Системният подход при анализа на международната политика

брой 2 2017
Typography

Терминът „система“ може да бъде дефиниран като множество (комплекс) от взаимодействащи си обекти и връзките между тях, които съставляват едно цяло, притежаващо граници, отделящи го от външната среда. Системите притежават структура, взаимосвързаност, определени модели или тенденции на поведение, функции и правила.

Ръсел Акоф описва понятието система като набор от два или повече взаимосвързани елементи (компоненти) със следните свойства:

- Всеки елемент има ефект върху функционирането на цялото;

- Всеки елемент е под въздействието на най-малко един друг елемент в системата;

- Всички възможни подгрупи от елементи също имат първите две свойства.

Системата е цяло, което се състои от взаимосвързани компоненти във взаимодействие. Тя е група от взаимодействащи компоненти, поддържащи отъждествим (разпознаваем) набор от отношения както помежду си, така и със самата система. Системата е набор от взаимосвързани и взаимозависими взаимодействия между участниците в нея.

От своя страна, системният подход се опитва да разглежда света от гледната точка на неделимите интегрирани системи. Той фокусира вниманието върху цялото, както и върху общите взаимоотношения между съставните му части. Системните теории се съсредоточават върху моделирането на сложни структури, създадени от множествени взаимодействия на компоненти чрез абстрахиране от някои подробности за структурата и компонентите, и концентриране върху динамиките, определящи характерните функции, свойства и отношения, които са външни или вътрешни за системата.

В края на 50-те години на ХХ век прилагането на системния подход в изучаването на международната политика е сред най-значимите събития в развитието на теорията на международните отношения. Системният подход цели да анализира международните отношения като система от взаимодействия, които са взаимозависими и взаимосвързани. Той разглежда международните отношения като система от поведенията на международните играчи. Всяка нация действа и реагира в международната среда и поведението ѝ се характеризира с определени закономерности. Както отделните участници влияят на международната средата, така и самата среда влияе на участниците. С други думи, поведението на една държава влияе на и е повлияно от международната среда. Процесът е сравнително постоянен, редовен и откроим, затова може да бъде изучаван като система на поведения.

Идеята за международна система често бива характеризирана като абстрактна, описателна и теоретична, но в същото време позволява и допринася за използването на различна перспектива. В този смисъл, системната теория може да се разглежда като начин на мислене и мироглед. Системните теории разбират света като система, представляваща организирана сложност. Всяка система съществува за определени цели и в името на постигането им се променя спрямо околната среда. В основата на този подход е схващането, че нациите влизат в контакт и образуват сложни взаимоотношения в резултат от феномена на взаимодействието. Действията на държавата винаги са насочени към запазване на националните ѝ интереси. В същото време обаче, държавите съществуват съвместно в международната среда и участват в нея. Така поведението на една нация е двупосочна дейност на вземане от и даване на международната среда. Този процес на обмен се нарича международна система. Международната система е съвкупност от взаимосвързани и взаимозависими взаимодействия между участниците в нея.

Характеристики на системите

Системният подход е използван от голям брой изследователи на международните отношения като Мортън Каплан, Ричард Розенкранц, Джон Бъртън, Чарлц Маклелънд, Джей Дейвис Сингър, Карл Дойч, К. Дж. Холсти, Джордж Моделски и др. Тези изследователи съсредоточават работата си върху няколко променливи, които помагат за правилното разбиране на процеса на взаимодействие в международната система. По-важните от тези променливи са:

  • структурата на системата;
  • компонентите на системата;
  • границите на системата;
  • взаимодействие между компонентите;
  • регулация в системата.

Структурата на системата се отнася до модела на отношения между страните. Системите могат значително да се различават по своята вътрешна структура и функциониране. Понятието структура се използва, за да се обяснят относително стабилни взаимоотношения между компонентите, свързани с опредени променливи като статус, влияние, взимане на решения и др. Моделът на връзките между компонентите зависи от няколко фактора. ПНа първо място, от разпределението на възможностите (силовия потенциал), което може да е равномерно (паритет) или неравномерно. На второ място, от характерната конфигурация, която може да бъде еднополярна, биполярна или многополярна. Не трето място, от йерархията в рамките на системата, отнасящи се до доминиращата и подчинените подсистеми.

Компоненти на системата. Под компоненти се разбира участниците/членовете на системата. Действията в международните отношения се извършват от „играчи“. Един играч може да бъде или да не бъде част от дадена изследвана система. Когато играчът се разглежда като част от системата, той може да бъде описан като „компонент“. Няколко са характеристиките, позволяващи един обект да бъде дефиниран като играч. Той трябва:

  • да бъде ясно определим;
  • да има определена степен на възможност за свободно вземане на решения и независими действия на международната сцена;
  • да взаимодейства с други играчи и да оказва потвърдимо въздействие върху техните преценки;
  • да запазва съществуването си за определен период от време.

