше представен докладът от посещението на група пратеници на Съвета в някои африкански държави - Чад, Нигерия, Нигер и Камерун. Целта на посещението беше да се направи оценка на ролята на Съвета за подкрепата на държавите от региона в борбата им срещу локалните терористичните организации и най-вече тези, свързани с Ислямска държава (ИД).

Както е известно, ИД е особено активна в Либия, Нигерия и съседните и държави, както и в Сомалия. Известно време за основна крепост на ислямистите извън Ирак и Сирия се смяташе либийският град Сирт, където ИД сравнително доскоро разполагаше с повече от 3000 моджехидини. В Либия, Ислямска държава разчита на подкрепата на няколко местни групировки - например на бившите членове на "Ансар аш-Шариа", отделни племенни кланове, както и на многобройните привърженици на покойния либийски лидер Муамар Кадафи от собственото му племе "кадафа". След като бяха прогонени от Сирт, ислямистите се пръснаха и се прегрупираха в други райони на страната. Терористичното нападение, извършено от тях в Бенгази през декември 2016 и както и нападенията им срещу обекти в Тунис и Египет, осъшествени от либийска територия, доказват, че организацията запазва оперативните си възможности. Междувременно, мнозина експерти смятат, че в момента тече процес на обединяване на ИД в Либия с действащите в Африка филиали на Ал Кайда, включително с т.нар. "Ал Кайда в Ислямски Магреб" (АКИМ).

Паралелно с това се разширява присъствието на ИД в държавите от Западна Африка. През октомври 2016 например, група отцепници от радикалната ислямистка организация "Ал Мурабитун" (смятана за част от АКИМ), начело с Лехбиб улд Али, се закле във вярност на Ислямска държава.

Както е известно, най-голямата ислямистка терористична групировка в Нигерия "Боко Харам" се закле във вярност на ИД още през март 2015. В момента тя се е разпаднала на две групировки, като първата се ръководи от Абубакар Мохамед Шекау, а втората от говорителя на "Боко Харам" Абу Мусаб ал-Барнауи. По данни на Работната група за финансово действие срещу изпирането на пари (FATF), "Боко Харам" се финансира най-вече чрез рекет, грабежи (включително на едър рогат добитък) и отвличането на хора с цел получаване на откуп. В момента и двете крила на групировката изпитват сериозни финансови трудности, във връзка с което вече не могат да плащат редовно на всичките си бойци, което води до увеличаване броя на дезертьорите.

В доклада на групата пратеници на Съвета за сигурност се посочва, че според местните армейски командири, през последната една година те са успели сериозно да ерозират военната мощ на "Боко Харам". Камерунски генерали например твърдят, че в момента операциите на организацията са свързани предимно с индивидуални акции на терористи-камикадзе В същото време обаче, военните поражения на "Боко Харам" имат и своите негативни последици, тъй като чуждестранните терористи, сражавали се доскоро в редовете на тази организация, напускат Нигерия и се завръщат в страните си, превръщайки се в заплаха за тяхната сигурност и разширявайки допълнително терористичната заплаха в регионите на Сахара и Сахел (граничната зона между Сахара, на север, и по-плодородния район, на юг, известен като Судан, макар че няма общо с едноименната държава - б.р.).

В Мали също продължават да действат редица групировки, свързани с Ал Кайда, осъществяващи нападения срещу силите за сигурност и различни международни обекти, в резултат от които се сдобиват с голямо количество оръжие и военно имущество. АКИМ, както и групировките "Ал Мурабитун", "Ансар ад-Дин" и Фронтът за освобождение на Масина, разширяват присъствието си в централните и южни райони на Мали. Като цяло, позициите на ИД в Западна Африка и региона на Сахел укрепват, доказателства за което са нападенията, осъществени в Буркина Фасо и Нигер. Освен това, напоследък все по-упорито се говори за обединение между "Боко Харам" и АКИМ.

Тоест, като цяло, на фона на същественото съкращаване на териториите, контролирани от Ислямска държава в Ирак и особено в Сирия, е налице очевидно укрепване на тази терористична групировка на Африканския континент.

