Както е известно, по време на провелата се през февруари 2017 във Вашингтон първа среща между новия американски президент Доналд Тръмп и израелския премиер Бенямин Нетаняху двамата обсъдиха редица проблеми на двустранните отношения, като акцентът беше поставен върху палестинско-израелския конфликт (включително преселнническата политика на еврейската държава), т.нар. иранска "ядрена заплаха" и борбата се тероризма. Стана ясно, че новата американска администрация (за разлика от предишната на президента Обама) е склонна да подкрепи близкоизточния си съюзник, макар и не по всички изброени по-горе въпроси. В тази връзка, мнозина анализатори прогнозират, че Израел едва ли следва да очаква прекалено много от Тръмп, тъй като неговите несъмнени произраелски симпатии се сблъскват с редица, съвем обективни ограничения.
Американският президент обяви например, че споделя идеята на Нетаняху относно възможността за формирането на стратегически алианс между Израел и редица ключови сунитски арабски държави за съвместна борба срещу шиитските и сунитски джихадистки формации в Близкия Изток, което би дало възможност за създаването на нова регионална архитектура на сигурност. Според него, новата американска администрация отдава голямо значение на тясното сътрудничество с еврейската държава във военната сфера, разузнаването и кооординирането на действията на службите за сигурност, като в тази връзка Тръмп потвърди стремежа си да съдейства с всички сили за гарантиране сигурността на Израел.
Посещението на Нетаняху във Вашингтон беше много добре подготвено предварително. Най-близките му съветници - юристът Ицхак Молхо и изпълняващият длъжността председател на Съвета за национална сигурност на Израел Яков Нагел, неколкократно посетиха САЩ и проведоха рецида работни срещи с представители на администрацията на Тръмп. Тук е мястото да напомня, че тези контакти бяха установени още преди влизането на новия президнет в Белия дом. Между другото, някои американски анализатори прогнозират, че в основата на скандала, довел до оставката на съветника на Тръмп по националната сигурност Майкъл Флин е била съпротивата му срещу планираното от президента и произраелското лоби анулиране на ядрената сделка с Иран. В този смисъл е доста показателно, че оставката на Флин беше подадена именно в навечерието на посещението на Нетаняху във Вашингтон.
Впрочем, според повечето експерти, симптоматично за новата американска политика в Близкия Изток е по-скоро назначаването на Дейвид Фридман за посланик на САЩ в Израел. Както е известно, Фридман, който е протеже на зета на Тръмп и негов старши съветник Джаред Кушнер, е известен като твърд привърженик на израелското колонизиране на Западния бряг на река Йордан и яростен критик на Иран и неговата ядрена програма. Между другото, в Израел много разчитат, че в качеството си на специален пратеник по палестинско-израелските преговори Кушнер, който е ортодоксален евреин, ще работи за прокарването на стратегическите интереси на Израел в Близкия Изток. При всички случаи, произраелското лоби разполага със сериозни позиции в администрацията на Тръмп.
Новите акценти в американско-израелския алианс
Сред основните проблеми, които вълнуват еднакво силно и САЩ, и Израел, несъмнено е иранската ядрена програма. Тръмп ясно заяви, че няма да допусне режимът на аятоласите да се сдобие с ядрено оръжие. Както той, така и Нетаняху се обявяват против ядрената сделка с Техеран от юли 2015, предвиждаща отмяната на икономическите санкции срещу прекратяването на иранската ядрена програма. Твърди се, че сега Тръмп възнамерява да възстанови санкциите.
От ключово значение за отношенията между САЩ и Израел е отказът на новия американски президент от дългогодишната позиция на страната му относно палестинско-израелския конфликт, в чиято основа е идеята за създаването на "две държави за двата народа". Това означава отказ от концепцията, заложена в основата на международния подход към разрешаването на палестинския въпрос и неизменно подкрепяна до този момент от Вашингтон. Това обяснява и бурната реакция в света (включително от страна на ООН) на позицията на американския президент. Впрочем, Тръмп обаще и, че ще работи за постигането на всеобхватен "голям" мирен договор между Израел и Палестина, подчертавайки обаче, че това ще изисква сериозен компромис и от двете страни.
