България и геополитическите предизвикателства на Западните Балкани

брой 2 2017
Typography

Калоян Методиев, Западните Балкани и България: политика, дипломация, сигурност, 199 с., издание на Българско геополитическо дружество и Балкански институт за стратегически прогнози и управление на риска, София, 2016

Книгата на Калоян Методиев е оригинално обобщение на продължителната му изследователска работа, съчетаваща приложните анализи и университетското преподаване. Стъпвайки върху класическият анализ на международните отношения, авторът поставя външната политика на България върху геополитическата панорама на Западните Балкани. Съвсем уместно той възразява срещу употребата на това „изкуствено създадено“ понятие в политиката и дипломацията (33), въпреки че подробният преглед на стигматизиращите етикети, поставяни върху югоизточната част на европейския континент през последните двеста години излиза извън обхвата на разглежданата монография. Процесът на стигматизация е ангажирал интелектуалните усилия на много авторитетни изследователи, които го анализират в дълбочина и посочват неговата несправедливост. Към тях може да добавим и хипотезата, че изкуствената конструкция „Западни Балкани“ може да се разглежда като закъснял с повече от век отглас на друго подобно неестествено творение, наречено Източна Румелия. Както тогава не е имало „Западна Румелия“, така и в наше време няма „Източни Балкани“. На полето на текущата външна политика, дългосрочната задача е освобождаването на региона от подобни обременяващи наименования, но, за съжаление, краткосрочната задача изисква отделянето на страната от западната част на полуострова, което България и Румъния успяват да направят с дипломатически усилия в началото на ХХІ век (34). Авторът е доловил добре деликатния характер на провежданата политика и съдържащия се в нея парадокс – необходимостта пред България едновременно да се отграничи на символно ниво от посочения регион, като не спира да развива интензивни отношения с него, защото „съседните държави… винаги са ключов приоритет за една страна“ (8).

Три ключови държави от Западните Балкани

Акцентът е поставен върху българската политика по отношение на трима такива съседи: Хърватия, Сърбия и Косово. Те са различни с мащабите си и проблемите, които поставят пред регионалната сигурност. Извън това, дори институционално може да се направи отчетливо разграничение между член на ЕС, кандидат член-на ЕС и държава, която дори не е призната като независима от петима членове на ЕС. Сполучливият подбор на обекта на изследване позволява в един приемлив обем да бъде обхванат микрокосмосът на балканските държави, от позицията на една европейска столица, каквато е София. Всеки друг подход би изисквал да бъде направен подробен преглед на отношенията с всички останали страни от Западните Балкани, а поради историческите и геополитически зависимости - и с тези от юг, югоизток и североизток. Последното пък би наложило и допълнителен анализ относно реалното място на България – източно, средищно или „Източен път на Западните Балкани“ към Западна Европа. Естествено, и полиграфическият размер на книгата би бил няколко пъти по-голям. За целите на автора трите избрани страни са достатъчни, дори само ако припомним, че преобладаващото население в едната е католическо, в другата – мюсюлманско, а в третата – православно, като така са обхванати и трите основни религии, изповядвани в региона. Подборът е напълно естествен по още една важна причина, която няма как да не бъде споделена от читателя. „Основната цел на книгата е да се очертаят българо-хърватските и българо-косовски отношения като две линии, които са следвали своя собствена логика и развитие. През последните повече от сто години те по някакъв начин се са преплитали, съобразявали и влияели от политическата конюнктура в Белград. А много често това е било пречупвано и през лидерския въпрос в югославската и сръбска столица.“ (8). Виждането на автора е отразено в структурата на книгата - три части, които изследват съвременните българо-хърватски политически отношения; политиката на България спрямо Косово; налагането на Александър Вучич като безалтернативен лидер в Сърбия и българското малцинство там. Предвид трайния български интерес към Македония навсякъде, където е възможно, са давани примери, правени са сравнения и са отбелязвани събития и нови факти, свързани с македонската политика и нейните български измерения. Използваните източници са на български, сръбски, хърватски, английски и руски езици.

Калоян Методиев съчетава в характерния си оригинален стил класическия анализ на международните отношения с поколенческия и маркетингов анализ (9). Методът за по-широко използване на последния има приносен характер, поради дълбокото навлизане на маркетинга в съвременната политика като инструмент за управление, който на моменти се смесва с идеологиите, а понякога дори замества политическите идеи, програми и рационалния поход, който пък е водещ за „политическия реализъм“ на геополитиката.