Ролята на външните фактори в борбата срещу ислямския тероризъм в Африка

През 2016 Френският институт за международни отношения (IFRI) публикува доклад на своя експерт проф. Жан-Ив Ене, озаглавен "Укрепващото сдържане: политиката на САЩ и Франция в сферата на сигурността в Африка" (Robust Containment: French and US Security Policies in Africa) (1) и посветен на динамиката на френската и американската политика по отношение на Черния континент. Както става ясно от изложеното по-горе, той се появи в повратен момент както за много африкански държави, така и за външните субекти, имащи свои собствени интереси в тях. Независимо от всички усилия за реализация на политика на "сдържане", "управление" и разрешаване на конфликтите в региона, резултатите от нея никак не са добри, което определя и необхоимостта от подробен анализ на причините за провала и. В Централноафриканската република и Либия се водят граждански войни. Нигерия е разтърсвана от бунтовете на местните ислямисти, другите държави от региона на Сахел (Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Чад) също са арена на масови безредици от регионален мащаб, а Африканският Рог (по-голямата част от чиято територия се заема от Сомалия) си остава своеобразно "буре с барут". Истински шок за международната общност бяха осъществените през последните години терористични нападения срещу обекти на гражданската инфраструктура в Мали (ноември 2015), Буркина Фасо (януари 2016) и Кот Д'Ивоар (март 2016). И трите нападения имаха трагични последици, независимо от осезаемото френско военно присъствие във въпросните държави.

В същото време, както посочва и авторът на доклада, въпреки че потоците на мигрантите и бежанците от тези нестабилни и опасни зони напоследък бележат известен спад, става дума за стотици хиляди хора, което озвачава, че въпросите на сигурността в Африка са от голямо значение, както за Европа, така и за други региони.

Новите реалности на Черния континент

Поне през последния половин век, Африка традиционно се разглеждаше най-вече като зона, страдаща от глад, болести и войни. В същото време, въпреки че след края на студената война на континента възникнаха и редица нови проблеми, именно този период разкри пред света цялата сложност и мащабите на заплахите, с които се сблъсква Африка, и постави въпроса за необходимостта от детайлни, всеобхватни и (което е най-важното) балансирани решения за тяхното преодоляване. Ключова стъпка в тази посока беше появата на концепцията, залагаща на обвързаността между сигурността и развитието, според която те са взаимно допълващи се и взаимно усилващи се явления. Но, ако през 90-те години, в рамките на тази концепция, се акцентираше най-вече върху "човешката сигурност", в чиято основа са икономическият просперитет, здравето и достъпът до продоволствие, през първото десетилетие на ХХІ век, когато стартира и т.нар. "война с тероризма", се очерта един далеч по-мрачен и тревожен образ на Африка, като регион с разпадащи се държави, огромни неуправляеми територии, всевъзможни транснационални заплахи и разрастващ се тероризъм. Така, африканските проблеми постепенно започнаха да се разглеждат почти изцяло в плоскостта на сигурността, в резултат от което пък се възприе тезата, че решаването им изисква най-вече военни, а не толкова хуманитарни или икономически мерки. Тоест, в западния политически дискурс разрешаването на хуманитарните кризи и съдействието за развитието в Африка бяха изместени от борбата с тероризма.

Всъщност, в известен смисъл, днес военните мерки и решения действително са по-необходими, отколкото преди. Държавите от зоните на Сахел и Африканския Рог например, са нагледен пример за възхода на радикалния ислямизъм и интернационализацията на терористичната активност. Малийските групировки, като "Ал Мурабитун," и сомалийската "Аш-Шабаб", официално декларираха солидарността си с Ал Кайда, а нигерийската организация "Боко Харам" се самообяви за "Западноафриканска провинция на Ислямска държава". Всички тези формации участват, в една или друга степен, в локалните и регионални бойни действия, от които страда местното население и които влияят върху ситуацията в целия регион. Много африкански правителства, изправени пред тази безпрецедентна заплаха от страна на недържавни субекти, нерядко се оказват неспособни да изпълняват елементарните си задължения, като например оказването на обществени услуги или контрола върху собствената територия. По този начин обаче, те дават допълнително основание на международната общност да причислява тези проблеми изключително към сферата на сигурността. А именно заплахата от тероризма и превръщането на редица африкански държави в "провалени", станаха предлог за осъществяването в тях на чуждестранни военни интервенции. При това нито една друга държава не разполага с толкова широко (включително и най-вече военно) присъствие на континента, като Франция и САЩ.