Израел и окупираните от него територии
Легенда:
- Столица
- Областен център
- Град
- Летище
- Международна граница
- Граница на бившата мандатна територия Палестина
- Линия на примирие
- Областна граница
- Главен път
- Второстепенен път
- Железопътна линия
- Петролопровод
Самият Нетаняху обаче, не потвърди, че е склонен да се откаже от принципа за "двете държави". Вместо това, той обяви, че няма намерение да "анексира" почти два милиона палестинци като ги направи израелски граждани, но - от друга страна - не лансира и някаква алтернатива на този сценарий. В същото време израелският премиер поиска от САЩ да признаят отнетите от Сирия през 1967 стратегически Голански възвишения за интегрална част от еврейската държави, но Тръмп не реагира на претенциите му. Що се отнася до въпроса за признаването на Йерусалим за столица на Израел и прехвърлянето на американското посолство там, президентът отбеляза, че би подкрепил подобна стъпка, но подчерта, че в това отношение следва да се действа крайно предпазливо и след много сериозно обмисляне на всички доводи "за" и "против".
Между другото, палестинският президент Махмуд Абас се опита да обясни рисковете от подобно решение в специално писмо до Тръмп, в което го предупреждава за "катастрофалното въздействие върху мирния процес" на евентуалното признаване на Йерусалим за столица на еврейската държава от страна на САЩ. Според Абас, тази стъпка би оказала негативно влияние не само върху израелско-палестинските отношения, но и върху "стабилността и сигурността в целия регион". Впрочем, той изпрати такива писма и до лидерите на Русия, Китай и ЕС.
Преместването на американското посолство в Йерусалим може да се окаже искрата, която да разпали отново пламъка на насилието. Както посочва в тази връзка известният палестински политик Мустафа Баргути "това на практика ще изключи всяка възможност за участието на САЩ в какъвто и да било бъдещ мирен процес и ще се възприеме като откровено провокационна стъпка".
Статутът на Йерусалим е изключително чувствителен въпрос, тъй като той е свещен град (Харам ал-Шариф, т.е. Храмов хълм) не само за юдеите и християните, но и за мюсюлманите. В тази връзка изглеждат основателни опасенията, че регионът, който и без това е обхванат от войни, ще бъде залят от нова вълна на религиозен екстремизъм. Наистина, някои политици в самия Израел съзнателно предпочитат да не коментират мащабите на тази заплаха. Така, в интервю за военното радио, министърът на енергетиката Ювал Щайниц изрази увереност, че Тръмп ще спази обещанието си, доказвайки, че е "сериозен и мъжествен президент". Според него, прехвърлянето на американското посолство в Йерусалим би било прецедент, който вероятно ще бъде последван и от други държави. Въпросът обаче е, дали подобен опасен прецедент е необходим на самите САЩ? Бившия американски посланик в Израел по времето на Буш-младши (2001-2005) Даниел Карцър квалифицира обещанието на Тръмп да премести посолството в Йерусалим като "първа стъпка в опасно минно поле". Той смята, че приятелството с Израел не означава САЩ да се съгласяват за всичко с израелския премиер Нетаняху и подчертава, че управляващите коалиции в Израел се променят, но само едно невнимателно действие може да тласне тази страна в пропастта. Пощряването на политиката на Нетаняху, която слага кръст на проекта за създаването на две държави в Палестина, ликвидира самата идея за бъдещо мирно съвместно съществуване между Израел, палестинските му съседи и целия арабски свят.
Проблемът с еврейските селища на Западния бряг
На срещата си с Нетаняху през февруари 2017, Тръмп разкритикува "едностраннчивата" позиция на ООН по отношение на Израел, както и опитите за организиране на международни бойкоти на еврейската държава. Той подчерта, че в крайна сметка постигането на мирно споразумение между евреи и палестинци зависи единствено от двете противопоставящи се страни. Освен това американският президент замрази решението на предшественика си Обама за отпускането на 211 млн. долара на Палестинската автономия, но в същото време призова Нетаняху да забави процеса на изграждане на нови еврейски селиша в окупираните територии. В отговор израелският премиер заяви, че палестинците следва да признаят Държавата Израел, както и, че независимо от подписването на мирно споразумение страната му следва да запази контрола си върху сигурността на цялата територия западно от река Йордан.