Историческата ретроспекция

Първата част на книгата започва с исторически препратки (12-18), които доказват убедително, че тенденциозното пропагандно отношение с негативен оттенък спрямо България в Титова Югославия не успява да заличи традиционно добрите чувства между хървати и българи. Много симптоматично е наблюдението как през 80-те години на ХХ век югославските власти съвсем недипломатично не позволяват установяване на двустранни отношения на България с републиканското ръководство на Хърватия, каквито София има с другите югорепублики (18). Методиев прибавя редица нови факти за войните в разпадаща се Югославия, с помощта на които успява да освети много въпроси, които оставаха неизяснени в изследванията на авторите, работили преди него. Той ползва архива на покойният вече дипломат и голям познавач на Западните Балкани Марко Марков, новоразсекретени документи и интервюта с много политици, дипломати и журналисти от региона. Това му позволява да твърди, че България успешно е подпомагала въоръжаването на новосъздаващата се хърватска армия (20-22). За първи път се изнасят факти за първите неофициални срещи между представители на българската държава и опозицията в тогавашната Социалистическа република Македония, осъществени на хърватска територия (22-25). Детайлно са проследени интензивните контакти между двете страни пред последното десетилетие на ХХ и през първото на ХХІ век. Те не променят своя приятелски характер, независимо от смяната на конкретните лидери и политическата ориентация на формациите, които ги издигат. Фактически, България третира Хърватия като член на ЕС, далеч преди формалното приемане на страната в Съюза (37). Заслужава внимание хипотезата, че доброжелателно споделеният български опит позволява на Хърватия да се присъедини към ЕС без унизителните за България предпазни клаузи (40).

Косовският случай

Втората част на книгата съдържа първото цялостно изложение на българската политика по отношение на Косово в иначе многобройната литература, посветена на албанския фактор на Балканите. Можем напълно да подкрепим становището, че етническият инженеринг е характерна особеност за националната политика на Югославия, която се прикрива с лозунга „Братство и единство“(49). До смъртта на Тито интересът на България към Косово е свързан с изпращането на млади специалисти, които да се запознават с албанския език и култура след като Албания на Енвер Ходжа прекъсва връзките със страните от Източния блок (50). В началото на кървавото разпадане на Югославия българските симпатии са на страната на косовския лидер Ибрахим Ругова и неговия ненасилствен метод на съпротива, като срещите с него се подържат по партийна линия, за да се избегнат възраженията на остатъчната югославска държава (53-55). Същият подход се прилага и по отношение на водача на македонските албанци Арбен Джафери, който се придържа към сходни политически възгледи (60). Много предпазливи са оценките на Методиев по отношение на българската роля в операция „Подкова“, изиграла катализиращ ефект при косовската кризата в края на 90-те години. Авторът счита, че за окончателно мнение по темата трябва да се изчака пълното разсекретяване на архивите, за да могат фактите да бъдат поставени в „правилния контекст“ (66). В рамките на кризата българския политически елит успява да намери правилния подход към новото поколение световни лидери и това води до първите в историята посещения на британски премиер и американски президент в София (70-72). За първи път е анализиран цялостно въпросът с косовските бежанци на българска територия (73-80). Отбелязани са действията на българската дипломация след 2000 година за трайно разрешаване на косовския проблем, както и опасенията, че „идеята за Велико Косово има по-голям дестабилизиращ потенциал, отколкото идеята за Велика Албания“ (85). България дава своя принос в усилията за опазването на културното наследство в Косово чрез процеса „Арбанаси“ (86-87). Отбелязан е и проблемът за гораните, но би могло да се отдели още малко място, което да представи техните лидери и интелектуалци, имащи българско самосъзнание (88). Детайлно е разгледана съвместната операция по признаване на Косово от страна на България, Хърватия и Унгария (93-97) и трайната тенденция за подпомагане на косовските институции с българска експертиза (100).