Провалът на опитите за "транснационализация" на политиката в сферата на сигурността

Въпреки сериозните усилия за нейната "африканизация" или пък "европеизация", политиката в сферата на сигурностт в Африка се осъществява предимно на национално равнище. Така, Африканският съюз (АС, който през 2002 наследи Организацията за африканско единство) съумя да постигне очевиден прогрес в сферата на идеологическите и структурните реформи: той зае по-активна позиция по отношение на конфликтите, заменяйки принципа за ненамеса с новата докрина за "небезразлично поведение". Нещо повече, в рамките на АС беше създаден един доста сложен механизъм, наречен "Африканска архитектура за мир и сигурност" (APSA), в чиято основа е заложена идеята, че Африка може и трябва да прокарва собствени решения на проблемите, касаещи сигурността на континента. За съжаление обаче, цялостната реализация на APSA, както и създаването на т.нар. Африкански резервни сили, в качеството на постоянен миротворчески механизъм на АС, се сблъскаха с изключително сериозни трудности, като интеграцията и координиране действията на регионалните икономически общности, влизащи в Съюза, гарантирането на техническа съвместимост и обща бойна готовност. В крайна сметка, АС продължава да е силно зависим от външното финансиране, а миротворческите му мисии (с изключение на тази в Сомалия - AMISOM), по правило, биват заменяни от мултипрофилните мисии на ООН, които очевидно са по-способни да се справят с предизвителствата, свързани с налагането на мира.

В същото време, европейската политика в сферата на сигурността също се оказа в задънена улица. Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС (CDSP) си остава, повече или по-малко, неефективна заради различията между стратегическите концепции и интересите на страните членки на Съюза, недостатъчната координация и бавната реакция при криза. Отлична илюстрация за това беше намесата в Мали през 2012. По онова време Великобритания ближеше раните от участието си в оказалите се контрапродуктивни военни интервенции в Ирак и Афганистан, Берлин разглеждаше CSDP по-скоро като концепция, а не като военен инструмент, а пък останалите членки не бяха в състояние да формулират ясна позиция. В тази ситуация, Париж не съумя да убеди партньорите си в рамките на CSDP да приемат френския пакет от мерки за сигурност и да постигнат консенсус относно осъществяването на интервенция в Мали. Затова французите решиха да действат едностранно, а участието на ЕС се ограничи до създаването на малка мисия за обучаване на частите на малийската армия (EUTM) и то чак година по-късно.

Френското и американското военно присъствие на континента

В момента, Франция запазва сериозното си присъствие на Черния континент. Французите ръководят т.нар. операция Barkhane, чиято цел е борбата с тероризма на територията на пет държави от региона на Сахел (Мали, Нигер, Мавритания, Буркина Фасо и Чад). Щабът и се намира в чадската столица Нджамена, а регионалните и бази са в Кот Д'Ивоар, Джибути, Габон и Сенегал. Освен това са създадени четири операционни бази, разположени в Нджамена, Ниамей (Нигер), Гао (Мали) и Уагадугу (Буркина Фасо), както и своевременно разгърнати специални части. Като цяло, Франция е разгърнала в региона 3000 свои военнослужещи, двайсет хеликоптера, 200 бронетранспортьори, десет транспортни самолета, 6 изтребители и 3 безпилотни летателни апарата (виж картата).