Между другото, още преди да бъде избран за президент, Тръмп намекна, че възнамерява да следва откровено произраелски политика в Близкия Изток, призовавайки да бъдат защитени интересите на еврейската държава и да не се позволява на другите играчи в региона да ги игнорират. Затова победата му предизвика своеобразна еуфория в средите на израелския елит, а властите обявиха още през януари 2017, че започват изграждането на 2500 къщи за еврейските колонисти на Западния бряг, плюс още 566 в населения предимно с араби Източен Йерусалим. В началото на февруари пък (т.е. в навечерието на срещата между Тръмп и Нетаняху), израелският Кнесет прие законопроекта за узаконяване строителството на еврейски селища върху частни палестински земи на окупирания Западен бряг на река Йордан. Новият закон определя процедурата за легализиране на предните постове на заселниците и отделни техни сгради, построени в палестински участъци, които са частна собственост, въпреки, че досега тези постройки се смятаха за незаконни и от самите израелски власти.
Както можеше да се очаква, отказът на Тръмп от традиционната позиция на Белия дом по палестинско-израелския конфликт, към която досега се придържаха и републиканците, и демократите, породи крайно негативна реакция сред палестинската общност. Редица представители на Палестинската национална администрация (ПНА - т.е. правителството на частично признатата, включително от България, т.нар. Държава Палестина) апелираха към новата американска администрация да не се отказва от идеята за създаване на независима палестинска държава. Опитвайки се да смекчи палестинската реакция, в средата на февруари новият директор на ЦРУ Майкъл Помпео се срещна с председателя на ПНА Махмуд Абас, който само седмица преди това - в речта си пред френския Сенат - заплаши да прекъсне сътрудничеството с Израел в сферата на сигурността, ако еврейската държава продължи да разширява селищата си на палестинските територии на Западния бряг на река Йордан.
В същото време, въпреки че Тръмп на практика "разреши" строителството на хиляди нови жилища на Западния бряг, администрацията му даде да се разбере, че САЩ не са склонни да подкрепят Израел безусловно и във всяко едно отношение. Така, малко преди срещата между президента и Нетаняху, Белият дом излезе с декларация, в която се посочва, че разширяването на еврейските селища "няма да способства за разрешаването" на конфликта в региона. За Вашингтон очевидно е важно да не се стига до пряк конфликт. Ето защо, повечето експерти смятат, че Израел не бива да има прекалени очаквания от политиката на Тръмп. Впрочем, за еврейската държава е достатъчно дори и това, че САЩ вече няма да притискат израелското правителство, както го правеше Обама, и ще продължат да подкрепят Израел в ООН. Ясно е обаче, че Тръмп не възнамерява да поема отговорността за всички израелски дейстивя, още по-малко пък за последиците от тях.
В тази ситуация, върху израелския премиер Нетаняху пада наистина голяма отговорност. Той следва да реши, дали наистина да се откаже от идеята за "две държави за двата народа", разширявайки израелския суверенитет и върху т.нар. "зона С" на Западния бряг, която все още не е заета от арабски градове и села (въпросната зона представлява 60% от Западния бряг, по-специално долината на река Йордан - б.р.). Още повече, че натискът върху него - както отляво, така и отдясно - непрекъснато нараства. Така, подкрепяната от колонистите от Западния бряг десница, която по принцип е против идеята за двете държави, настоява заселниците да получат пълна свобода на действие за усвояването на повечето територии на Западния бряг и убеждава Нетаняху да се възползва от благоприятния момент за това, свързан с идването на власт на Тръмп и пълния хаос, царящ в Близкия Изток. Затова, фактът, че след срещата си с американския президент Нетаняху настоя този въпрос да бъде сериозно обсъден, провокира остри критики срещу него от страна на десницата. Според политиците от т.нар. "национален лагер", премиерът рискува да изпусне уникална възможност, каквато едва ли ще възникне отново. Самият Нетаняху обаче, по време на среща с членове на собствената му партия "Ликуд", разкритикува тезата, че след идването на Тръмп на власт в САЩ, на Израел вече "всичко е позволено" и изрази силни съмнения, че Белият дом при всички случаи ще подкрепи израелските действия (както твърдят противниците на премиера отдясно).