Не всички обекти, които имат въздействие върху международната система са актьори. Така например, един американски щат може да има въздействие при определени условия. Въпреки това обаче, щатът не е играч, защото му липсва друга важна характеристика – възможността за независими действия на международната сцена.

Основните типове актьори са: националните държави и техните представителства, международни организации, наднационални организации, съюзи и блокове от играчи, транснационални неправителствени организации и движения, поднационални играч, индивиди, които покриват дефиницията за играч, но не могат да бъдат реално разглеждани като говорители на друг играч.

Граница на системата. Границите се отнася до разделителната линия между заобикалящата (околната) среда и самата система. Средата представлява всичко, което съществува или се възприема като съществуващо извън тази система. Така по-лесно може да се постави разграничителна линия между националната и международната система. На международната арена всеки играч и всяка система действа в рамките на среда. Играчите не действат в една и съща среда, най-малко поради това, че средата за играча „А” не включва „А”, но включва „B”, „C” и „D”,… „N”. Респективно, средата на „B” не включва „B”, но включва „A”, „C”, „D”…”N”.

В същото време играчите споделят общи характеристики на средата като време, световна география, климат, разпределение на ресурсите, технологии, наука, комуникации, транспорт, страхове, надежди и пристрастия на други актьори и т.н. Средата може да се възприеме като устойчива само за кратък период. Всеки неин аспект е в процес на промяна, като тя може да бъде относително бавна (климатични промени) или относително бърза (технологиите).

Взаимодействие между компонентите. Устойчивите продължителни взаимодействия между компонентите на системата създават характеристики на „системна култура“, общи форми на поведение, общи норми и системна идеология. Когато се развие системна идеология, тя помага за групирането в системата, порицанието на общите врагове, легитимирането на системните ценности, цели и претенции, отхвърлянето на ценностите и целите на противниците, подчертаването на общите интереси на участниците в системата, установяването на някои оперативни правила за системата и т.н. Идеологията и другите форми на системна култура са продукт на взаимодействията в системата. Като цяло, понятието система се отнася до факта на взаимодействие между компонентите. Всеки играч на международната сцена неизбежно взаимодейства в някаква степен с други играчи. Взаимодействията могат да бъдат класифицирани в различни форми – преки и непреки, интензивни и неинтензивни, правителствени и неправителствени, на сътрудничество или на конфликт, като във всеки период се идентифицират доминиращи взаимодействия в системата. Те не са константни и често варират както по своята същност, така и по формата и интензивността си.

Сред взаимодействията може да се открои т.нар. „демонстрационен ефект“. Той се наблюдава, когато събитие или процес в определен компонент или в система служи като пример за поведение на други компоненти или системи. Демонстрационният ефект е ключов фактор за разпространението на идеи и практики в международната система. Като пример може да се открои бързото разпространение на движенията за национална независимост след края на Втората световна война, а в по-ново време „Арабската пролет”.

Регулация в системата. Регулацията е процесът, чрез който една система се опитва да поддържа или да запази своята идентичност с течение на времето, докато се приспособява към променящите се обстоятелства. Регулацията се подпомога от различни фактори като култура, институции и др. Съществуват два източника на промяна, към която една система се приспособява – вътрешна промяна и промяна в средата на системата. На международната сцена всяка система е непрекъснато подложена на промяна. Една система може да се възприеме като променена или нова система, ако налице е значима промяна в някои от следните категории:

  • физическа промяна сред компонентите;
  • действията и отношенията на играчите;
  • целите/намеренията на компонентите;
  • членството в системата;
  • способа на взимане на решения в системата;
  • същността на системните решения и характера на системните действия;
  • процесите на системни взаимодействия.

Тези променливи са основни фактори, чрез които по същество се обясняват явленията, свързани с международната система. Тя никога не е статична. Формата на системата в определен момент отразява преобладаващите условия по това време. По този начин, системният подход взема под внимание действията на държавите, структурата и функционирането на системата, както и факторите на средата, които не само влияят на действията на нациите, но и на взаимодействието между тях и на функционирането на самата система. Системният подход обхваща както миналото, така и настоящето на международната система.

Международната система съдържа различни по-малки международни системи, които функционират като подсистеми или зависими системи. Всяка подсистема влияе на функционирането на по-голяма система и обратно. Така всяка система, в допълнение към това, че сама по себе си е система, може да бъде и подсистема на по-голяма или доминираща система.