Зони на ислямистка активност и основни френски бази в Африка

Легенда:

Горе в карето:

Френски сили от сахело-сахарската група

DIO - оперативни отряди

GTIA - тактическа групировка

Постоянно разположени

POC - оперативен център за сътрудничество

ВОА - предна оперативна база

Detachement forces specialisees - Отряди на специалните части

Detachement Air - въздушни отряди (дронове, самолети)

Centre de comandement unique - Обединен команден център

+ GTIA Изток

+ авиация

Най-долу:

Зона на действие на "Ал Кайда в Ислямски Магреб"

Това мащабно френско военно присъствие, контрастира с далеч по-скромното присъствие на САЩ. Така, американците разполагат само с въздушни бази за дронове и разузнавателни самолети в Буркина Фасо, Нигер и Уганда, голямата база в Джибути (с персонал от 4 хиляди души), плюс малък брой военни в Южен Судан, Кения, Мали, Нигерия и Сомалия. Очевидната разлика в оперативните възможности на двете държави говори за това, че Париж и Вашингтон оценяват по различен начин ситуацията на континента, макар че и американците, и французите имат важни стратегически интереси в Африка.

За Франция, сигурността на Черния континент е важна по ред причини. На първо място, тя отдавна играе ролята на "африкански полицай" и е поела изключителната отговорност да защитава приятелските африкански режими. Както посочва в доклада си Жан-Ив Ене, "без Африка, Франция би се превърнала в среднозначима държава". На второ място, в Париж разглеждат някои африкански региони (Северна Африка и Сахел) едва ли не като своя "южна граница", което означава, че защитата на тази "граница" е въпрос, касаещ френската вътрешна сигурност. На трето място, чрез своите военни намеси на Черния континент, французите се опитват да защитят собствените си икономически интереси. Наистина, значението на този фактор често се преекспонира (както в случая с френската военна интервенция в Мали например), тъй като вносът от африканските държави (например този на уран от Нигер или на петрол от Гвинейския залив) формира едва 3% от целия внос на Франция, но това не означава, че такива интереси липсват.

На свой ред, американците не разглеждат Африка като част от сферата на своите ключови стратегически интереси, макар че континентът несъмнено е от важно значение за САЩ. След провала на мисията си в Сомалия през 1993 (при която в Могадишу бяха убити 19 американски рейнджъри) САЩ на практика напълно се отказаха от военните интервенции на континента, акцентирайки вместо това на хуманитарната помощ и помощта за развитие. След терористичните нападения на 11 септември 2001 и атаките срещу американските посолства в Кения и Танзания през 2012 обаче, Африка отново се оказа на предно място в класацията на източниците на заплахи за сигурността на САЩ. За разлика от французите обаче, американците предпочитат да сведат до минимум участието си в борбата срещу тероризма на континента, предпочитайки да действат чрез регионалните си партньори и запазвайки сравнително слабо присъствие. Освен това те залагат на използването на такива методи като "точковото ликвидиране" на терористите с помощта на дронове или на специалните части.

Именно в тези аспекти, стратегиите на двете държави се пресичат и допълват взаимно. Франция продължава да разглежда Африка като свой "заден двор" и затова е склонна да поема разходите и рисковете, свързани с мащабното и военно присъствие и осъществяването на продължителни интервенции. Това обаче е изгодно и за САЩ, тъй като им позволява да концентрират усилията си в други региони, включително Ирак и Афганистан. В същото време, французите могат да използват американската разузнавателна и логистична инфраструктура. Тоест, Париж и Вашингтон на практика действат като партньори на фона на променящия се африкански пейзаж в сферата на сигурността.

Както е известно, т.нар. "франкофонска Африка" (т.е. бившите френски колонии на континента) е традиционна сфера на влияние на Франция, която претендира за статуса на "държава с глобални интереси". Наличието на "зона на франка" (Coopération Financière en Afrique - CFA), търговските преференции, природните ресурси и възможността да се използва подкрепата на африканските партньори при гласуванията в международните и регионални организации също е от голямо значение за Париж. Предвид изострянето на ситуацията в тази част на света, формулирайки своята политика, през последните години Франция отделя все по-голямо внимание на въпросите, свързани с поддържането на регионалната стабилност и сигурност, особено в зоната на Сахара и Сахел. Както вече споменях, това огромно пустинно пространство се превърна в зона на повишена активност на АКИМ и други въоръжени терористични групировки.