Както е известно, в момента положението на израелския министър председател не е особено стабилно. Против самия Нетаняху се води съдебно дело, а политическите му противници се опитват да го накарат да подаде оставка за да бъдат проведени предсрочни избори. Разбира се, очевидната подкрепа на новата американска администрация укрепва позициите на премиера, но той очевидно се нуждае и от солидна политическа подкрепа вътре в страната за да може по някакъв начин да смекчи все по-изострящото се противопоставяне между левицата и десницата в Израел.
Освен това, идването на Тръмп на власт във Вашингтон създаде и определени проблеми на Нетаняху. Доскоро той беше атакуван предимно отляво. Обвиняваха го, че е създал "най-дясното правителство в цялата история на Израел", че е влошил отношенията с Вашингтон, че тихомълком подкрепя заселниците и, разбира се, че съзнателно пречи на мирния процес. След като обаче Нетаняху призова за по-предпазлива политика по въпроса за по-нататъшната анексия на палестинските територии (и, в частност, на еврейския град Маале Адумим, разположен на Западния бряг), той моментално беше подложен на остри критики и отдясно.
Впрочем, възможно е израелският премиер да преживее още едно разочарование, което е свързано с това, че въпреки думите на Тръмп, вероятността за преместването на американското посолство в Йерусалим не изглежда голяма. В момента повечето държави не признават израелския суверенитет над Източен Йерусалим, нито пък статута на "единен и неделим" Йерусалим като столица на еврейската държава. Освен това прехвърлянато на посолството на САШ в Йерусалим само би изострило конфликта между араби и евреи.
Израел с основание възлага сериозни надежди на Тръмп, но истината е, че неговите произраелски симпатии не са достатъчно условие за радикална промяна на американската външна политика. Независимо от склонноста към гръмки декларации и откровения си популизъм, Тръмп е наясно, че произроелските му симпатии имат съвсем обективни граници, свързани с традиционните съюзници на САЩ в арабския свят, т.е. ще бъде принуден да се съобрази с интересите на такива ключови държави, като Турция и Саудитска Арабия, както и да действа предпазливо за да не провокира нова спирала на кръвопролитно насилие в региона. Тъкмо поради това, повечето анализатори са склонни да прогнозират, че обещанието му за прехвърлянето на посолството в Йерусалим няма да бъде изпълнено.
Проблемът е, че на практика всички външнополитически инициативи на Тръмп се сблъскват с остра критика и директно отхвърляне, както вътре в страната, така и извън нея. Истината е, че той се подложен на изключително мощна атака от страна на опонентите си в самите САЩ, в хода на която президентът вече претърпя редица доста болезнени "апаратни" поражения, най-голямото от които беше принудителната оставка на съветника му Майкъл Флин. Освен това, Тръмп е обект на яростната кампания на цялата световна либерална общност заради опитите му да прекрати приемането на бежанци и мигранти в САЩ.
В тази ситуация Израел очевидно ще продължи да поддържа стабилни отношения с традиционно силното си лоби в средите на американския елит, като паралелно с това използва всички възможности за рязко затопляне на двустранните отношения, което предвид сериозното им охлаждане по времето на Обама, само по себе си би било едно нелошо постижение.