Системите на Мортън Каплан

Мортън Каплан е най-влиятелният представител на прилагането на системния поход в международните отношения. Той застъпва идеята, че международната политика представлява най-благодатната област за прилагане на системния подход като инструмент за изследване на всички нейни явления. Това е така, тъй като международната система е съставена от такива взаимодействия между международни участници, които не са нито напълно кооперативни, нито напълно конфликтни. Тя притежава свои подсистеми и участници (национални и наднационални) и е устроена на основата на взаимодействията между тях. Kаплан не определя конкретно международните системи, а описва състоянието на международна система или на нейните подсистеми, като приписва стойностите на следните променливи: основните правила на системата, правилата на преобразуване, класификационните променливи на участниците, променливите на потенциалите, както и информационните променливи. Използвайки тези величини, Каплан дефинира шест международни системи:

  • Система на баланс на силите;
  • Хлабава биполярна система;
  • Стегната биполярна система;
  • Световна (универсална) система;
  • Йерархична система;
  • Система на единично вето (Unit veto system).

Баланс на силите. Този модел на международната система олицетворява международните отношения между 1648-1945 и е известен също като многополярна система. В нея всеки от участниците се води от собствената си изгода и е първостепенно отговорен за собствената си защита. Съществува тенденция за непрекъснато формиране на съюзи и контрасъюзи и опити да се победят съюзниците чрез доминираща коалиция. Налице е стремеж да се увеличава силата чрез преговори, а не чрез борба. Все пак, за предпочитане е да се влезе в открит конфликт, ако силата не може да бъде увеличена по друг начин. Ако се стига до война и ако тя заплашва съществуването на някой от основните участници, по-добре е войната да се прекрати и да се постигне някакво, макар и неудовлетворително споразумение. Участниците се стремят да се противопоставят на всеки съюз или опит за съюз, който рискува да наруши вече установения баланс на силите. Съществува тенденция да се ограничават участниците, които не се вписват в определената система, т.е. не играят по установените правила. Ако някой от основните участници бъде елиминиран, на негово място се намира нов приблизително равен по сила.

Тези функции спомагат за „поддържането на баланса“ в многополюсната система. Неуспехът да се съблюдават правилата води до сътресения и евентуален край на баланса, а оттам до край на системата. Така например, в ранните години на XX век тези правила не са спазени, което довежда до срив на системата и избухването на Първата световна война.

Биполярна система. Разпадането на силовия баланс води до структурирането на биполярна система. Биполярната система има два основни варианта – хлабава (loose) и стегната (tight). Първата съществува когато две силни държава успешно организират другите държави в два съответно принадлежащи им и конкуриращи се блока или групи. Въпреки това, организацията на блоковете е хлабава и вътрешните различия преобладават сред членовете на всеки блок. Освен това съществуват и други важни наднационални и регионални участници. С други думи, хлабавата двуполюсна система е съставена от два основни блока; държави, които не са част от блоковете (необвързани страни); и наднационални (универсални) организации.

Стегната двуполюсен система . Хлабавата двуполюсна система лесно се трансформира в стегната такава. Тя представлява двуполюсна система, в която двете големи сили ръководят съответните блокове на съюзническите държави. Всеки блок е доминиран от една велика (супер)сила. Международните организации са много слаби и несъществуват неутрални (необвързани) блокове или държави. Международните отношения са ограничени до формата на взаимодействие между двата блока.

Универсална система. Четвъртият модел е универсална система, в която държавите се организират във федерална система. Това е хипотетичен модел, в чиито рамки светът се трансформира във федерална световна държава въз основа на принципа за взаимно толериране и универсално право на закона. Тя функционира чрез универсален играч –международна организация. Универсалният играч е достатъчно силен, за да не допусне избухването на война и да подържа мира или баланса в международните отношения.

Йерархична система. Подобен модел може да съществува, когато една единствена суперсила може да постави, или чрез завладяване или чрез договор, всички други нации под свой контрол. Държавите от териториални се превръщат в функционални единици. Суперсилата става универсален играч и поглъща всички други участници.

Система на единично вето. Тази система въплащава концепцията за многополярност, в която всяка държава е еднакво силна. Всяка притежава такива оръжия (ядрени), които могат да се използва от нея за унищожаване на която и да било друга държава. Системата става стабилна, когато всяка държава има способността да устои и да отвърне на заплаха (опасност) от всяка друга държава.

Въз основа на тези шест модела, Mортън Каплан стига до извода, че международните отношения могат да бъдат анализирани, както международна система.

Критичен поглед към системния подход

Основните недостатъци на системния подход са няколко. На първо място, системните подходи не са теории, а само концептуални рамки. На второ място, е методологическата неадекватност. Налице е липса на операционализация на понятия по начин, който може да ги направи достъпни за емпирично изследване. На трето място е наличието на несъответствие между теория и изследвания. Системно ориентираното теоретизиране не разполага с голямо количество емпирични изследвания. Това рязко ограничава полезността и стойността на системната теория. На четвърто място, системният подход е ограничен, защото не възприема изучаването на политическите институции и ключовите вътрешни променливи за международните отношения. Това води до неправилно пренебрегване на важността на историческите и идеологическите фактори.

 

*Преподавател в УНСС