Границите на региона Сахара/Сахел са достатъчно условни, макар че географският фактор тук е от първостепенно значение. Става дума за широка планинско-пустинно ивица, която обхваща по-голяма или по-малка част от територията на редица държави от "франкофонска Африка". Освен Северно Мали, регионът включва почти целите територии на Мавритания и Нигер, както и северните части на Сенегал, Буркина Фасо и Нигерия, западните части на Чад и Либия, както и Южен Алжир. Тясно свързани с тях са и редица прилежащи франкофонски територии, които формално не са част от региона, като граничните с Чад зони на Централноафриканската република (ЦАР), които също влизат в зоната на интереси и активна намеса на Франция.

Характерни за Сахара/Сахел са военните режими, които на фона на продължаващите въоръжени конфликти, съдействат за пълзящата милитаризация на африканските държави. Сблъсъците на религиозна и етническа основа се използват от конкурентите в борбата за власт за реализация на собствените им интереси.

В региона няма общ език или доминираща, обединяваща го религия. Навремето държавните граници са очертани, без оглед на религиозно-етническите принципи, да не говорим за езиковата специфика. В Мали например, макар че френският език е държавен (при наличието на 13 местни езици), той се говори от съвсем малко младежи в страната, особено в селата.

Либийската криза през 2011, в чието ескалиране активно се включи и Франция, дестабилизира ситуацията, допълнително нагнетявайки напрежение в страните от региона, като това се отрази най-негативно върху случващото се в Мали и Алжир, които имат дълги граници с Либия. В резултат от операцията на НАТО (март-октомври 2011), осъществена с френско участие, почти хилядакилометровата граница между Алжир и Либия, която и преди това беше силно пропусклива за контрабандата, стана още по зле-контролирана. В същото време, след краха на централната власт в Либия, Алжир не демонстрира особено желание да поеме ролята на гарант за стабилността на държавите от региона на Сахел и да създаде преграда пред разширяващите влиянието си течения на радикалния ислям. Тази позиция се запази дори след като през 2013 ислямските терористи атакуваха от територията на Либия алжирския газов комплекс в Ин Аменас. Тоест, опитите за създаването на стабилен антитерористичен фронт в региона само със силите на местните играчи не оказаха безуспешни, което накара Париж сам да поеме инициативата.

Френските военни намеси на Черния континент имат дълга история. За разлика от ЕС, НАТО и регионалните играчи, Франция е усвоила почти до съвършенство технологията на този тип намеси, включително умението да "влезе първа" на театъра на военни действия, макар че - въпреки решимостта и да осъществява подобни акции - тя очевидно не е в състояние да постигне сама комплексно и дългосрочно въздействие върху ситуацията. В същото време, от чисто военна точка, французите нямат и едва ли скоро ще имат реални конкуренти в региона. В тази връзка си струва да отбележа високите им военни стандарти и усъвършенстваните процедури при използването на сила (през последния етап на западната военна намеса в Либия Франция демонстрира ниво на управление на различните си родове войски, напълно съпоставимо с американското); наличието на предварително разположени в базите в чужбина боеспособни контингенти; познаването на ситуацията и постоянният мониторинг на развитието и в кризисните зони; възможностите за проектиране на сила (военно-транспортна авиация, десантни средства, както и съответната гражданска и военна инфраструктура). Комбинацията между изброените по-горе фактори позволи на Париж да стартира през 2013 операцията в Мали по малко от 24 часа след като решението за интервенцията беше взето от президента Франсоа Оланд. От ключово значение в случая беше скоростта на разгръщане и бързата реакция. Предвид важността на този фактор за успеха на всяка военна операция става ясно и, защо Франция не разчиташе (поне в началния и най-отговорен етап на операцията) на каквито и да било коалиционни действия.