Израел и близкоизточната политика на САЩ
Впрочем, освен всичко друго, посешението на израелския премиер в САЩ през февруари помогна и за "осветяването" на глобалните външнополитически приоритети на новата американска администрация. Очевидно Близкият Изток си остава зона на жизненоважните интереси на Вашингтон, а Израел е неговия ключов контрагент в региона. САЩ ще продължат да подкрепят всестранно Израел във военно-техническата сфера. Освен това те ще запазят ролята си на основния търговски партньор на еврейската държава, доколкото една трета от израелския износ е предназначен за Съединените щати, а 13% от вноса на Израел идва от САЩ. В течение на дълги десетилетия двете страни поддържаха изключително тесни взаимоотношения в най-различни сфери, включително и по отношение на регионалната сигурност. Въпреки това, през последните десетилетия позициите на САЩ и Израел започнаха да се разминават, доколкото Вашингтон беше принуден да балансира за да гарантира специалните си отношения с умерените арабски режими и Египет, сдържането на Иран и успеха на своите военни интервенции в Ирак и Афганистан. По време на двата президентски мандата на Барак Обама съществуващите различия между САЩ и Израел се очертаха съвсем ясно, особено по отношение на Иран и палестинския въпрос. След влизането на Тръмп в Белия дом Израел въобще не крие, че ще се опита да упражни влияние върху новата американска администрация с цел анулирането на "иранската сделка" от 2015 и възобновянето на санкциите срещу режима в Техеран.
Впрочем, Израел разчита на Тръмп и за да промени в своя полза общата политическа конфигурация в Близкия Изток. Неслучайно, на съвместната си пресконференция с американския президент през февруари 2017 във Вашингтон, Нетаняху намекна, че е склонен да подкрепи евентуална мащабна инициатива на САЩ, способна да промени облика на целия Близък Изток (т.е. водеща до неговото преформатиране).
Както е известно, в момента Израел полага сериозни усилия за нормализирането на отношенията си със Саудитска Арабия и умерените арабски режими в региона, което е насочено на първо място против Иран, а на второ - против радикалните сунитски ислямисти. Според израелските стратези съществуват перспективи за формирането на широк регионален съюз (чиито измерения първоначално ще бъдат чисто икономически) с умерените арабски режими, чиято крайна цел е изолацията на Техеран и ограничаването на влиянието му в региона. За целта на арабските монархии от Залива се предлага да се включат в реализацията на проекта за изграждане на голямо морско пристанище в Газа, контролирано съвместно от Египет и от международен военен корпус, което би позволило на Израел изцяло да се оттегли от Сектора Газа, без при това да пострада собствената му сигурност. Друг ключов проект в рамките на тази стратегия е изграждането на железопътна линия, която да свърже арабските държави от Близкия Изток с израелското пристанище Хайфа.
Разбира се, от ключово значение за Израел е и съдбата на Сирия. След избухването на гражданската война в тази страна, Тел Авив съзнателно предпочете да не се намесва активно в нея, оттегляйки се на заден план. В същото време обаче, еврейската държава беше сред най-големите печеливши от този конфликт. Както е известно, след създаването и през 1948 тя трябваше на няколко пъти да воюва със Сирия, затова разпадането на единната сирийска държава премахва една традиционна опасност за израелската сигурност. Несъмнено, разделянето на Сирия на няколко квазидържавни образувания и недопускането граничните зони с Израел да бъдат подставени под контрола на антиизраелски настроени сили е в интерес на еврейската държава.
Освен това, евентуалното разделяне на Сирия по етноконфесионален признак би позволило на Тел Авив да укрепи позициите си на Голанските възвишения, чиято анексия не се признава от ООН. След началото на сирийския конфликт обаче, силите на ООН напуснаха този район (през 2014), а ако Сирия действително се разпадне, вече няма да има и кой да поставя въпроса за окупацията на Голанските възвишения. Неслучайно, на срещата си с Тръмп, Нетаняху го уведоми, че възнамерява да търси международно признание за израелския суверенитет над тази територия.