Сърбия през "ерата Вучич"

Третата част изследва началото на „ерата Вучич“ в сръбския обществен живот. Изборът на автора е определен от факта, че Александър Вучич е очевидно безспорният нов лидер на политическа сцена в Белград след Тито и Милошевич. От неговата политика ще зависят много от новите тенденции и взаимовръзки по оста София-Белград-Прищина-Загреб, а още по-вероятно - и Скопие. Новият политически лидер и неговият екип имат амбицията да обърнат дългогодишната тенденция, в резултат на която „от център на регионалната политика, Белград влезе в ролята на своеобразна централна периферия“, обградена от ЕС и НАТО (103). Партията на Вучич извършва мащабна трансформация, като иззема проевропейската политика от своите опоненти и я развива като свой политически продукт и запазена марка (119). Методиев споделя мнението на мнозина други автори, че Сърбия не успява да намери една посока във външната си политика в началото на новото хилядолетие и в това се състои нейната драма (120). В противовес на тази оценка съществува и още една гледна точка – поддържането на баланс между конфронтационните сили в световната политика е донесло много успехи и международен престиж на Титова Югославия. Безспорно трудното поддържане на неутралитет през второто десетилетие на ХХІ век е освен всичко друго и следване на титовата традиция. Партията на Вучич посочва като своя значима заслуга отварянето на преговорите за членство в ЕС, но настоява и за добри отношения с Русия. Цялостен нов момент е нарасналият взаимен интерес с Германия. Максимално широките контакти включват арабските страни и Китай (120-122). Към това може да се прибави и военнотехническото сътрудничество със САЩ, което Вучич развива още като военен министър в коалиционното правителство след 2012. Методиев отбелязва коректно, че желанието за членство в ЕС не препятства сръбското правителство да заема твърд тон към членката на ЕС България, когато интересите на двете страни се разминават при нарастващата миграционна вълна през Балканите (124). Подобаващо внимание е отделено на българското малцинство и на неговото политическо представителство (146-153). Ще подкрепя тезата на автора, че моделите на лидерство в Сърбия тихо и неизбежно налагат намаляването на физическия състав на малцинството. На изборите българските кандидати са разединени и се включват в коалиции, които са диаметрално противоположни в политическите си позиции. Резултатът е допълнително маргинализиране на малцинството, което заема губещи позиции в общодържавен мащаб, за разлика от унгарците в Сърбия, например. Няма как да се оспори твърдението на автора, че България не заема достатъчно активна позиция. Следва да се отчете направената от Методиев препоръка да бъде проучена балканската политическа практика, при която национални парламентарно представени партии имат свои аналози в съседните страни.

Негативните тенденции

Заключението насочва вниманието на читателя към някои негативни тенденции на полуострова - Босна и Херцеговина все по-трудно функционира като държава; заплахата от радикален ислям и религиозен екстремизъм става все по-плътна в целия регион, катализирана от появата на „Ислямска държава“ и безконтролните мигрантски потоци през Балканите от и към Близкия Изток; политическите и социални развития в Турция в руслото на „неосманизма“ и това, което авторът нарича „турска демографска дъга“, простираща се от иранската граница до Дания. Югоизточна Европа неизбежно ще бъде въвлечена в ускорената геополитическа динамика, която преподрежда политическите елити, приоритети и парадигми в глобален план. Припомня се как началото на войните за разпада на Югославия до голяма степен беше свързано със силно лидерство и сблъсък на характери в Сърбия, Босна, Хърватия (и Словения). Днес отново имаме изкристализиране на нови силни лидери – Александър Вучич (Сърбия), Милорад Додик (Република Сръпска), Бакир Изетбегович (Босненско-хърватска федерация) и по регионалната периферия – Виктор Орбан (Унгария), Реджеп Ердоган (Турция). Тревожно, но вярно звучи авторовата оценка, че към днешна дата България, като цяло, бележи сериозен регрес в своята работа в Западните Балкани. Уместно е неговото послание за необходим „рестарт на цялостната българска политика и особено дипломация в Югоизточна Европа – като визия, инфраструктура, кадри и методи на работа“. Всичко това превръща изследването на Калоян Методиев в проникновен анализ на връзката между изгражданите през столетията геополитически обвързаности на Балканите, техните модерни проявления и съдбовния отпечатък, който оставят при формирането на моделите на лидерство и ролята на личностите в историческия процес.

 

* Институт за балканистика с център по тракология към БАН