Между другото, в хода на либийската криза за пореден път беше демонстрирана ограничеността на глобалния подход на ЕС, в рамките на който произволно бива ослабена силовата компонента, като се акцентира върху "меката сила". Това е особено очевидно, когато става дума за решителен и жесток противник, какъвто са въоръжените ислямистки групировки, които възпремат подобен подход и липсата на силова подкрепа като проява на слабост.

Метастазите на "победата" на Запада в Либия се проявиха година и половина по-късно, дестабилизирайки ситуацията в целия регион, което косвено доведе и до острата криза в Мали, която се разви буквално пред очите на ЕС и регионалните африкански структури за сигурност.

Споменатите събития бяха предшествани от сериозната еволюция на френските управленски структури, вземащи решенията относно Африка. Значителното усилване на ролята на Министерството на отбраната предопредели избора на Париж в полза на военната интервениця. Паралелно с това, Франция реши да заложи на "широката африканизация" на конфликтите, като ангажирането на местните въоръжени сили за потушаването им беше важно не толкова и не само от военна гледна точка, а най-вече с цел споделянето на политическата отговорност. Своята роля изигра и решението на президента Оланд да даде карт бланш на френските военни, поставяйки им задача максимално бързо да унищожат (а не просто да изтласкат) противника.

Между другото, малко преди френската операция в Мали, началник щабът на сухопътната армия на САЩ генерал Реймънд Одиерно лансира (въз основа на опита от американските операции в Афганистан и Ирак) концепцията си за новия облик на съвременната армия, посочвайки като нейни основни характеристики светкавичното разгръщане на модулни подразделения и увеличаване на силите; използването предимно на малки подразделения в децентрализирани операции, привличането на регионални съюзници и съобразяването на водените военни действия със спецификата на местната култура, традиции и условия. Именно тази концепция беше реализирана на практика от французите в хода на военната им операция Serval в Мали. В резултат от това, през цялата активна фаза на операцията (януари-март 2013) френските загуби достигнаха едва 7 убити. В същото време, привлечените като съюзници въоръжени сили на Чад (ангажирани с ликвидирането на ислямистите, оттеглили се в труднодостъпните планински местности) загубиха 30 души.

Колкото и убедителна да изглеждаше от чисто военна гледна точка френската победа в Мали, беше очевидно, че проблемът с ислямисткия тероризъм не може да се разреши с един удар. Затова, в хода на общата стабилизация на ситуацията в Мали, Париж взе решение да преформатира военното си присъствие там.

Бързото приключване на "горещата" фаза на операцията позволи, с активното участие, на Франция, разполагането (още през февруари 2013) на мащабната и като цяло доста успешна "тренировъчна мисия" на ЕС (European Union Training Mission Mali – EUTM Mali). В нейните рамки бяха подготвени шест пълноценни тактически бойни групи на малийската армия, всяка от които с численост 1500 души. Малко по-късно беше създадена и консултативната мисия EUCAP Sahel Mali, която да подготвя в страната кадри за националната полиция, жандармерията и националната гвардия.

Стартираната от французите през януари 2013 операция Serval приключи официално през юли 2014, преминавайки плавно в следващата операция Barkhane, чиито щаб беше разположен в столицата на Чад Нджамена и която няма ясно поставени срокове. Официално обявената и цел е осъществяването при евентуални кризи на бързи и ефективни действия с участието на африканските сили от групата G5 Sahel (включваща Мавритания, Мали, Буркина Фасо, Нигер и Чад). Тоест, ставаше дума за реализацията на един по-амбициозен регионален отговор на действията на терористичните групи в зоната на Сахара/Сахел, включително "Боко Харам" и АКИМ, изискващ създаването на съвместен (при това без участието на ЕС) военен потенциал, с цел да бъде парализирана активността на либийския "терористичен хъб" и по този начин да се отдалечи непосредствената терористична заплаха за Франция и ЕС, като цяло, към вътрешността на Черния континент. Както показаха последвалата миграционна криза, както и терористичните нападения във Франция и Белгия обаче, тази цел не можа да бъде постигната (или поне не напълно).