Междувременно обаче, конфликтът в Сирия доведе и до укрепване позициите (както в тази страна, така и в региона, като цяло) на Иран, който се възприема от Израел като най-опасния му стратегически противник, олицетворяващ при това алтернативното шиитско направление на т.нар. "ислямска революция" в Близкия Изток. Затова там смятат за оправдани всички превантивни действия, които биха неутрализирали още в зародиш потенциалните източници на опасност в Сирия, свързани с Иран и регионалните му съюзници. Израелските стратези са наясно, че дори при разпадането на Сирия страната им няма да е в безопасност, ако междувременно укрепнат позициите на проиранското шиитско движение Хизбула в зоната на сирийско-ливанската граница, особено ако неговите милиции се прехвърлят в Югозападна Сирия, т.е. в подстъпите към Голанските възвишения. Както е известно, отрядите на Хизбула изиграха ключова роля за оцеляването на режима на Башар Асад в Дамаск, освен това тя непрекъснато получава оръжие от Иран, а напоследък дори си гарантира достъп до американското въоръжение, доставяно официално в Ливан.
За да не допусне позиционирането на Хизбула в близост до Голанските възвишения, Израел се стреми да създаде там свой собствен "буфер на сигурност", като за целта подкрепя сражаващите се с режима на Асад отряди на сирийската въоръжена опозиция в тази зона. Впрочем, там периодично проникват и бойци на Ислямска държава, които израелските части систематично ликвидират, освен в случаите, когато те водят сражения с Хизбула или със сирийската армия (тогава те могат дори да разчитат на инцидентна израелска военна подкрепа). Като цяло, израелските стратези са убедени, че подялбата на Сирия по етнически и конфесионален признак би ерозирала иранските позиции в тази страна.
Казаното по-горе обяснява и пълната подкрепа на Израел за американската ракетна атака срещу сирийското военновъздушна база в Шейрат, осъществена през април 2017.
Според мнозина, включително и израелски, експерти, най-голямата гаранция за безпроблемното съществуване на еврейската държава в толкова неспокоен регион като Близкия Изток би било запазващото се дълбоко разделение на арабския свят. Вече е ясно, че прогнозите от 80-те години на миналия век, че Израел едва ли ще просъществува дълго, са били дълбоко погрешни. Американската политика в региона задълбочи и без това съществуващото разцепление сред арабите и окончателно ликвидира възможността те да формират единен антиизраелски фронт. Освен това, действията на САЩ тотално ерозираха позициите на основните противници на Израел, включително чрез американската интервенция в Ирак, "опосредствената" война в Сирия или подкрепата за "революцията" срещу президента Мубарак, която за малко не ликвидира Египет като единна държава.
Очевидно Израел е склонен и занапред да провежда спрямо онези свои съседи, които смята за потенциална заплаха за собствената си сигурност, доказалата своята ефективност политика "разделяй и владей". В този смисъл оптималният вариант за Израел и САЩ след очертаващия се разгром на т.нар. Ислямска държава ще бъде избухването на открит военен конфликт между умерените арабски режими от Залива, начело със Саудитска Арабия, и Иран, в който очевидно няма да има явни победители. Следва обаче да сме наясно, че във Вашингтон, включително и в "ерата на Тръмп", се обсъждат и други, алтернативни стратегии. Доказват го, в частност, и продължаващите спорове в средите на новата държавна администрация относно съдбата на "иранската сделка". В този смисъл би било най-малкото прибързано да смятаме, че в лицето на сегашния американски президент Израел се е сдобил с безусловен съюзник, който ще му позволи да прави каквото си иска в района на Близкия Изток. Напълно възможно е и точно противоположното развитие на събитията, в рамките на което САЩ неочаквано за всички да оставят еврейската държава да се оправя сама с обхванатия от хаос и кърваво насилие регион. Това вероятно се осъзнава и в самия Израел, затова едва ли е случайно, че непосредствено след срещата си с Тръмп през февруари, премиерът Нетаняху се появи през март в Москва за да разговаря с руския президент Путин. Впрочем, ракетната атака на САЩ срещу сирийската военновъздушна база в района на Хомс, осъществена в началото на април, вероятно окончателно ще успокои израелските опасения в това отношение.
* Българско геополитическо дружество