Междувременно, след март 2013 започна да ескалира и кризата в ЦАР. Мащабите на религиозните сблъсъци там принудиха Франция, с подкрепата на ООН, да изпрати в страната свои военни части, стартирайки през декември с.г. т.нар. "операция Sangaris". За разлика от африканските съюзници на Париж обаче, ангажирането на ЕС в практическите усилия за разрешаването на конфликта се оказа по-трудно. Чак след два месеца (през февруари 2014) Брюксел взе решение за осъществяването на военна операция в ЦАР (European Union Force, EUFOR RCA), чието начало стартира след още четири месеца. При това, половината от участниците в нея бяха вече разположените в тази страна френски военни, а почти една трета - военни от Източна Европа.

Междинните резултати от френските операции

Междинните резултати от мащабната и доста обременителна за Франция (която е шестата най-голяма икономика в света) военнополитическа активност в региона не са еднозначни. В чисто финансов план, само реализираната през 2013 операция Serval струваше на френската хазна 647 млн. евро, при положение, че целият годишен бюджет на страната за "външни операции" се равняваше на 630 млн. евро. Що се отнася до резултатите, три години след старта на операция Sangaris в ЦАР, единственото сравнително безопасно място в тази страна си остава столицата Банги. Освен това, французите успяха да създадат (и да държат под контрол) в западната част на ЦАР своеобразен коридор между Банги и съседен Камерун, което помогна за съживяването на икономическата активност. Френските части, ангажирани в операция Sangaris, полагат усилия и за стабилизирането на ситуацията в източната част на ЦАР, като периодично използват за целта бойни хеликоптери и изтребители, базирани в столицата на съседен Чад - Нджамена.

Що се отнася до ситуацията в Мали, тя поне външно изглежда по-добра. Макар и чисто формално, беше възстановена териториалната цялост на страната, укрепват държавните структури, бяха организирани "демократични" избори и създадени условия за разширяване на оказваната и международна помощ. Но макар, че през 2014, т.е. една година след началото на операция Serval, френският президент Оланд обяви, че джихадистите в Мали са били "прогонени и победени", повечето експерти приемат за вярно съмо първото твърдение и то досто условно.

Ислямистите действително понесоха тежки загуби в Северно Мали, където - според различни източници - са били убити 600-700 терористи. В същото време обаче, незащитеността на границите в региона позволи на стотици от тях да се изтеглят и прегрупират, като голяма част в момента са разположени в Южен Алжир, Югозападна Либия и граничните с Мавритания и Нигер райони. Което означава, че на практика трудно може да се говори за нормализиране на ситуацията в региона.

Проблемът със "сдържането"

В споменатия по-горе доклад на IFRI от 2016 с основание се посочва, че стратегията на "укрепващото сдържане", дори и когато дава добри резултати, си остава компромисно решение. Избягвайки простите на пръв поглед чисто военни механизми за разрешаване на конфликтите, тази френско-американска стратегия цели не премахването на терористичната заплаха, а по-скоро активното и сдържане, като се разчита, че в бъдеще може да бъде намерено някакво политическо решение. Предвид предишните американските грешки, допуснати по отношение на Ал Кайда и Движението Талибан, този подход изглежда разумен. Въпреки това следва да сме наясно, че някои от аспектите на въпросната стратегия могат да провокират определени проблеми.

На първо място, "сдържането" изисква време и то немалко. За да стане възможно политическото решение е необходимо наличието на редица факти и обстоятелства, като например ефективният външен натиск върху страните в конфликта; прерастването на последния в неприятна за всички играчи ситуация без изход, която не оставя на страните друг избор, освен да седнат на масата за преговори; военното или икономическо изтощаване на страните. Тоест, конфликтът се нуждае от време за да "узрее" и този процес трудно може да бъде ускорен. Защото, ако външният играч не е склонен да изчака достатъчно и реши да се откаже, още преди да са възникнали възможности за налагането на политическо решение, конфликтът може да експлодира наново.

На второ място, както посочва и авторът на доклада проф. Жан-Ив Ене, политиката на сдържане, по правило, е насочена почти единствено към борбата с тероризма. Тя обаче може да гарантира дългосрочна ефективност само, ако се съчетае с политика за икономическо развитие и оказване на хуманитарна подкрепа. Тоест, не бива да се допуска всички проблеми да се разглеждат само през призмата на сигурността, тъй като това прекалено опростява ситуацията и игнорира местната специфика, включително корупцията, институционалните дефекти и ролята на етническия фактор в политиката.

На трето място, осъществявайки политика на сдържане, базираща се на посредничеството на регионалните и местни играчи, външните сили, осъществяващи военната интервенция, са обречени да се сблъскат с феномена, който френският политолог Жан-Франсоа Байар определя като "екстраверсия". Става дума за това, че в сферата на гарантирането на сигурността африканските субекти (местните елити и други) обикновено зависят от външни играчи и могат да използват зависимото си положение за да манипулират Франция или САЩ. Тоест, стремейки се да постигнат тесните си политически цели, те по този начин удължават конфликта до безкрайност.

На четвърто място, проблемът на "укрепващото сдържане" или на която и да било друга политика в сферата на сигурността в Африка е, че държавите, осъществяващи военната интервенция, по правило, също са част от проблема. През последните петдесет години Франция многократно се месеше във вътрешните работи на африканските държави. Осъществявайки военните си интервенции на континента, тя ги оправдаваше със своите "близки и родствени" връзки с тях и с уж съществуващата "историческа отговорност" на Париж към бившите му колонии. В повечето случаи обаче, тези интервенции бяха използвани за поставянето на власт на приятелски настроени към Франция режими, защитата на френските икономически интереси или повишаване ролята на Париж на межународната сцена. През 60-те и 70-те години на миналия век Франция подписа споразумения за съвместна отбрана с Габон, Централноафриканската република, Кот Д'Ивоар, Того, Камерун, Сенегал, Джибути и Коморските острови. Те позволиха на африканските лидери да искат от Париж да се намеси в случай на агресия срещу тях от страна на друга държава или на вътрешнополитическа нестабилност, а на Франция - да разполага с постоянно военно присъствие във въпросните страни. Тоест, ако приемем, че "сдържането" може да се интерпретира като "неизбежна война", която е реакция на многобройните заплахи и проблеми със сигурността в Африка, следва да признаем, че Франция отдавна участва в нея и носи, ако не пълната, поне частична отговорност за това.

Като цяло, докладът на IFRI изглежда навременен и сравнително балансиран. Франция и САЩ действително преследват сходни цели в сферата на сигурността в Африка и поне за момента сътрудничеството им очевидно отговаря на интересите на достатъчно широк кръг от международни и регионални субекти. Въпреки това обаче, следва да отбележим, че по-мащабното и активно участие на двете държави в решаването на въпросите за сигурността на континента могат да имат много сериозни последици в най-различни отношения: от по-нататъшното прехвърляне на африканските проблеми в плоскостта на сигурността, до това Париж да изгуби интереса си към общата политика в сферата на сигурността и отбраната на ЕС и да реши да я игнорира. Не бива да изключваме и възникването в бъдеще на по-сериозни разногласия между Франция/САЩ и Китай, който очевидно възнамерява да повиши собствената си значимост като партньор на Африканския съюз в сферата на сигурността, както и да поеме ролята на патрон и покровител на някои държави на континента, като например Ангола, Зимбабве, Демократична република Конго, Судан и Южен Судан. В същото време, при липсата на по-добра алтернатива, "сдържането" (въпреки множеството свързани с тази политика ограничения), най-вероятно ще си остане най-ефективният измежду възможните варианти за действие.

Бележки:

1. https://www.ifri.org/sites/default/files/atoms/files/note_ifri-ocppc_jyh_en.pdf

* Българско геополитическо дружество